Премиерът с дистанционното

Виктор Пелевин – епохален ироник на постсоциалистическите реалности в Русия – с голяма доза мистично откровение бе констатирал, че "телевизията е опит за колективно небитие". Според него гледащият телевизия човек не е сам себе си, а се превръща в част от някакъв контролиран и манипулируем масов разум, който се остава самичък на диктатурата на монтажа, на репресията на тв-режисьорите, на потисничеството на операторите....


Това наблюдение можеше да има чисто философска стойност и да си остане една кабинетна конструкция, ако на света не съществуваше българският премиер Бойко Борисов, човекът, който наистина управлява страната от екрана на телевизира. Не мисля, че някога нашата родина е изпадала в толкова парадоксална ситуация – да си има премиер тв-зрител, при това със свръхспособности да не изпуска предаване в което се говори за него, както и с постоянните си пориви да се впуска в коментар на всичко казано по негов адрес.


Казано накратко – Борисов е една огромна фабрика за думи. Той обаче е продукт на постмодерното общество, когато основен феномен е телевизията. А телевизията не търпи интелектуалност, защото е масова, а както всички знаем – масовият човек не може да понася интелигенцията, както и нейния речник. В този смисъл Борисов е явление от телевизионен вид, защото успява да преведе – естествено, че грешно – и най-сложните процеси в обществото в кратки изречения с хъшлашка интонация. Телевизията обожава тази мимикрия, защото тя се крепи върху крилатите фрази. Ако ги нямаше – телевизорите нямаше да са толкова интересни.


Борисов, за съжаление на цялата страна е схванал интуитивно един от основните белези на епохата. Че няма абсолютно никакво значение какво правиш наистина, стига медиите като палави и верни кученца да тичат след теб и да пишат за всяка твоя дума. Борисов - премиерът с дистанционното. Сърфистът по каналите. Човекът, който държи да знае какво става в държавата, но като се информира единствено от телевизионните образи.


Това е парадоксално и по друг начин. Защото висенето пред телевизията, колкото и да е приятно, е просто един заместител на истинския живот. На стотния ден от управлението можем да констатираме, че премиерът се е виртуализирал докрай. Всичко в тази държава придоби виртуални стойности. Дупката в бюджета се оказа въобразена. Огромните злоупотреби на предишната власт се оказаха телевизионен мехур. Тайните доклади на ДАНС - видяхме - бяха виртуални съчинения по митологически с лудостите си личности. Жалванията на Бойко Борисов и пицарийските бюджетни циркове Симеон Дянков също няма как да бъдат разбрани вън от контекста на пределната виртуализация на държавата.


Гледането на телевизия е опит за небитие, както споменахме в началото. Да имаш премиер с дистанционно и телефон в ръката означава да не си сигурен какъв премиер точно имаш. Той стои пред телевизора, пуши пура (по една на ден) и със стръв наблюдава да не би някой някъде да говори срещу него или пък по начин несанкциониран от него. Телевизията е в състояние да раздуе егото на някой до свръхвисоти, но все пак винаги сме си мислели, че тези хора рано или късно ще потърсят, ако не лечение, то поне минути на кратка почивка и отдих сред природата. Някой дали си е представял премиерският пост като апотеоз на един тв-зрител? После не се учудвайте, че в България не се случва нищо. Небитието е страшна сила.


Бойко Борисов управлява България, както глед телевизия. Стои пред екрана и си мисли, че със силата на пожелателното мислене нещата ще се оправят. Заради това - спрете да говорите за 100-те дни с политически термини. Няма по-голяма глупост от тази. България спешно се нуждае от телевизионни критици. Нека да да ни споделят какво точто се случва в шоуто в което сме принудени да участваме. Опасявам се само за едно-единствено нещо. Страх ме е в един момент да не се окаже, че това, което сме мислели за неангажиращ с нищо ситком, една съвсем лека ситуационна комедия, да не се окаже истинско криминално предаване с полицейски привкус. Защото Онзи с дистанционното пак нещо е объркал жанровете.