Подуенските страсти български

(как участвах в реалната политика)

В реалната политика попаднах съвсем случайно и то заради свръхдоброто си сърце, което е уникално във вселената (а, да, напоследък скромността също не ми е присъща много-много). На стълбите, докато се прибирах една вечер вкъщи видях своята съседка – дама на преклонна възраст, която тежко пуфтеше по стълбите. От дума на дума стана ясно, че жената от ден на ден е все по-трудно да катери стълбите, но това е съдба неотменима като задължение към мафията, защото асансьорите до шестия етаж са запечатани.

Проклех вселената и човешката глупост, но когато два дни по-късно видях, че ще има събрание на входа реших, че сега му е времето да поставя наболелия казус. Представях си кротка ситуация, аплодисменти след изказването ми, предложение портретът ми доживотно да виси във входа на блока и две баби, които да ми предложат внучките си за мини-харем.

1. Ето Квартала!

Само за ориентация в политическата скала. Аз обитавам великолепният квартал „Подуене”, носител на традиционни пролетарски ценности, обитатели, които гледат с презрение на всеки, който падне под пет бири на ден и еклектична архитектура, която може да смае неподготвеното око. Блокът, който има честта да живея в него се намира точно зад стадион „Герена” и представлява смазваща с грандоманията си 16-етажна постройка, някакъв тъжен атеистичен опит за повтарянето на Вавилонската кула, но по особено грозен начин. Нямам представа колко души живеят в блока, но със сигурност са много. Гледана отдалече тази постройка удивително прилича на сюрреалистично платно на Хуан Миро, което обаче е рисувано на пет таблетки екстази, два джойнта, четири ред-була и бутилка водка.

„Подуене”, освен легендарно местообитание на литературния герой дядо Матейко (най-култовата фигура в творчеството на Елин Пелин) и на футболния отбор „Левски”, е квартал донякъде пощаден от напъните на българския неолиберализъм и капиталистически предприемачески дух и заради това из квартала могат да се видят все още китни полянки, млади майки, които разхождат децата си, пияници, които блаженно опикават храстите и кафенета, от които звучи еклектична смесица от фолк, Еминем, Мадона и ретро от 80-те години.

2. Сексуалното начало на прехода

Та да се върнем в моя блок. Бурното начало на демокрацията по земите подуенски очевидно е отприщило мощна вълна от социално противопоставяне, което се е трансформирало в почти сексуално напрежение на микро-ниво като моя вход. Представителите на първите шест етажа гордо заявили, че тези от горните етажи ще го духат, но те (тези отдолу) няма да плащат повече такса за асансьор понеже можели да си се качват по стълбите.

Тези от горните етажи възмутени призовали за солидарност и настояли за продължаване на предишната практика всички да си плащат таксата за асансьор. Получили отказ и средни пръсти.

Тогава с пот на челата и ярост в очите представителите на горните етажи минали по всички долни и запоили вратите, за да се подсигурят срещу нелегално ползване на асансьора. Така се заплел един от традиционните български социални скандали, които е толкова трудно да отличиш от западните секс-скандали.

Всеки наш опит за скандал тръгва от идеята да го набуташ на противника, без да си даваш сметка за собствените си интелектуални или политико-сексуални възможности. Май стана объркано като обяснение, но пък българският дух не подлежи на логически правила, а може да бъде разбран само в състояние на опиянение или деменция. По друг начин – не. Ето срещу какво трябваше да се изправя аз, без да си давам сметка, разбира се.

3. Развихрянето на реалната политика

В деня на събранието изтичах по-рано от вкъщи опиянен от мисълта, че за първи път в моя живот ще взема участие в социален активизъм от непозната за мен форма. За да не ме мислите за пълен наивник – абсолютно съм наясно, че където има четирима българи съществуват поне десет мнения, които са в ожесточена конфронтация помежду си. Обаче ми се искаше да вярвам, че моето лъчезарно присъствие и кротък интелектуализъм ще зарази всички с революционния кипеж за промяна. Разбира се – излъгах се. Жестоко се излъгах.

Събранието се проведе на стълбището при вратата на входа. При вида на рехавата група от скучаещи застаряващи хора сърцето ми се изпълни с първите скептични нотки за разумността на моите мечти. Да не говорим, че поради нелепата гавра на боговете на капитализма и заради бездушието на гражданските законодатели, аз като наемател имах право не на реален, а на чисто съвещателен глас. Събралите, около 35-40 души, мърмореха на висок глас и не обръщаха внимание на капещия отвън дъжд. Никой не говореше за политика, въпреки, че тя бе кондензирана във въздуха – най-смислената тема за която чух разговор бе подозренията на двама съседи, че има някаква чудовищна конспирация с натрупванията на джакпота в спортния тотализатор.

И тогава дойде домоуправителката. Нека да я наречем госпожа Петрова, защото не съм много сигурен за истинското й име. Тя ме нарича „шефе”, а в кратките ни разговори (в които винаги ми иска пари) аз предпочитам да се обръщам към нея с цяла серия от изречения, които предполагат отсъствието на каквото й да е местоимение или название. Госпожа Петрова е дребна бабка, която живее със своя бастун и осем котки. Отличава се с експлозивен нрав, организаторски умения и мениджърски способности, които й позволяват да държи в ужас половината съседи и най-вече всички майстори, които трябва да дойдат в блока ни. Госпожа Петрова май е вдовица от десет години и злите езици твърдят, че мъжът й си отишъл с въздишка на облекчение от този свят, което вероятно е злобна лъжа. Не мога да твърдя със сигурност нищо, но домоуправителката е нещо като нашия микро-Бойко Борисов. Дори легендарната зла съседка от петия етаж (има легенда в блока как един път един инкасатор бил изведен с линейка от входа само след петминутен разговор с нея) я подминава тихо.

Госпожа Петрова се изкашля предупредително и откри събранието. Оказа се, че трябвало да има нещо като протоколчик. В мига в който чух тази дума разбрах, че няма да ми се размине. Половината хора извърнаха очи към мен, а злобарката от петия етаж (според друга легенда под вратата на апартамента й след полунощ се разнасят странни пари и се чува шум все едно от къкрене котел, хаха) промърмори:

- Я журналистчето да се заеме. Те са свикнали да пишат....

По темата се появи внезапен консенсус, а аз се отзовах с лист и химикал в ръцете и, разбира се, в пълна липса на каквато й да е удобна поставка за писане. Електоратът обаче вече не се интересуваше от писарските ми мъки и чакаха официалното привествие на госпожа Петрова.

4. Дебати до дупка

Домоуправителката почука два пъти с бастуна по пода и привлече вниманието върху един неотложен проблем – необходимостта от това най-накрая входната врата да бъде заключвана. Цветисто ни бяха описани бедите на незаключването – пияниците, които влизали да пикаят във входа, хулиганчетата, които драскали графити по стените, кражбата на важна кореспонденция от пощенските кутии, и – дори – извършването на непристойни действия от млади хора по стълбищата. Мъжката част от събранието изпита внезапен интерес към последният грях, но стоманения поглед на госпожа Петрова сложи отрано край на размиването на дебатите.

Довела разговора до точката на всеобщото възмущение от злонамереността на околната вселена, домоуправителката веднага предложи вратата да се заключва с електронна ключалка и да се отваря с чип. Част от събраните се веднага изумяха пред това неочаквано технологично решение и одобрително закимаха с глава. Не ги смути дори това, че трябва да извадят по 30 лева за този лукс

Тогава се чу друго покашляне. Одобрението спря.

Хората зачакаха шоу.

Кашлянето идваше от един мъж на средна възраст с доста ексцентрични мустаци и очила, които вероятно са били моден хит през 1932 година. Очите му обаче живо проблясваха, а иронията заструя от цялото му същество. Това е господин Янакиев. Той е човек, който сякаш никога не е имал първо име. Всички го знаят като Янакиев. Доколкото схванах аурата на събранието, именно въпросният беше основната опозиция на домоуправителката и още не се бе възстановил от шокиращата си загуба на изборите за шеф на входа преди няколко години.

Опозицията взе думата и веднага намекна за прокарването на корупционна схема пред очите на кротките подуенци. Бе изразено съмнение, че шефът на фирмата за електронни ключалки е брат на мъжа на първата братовчедка на госпожа Петрова и, че пред очите ни се разигравал безобразен спектакъл. В словото си господин Янакиев риторично попита защо ще се вземат пари от хората и поиска нещо като ревизия на касата, защото имал съмнения, че фискалният резерв на входа е опоскан по-зле и от постна пица или от магазин за пасти, нападнат от малки скаутчета с проблемно тегло.

Обвиненията не спряха дотук. След кратко поемане на дъх господин Янакиев с патоса на депутат от ГЕРБ, който е взел думата за първи път в живота си пред Бойко Борисов, продължи излиянието. Остро нападна решението на домоуправителката да вика една и съща фирма за пръскане срещу хлебарки след като било очевидно, че тя не върши работа. Хлебарките още щъкат из входа, а някои необичайно големи екземпляри от тях всяват истинско изумление за творческата сила на еволюцията и то се изрязява в неистови женски писъци, които смущават нощния покой на входа. По този пункт също бе изразено съмнение за далавера и дори се намекна, че скоро работата ще трябва да стигне до ушите и очите на главния прокурор на Републиката.

Господин Янакиев се впусна и в детайлно описание на занемарените усилия за поддържането на санитарно равновесие във входа и ехидно подчерта, че никой не заслужава да живее в бунище. По този пункт тезисите му не бяха много ясни, но тонът му политически подсказваше, че госпожа Петрова е намерила начин като кмет с дебело шкембе да се облажва и от чистотата...

Това предизвика шум в редиците. Започнаха да назряват бунтовни настроения. Няколко дами се включиха колективно в пригласящото недоволство.

Госпожа Петрова обаче очевидно вече знаеше моделите на премиерско поведение. Тропна с бастуна и на висок глас обяви, че е готова да оттегли в същия миг, защото и без това от мениджирането на входа не й оставало време да обърне внимание на котките си.

В този миг обаче опозицията усети, че не е готова за предсрочни избори и даде на заден.

Господин Янакиев обяви, че речта му е продукт само на конструктивно отношение към реалните проблеми и бил готов да помага с цялото си сърце на просперитета на нашето съвместно съществуване. Допълни, че напълно подкрепя предприетият курс към реформи и увери, че деструктивността не била част от характера, което можело да бъде потвърдено от всички.

5. Попдемокрация

Тогава реших, че точно в този миг на подуенски консенсус е моето време да взема отношение. Поисках думата и с няколко изречения описах ситуацията с асансьорите. Призовах всички да преразгледат отношението си по въпроса и помолих за разбиране.

Веднага усетих как господин Янакиев, госпожа Петрова и техните фенове фомираха ситуационна коалиция срещу новопоявилият се политически глас в общественото пространство. Иронията в погледите им можеше да бъде срязана само с брадва или да бъде използвана като бухалка в ръцете на мутра.

Новата коалиция реши, че няма да се занимава с моя въпрос и повдигна други битови проблеми като не е ли крайно време и пощенските кутии да се увековечат с табелки с имената на живущите.

Аз обаче проявих глупостта да настоявам за заемането на ясна позиция или поне за начертаването на пътна карта за решаването на проблема.

Прокурорската реч по моето сразяване се падна по право на госпожа Петрова. Тя започна с кризата в страната и с проблемите на сигурността. Това били важните тема на съвременния живот. Всичко останало се явявало само идеалистично мърморене на хора, които не били наясно с политическите баланси и трудността по тяхното запазване. Намекна се, че било много лесно на навлеците, които не били преживяли драматичните години на прехода днес да се заиграват популистки с въпроси, отдавна решени в очите на обществото. Подчерта се също така, че някои хора злоупотребяват с демокрацията и с милостиво даденото им право да присъстват на елитни сбирки на които принципно не би трябвало да бъдат.

И така аз бях сразен. Не намерих сили да повдигна трети път въпроса и се вторачих в листа за протокола, който междувременно бях нашарил с цяла серия от живописно изглеждащи цветя.

Събранието свърши 15 минути по-късно. Дори не се стигна до гласуване. Хората наплюха тези, които не дойдоха. Решиха, че рано или късно ще трябва да заключим вратата и се изнесоха да пият бира, а госпожа Петрова се втурна пъргаво с бастуна, за да храни котките си...

Така завърши моят опит да стана неделима част от гражданското общество. Честно казано не го преживях много трудно, ама киселият вкус остава. Навън валеше кротък подуенски дъжд и замазваше великият графит, който се бе появил наскоро: „Бог е мъртъв. Ницше / Ницше е мъртъв. Бог”.

После установих, че съжалявам само за едно нещо. В хода на разговорите между хората често се споменаваше за фриволното поведение на една млада съседка от осмия етаж. Никой така и не й спомена името. Телефона също. Да не говорим за това, че съвсем очевидно жените с фриволно поведение не си губят времето, за да ходят на събрания на входа. Уви. Уви! Наистина уви.

Така че ще отида на следващото събрание със съвсем конкретна цел. Ще щъкам между клюкарките докато не измъкна точният номер на апартамента. Така де – от реалната политика все пак трябва да има някаква полза. Особено в Подуене....