Thursday, July 21, 2011

Завръщане при стената


Една кратка дискусия във Фейсбук ме накара да се замисля за нещо. Повод за философския спор във виртуалното пространство стана прословутата реплика на Иван Карамазов "Всичко е позволено".

Какво иска да каже Достоевски с нея?

Символ на окончателно освобождение или абсолютна тъга е тя?


В "Митът за Сизиф" Албер Камю (всички разсъждения на Камю рано или късно биха го отвели до Достоевски) твърди, че това е горчива мисъл. В свят в който всичко е позволено, добродетелността би била само един каприз. Камю твърди, че в свят в който всичко е позволено, изчезват не забраните, а угризенията. В този смисъл Иван Карамазов, който заради своя живот не може да повярва в идеята за спасителен Бог, страда като я произнася.

Това е все едно да стигнеш до стена в края на своя път и да разбереш, че не можеш да минеш зад нея. Най-много страдат хората, които се досещат, че стените съществуват и особено тези, които дълго са тропали с юмруци по тях.


Цялото творчество на Достоевски е подчинено на болката, че може би има възможност всичко да е позволено. Това е известно пресилване на нещата, но пък то позволява ясно да видим проблема. Достоевски с упорито постоянство създава герои, които предизвикват разбиранията за света. Разколников е опиянен от идеята за човека, който стои над нормите, закона и етиката. Той си създава собствен морален кодекс. Но в момента в който се е почувствал убеден в своите разбирания, извършва убийство, насича хазяйката си с брадва. Когато човек се постави над нормите и си въобрази, че стои над етиката, в светът на Достоевски винаги се случва нещо, което да подскаже колко неправилно е това.


Свят в който няма етични норми очевидно е свят без бог и литературата на Достоевски се гърчи в този миг. Фактът, че постоянно се връща към тази тема, говори и за друго – Достоевски, макар и горещо вярващ е бил разкъсван от съмнения. Той отново и отново се връща при стената, за да тропа с юмруци по нея и да се надява да получи поне частичка от отговора. Защото във фразата „Всичко е позволено” можем да открием и питането за предназначението на човека в света, което обаче не е получило никакво разрешение.


Така се стига и до въпроса кое е добро и кое е лошо. В свят в който всичко е позволено този въпрос никога няма да получи отговор или пък още по-лошо - въпросът изобщо нямаше да е важен. Доброто съществува като етична норма, заради целият човешки опит назад във времето, както и злото. Обаче в мига в който един човек си въобрази, че може да пренебрегне това, той просто взима гума и изтрива всичко, за да създаде нов свят. Този нов свят ужасява Достоевски и вероятно с право.

"Всичко е позволено" е вик на ужас.

И този вик винаги е пред една стена.


No comments: