Конфликтна зона

Един американски певец - Дейвид Грол, бивш барабанист на Нирвана и вокал на групата Фу Файтърс, в разгара на двете войни на САЩ и в пика на управлението на Джордж Буш-младши, бе заявил, че невежеството на президента вече не може да бъде оправдание за всичко, което причинява на държавата си. После дори изпя песен в този дух.

В България певците обичат да са близо до властта и да се опияняват от блясъка на държавните мъже и няма кой да се престраши да изрече нещо подобно, но невежеството и арогантността повече не могат да бъдат оправдание на ГЕРБ за всичките им нарушени обещания и прекършени клетви.

Показателен пример. От днес официално трябваше да заработи независима комисия, която да следи за конфликт на интереси. Управляващите я измислиха като орган, рекламираха я като техен пробив с антикорупционен блясък, променяха след това два пъти правилата за нея, а в крайна сметка днес тази комисия няма да я има. Законът не е отменен, просто мнозинството не е номинирало свои кандидати и е оставило въпроса по средата на пътя.

Не, вече няма как да твърдим, че това е невежество. Това е свръхтитаничен конфликт на интереси. Никой в мнозинството очевидно няма желание да създаде този независим орган, защото, първо, половината гербаджии ще попаднат под кръстосан обстрел. Съвсем наскоро за двама депутати от мнозинството - Стоян Гюзелев и Димитър Аврамов, официално бе доказано, че са в конфликт на интереси. А какво да кажем за толкова много заместник-министри, дори министри, които очевидно са в същото положение. Да припомняме ли написаното за столичния богаташ Андрей Иванов, който е председател на СОС? За него уж се произнесоха, че не е в конфликт, но нима някой е повярвал на тази версия?

ГЕРБ са в конфликт изобщо с идеята за управление в името на гражданите, а не в името на собствения портфейл. Не партия, а цяла конфликтна зона. И станаха жертва на големите си думи, обещания и драматични клетви. Всичко остана в миналото.
Какво повече може да кажем за тези нажежени конфликтни зони на ГЕРБ? Те избраха големите пари пред хората.

Това е повече от диагноза.

Това е обвинение.

Некролог за Мишо Бирата

Дали има бог на бирата? Ако той съществува някъде там сред безкрайните полета от хмел или сред сградите на бирените фабрики, които нагло рекламират напитката си, със сигурност е имал хиляди поводи да отмъсти на Михаил Михов, станал медийно популярен като Мишо Бирата. Този бизнесмен не само създаде лошо име на горчивата напитка, той сътвори усещането, че бизнесът с радостта на народа е порочно оплетен с властта подобно на лепкава паяжина.

Не е ясно дали боговете на бирата могат да убиват. Но е факт, че Мишо Бирата почина мистериозно като в криминален роман и то само два месеца и половина след като стана национално известен.

Ало, здрасти. Абе тоя Мишо Бирата ми се обади сега пак. В неговата фабрика влезнали митничари ли са, полицаи ли са, събират телефони, правят там некаква акция. Хайде прибирай ги оттам, нали поехме ангажимент...

Това са думите, които обезсмъртиха Бирата. И те не са изречени от кой да е – техен автор е лично премиерът на България Бойко Борисов, човек, който не е известен с изящна словесност, а по-скоро с непукизъм към езика и изказа. Още тогава, когато тези думи се прочуха в национален ефир, много хора заподозряха, че те ща са и думите върху некролога на бирения бос. Защото изведнъж от мътилката на станалите публично достояние СРС-ата изплува потресаващият факт, че главата на изпълнителната власт в страната е лобист номер 1 на Републиката.

Няколко месеца по-късно Михаил Михов бе открит мъртъв в хотелска стая в Правец. Официалната диагноза: масивен инфаркт. Точно, защото официалната диагноза е така невинна, никой в България няма да й повярва.

Цялата мутренска логика на управлението сочи, че Бирата не е умрял от естествена смърт. Дори и да е истина, дори и наказанието да не е от ръка човешка, а от ръката на бога на бирата – пак никой няма да повярва. Ние живеем в свят отровен от полуистини, интриги, хулиганска лексика, герберска наглост и тъмни далавери. В тази атмосфера истината никога не е постижима, нито възможна.

Когато името му нашумя покрай СРС-скандала, Михов веднага побърза да изпълни обществената си роля. Свика пресконференция и опроверга записа. Каза, че никога не е искал услуги.

После Бойко Борисов на правителствено заседание дръпна цяла тирада по случая. Днес, в контекста на това, че Мишо Бирата скоропостижно напусна този свят, е зловещо да препрочетем някои от фразите на премиера тогава. Защото те донякъде могат да дадат интересна интепретация на мистериозната смърт.

През цялото време пред министрите душата на министър-председателя се гърчи от факта, че някой му плете скандали и удрят кабинета му по най-силната част – антикорупционните действия (това, разбира се, трябва да го отнесем към света на халюцинациите - вече е съвсем ясно, че това правителство никога не е се борило с корупцията, то се е борило просто за различна корупция). И тогава в миг на гняв и откровение Борисов извива глас – тъмните сили искат: „да ме направят колеблив и не на последно място, да ме подчинят или направят зависим”.

Това не е гласът на чист политик, можем да разчетем в думите гнева на мафиота. Той мрази идеята, че могат да го рекетират. И какво би направил тук един човек, трениран в ковачницата на кървавия преход? Това е само литературно предположение, а не обвинение, но един-единствен човек държи ключа към зависимостта на Борисов. И този човек, за негово огромно съжаление, има уста и език, които биха могли да се развържат преди изборите при подходящи условия и политически климат.

Същият човек, спортист, богат бизнесмен изведнъж умира от масивен инфаркт на 47 години. Коварната здравна система дори не е била в състояние да се намеси. А в литературен контекст – премиерът вече няма смисъл да се гневи душевно, че искали да бъде зависим. Независимостта е дошла чрез един мистериозен сърдечен удар. Съдбата май много обича премиерите....

„Аз съм силен, когато съм уверен”, казва още Борисов пред министрите си в разгара на СРС- скандала. Дали сега би повторил същите думи? Защото вече трябва да е изпълнен с увереност.

Здравното министерство трябва да започне разследване. И то веднага. Да, точно здравното. Нещо предизвиква масивен инфаркт у хората – или пиенето на бира „Леденика” (без лиценз) или разговорите с премиера. Едно от двете предизвиква скоростен край на живота и е медицинска задача да открият кое точно. Ако е бирата – има лесно решение на въпроса, минаваме на друга марка. Обаче, ако са разговорите с министър-председателя – сигурно всеки споменат в скандалните СРС-ата ще приеме темата много вътрешно. Дали младото митничарче с исхемична болест на сърцето, което рита по обед мачле с премиера, не се е препотило три пъти вчера при неочакваната вест за кончината на Мишо Бирата? Аз на негово място бих пролял повече пот от Искра Фидосова като участник в Ню-Йоркския маратон. Сигурно това е страничен ефект от убийствения чар на министър-председателя.

„Така че искам или да сме силни и спокойни, или война като на война. И ние влизаме в окопите” – още един цитат от премиерските излияния. Ех, ако знаехме тогава, че дните на Михаил Михов са преброени – щяхме да тълкуваме думите по съвсем друг начин. Бойко Борисов не е сложен литературен герой. Достатъчно е да отворим тънката книжка за неговото интелектуално развитие, за да направим културната референция към книгата „Кръстникът” (всъщност към филма, едва ли е чел книгата). Там мафиотите при опасност излизат „на дюшеци”, тоест минават в бойни действия. Кой е казал, че окопите не се намират в хотелските стаи на магичния Правец?

Смъртта на Мишо Бирата показва, че ни чака много истерична година. И ме е страх, че от мътилката на това управление ще изплуват още трупове.

Защото премиерът иска да е сигурен, той трябва да е убеден, че никой няма да го подхлъзне по пътя към изборите.

Трябва ли да си припомняме годините в които Борисов беше главен секретар на МВР, а всъщност счетоводител на трупове. Нито едно разкрито знаково убийство, но снимки на местопрестъплението, където падаха всички известни мъртъвци.

Това е България. Не можете да я разберете със сърце, не можете да я схванете с разум, трябва да я мислите като гангстерски роман. И да имате бира в ръката като знак за принадлежност съм сюжета.

На Мишо Бирата вече едва ли му пука за делата земни. Ако на небето има комисия за оценка на живота на всеки – сигурно няма да получи най-отличната характеристика. А на небето – поне така се надяваме – няма на кога да звъннеш да ти извади небесните митничари от големия процес, ще трябва сам да си понесе отговорностите и всичко останало.

Ние обаче сме тук и трябва да живеем при правителство, което управлява като мафиотски клан. Кабинет като Коза ностра. Със спокоен премиер, който дори не пожела да коментира смъртта на този, който обезсмърти завинаги в политическата история на България. Борисов каза само: „Защо ме питате? Аз какво да направя”. Думи на човек, който определено е възвърнал душевното си спокойствие. Нали така?

Когато читателят стигне до края на тирадата на премиера пред министрите в онзи студен януари от зимата на нашите СРС-та, може да се натъкне на едно последно откровение, което идва като кулуминация на страстта в политически смисъл: „ българският народ трябва и този път да си понесе това, което сме си избрали и си избираме за български политици”.

Звучи толкова мъдро сякаш не го е казал Борисов. Може би точно тук бирата му е помогнала да изрази себе си.

И мафиотите имат добри попадения.

Жалко за всички останали.

Новата утопия на човечеството

Писах този текст преди около месец и половина за едно ъндърграунд списание Tigersuit zine. Да, оказа се, че има и такива в България. Хората сами ме потърсиха, помолиха да им напиша нещо, а аз не съм способен да откажа молба за писане.

Когато писах този текст Мубарак още не беше паднал, в Либия всичко беше спокойно, нямаше операция "Зората на Одисеята", в Сирия все още не убиваха хора, а и Бахрейн не беше въстанал. Заради това в текста ми се прокрадва лек утопичен тон, неподправена радост и възторг. Сега сигурно бих го написал по-депресивно, психарски и отчаяно. Точно заради това рeших да го пусна във вида в който съм го сътворил преди време. Не е хубаво да убивам патетиката в името на реалността.

Оказа се все пак, че светът наистина живее в различни времена. Историята просто не тече като спокойна река през някакво огромно поле, а като планински поток, който ускорява и забързва като болид от Формула 1, прави водопади и водата постоянно се пени.

Едни държави си въобразяват, че плуват в красивото бъдеще на света, а други трябва тепърва да се борят, да страдат, да протестират, за да спечелят всичко, което другите смятат за естествено. Историческите времена на континентите се разминават като магистрали, насочени към далечни планети.

Това, че светът не живее в едно време не е най-големият проблем. Големият проблем е, че хората, които живеят в различни времена не се познават, нито разбират едни други.

Именно заради разминаването на времената арабската революция изненада толкова много хора. Протестът на гражданите в Тунис, Египет, Йемен вече е толкова голям, че заслужава да бъде наричан революция, а не просто митинг, размирици или бунт. Цивилизованата Европа и технологизираната Америка очакваха арабите да си траят свити в ъгъла на историята, в мрака на диктатурата, да заявяват от време на време цяла серия от странни омрази и да не притесняват много-много голямата политика със себе си.

Обаче желанието за нов живот е най-голямата движеща сила във вселената. Когато то озари обикновените хора – те стават свръхисторическа сила, която не се съобразява с диктатори, двойни стандарти и безкрайни геополитически уравнения.

Първо пламна Тунис. Тунис, прекрасна страна с лъчисти и сини плажове, екзотичен пейзаж, прилежни хора и уникални курорти. Така ни я представяха туристическите брошури. И вероятно описанието е вярно. Тунис е вероятно най-поевропейчената арабска страна. Жените имат равни права с мъжете. Президентът-легенда Хабиб Бургиба по време на Рамазан се появява по телевизията и пие публично кафе. Правоверните мюсюлмани нямат право да вкусват или пият каквото й да е преди залез слънце, но със символичния си акт тогавашния държавен глава просто показва, че светската държава е необратима. Бургиба обаче става пленник на разбирането, че властта трябва да се упражнява единствено по силов начин.

После през 1987 година на власт идва Зейн ал Абедин бен Али, който завърши пътя си като държавен глава с позорно бягство в Саудитска арабия. Той бе свален с първата модерна социална революция в арабския свят. Гражданите се вдигнаха и изметоха властта.

Това, което прави стряскащо впечатление е колко бързо може да се срине грандиозната власт на един диктатор, когато хората забравят за клишетата, насажданият страх и всичко останало. Оказва се, че като в красив сън – властта е единствено илюзия. В мигът в който един народ осъзнае, че силата е в него – диктаторите имат на разположение единствено бягството. А Тунис си остава все така красив, плажовете все така сини, хората все така добри...

Всички аналазатори радостно възклицаваха, че геополитиката е ударила джакпот, че протестите са били в Тунис, заради това, че там няма силни ислямисти, а светският характер на държавата е много силен. Беше лесно да се подкрепи революцията на араби, които не искат шериат, а просто живот без диктатори.

Не така стояха нещата с Египет. Египет е коварна държава, пресечна точка на два милиона интереса, страна със сложна политика, силно ислямско движение и диктатор с биография, извадена като от американски трилър.

През 1981 година Халед Исламбули, последовател на Мюсюлманските братя и радикалната групировка Ал Гамаа ал ислямия убива тогавашния египетски президент Ануар Садат. И до днес във въздуха витае легендата, че Мубарак, който остава недокоснат от стрелбата, има нещо общо със смъртта на Садат, но така или иначе неговият възход вече е осигурен напълно. Не можем да отречем Мубарак е ловък играч и бързо разбира, че ако иска да подсигури властта си добре трябва да стане незаменим в очите на американците, тяхна опора в арабския свят, дори с цената на това да бъде приятел и съюзник на Израел. Не напразно днес Израел е последната държава, която твърдо подкрепя Мубарак. На лозунга на египетските демонстранти: „Свобода или диктатура”, израелският премиер Бенямин Нетаняху заяви, че верният лозунг е „Демокрация или радикализъм”.

В Египет обаче революцията също е социална. Зашеметени от кризата, натикани в крайна бедност, хората от големите градове вече не издържаха и изпълниха площадите. Картината влезе в умовете. Дори живеещите в различно време се изпълниха с усещането за свят, който не може да остане същия, защото вече няма как да остане същия. Веднага се появиха аналогии с размирната 1989 година за Източна Европа.

Те не са верни. Арабският свят днес иска истинска демокрация. От тази, която наистина дава власт в ръцете на народа, а не попада като инструмент в олигархичните кръгове. Заради това САЩ не бързаха и няма да бързат да дадат оценка на експлозията в Египет. Египтяните днес не искат американски вариант на свобода, а свобода, както я разбират те самите.

Дали някой си е дал сметка, че тази мощна експлозия на социално напрежение избухна след шумът около „Уикилийкс” и гоненията срещу неговия създател Джулиан Асандж. „Уикилийкс” разкри ненормално неморалната картина на световната дипломация. Хората по света, в случая в арабския свят, видяха, че не могат да чакат външна помощ, за да вземат съдбата си в собствените си ръце и излязоха сами. И провалиха хиляди политологически теории. Унищожиха труда на стотици самовъобразени анализатори. Нанесоха удар на мисленето в клишета.

Защото искат сами да определят своето бъдеще и да не бъдат заложник в онова, което Бжежински нарече – „голямата шахматна дъска”.

Зашеметени от настоящето ние трудно осъзнаваме историческите събития, когато присъстваме на тях. Историята се изплъзва от нашето мислене, защото ни е трудно да повярваме, че можем да вземем участие в нейното правене. Египтяните сътвориха нова глава от историята. Пречупиха геополитиката на една империя (онази, която е свикнала да тъне в самодоволство зад океана) и показаха, че нещата отиват към промяна. Към промяна, която днес не можем да предскажем, нито да предвидим, нито пък дори да опишем. Но промените са солта на живота. Те отприщват реката на времето. Те дават на хората надежда и шанс. Те им помагат да видят себе си по нов начин.

И това ще бъде новата утопия на човечеството – че всички ще заживеем в единно време и ще бъдем наясно със себе си, ще познаваме света по-добре. Хората са утопични същества. Искат да вярват в светлото бъдеще, а не в мрака на настоящето.

Каквото и да стане в Египет, както и да се развият събитията в другите арабски страни – светът вече няма да е същият. Не може да продължи да бъде същият. Звучи ужасно банално. Заради това нека да приключим с още една баналност. Толкова голяма и истинска.

Хората са сила.

Силата е в хората.

Само трябва да го разберат.

Прегръдка до задушаване

Романтичната любов на медиите към кабинета има много проявления. Кабинетът и медиите са в толкова възторжена и силна прегръдка, че задушаването и липсата на въздух е неизбежен страничен ефект на страстта. И заради това медиите компенсират с една палава смелост, когато трябва да громят опозицията. Всичките запаси от ирония, сарказъм, черен хумор и сардонични шегички са запазени за тази нещастна опозиция, която е имала наглостта да даде признаци на политически живот.

"Стотици хора се събраха на червен протест в центъра на София", обявиха първоначално от една телевизия. После демократично вдигнаха бройката на протеста на БСП до "няколко хиляди" души, намеквайки, че няма как да са били повече от 1500 на площада.

Вестниците също решиха да упражнят интелектуалната си ирония върху осмелилите се да заявят позиция срещу Бойко Борисов. Един от тях изчисли, че средната възраст на протестиращите била 69 години. Все едно репортерите на газетата не са имали друга задача, освен да обикалят и да разпитват хората за възрастта им, за да се получи ироничната калкулация.

Творческото въображение на медиите, като всеки влюбен вероятно, също не познава граници за своето развитие. Дали чрез снимка, която намеква, че на площада са се събрали единствено разлютени старци, дали чрез безкрайно описание на хората, на които им е станало лошо от жегата, начините за атака са много и до един тежко ехидни.

Държава, в която медиите са влюбени във властта, винаги стига до социална шизофрения. Защото ролите на добрите и лошите са рязко разменени, а хората нямат нито един канал, по който да изразят недоволството си. Ефектът е като трупащо се напрежение, което трябва да избие някъде. Парадоксът е, че ако един ден това настроение се прояви като бурен гняв, изведнъж ще се окаже, че медиите винаги са били на страната на народа, а не е така. В последните две години никак не е така.

Със своята странна позиция и зле прикрита любов към управлението има още един страничен дефект, който медиите успяха да насадят като разбиране. Днес повечето хора, когато излязат да протестират, като задължителен обществен ритуал започват да твърдят, че не искат партии да се възползват от това и протестите да бъдат политизирани. Това е все едно да кажеш, че не искаш хирург, когато имаш спукан апандисит. Партиите независимо от трайния скептицизъм, насаждан към тях, са единственият легитимен начин за участие в политиката. Няма демокрация, която да функционира по различен начин. И именно дните на протести са начините на гражданското общество да разговаря с партиите, да ги накара да поемат ангажименти към него и после да следи като детектив обещанията да бъдат изпълнени.

Да си мислиш, че можеш да минеш без партии, е много мрачно разбиране за света. Това е все едно да си въобразим, че любовта на медиите към властта е апотеоз на тяхната независимост.

Прозрачност ли?

"Освен законите и процедурите по света съществуват и моралът, доброто име, общественото доверие...". Тези думи принадлежат на Искра Фидосова и са казани в далечната 2009 година, когато клишетата "прозрачност" и "морал", и "ново отношение" бяха любимата политическа дъвка на ГЕРБ.

Две години по-късно госпожа Искра Фидосова май напълно е забравила собствените си политически мантри и нравоучителни пояснения. Съвсем очевидно вече общественото доверие не представлява някаква ценност за нея. От НАП вчера обявиха, че са приключили проверката на Фидосова по сигнал за това, че тя е получила 150 хиляди лева по договор с фирма "Титан". Тъкмо когато общественото доверие очакваше да научи има ли нещо вярно в тази информация (при нейното обявяване Фидосова я отрече и дори се ожали, че скоро ще я изкарат канибал), изведнъж се оказа, че тя е засекретена. Зам.-шефката на парламентарната група на ГЕРБ не разрешила нейното оповестяване.

Няма обществено доверие по тази земя, което да може да съществува в остър недостиг на информация. Какво точно има да крие госпожа Фидосова, че така демонстративно отказва да предостави на хората, които са гласували за нея, тази информация. Изобщо политическата сила ГЕРБ превърна НАП в нещо като пералня на замърсен имидж. Цветан Цветанов бе оневинен от данъчните поне формално, въпреки че никой не повярва на данните от проверката. Сега Фидосова дори не иска да участва в медийната игра на разследване, а направо реши да се откаже от всичко, което е говорила две години, и да се сниши, за да я отмине бурята.
Прозрачност, обществено доверие, морал?
Очевидно в ГЕРБ тези думи вече са виц.

Въображаемите приятели на БСП

Интересна новина, която преобръща целия политически пейзаж, се появи в информационна агенция вчера и стана причина много политолози да накъсат трудовете си на малки парченца. В информация за проведена среща на Политическия съвет на Коалиция за България можехме да прочетем, че Минчо Минчев, лидер на "Нова зора", е от Политическия съвет на БСП. Пак към тази интересна (и несъществуваща) структура на социалистическата партия бяха причислени комунистът Александър Паунов и председателят на Движението за социален хуманизъм Александър Радославов.

Нека да не бързаме с хулите срещу журналистката, която е написала това. Всъщност дамата е много права и трябва да бъде поздравена за политическото й озарение. Грешката е вярна. Как да не причислиш към БСП хора, които не говорят нищо на никого, лидери на партии от по 15 души. Съвсем естествено е да се обърка човек. С тях или без тях - има ли разлика?

БСП води удивителна коалиционна политика. Тя е политическият еквивалент на това да си имаш въображаем приятел. Толкова въображаем, че трябва да си голям фантазьор, за да се убедиш, че го има. И ефектът вече се вижда с просто око - младите журналистки от информационните агенции съвсем не могат да се оправят в този лабиринт от въображение. БСП е силната партия и съвсем естествено всички край нея са вписани в членската й маса.

На места дописката в информационната агенция звучи почти като откровение. Например има едно изречение, което е потресаващо със своята честност: "Коалиционният партньор на БСП Тома Томов". Това е добра диагноза на търсенията на социалистите за съюз. БСП се сдружава с партии, които могат да бъдат описани чрез един-единствен човек и нищо повече. Какъв изобщо е смисълът от това блуждаене в пространството? Защо трябва БСП да се коалира в името на самото коалиране? Политическата математика е коварно явление - в нея постоянното прибавяне съвсем не увеличава резултата. Точно обратното - предизвиква недоумение, странни дописки и нервен кикот.

И какво се оказа накрая.

Много хора са се събрали край масата, но само един от тях е реален, всички останали са въображаеми.

Ех, ако избори се печелеха с въображение...

Защо "Атака" прилича на Хари Потър?

Съвсем наскоро присъствах на много забавен разговор в столичен автобус – един първокласник (достатъчно голям, за да знае, че вече му е време да се прави на умен) разказваше на популярен език приключенията на Хари Потър на своя съученичка. Младежът беше толкова ентусиазиран, така се вълнуваше, че докато разказваше за битките на литературният герой размахваше ръце и успяваше да докара драматична интонация на кючовите моменти. Когато обясняваше за тъмнината, която струи от лорд Волдемор (гадният герой в поредицата) първокласникът беше направо в стихията си – доизмисли такива демонични черти на злодея, че би стреснал с тях вероятно и авторката на цялата епопея Джоан Роулинг. Твърдеше, че Волдемор можел да става дракон, да бълва много огън, смучел кръв като вампир, с други думи за мен беше невероятно удоволствие да слушам литературните интерпретации на младежа и да му предскажа театрално бъдеще, дори „Оскар”, да не говорим за това, че той свърши основната си работа – неговата съученичка го гледаше с разширени от възхищение очи...

Приповдигнатият разказ на първокласника обаче (проклети времена) брутално ми заприлича на нещо политическо. Дълго време се опитвах да го формулирам и най-накрая изпаднах в обществено озарение. Цялата идеология на приказния герой ми напомня на партия „Атака”. Ужасно е да сравнявам едно симпатично кинохлапе с истеричните крясъци и психарската приповдигнатост на фашистите, но няма друг начин. Приказката идва в нашият свят, за да обясни на децата по елементарен начин неща, които няма как да разберат на тяхната възраст. А нима не е същото положението с националистите? Те са фабрика за клишета, за лесни обяснения за света, непрестанен конвейр за черна митология. Досега политолози, психолози, психиатри, отчаяно се опитваха да обяснят този феномен, без да подозират, че митологичното съзнание на атакистите вероятно произтича само от нежеланието им да се разделят от света на приказките.

За мен винаги е бил загадка един феномен? Как нормален човек, с реален живот, с живописно мислене би се хванал на въдицата на Волен Сидеров? Какво може да те накара да прекосиш реката, която отделя нормалният свят от безграничната лудост и да си вдигнеш лагер на брега на антисвета? Сега вече ясно схванах – приказното усещане, че светът е пълен с черни злодеи и само чистите патриоти владеят магичното изкуство по тяхното премахване. Ето ви – харипотеризъм в действие.

Като класическа фашистка партия „Атака” не може да съществува без врагове и това я обрича на трайна параноя с пристъпи на циклофрения. Именно, защото фашистът е три обиколки назад от другите хора като мислене, той трябва да си изгради свят като роман на Хари Потър, защото другата алтернатива е да налапа дулото на пистолета и да си пръсне театрално мозъка.

През годините образът на тъмния и неясен враг винаги е бил формулиран пределно неясно, защото той просто не съществува. За Волен Сидеров напоследък врагът са всички, които говорят на турски. Тази параноя не е без корени в историята му като политик. Още си спомням с литературно наслаждение как се бе оплакал веднъж, че е получил есемес със заплахи подписани със „Сивите вълци”. Тази организация, отдавна забравена и в самата Турция, все още живее във въображението на Сидеров и изплува от там, когато трябва да залива електората с поредната доза площадна митология.

Тъмните сили съществуват за „Атака” като безкрайно оправдание за системните лъжи и отказ от обещания. Навремето атакистите имаха нещо и като социална програма за която днес изобщо не се сещат или размахват театрално, когато Волен Сидеров се сети, че трябва да спомене и нещо за бедността и отчаянието на хората, ако не иска съвсем да го гледат като шимпанзе в зоопарк. Обещанията на „Атака” са изпълнени на хартия, те така твърдят, но смятам, че срещите с електората им протичат под формата на безкрайна проповед как злите сили (олигарси, майкопродавци, измекяри, комуняги, костовисти, космополити) постоянно саботират усилията им. Всички членове на "Атака" могат да обясняват света единствено и само по този начин.

Ако доразвием концепцията за харипотъровският характер на националистите ще видим още прилики. В света на адептите на Волен Сидеров доскоро имаше един голям враг, един черен Волдемор - Георги Първанов. Мрачната сила на този злодей се простира отвъд времето и пространството. Той е отговорен за практически всяка беда на България, а през другото време мисли единствено как да навреди на „Атака” и нейната светла кауза. Сега, ако следите вестник „Атака” (занимание, което не препоръчвам на хора с неукрепнали нерви, начален стадий на оптимизъм или с махмурлук) ще видите, че в фашистите са измислили още един Волдемор – Иван Костов. Мавъра и Гоце – тази демонична двойка тревожи съня на Волен Сидеров и семейството му с настойчивост на сюрреалистичен кошмар.

Удивително е, просто е удивително приказното обяснение на света с тези две фигури. ГЕРБ и „Атака” са на власт от 2009 година насам, но и през 2011 се оказва, че Първанов и Костов постоянно подриват добрите усилия на властта. Тяхната магична власт над реалността очевидно докарва всички до ступор, защото дори и „Атака” не може да противодейства ефективно на мистичното им и зловредно влияние.

В „Хари Потър” също го има този привкус на драматична обреченост. Вярно е, Хари Потър не пие уиски в самолетите и не хвърля храна по стюардесите, не стреля по старци на магистрала „Тракия”, но пък иначе всичко останало е едно към едно.

Джоан Роулинг е автор на още един образ в цикъла си от книги - Дементорите. Това са тъмни същества, които изсмукват от хората техните чувства и ги затварят в зловещия зандан неречен Азбакан. Във вселената на "Атака" тази роля е дадена на ДПС и на предводителя на дементорите Ахмед Доган. Както всеки злодей легендата за него е свръхнеобятна - приписват му се нечовешки качества, а тъмната му ръка се вижда във всяко дело по земите български. По страниците на вестник „Атака” и в колективната психика на тази партия Доган просто не е човек. Той е суперстрашилище. Едновременно агент на турците и пръв ортак на комунистите. Олигарх и мошеник. Конспиратор и демон. Крадец на едро и крадец на дребно. Сив кардинал и мистичен ислямизатор. Женкар и Бин-Ладен едновременно.

Реалистичното мислене не може да съвмести изключващите се образи. Но приказното няма проблем с това. Приказното мислене е показател за перманентна инфантилност, особено, ако си белокос истерик, оставил еротична фотосесия зад гърба си.

Светът на „Атака” обаче е на път да се разтроши на малки части. Приказката може да се развива много дълго, но тя задължително трябва да има щастлив край. В последната книга от сагата за младия вълшебник Хари Потър се жени и дори има деца. При Волен Сидеров и фашистите това е изключено. Ако светът се просветли – те просто ще престанат да съществуват. Защото никой няма нужда от фашисти и маниаци в свят светъл като корица на списание.

Според мен Джоан Роулинг едва ли си има представа как нейната книга е намерила политически аналог у нас. Сигурно ще й стане лошо като види как депутатите от "Атака" се изявяват като студенти от училището по магия "Хогуортс".

Може би трябва да я поканим и да я пратим на митинг на „Атака”, докато белокосият фюрер грачи, че новините на турски му пречат да си храносмила вечерята и му причиняват системно интелектуално неразположение. Жената със сигурност ще оцени мистиката на ситуацията – къде другаде можеш да видиш такъв удивително мрачен пърформанс наживо.

Представете си сега Сидеров отново като кандидат-президент?

Хари Потър, втора част.

На мен все още ми е смешно.

Войната в която всички са лоши

И така прословутата „международна общност” реши да го направи отново. Реши да ни покаже, че колкото й големи майстори да са на модерните клишета за права, мир, благоденствие, устойчиво развитие, в крайна сметка винаги се стига до война, когато трябва да се защитават политически интереси. И когато трябва да се заличават следи на десетилетия подлост и безчестие. Най-гадното обаче е това, че войната винаги се оправдава с миролюбиви клишета, с пластмасов език и западни лидери с изпънати от престорена загриженост лица. Тази подлост на съвременните войни може да взриви всеки здрав разум, защото пред себе си виждаме класически идеологически опит езикът да подмени реалностите. Хуманитарната загриженост е просто маска на поредната доза нечисти и много коварни политически интереси.

Именно така се стигна до операция „Зората на Одисеята” (винаги съм се чудил коя ли военна поетична душа сътворява заглавията на тези операции и дали авторите на заглавия няма някой ден да горят в ада). В тази операция военно-въздушните сили на Франция, Великобритания, подкрепени от Италия, САЩ и други страни започнаха да бомбардират Либия с мотивът, че това е единственият начин да спрат очевидно психясващият от ден на ден Кадафи и да предотвратят разправата му с опозицията.

Бомбардировките (всъщност това е форма на най-подла война) съвсем не бяха последното и единствено възможно решение в назрялата политическа криза. Което веднага ни кара да предполагаме, че целта на военна намеса съвсем не се изчерпва с пленителната хуманитарна терминология, дори съвсем очевидно няма нищо общо с нея.

Първо едно уточнение, за да не стигаме до бързо лепене на етикети. Пет пари не давам за Муамар Кадафи. Това е един прогресивно полудяващ старец, който очевидно съвсем се е замъглил от постоянното слънце и пустинните ветрове. Особено в България пък нямаме причини за дива любов към тази тъмна фигура, която близо 8 години държа като заложници български граждани и се изгаври с целия свят. Аз лично смятам, че не само Кадафи е виновен за цялата ситуация, а и удивително слабата българска дипломация в момента на ареста, както и опитите на тогавашната външна министърка Надежда Михайлова да скрие, а не да реши проблема. Но е факт, че либийският лидер никога няма да заеме челно място в класацията топ 10 на най-любимите на българите неща. Той е изпечен злодей и нямам нито една емоционална или разумна причина да го подкрепям.

Обаче, ако искаме да бъдем съвсем обективни, трябва реално да погледнем и мотивите на „силите на мира”, носителите на зората на Одисеята. Защото, ако изкараме тях светлата сила в този конфликт, това означава да излъжем много брутално.

Изключително интересен е фактът, че Франция и Великобритания са страните, които инспирираха този конфликт и първи започнаха да твърдят, че „Кадафи трябва да бъде спрян”. Изключително интересна позиция, особено, ако вземем предвид, че доскоро точно тези две страни бяха в основата на стоплянето на отношенията между Европа и Либия.

Нека да припомним. През 2007 година тогавашната жена на Никола Саркози Сесилия разигра целия спектакъл по спасяването на българските медици от затвора в Триполи и висящите им смъртни присъди. Франция влезе в ролята на преговарящ, а този, когото днес наричат „бясно куче” изтъргува хитро нашите сънародници срещу неназовани условия. Едва днес, когато страстите около Либия се нажежиха като Сахара по обед, стана ясно, че либийците отдавна имат топли отношения със Саркози, а синът на Кадафи Сейф Ал-Ислам информира обвинително, че страната му е финансирала кампанията на френския президент. Когато днес виждаме прелитащите френски самолети ще е израз на интелектуална почтенност да предположим, че това е отчаян ход на Саркози, за да отклони вниманието в друга посока и, ако е възможно да заличи следите си в отношенията с арабския диктатор.

Също така красива е ситуацията в отношенията Великобритания – Либия. Дълги години англичаните държаха като затворник атентаторът от Локърби Абдел Басет ал Меграхи. Кадафи се бори за освобождаването на своя съратник още от 1989 година. Най-накрая през 2009 година шотландските власти освободиха Меграхи по „хуманни причини”, защото бил болен от последен стадий на рак на простатата и го върнаха в Либия. Няма да забравя – гледах телевизионен репортаж от кацането на Меграхи в Триполи. Изведоха атентатора в инвалидна количка, с кислородна маска на лицето, той стоеше като човек, който наистина знае, че ще умре след няколко седмици. Две години по-късно обаче Меграхи е жив и слава на Аллах ,сигурно ще доживее до дълбока старост. Не бих се учудил, ако се окаже, че този рак на простатата е бил красива измислица на английските лекари, просто предтекст да върнат терориста на Кадафи. Само можем да предполагаме каква е била цената на тази сделка. И до днес се предполага, че Кадафи е предложил силна петролна сделка в замяна на приятеля си.

Още един факт – през 2004 година тогавашния премиер на Великобритания Тони Блеър е един от първите западни лидери, които отива на крака при Кадафи, за да прокара новите европейски отношения с него. Страничен факт от топлата среща: фирмата „Шел” подписва договор за екслоатация на либийски нефт на стойност 550 милиона лири. Отношенията на Великобритания с Либия са покрити с повече договорки и пари от средностатистически филм за мафията.

Ето как двете страни, които могат моментално да бъдат уличени в най-близки контакти с Кадафи първи решиха да го атакуват. Просто имат много да крият. Същото важи и внезапно пробудилият се демократично Силвио Берлускони, доскоро пръв приятел на либийският лидер.

На фона на описаните неща е много трудно да се повярва в модерния новговор на милитаристичните атаки – че те са направени в името на мира и, за да спрат войната. Вече се вижда първият ефект от военният удар в Либия – мир няма да има скоро. Привържениците на Кадафи се екстремизират с часове, а неговата опозиция просто няма лице. Това е основен проблем на военната операция. Тя няма цел и се прави прекалено набързо.

Ето няколко основни недоумения:

1. Какво целят въздушните удари? Ако целта им е да спрат атаките на Кадафи срещу опозицията, не е ясно как ще стане това без присъствието на сухопътни сили на нападащата коалиция. Въздушните удари трудно ще спрат гражданската война, а единствено могат да постигнат патова ситуация в Либия и да вкарат страната в зловеща политическа и икономическа криза. Това от своя страна ще е край на идеята за хуманитарна инвазия, защото по този начин ударите ще засегнат абсолютно всички либийци.

2. Готови ли са силите на „хуманните” бомбардировки да нахлуят в Либия, за да спрат наистина гражданската война? На този етап отговор на въпроса не може да има, но най-вероятно – не. Силите на НАТО са плътно ангажирани със ситуацията в Афганистан и всяко разместване на войските ще отвори нов проблем за цялата международна общност, както и ще принуди Осама бин Ладен да даде тържествен купон за новата геополитическа мешавица.

3. Как международните сили ще изпълнят целта си за сваляне на Кадафи? В момента се вижда, че Либия е трагично разделена страна. Ако предположим, че има сухопътна операция, това означава още една арабска страна да бъде подложена на фактическа окупация. Лидерите на Франция, Великобритания и Италия май не се били в час в последните 10 години и да си водят бележки от калпавите войни на американците в арабския свят. Нахлуване в Либия означава трайна нестабилност в региона и още едно гнездо на екстремизъм. Много пъти сме повтаряли истината, но май никой не я е осъзнал, че военните действия много рядко са решение на проблемите. Да пратиш войски да осигуряват мир е все едно да отрежеш крак, за да излекуваш порязване.

4. Кой ще смени Кадафи? Отговорът на този въпрос е по-голяма мистерия от въпроса „Кой уби Лора Палмър” навремето, когато България беше полудяла по сериала „Туин Пийкс” на Дейвид Линч. Опозицията на либийският лидер е съвсем непозната, никой не знае кой точно я води, съвсем не е ясно каква е тяхната платформа и с какво са по-добри от техния враг? Това са въпроси, които наистина стоят без отговор. А Европа, всъщност описаните по-горе страни прибегнаха до военният удар преди да опитат какъвто й да е бил политически натиск върху Кадафи.

Накрая няколко думи и за позицията на САЩ. Независимо от постоянните призиви на държавният секретар Хилъри Клинтън, американците не изглеждат много ентусиазирани от тази намеса, а Барак Обама няколко пъти повтори, че американците нямат водеща роля в това нападение. Изявлението му вероятно е истина поне наполовина. Идеята за военно нападение, а особено за евентуална сухопътна операция много трудно ще бъде продадена на американското общество. Един от силните армейски гласове – генерал Уесли Кларк, ръководил навремето бомбардировките над Югославия и, който май е демократ по убеждения, наскоро написа една доста смислена статия – „Трябва да помислим добре преди да нахлуем в Либия”. Ако се абстрахирате от доста силният имперски тон в нея, тя е точен анализ всички проблеми по които очевидно няма да спрем да говорим поне още година-две.

В този смисъл ситуацията наистина е непредвидима. Вероятно две-три седмици бомбардировките няма да спрат, но държавите, които започнаха войната най-вероятно няма да се решат на сухопътна операция. Така е, когато се бият две тъмни армии – винаги се стига до драматичен с необяснимостта си финал.

За първи път ми се случва да виждам война в която и двете сили са еднакво лоши. Ако това ще е новата форма на политика в 21 век – избор между супергаднярите и изпечените подлеци, значи много сме го закъсали. Заради това ми е странно да чета патетичните и приповдигнати статии, които се появиха – военните удари няма да решат абсолютно нищо. Само след една година, а може и още по-рано ще говорим с презрение за всички, които се решиха на тази стъпка. Защото бомбите не могат да заличат всички година на подлост, двойни стандарти и договорки зад гърба на обществото. В тази голяма игра ние също бяхме заложници, защото не бих се учудил, ако медиците бяха подложени на страдания и мъки като част от политическият покер на хуманната международна общност и либийският диктатор.

В този конфликт просто няма добри. И заради това единственият морален извод, който може да се направи е, че подлостта няма как да пребори диктатурата. Просто двете сили са от едно семейство.

Тъжно, но истина.

Прасе върху горещ ламаринен покрив

"Магистралите ще превърнат България в оазис на развитието на икономиката. Чужденците не искат да инвестират в кочина". Смайващият анализ принадлежи на министър-председателят Бойко Борисов, който в пространна тв-проповед вчера отново превърна политиката в постмодерен роман. Постмодернизмът заличава границите между жанровете, превръща сериозното в игра, залага на комедийният шум и така превръща себе си в емблема на задъханите от глобализацията времена.

Бойко Борисов също започна да си играе с жанровете, но сравнението на България с кочина е поетична находка от висш порядък. Самият факт, че премиерът е способен на подобна метафора подсказва много за неговото политическо поведение. След като сме кочина значи в неговия мащабен анализаторски поглед българите са като прасета. Прасетата съвсем очевидно нямат нужда от обяснения на политиката и сериозно внимание - те имат една житейска мисия да бъдат заколени в подходящият момент и полети обилно с ракия и вино. Смайващо е как езикът може да подведе един политик с игриво, постмодерно поведение.

Борисов се изплъзва много игриво от всякакъв вид политически анализ. Само в рамките на половин час той е в състояние да произведе толкова взаимно изключващи се тези, че логиката изчезва завинаги като истината за убийството на Кенеди. "Няма да взимам заеми за заплати, не искам държавата да фалира", като гневен неолиберал казва българският премиер в началото на разговора. После по средата омекнал от прожектори и зажаднял за одобрение споделя: "Никога не съм обвинил народа - част от него работи и печели пари. Аз искам да помогна на останалата част". В медийната епоха очевидно последователността няма никакво значение. Как да анализираш нещо в тези приплъзвания?

Няма как обаче да не шокира внезапното избухване на Бойко Борисов срещу популизма. Изведнъж всички, които искат държавата да направи нещо срещу скъпотията се оказаха популисти. В този контекст признанието "изморен съм", което бе направено, може да бъде разгледано дори в героичен план. Премиерът не спира да се бори със зареденият с лъжи популизъм, които обещава невъзможното. Тук вече дори и много памет не е необходима. Нека да припомним две ключови предизборни обещания на ГЕРБ - 1000 лева средна заплата и връщане на 50 процента от данъците на софиянци в София. Тези неизпълними обещания очевидно не са никакъв популизъм. Как да не харесваш един премиер, който отрича себе си всяка минута и неуловим като супергерой, нагълтал се с радиация от японска централа.

Обаче все пак Борисов падна в своя капан. Обяснениета му за лошия живот винаги са свързани с външни причини. Тройната коалиция бе заменена от световното положение, дупките в бюджета от земетресението в Япония.

Всички в България цитират "1984" на Оруел и не си дават сметка, че бъркат. Страната ни много повече прилича на друг негов роман - "Животинската ферма". Това за кочината идва много навреме. Защото господарят на кочината също трябва да е от описаният по-горе биологичен вид. Но в неприятна ситуация - той е върху нагорещен покрив и вече е осъзнал ужаса, че бъдещето му е като пържола.

Като нищо друго.

Голямата битка с неоезичеството

(Защо всички оплюха няколко свещеника, когато те анатемосаха една вещица)

Странно е точно аз да напиша този текст. През целия си живот съм бил атеист, спокойно живея с представата, че вселената няма нужда от бог, за да функционира и се забавлявам като чета свещенните текстове на различни религии. Ако използваме църковния език - принадлежа към лоното на православната църква, коварно и тайно кръстен като бебе, но общо-взето с това се изчерпва целият ми религиозен живот за 33 години. И наистина ще ви стане странно като прочетете какво точно ще напиша по-надолу.

От четири-пет дни насам няколко млади свещеници привлякоха общественото внимание като се обявиха публично срещу медийният култ към Ванга и анатемосаха дъновистите, които също са окупирали доста медийно пространство.

Не си спомням друго действие да е събирало такава жлъч.

По форумите се ля мръсотия срещу свещениците, бяха наричани последователи на дьо Сад, фанатици, бяха заклеймени, сочени с пръст, възмутени християни със сълзи на очи казваха, че църквата е изгубила пътя си, че трябвало да е сред хората. Нешка Робева, видна жрица на култа към Ванга, даде сърцераздирателно интервю, че сатаната се е настанил сред духовенството, а няколко журналисти, дори депутати също се включиха в този хор. Изобщо медийната истерия достигна висок градус и забълбука много силно.
Защо винаги е така? Защо, когато Българската православна църква поведе битките, които наистина трябва да води, срещу нея се изсипват тонове помия. Всъщност изявленията на тези свещеници доказват само едно - най-накрая православната църква има самочувствието, силата и подготвените кадри, които да развенчаят ореола на неоезичеството сред нас.

Нека да се уточним за нещо. Този текст ще е краен. Който не иска да чете крайни изводи е свободен да напусне.

В духа на тази крайност трябва да кажем ясно - Ванга е вещица. Тя по класически начин се вписва в това. Духовният пътеводител на християните Библията е категорична по този въпрос. Врачките, баятелките, гадателките, чуващите гласове не издържат теста на религията. Никой няма как да е сигурен откъде идват гласове в главата на една баятелка.

Нима си представяте, че ако Сатаната заброди по земите ще си признае, че Сатаната? Там, където се появи врачка и хората повярват в нея, това означава, че истинската вяра си е тръгнала. Наричаха Ванга пророчица, но тя си беше една обикновена вещица. Не е времето и мястото да спорим как се е зародил култа към нея, но е факт, че беше крайно време църквата да се насочи срещу този феномен.
Въпросът с Петър Дънов, наричащ себе си Бейнса Дуно, стои по същия начин. Възмутените сега не трябва да забравят, че православната църква го отлъчва още през 1916 година. Днес градската легенда за Дънов гласи, че той едва ли не е скочил като комикс-герой срещу свещениците и ги призовал да служат на Христос без пари.

Днешните обожатели на Бялото братство пропускат една много важна подробност, видима за всеки с очите на вярващ. Дънов с окултистките му видения и мистерии няма нищо общо с християнството, за да е в състояние да предписва морален код за поведение на свещениците. Никой никога не е преследвал дъновистите в България (имам предвид от религиозна гледна точка), но църквата би била самоубийца, ако не се разграничи от практикита на Бялото братсво и фанатичните му последователи.
Може би дъновистите са кротки и стабилни хора, но духовната сфера не е модно ревю. Въпросът изобщо не опира до това как се държи една секта, фактът, че е секта вече я прави непригодна за вписването в класическия канон на християнството.

Българската православна църква е не само в правото си да заклейми тези практики - тя всъщност съществува и една от върховните цели на нейното съществуване е да се бори с влиянието им върху душите на хората. Тази битка обаче не среща никакво разбиране сред българите, а най-интересното е, че голямата част от гласовитите критици се определят като християни. Всички намират върховни аргументи, най-върховният от които е, че църквата трябвало да бъде близо до хората, да се променя с тях, да им помага, да има социална дейност. Абсолютно вярно като критика и разбиране.

Има само едно малко допълнение – колективната фантазия си представа църквата като някаква социална институция, която едва ли не трябва да е като новинарска агенция - да реагира на последните събития, да се държи като някаква религиозна форма на Николай Бареков. Не е така. Църквата е духовна общност и има своите битки. Никой не кара никого да ги приема, но духовните битки твърде често няма да имат нищо общо с окръжаващата реалност. Битките на духа са част от вечността.

Пак ще повторя – църквате не е сред нас, за да играе ролята на социално министерство, а да е оазис за душата. И трябва да се бори срещу всичко онова, което репресира душата - окултизма, вещиците и неоезичеството и всичко, което води по пътя към мрака. Имам предвид, че ние искаме от православната църква днес да бъде това, което никога не е била в историята си. Тя е била духовна опора на българите и точно като духовна опора спасява хората в предишните времена, а не като приют или нещо друго. Днес така гласовитите „християни” отказват правото на БПЦ именно да бъде духовен стожер и упорито, отново и отново, я тикат като изпълнител единствено на социални функции.

Църквата се променя бавно. Много по-бавно от другите институции. Но самият факт, че вече се появяват свещеници, които поставят под въпрос колективната българска любов към Ванга говори за климат на добра промяна.

„Време е църквата да скъса с репресивните служби на тоталитаризма”, изохка една журналистка по страниците на вестниците. С патос на фен на Дънов тя веднага побърза да отнеме на БПЦ правото да изразява позиция по духовните въпроси. И така стигаме до социален парадокс – всички, които атакуват православната църква имат право на мнение, но когато БПЦ даде мнение, срещу нея веднага се нахвърлят, че трябва да си мълчи. А мнение днес дават дъновисти, окултисти и други странни обърканяци, които имат интерес православната църква да бъде срината.

Нямаше да взема отношение по този въпрос, ако казусът не беше важен. Православната църква понякога има груби, неумели и смешни решения да се бърка в гражданския живот на хората. Акцията за задължително изучаване на религията в училищата беше глупава. Изявите на отец Николай, който забранява един или друг филм или театрална постановка също.

Но битката с неоезичеството, въплатено от Ванга и Дънов, е свещенно право и задължение на църквата. Когато обществото потъне в култ към една вещица, това не може да е нормално. Говорим вече за духовна травма и рана. От край време свещениците са край нас именно, за да гонят бесовете и да насочват тези, които искат, по правилния път към вярата. Вярата е морална отговорност за която мнозина не знаят нищо. Морална отговорност, защото вярата изисква цялостна промяна. Вярата не е бижу, което носиш от прием на прием за допълнителен шик-ефект.

И най-накрая няколко думи от един атеист за смисълът на това да бъдеш християнин, нещо което мнозина от вярващите май са забравили или никога не са знаели. В мненията срещу свещениците е шокираща надменността, презрението, кресливия тон и шумното възмущение.

Християнството обаче изисква смирение. Много е трудно да разбереш идеята за смирението, когато си заслепен от собственият си глас и гордост. Църквата изисква смирение, не защото се нуждае от народ от роби или послушни души. Смирението е началото на осъзнаването, че светът не се върти около тебе. Че има висши ценности, които могат да бъдат разбрани единствено, ако изчистиш сърцето си от гордост, егоизъм и суета. Истинският християнин е смирен, защото той полага живота си в ръцете на бога, а не в колелата на светския шум и блясък. Сърцето, а не разумът е органът за богопознание и заради това вярата има малко общо със знанието в света.

Едва днес, когато видях остротата на атаката срещу няколко свещеници, които не са направили нищо друго освен ясно да покажат, че християнството няма нищо общо с неоезичниците, които тачат фалшивите си идоли, осъзнах, че вярата е трудно изпитание на духа, съвсем не е лесна. Аз не съм минал през такова изпитание. Но не мога да не уважавам тези, които са предприели това пътуване и го правят смирено и тихо, както подобава, когато разсъждаваме за небесата и тяхното отражение в нашите души.

Нямаше да бъда толкова краен, ако пред очите си нямах пример за вярващ християнка със смирено сърце – моята баба. Жена, която не натрапва вярата си на никого, но не я е изоставила дори и във времената, когато християнството не беше на почит. Баба ми няма да влезе в спор за космологията на вселената или за природата на бог, но аз знам, че тя вярва искрено. Знам и друго – знам, че вярата я прави силен и добър човек. Пълноценен човек, който е издържал не е едно и две изпитания, но не се е пречупил.

Моята баба ходи с патерица, защото ставите й вече съвсем са се изхабили, но като я погледна знам друго – душата й никога няма да има нужда от патерици.

Като познаваш истинска християнка е много по-лесно да се ориентираш къде е истината и къде лъжата. Лъжата винаги е при тези, които са по-шумни, истерични и задавени от гордост и нарцисизъм.

И отново питам: нормално ли беше един атеист да отваря очите за някои вечни истини. Особено там, където знанията ни не достигат и трябва да се осланяме единствено на сърцето, за да открием пътя си в непрогледния мрак край нас?

Преселение ала ГЕРБ

Подобно на "Титаник", който в мрака на Атлантическия океан налетя на айсберг, управлението на ГЕРБ за първи път се сблъска с кипежа на народното недоволство, което изби в протест срещу високите цени. В такава ситуация има три възможности за реакция: загрижена, цинична и сюрреалистична. Загрижената - да се обърне внимание на хората. Циничната - да им се каже, че животът е несправедлив, а светът - негостоприемен. Сюрреалистичната - да се постъпи по толкова абсурден начин, че да се затъмни драматургичният талант на колос в абсурдизма като Йожени Йонеско например.

ГЕРБ избраха палава комбинация от последните две възможности. Премиерът сподели, че е безсилен да се бори срещу геополитиката на вселената. Вместо това обяви, че министерството на земеделието и Столичната община ще си сменят сградите.

Такава новина идва като гръм от ясно небе. Кога, как и къде е било решено подобно разместване никой не уточни. Никой не пожела да отговори и на въпроса колко ще струва такава рокада и кое я налага така неизбежно. Като мотив за последното премиерът посочи естетически критерии - навсякъде по света общините били в най-красивите сгради. Дори и да приемем порива по красота на министър-председателя, пак остават купчина въпроси като за цял парламентарен контрол. Нали финансовият министър през ден минава през медиите и като робот от холивудски филм повтаря с железни нотки, че няма пари за вдигане на заплатите. Как така изведнъж за преместването ще се намерят такива? Какъв е този финансов шаманизъм, който упражнява правителството?

Изобщо ГЕРБ са големи майстори в създаването на привидности. Привидност, че работят, привидност, че са партия, привидност, че министрите могат да мислят. Към подобен тип политически пърформанс трябва да причислим и внезапното желание да се разместват министерства, общини и агенции. Много пушилка, малък коефицент на полезно действие. Блясъци, пушек, но филм, който отдавна сме гледали.
Смазваща обаче е тежестта на абсурда. Хората искат активни действия на кабинета, които да им дадат глътка въздух в скъпотията - Борисов им предлага преселение на институции. Това е все едно да питат колко е часът, а ти да споделяш колко е гръдната обиколка на мис "Вселена".
В една пиеса на Юнеско двама скитници решават да се самоубият. Малко преди фаталния изстрел обаче единият стреснато пита другия: "Хей, знаеш ли кой ден от седмицата сме?" Отговорът е: "Понеделник". И тогава първият тъжно процежда: "Да-а, лошо започваме седмицата!" Тази ситуация едно към едно може да бъде изкопирана към днешното решение на ГЕРБ. Започват седмицата лошо. Държат се като самоубийци. И вече заприличват на герои от пиеса на абсурда.
Когато това стане ясно на всички, какво ли ще преместят тогава?