Страна наопаки

Вчера научихме, че 55% от работодателите нямат намерение да увеличават догодина заплатите. Още 30% "имали подобно намерение". Като добавим и уклончиво отговорилите, означава, че, общо взето, всички имат едно и също намерение. Въпреки инфлацията. Въпреки замразените от две години заплати. Въпреки изключителната стабилност, от която трябва да взимат пример европейци, американци и всички останали. Въпреки че сме оазис за инвестиции, както възкликна онзи ден премиерът.

По-интересното е, че сериозна част от тези работодатели посочват факта, че държавата и общините не се разплащат с тях за свършена работа. Можем да се сетим защо общините не се разплащат. Оказва се, че кражбата на държавата е в основата и на следващо годишно обедняване.

На този фон изявленията на кандидатът на ГЕРБ за президент Росен Плевнелиев могат да бъдат разчетени като висша степен на самозабрава. Наричаният от медиите вече "Спящата красавица" (защото чак на петия ден се сети, че България ври и кипи), вчера постави нов рекорд по създаване на политически клишета, като заяви, че хората не се интересували от Катуница, най се интересували дали икономическият път, подхванат през последните две години, ще продължи. Човекът сигурно си мисли, че този въпрос е хвалебствен.

А хората с болка го питат - ще продължи ли кражбата, пак ли ще гледаме постоянното обедняване, така ли наистина мислят да я карат и занапред. Но това е рискът да издигнеш аристократ за президент - той живее в собствената си реалност и приема скрития ужас във въпросите за похвала. Ако Плевнелиев си мисли, че хората искат всичко, описано в началото, да продължи, значи трябва да приемем, че те са мазохисти, които искат да живеят в някаква преобърната страна.

А Плевнелиев се усмихва...

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

Оазис или пустиня

Министърът на земеделието на Саудитска Арабия с поетично звучащото име Фахад Абдулрахман Балгануим постави едно условие за инвестиции от неговата страна у нас - терен с достъп до много вода и пълна липса на корупционна среда.

Вода в България, колкото искаш. На някои места дори не са я концесионирали, така че по тази точка - инвестиционният оазис ни е в кърпа вързан.

Синовете на пустинята обаче прекаляват с тези изисквания за липса на корупция. Корупцията е смазочното масло на демокрацията, твърдеше навремето един мафиот в сериала "Октопод". Години по-късно епично провалилото се МВР направи акция с подобно име, която се издъни с гръм и трясък, а последствията от нея бяха, че сега си имаме кандидат за президент със селскостопански прякор.

Корупцията в България е като водата в оазиса - без нея никак не е сигурно, че държавната машина на ГЕРБ изобщо би мръднала. Само мирисът и усещането за пари ги раздвижват и ги изкарват от управленската кома. Иронично е, нали? Поставят условия да няма корупция на тези, които твърдяха, че ще смачкат корупцията като сонда, която пробива земята за петрол.

Очевидно това е сблъсък на култури. Саудитска Арабия също не е държава, която е стерилна от корупция. Злите езици твърдят, че те са още по-зле и от нас в това отношение. Но ето - когато се сблъскаме, на инвестиционния фронт се започва геополитическото търгашество: искаме вода и нулева корупция, ако желаете да видите парите ни. Как да приемеш толкова подло изискване.

Един древен арабски поет, със също поетично име, Фарид ад-дин Аттар Нейшабури, драматично бе възкликнал навремето: "В същността на всеки човек се таят сто свине - свинете трябва да се изгорят или храмът да се затвори".

Ако изгорим свинете си, ще стане ясно, че оазисът ни през цялото време си е бил пустиня.

Спецоперация „Български патриотизъм”

(разследване на една виртуална фантазия )

Тези дни попаднах на един текст, който ме разтърси културно и накара организмът ми да отделя специални мозъчни тела, които да се справят с залялата ме вълна от кич. Това са рисковете на ровенето в мрежата в реално време.

Този текст е нещо като патриотично есе в 20 точки, всяка от които изразена високопарно все едно е писана от деветокласник с комплекс за малоценност. А някоя друга сродна душа е изографисала думите и на снимка и, разбира се, всичко това е украсено с българския герб.

Когато преодолях културният ужас и сблъсъкът с клишетата, порових в интернет и видях, че това есе се върти като колективна фантазия в цялата мрежа. Много хора го качват някъде и после дебнат като ченгета от ГДБОП да не би някой да се възпротиви на която и да от 20 точки.

Преодолях писъците на мозъка си, преживях гърча на душата си, направих се, че не чувам стоновете на интелектуалеца в мен, който като герой на Достоевски ме зовеше да ходим да изпием една бира и да не се занимаваме с колективните простотии, надделях над съпротивата на естета в мен, който заплаши, че ще обяви стачка, ако най-накрая не седнем и не завършим текста във възхвала на брюнетките по цял свят и тяхното бъдещо господство,  и се отдадох на литературен, политически, обществен и еротичен разгром на тази простотия, която прочетох.

Патриотизмът е полезно нещо, когато почива върху реални неща, истински стойности и невисокопарна лексика. В противен случай той става истеричен, защото просто е незащитим. Да вярваш в патриотизъм с клишета е като да опипваш силиконов бюст – върши работа в някои случаи, но като цяло усещането е странно.

И така нека да разследваме 20-те точки внимателно и да вложим усърдие в тяхното попряване, интелектуално възвисяване и съобразяване с реалностите. Текстът е озаглавен много концептуално – „Защо съм Българин”

1. Защото България е моята Родина!

Някой да го отрича това?  Ама, ако приемем този подход за идентификация трябва да го продължим.

Защо съм землянин? Защото Земята е моята Планета!
Защо съм слънчево галактянин? Защото Слънчевата Галактика е моята Галактика!

Поводи за национална гордост – много. Хората, които искат да черпят са малко. Това е проблема всъщност.

2. Защото държавата ми отвоюва своята 13 вековна история на Балканите!

Текстът на това патриотично есе е фрашкан с военна терминология, което ме дразни. Все едно цялата история на България е една безкрайна война. Не е точно така. Убеден съм, че в историческото житие на страната е имало и купонджийски времена. Страх ме е от хора, които са в състояние да изберат войната пред купона като повод за гордост.

Тази точка щеше да е истинска, ако гласеше: „Защото и след 13 века история българската сливова е най-добрата сливова в света”. Така де – да наблегнем на гордост, която можеш да опиташ.

3. Защото българите днес удивяват света със своите постижения,знания и успехи!

Пак греда! Никога не съм разбирал сложните отношения на крещящия патриот със света.  От една страна светът все ни е виновен за нещо, а от друга постоянно се опитваме да го впечатлим като стриптизьорка, която се опитва да си изкара по-голям бакшиш. За мен е ценност, че има българи, които удивляват мен. Например – изобщо не ми пука какво мисли света за Гео Милев. Просто винаги имам негова стихосбирка край себе си. Смятам, че и с всичко останало е така. Българите все искат да впечатляват света, но пък прекарват повечето време в самоотвращение от себе си. Заради това се раждат и такива есета де, някой трябва да компенсира.

4. Защото българите са носител на цивилизацията на Балканите!

Придонесли сме за цивилизацията на Балканите – абсолютен факт. Дадохме писменост поне на част от този магичен полуостров. Това е безспорно. Ама не е ли крайно време, като широки и цивилизаторски души, да отпуснем малко аванта и на съседите. В крайна сметка, убеден съм, че след като сме запалили светлината на цивилизацията у тях, те все пак също са се развили малко или много.

На Балканите всеки се бие (първоначално написах пие и изречението ме зарадва дори още повече) в гърдите, че е най-великия от другите. Това принципно доста скофтва атмосферата на този иначе така прелестен полуостров.

5. Защото в Добруджа е побит мечът на Аспарух!

В Добруджа е побит мечът на Аспарух, а в най-скоро време кабинетът ще разреши там да се побият сондите на „Шеврон”, които да надупчат земята да търсят шистов газ. 
Всеки патриот изпада в емоционален оргазъм от този побит меч на Аспарух, ама когато трябва да се излезе на протест срещу унищожаването на Добруджа от американската корпорация, на улицата се събират 50 души. 
Това е другият проблем с високопарните фрази – никой не може да се вмести в тяхната грандомания.

6. Защото Македония е българска земя!

Абе, хора, вие някога виждали ли сте Македония? В краткия ми живот (на 90 да стана пак ще твърдя, че животът ми е кратък) тази Македония ми е проглушила ушите. Ние с България не можем да се оправим както трябва, а пък очите ни все в проклетата Македония. Хайде първо да оправим Видинския край, или пък да решим проблема с бедните региони, а пък тогава нека да се отдаваме на географските си пориви. О, да, тук ще трябва да изразя и едно ксенофобско мнение – ако един ден ми предложат да си вземем Македония обратно, моят отговор ще е: „Няма проблеми, дайте ми я, ама си запазете македонците за вас”.

7. Защото звездите са най-ярки над Пирин!

Ако си праснал три джойнта от Петрич – това със сигурност е вярно.

Да не говорим, че и дърветата тогава започват да ти приказват. Приказка – най-ярките звезди и дървета, които разказват цинични вицове.

8. Защото небето се оглежда в езерата на Рила!

Силен аргумент! Не мога да не оценя негова геополитическа неизбежност. Небето се отразява и в Атлантическия океан, което намеква, че ние рано или късно ще предявим териториални претенции към него. Небето се отразява и в Японско море – нека само радиоактивната риба, която се навъди от ядрената вода на „Фукушима” ще си поискаме и него. Където има вода е българска територия!

9. Защото в Родопите ехти камбанен звън!

Абсолютно вярно! Ехтят камбани. Но има и песни от минаретата. Смятам, че това също е част от прелестта на тази планина. Родопите са уникални с това, че са успели да обединят две култури. Тук се говори само за едната. Това е тъпо, невярно и глупаво. И не е патриотично. Защото авторът на тази фраза с лека ръка се разделя с една немалка част от България....

10. Защото Вардар, Струма, Местра и Марица се срещат в Бялото море!

Поради това, че мозъкът ми постоянно произвежда тъпотрони не успях да схвана величието на тази аргумент. Убеден съм, че авторът му е имал предвид нещо сложно и историческо, ама усещате ли основния проблем дотук. Все се вадят аргументи от историята да ме накарат да се чувствам българин. Това е все едно да се опитват да те нахранят днес със спомена за вчерашния обед.

11. Защото България помни своите герои!

Ехее, България така помни своите герои, че направо е за книгата на „Гинес”. Съвсем сериозно вече. България изобщо не знае какво да прави със своите герои и тя има траен политически проблем с тях. Ако България наистина помнеше своите герои щеше не само да слага цветя пред паметника на Левски, но и да помни неговите думи, че държавата ни трябва да бъде и на българите и на турците, а не да се използва Левски като аргумент за тъп национализъм. България е разделена в отношението си към повечето свои герои. А доста често героите са забравени, а в кумири са превърнати позабравени психопати и чудовища.

Но България помни, нали? Хаха.

12. Защото Балканът пази спомена за Караджата!

С това съм съгласен.  Добре, че е Балканът да помни, защото българите определено имат проблем с паметта. Тук авторът, вероятно без да иска, за първи път казва нещо истинско.

13. Защото опълченците все още бдят над Шипка!

Може би е време да оставим опълченците да си починат за малко, а? С това не искам да кажа нищо непатриотично, така че не зареждайте пистолетите, за да стреляте в мен. Имам предвид, че опълченците са маркер в нашата памет, защото са направили нещо уникално в историята. Иска ми се да можехме да кажем това и за някой наш съвременник. Не е редно да измиваме собствения си провал днес със спокойното величие на хората от миналото. Ама сигурно ще приемете това за мърморене.

14. Защото екът от Сливница се чува в Пирот!

Очевидно аргументът не е изказан, както трябва. Ако нещо направено в Сливница се чува в Пирот, той трябва да звучи така: „Защото българите сме добри във вдигането на шум около себе си”.

15. Защото "Одрин падна"!

Офф, с тези войни вече съвсем се замъглих. Стига с тоя Одрин, бе! Много по хубаво щеше да е просто да се каже: „Защото Мимето ми даде”. Поне е имало удоволствие.

16. Защото над Дойран още се носи българското ура!

Извинявайте, може ли някой да ми припомни как завърши Първата световна война за България?

17. Защото враговете на България още помнят удара "На нож"!

А след това враговете бързо се отърсиха от този удар, защото мащабните ни политици бързо изгубиха всичко постигнато с „ На нож!”. И изобщо, ако някой чужденец чете този текст ще ми помисли, че половината българска история и въжделения са минали само в колене и ножове.

18. Защото нито едно българско знаме бойно знаме, никога не попадна в плен!

Изгубили сме почти три-четвърти от войните, които сме водили в модерната история, ама сме горди, че не сме изгубили нито едно знаме. Предпочитам да бяхме изгубили всичките си знамена, ама да се бяхме класирали по-напред в политическото първенство.

19. Защото моят народ създаде и съхрани през вековете своята писменост и култура!

Моят народ, приятелю, прие своята писменост, ама не я е създал, въпреки уверенията на Божидар Димитров в обратното. Кирил и Методий при цялата свобода на историческите интерпретации могат да бъдат наречени българи, колкото и Майкъл Джексън е наш сънародник. Те са цивилизатори, пратени от византийския император. Нашият народ – това вече е заслуга – приема техният труд и ти припознава като свои. И това наистина си е исторически джакпот. Нашата писменост е красива, културата ни има интересни моменти, хубаво е да си българин, стига да не си обременен с мрака на високопарните изречения.

20. Защото България е там,където има и един българин!

Значи аз съм България. Супер. Кога ще мога да кандидатствам в ООН като независима държава?

Охх, едвам издържах докрай. Не знам дали има смисъл човек да се бори с клишетата. Вероятно това е, както казва един герой на Юз Алешковски „просто изчанчен начин да пикаеш срещу вятъра”. Но пък разследването на клишетата ме доведе до една неочаквана мисъл, която е малко скандална. Проблемът на България е, че тя е обсебена от своето минало, защото не го е разбрала, както трябва. А когато си пленник на миналото е трудно да си представиш някакво бъдеще. Заради това българите ненавиждат своето сегашно време и сънародниците си и люто ги кълнат, че са заспало племе.

Поради тази причина всички българи са заточеници в настоящето, но живеят наум в историята, а после се чудят защо бъдещето никога не е, каквото си го представят.

Ето написах това и ми стана мило за България. Очевидно моят патриотизъм е страдалчески. Харесвам България, каквато е днес с всичките й проблеми, истерии и фобии.

Ама май съм единствен.

Бъдеще невъзможно

"Сега ние ще работим, пък другите държави нека си палят градовете, да си създават проблеми. Ние нашия ред сме си го минали, сега трябва да правим пречиствателни станции, магистрали, зали, земеделие и културен туризъм."

Тези лъчезарни думи, които описват светлото бъдеще, принадлежат на премиера Бойко Борисов. В средата на август министър-председателят с леко сърце коментираше бунтовете в Англия и беше убеден, че в България такова нещо не може да се случи. Очевидно Бойко вече никога няма да може да спечели конкурс за политически анализатор на годината. Месец и нещо по-късно България пламна по неподозиран начин. А заради очевидното безсилие на МВР справедливият гняв на хората срещу един самозабравил се барон бе подменен от мътилката на ксенофобските изцепки, етническото противопоставяне и откровения фашизъм.

Днес изявлението на Борисов отпреди месец и половина звучи като черен виц. Защото се видя, че бунтовете не са останали назад. България пламна и вероятно причина за това е част от отровното минало, в което можем да открием твърде много затворени очи на държавници, твърде много корупция и прогнила отвътре държава, която съществува единствено като декор.

Бутафорията бе забелязана и от чуждестранната преса. Вестниците по света обърнаха поглед към България и в техните заглавия "звучат" доста силни шамари. "Властта е парализирана", пише "Российская газета". "Ню Йорк таймс" публикува дълъг репортаж как полицията ни трябва да пази ромските махали нощем, за да спаси хората от тормоза на фашизирани групи, които искат да палят и бият.

Тези журналистически статии и заглавия поставят големия въпрос за отношенията на България със света. Винаги ни забелязват с лошото. А властта у нас положи немалко усилия да се изстреля в епицентъра на западното внимание. Финансовият министър Симеон Дянков (забелязвате ли, че откакто стана драмата в Катуница той се е покрил като Бин Ладен в пакистанско предградие) няколко пъти гръмко обяви, че сме по-добре от САЩ и че дори трябва да ги учим как да се справят с кризата. Уви, българското икономическо чудо не бе забелязано и нито един световен икономист не написа възторжена статия за мозъчния блясък на Дянков. Премиерът обяви наскоро, че България е рай за инвеститори, а световната преса пак позорно замълча и не отрази сензационния факт.

Какво да се прави - вестниците по света очевидно са научени да не се връзват на политически балони, а да гледат безпощадните факти. В красивия свят на думите България е чудо, модел и направо университет за живот. В потискащия свят на фактите се виждат етническа омраза, смазани от коли младежи, самозабравили се богаташи, феодално съществуване на цели общности, подпалени къщи, расистки лозунги и държава, която стои паралитично втренчена в хаоса, без да знае какво да направи.

Ех, почнахме хубаво със слънчевите думи на премиера. Какво хубаво бъдеще описваха те!

Бъдеще невъзможно.

Виртуалната революция на носорозите

Хайде, честито! Как какво? Нима не разбрахте – честитя ви пробуждането на гражданското общество в България. Поне така се твърди навсякъде из виртуалното пространство. Млади и стари, бесни и лесни, всички са навдигнали глас, пеят виртуално „Шуми Марица” и бият чела в земята, че българското у тях се е пробудило като апетит у пациент в дебелариум. Най-накрая потъпканият българин, който стенеше в прахта и се озлочестен и поробен се чудеше какъв смартфон да си избере от рекламите, вече се навдигна от калта, а в очите му засия щастливото бъдеще на възродения дух, на възродения гражданин, който не иска от вселената много, само 7-8 концлагера и кръв, която да се лее по улиците, за да му докаже, че е истински патриот.

В името на събуденото гражданско общество, в името на възродените страсти за булевард „Независимост” от пресни черепи, ви предлагам да направим кратка разходка из величието на новооткритата българщина и интелекта на чистокръвните българи, които захвърлиха диктатурата и откриха себе си в мрака. Нито едно от мненията, които ще прочете по-долу не е измислено от мен. Всички те са събрани за период от 5 минути във Фейсбук из никнещите като атомни гъби групи, които да отстояват новата гордост на събудения народ и виденията му.

Първият представител на истинските българи веднага дава глобален съвет, защото събуденият дух няма да играе на дребно:

Протестите трябва да са в ЦИГАНСКИТЕ МАХАЛИ с факлите камъните и бичовете ......мръсната циганска сган не разбира от викане и разходки по главните улици и площади на София те разбират само от КАМШИКА !!!

Схващате ли? Какъв ти протест единствено срещу цар Киро? Мечтателите от виртуалната лудница не търпят ограничения.  Не, те вече искат да бият и то с КАМШИК, ако запазим стила на автора. Някой трябваше да предупреди чистокръвния българин, който твърди, че се е събудил, че тази работа с камшика е малко объркана, защото, за да напишеш такава дума с големи букви значи, че нещо в главата ти хлопа яко или най-малкото си фантазираш как го прилагат върху тебе в някоя неочаквано страстна нощ. Но кои сме ние, че да съдим събуденото гражданско общество? Защото, ако продължаваме така ще ни бъде лепнато петното „циганофил”, а събуденият българин хаби най-много енергия да мрази всички, които не мислят като него.

Следващото мнение идва от класически патриот. Кратко, ясно, достолепно, величествено, изтънчено и дори артистично:

SMAARTTT ZA CIGANITE!

Така де – новосъбуденият гражданин многооооо се нервира, че не разбират, че той е за унищожение на всички цигани. При това на помощ идва и прокълнатата и безродна латиница. Но така се прави при революционни условия и при групов секс – затваряш очи и каквото ти се падне. Кой най-добре ще знае това от идиота от виртуалните ширини, който се чувства смел единственото в блатото на своята анонимност?

Следващия представител на величественият български дух разширява обхвата на научните търсения в масовите екзекуции:

Sapun za ciganite,a turcite pod nojaaa!!!

Очевидно, когато гражданското общество тръгне да се събужда, то решава, че целият свят му е крив за нещо. Циганите са прелестен повод за виртуалния истински българин да се сети, че турците също много трябва да бъдат колени. Няма да са само ромите, я! Истинският българин е българин единствено, ако гази в море от кръв и изкормени вътрешности. Само женчовците, циганофилите, комуноидите, еврейската агентура, правозащитниците, журналистите и всякаква друга пасмина могат да бъдат против.

Така стигаме до гражданина, който вече се чуди какъв нов начин има, за да изрази политически бяс и виртуална гонорея с думите си:

Смърт за всички мангали веее, днеска ще ми се кипрат със сопите... ми елате ве мама ви църна циганска сган... елате кат сте много ерпап!!!!!

Любимото занимание на народа – да се заканва на циганите в интернет и да подостря ножове. Защо иначе им е дадена свободата, ако не да я използват за масови убийства? Кой може да им го забрани? Кой ще си позволи да забрани нещо на истинските българи?

Другият събуден подхожда към темата с библейско смирение и евангелски плам, достоен само за чистите души:

Око за две, зъб за чене !!! Време е България да бъде за Българите, не за малцинствата които живеят в нея !!!!

Когато говориш от небесна инстанция, дребните подробности, че малцинствата, които толкова мразиш са естествени части от твоята страна и нищо не можеш да направиш по въпроса, веднага отпадат. Чистокръвният българин от гражданското общество пет пари не дава за подробностите. Той е опиянен от идеята, че ще руши ченета, защото очевидно, за да си патриот трябва да имаш големи юмруци. Само циганофилите и националните предатели не искат да бият в името на Родината.

Следващото мнение е на някакво младо момиче, което е решило, че трябва да опита силите си в политическата публицистика:

не трябва да имаме милост за циганската сган и не трябва да ги толерираме защото не техните деца а нашите българските деца умират не техните деца ги е страх да излязат от домовете си защото недей си боже може някой циганин да ги нападне !!!

! това вече не може да продължава .. не знам как е било в последните 20 години защото съм била жива само 15 от тях и помня почти само 10 .... но съм убедена че така няма и не може да продължава защото това е БЪЛГАРИЯ А НЕ ЦИНГАЛИЯ !!

Това девойче по естествен начин се е добрала до традиционното патриотично пренебрежение към правописа. Истинските българи мразят запетайките, защото тях сигурно циганите са ги измислили и те са вредни за духа човешки. Не може да не ни направи впечатление и красивото деление, което се случва в това мнение – българските деца са с пъти по-важни от ромските деца. Долу лигавият хуманизъм! Да живее истината! Вероятно на подобно мнение се дължи и твърде често срещаното съжаление към момчето, което бе прегазено от озверелите хора на мазния богаташ цар Киро – те не жалят за неговия живот, не, те жалят за това, че той е умрял млад и не е успял да направи едно-две българчета. Това е човекът от патриотична гледна точка – фабрика за биологичен материал. Очевидно не си ценен с нищо друго.

Само смърт!!!! Циганите в България започнаха да стават болшинство, което ги прави толкова нагли и се стига до такива неща, страшното е , че наистина има хора, които ги защитават..

В това мнение се появява изчистеният образ на врага – гадовете и мизерниците, които защитават циганите. Истинският българин не търпи чуждо мнение. То е като вирус в святата идея на българщината и заради това трябва да бъде изтръгнато с огън.

После, разбира се, това е проклятието на гражданското общество, се появяват геополитическите стратези и тънките познавачи на историята  на Балканите:

Къде е сега ген. Радко Младич, да ги съберем всичките на едно място и да им организираме екскурзия до Сребреница

Мнението красноречиво говори само за себе си. Не се знае обаче дали авторът му знае, че ако има закони за подобно мнение би лежал в затвора. Ама широтата на българския дух търпи ли законови ограничения? Не, тя плюе на законите с презрение, въпреки, че събуденият българин адски много твърди, че се е събудил основно, за да накара ромите да спазват законите. В това противоречие има известна ирония или известна истина – законите трябва да важат за другите, за малцинствата, но не и за господарската раса, която е задължена единствено да прекарва времето си в лъскането на своите ботуши с които да тъпче нисшите твари.

И последният експонат в нашето пътешествие. Пак мнение, което блести със своето човеколюбие, защото вероятно е изразено от истински философ:

Не мога да разбера .. не било на етническа основа еди кво еди що. Бе смърт бе. Ако това не отключи българския дух да се бори за СОБСТВЕНАТА СИ ЗЕМЯ. Кое? Сега му е времето!! Точно сега и ми се струва ,че трябва да се организират шествия направо към циганските махали с факли ,секири и който квото има

Това е друга част от ефекта на събуждането на гражданите. Очевидно новосъбуденият демос се изживява като герой от стихотворение на Вазов и разглежда целият околен свят като начин да причини разрушение на циганските махали. Няма да падаме по-долу от класиците, я!

Не знам дали някога сме изпадали в такова положение. Фашизираните и нещастни лумпени узурпираха езика на протеста. Това, което може да бъде разчетено единствено и само като ярост към безкрайните политически и обществени маневри на един самозабравил се богаташ като цар Киро, бе засмукано от освирепелите националисти. Всъщност дали можем да ги наречем националисти? Това са хора, обсебени от насилието, превърнали се в психопатични жертви на собствените си демони. Заради това с часове можем да обясняваме нормално случилото се в Катуница и пак няма да има кой да ни разбере. Когато фашистите като паразит се намърдат в социалните каузи, те унищожават всичко. Здравият разум отива на кино. Нормалното общество отива на кино. Истинските отговори стават ненужни.

Нима ромите са виновни за ескалацията на напрежението? Съвсем очевидно е, че 20 години проблемът бе оставен да набира като гнойна рана. Всяка власт упорито държеше циганите да си останат маргинална прослойка, защото само така бяха лесни като мобилен електорат за изборите.

Властта позволи в 21 век цели общности да живеят в условия на феодална зависимост от крупни мафиоти, наркобосове и други престъпници. Затваряше си очите, че ромите са най-големите жертви на циганските тартори, които си купуваха все по-големи и големи джипове, докато всички останали тънат в бедност. Но на кой ли в момента му пука за истинското обяснение. Тези, които твърдят, че са се събудили искат кръв, без да подозират, че ако се пролее дори още една капка, само капка кръв, можем да целунем за сбогом гражданския мир в България.

Това, което се случва е пародия на гражданска революция. Това е просто халюцинирана революция на идиотите, които си мислят, че откриват за първи път индоктриниращата сладост на вербалното насилие.

И какво ще постигнат с него?

Нима се заблуждават, че ако влязат със сила в гетата ще постигнат някакъв идеален модел на България? Тези, които твърдят, че са се събудили се оставиха да им погодят много красив номер – те викат срещу ромите. Това е все едно хулиганите в училище да направят митинг срещу насилието на първокласниците. Няма да се уморя да повтарям, че ромите са лесните жертви, защото са беззащитни. Защото е лесно да твърдиш, че ще отидеш да избодеш двете очи на циганин в знак на отмъщение, вместо да се вдигнеш пред Министерския съвет и да потърсиш сметка за обърканата държава.

Но винаги стигаш до грешното място, когато оставиш фашистите да определят посоката. Как да познаем, че фашистите са поели властта ли? Ами простичко е – лозунгите стават кървави. Да не говорим за това, че в тях се появяват турците – другият любим демон на виртуалния борец за абсолютна българщина.

И виждаме как борците за права и истинските българи вече не знаят къде точно да отидат да викат. Започват с митингите на „Атака”, където Белокосият фюрер получава политическа виагра, после ходят да викат срещу телевизията, която е показала, че пияни младежи горят къщи и я обвиняват  в проводник на „турски” (ах, историята обича да се повтаря) интереси. Изобщо  - целият свят е една конспирация, която драматично уязвява нараненото съзнание на патриота, когато не е пил достатъчно.

Случаят „Катуница” можеше да бъде катарзис за справедливост в българското общество. Вместо това стана символ на ново насилие. С какво си по-добър от цар Киро, от самозабравения богаташ, ако тръгваш с неговите методи срещу делата му? Това е парадоксалното огледало на обществения абсурд. В крайна сметка двете части – викащите за смърт и причинилите смърт се оказват едно и също нещо. И ми е жал за родителите на починалите младежи. Те не заслужават да живеят в държавата в която лумпените на един богаташ станаха причина за смъртта на децата им, а лумпените от цяла България използваха тази смърт за собствено самозадоволяване и пускането на демоните на свобода. Заради това беше нужно да се разходим сред бисерите на мисълта по виртуалните ширини – в тези мнения не се крие свобода. В тях е заключен единствено ужас. Те са път без изход. Омразата е път без изход. Мисленето с клишета („тези проклетници просто не искат да се интегрират”) е път без изход.

Има една велика пиеса на Йонеско „Носорозите”. В нея главният герой живее в град в който всички хора изведнъж започват да се превръщат в носорози. Но никой не забелязва това, освен главният герой. Пиесата е драматична и е пълна с черен хумор. В крайна сметка виновни се оказват не носорозите, а човекът, който е останал човек започва да се чувства непълноценен, защото не е в състояние да се превърне в животно.

Това е само литература.

Но вие не ставайте носорози.

Моля!

10 мига във вселената, които харесвам

Eдна мисъл на Кърт Вонегът за щастието никога не ми е давала мира.  Тя е от книгата „Фарс или никога повече самота (Сбогом, черен понеделник)”:

"И двамата бяхме убедени тогава, а аз продължавам да мисля така и до днес, че животът може да бъде съвсем лек и приятен; достатъчно е да намериш нужното удоволствие в десетина неща, които да се повтарят безконечно" 

Щастието се състои от упоритото повтаряне на любими неща, а не в екстремно пътешествие от безкрайни промени. Заради това вселената понякога изглежда удивително еднообразна - тя просто се опитва да ни подскаже кроткият път към щастието и да ни изуми с повтарянето на хубави мигове с надеждата, че ще разберем посланието.
Заради това разбиране на Вонегът реших да каталогизирам 10 мига във вселената, чието повтаряне обичам и които ме правят щастлив по светъл и много пристрастяващ начин. Това са десет индивидуални мига, които човек може да изживее в самота, а може и в компания, но е важното да ги знае кои са, защото иначе как ще ги повтаря отново и отново докато слънцето не угасне и звездите не почнат да капят.

1. Да спиш докато навън вали дъжд

Невероятно усещане. Когато дъждът започне да трополи по прозорците, това създава усещане за уют и спокойствие в цялата вселена. Сякаш дъждът отменя грижите, или пък отменя времето и създава мимолетно чувство за вечност. А вечните хора биха знаели как да ценят съня.

Ако оставиш и отворен прозорец,  наоколо нахлува мирисът на дъждовните капки, озонираният кислород се настанява като окупаторска армия в стаята и всичко друго престава да има значение. Остава само кротката радост от съня и вселената, която те успокоява с танца на дъждовните капки и с блясъците сред сивите облаци високо в небето.

Човек трябва да сънува само хубави сънища, когато вали.

2. Чаша кафе рано сутрин

Сутрините щяха да бъдат най-досадното време, ако природата не бе пратила сред нас кафето. Има някакъв миг между съня и реалността, някакво преходно пространство, което не ни пуска лесно да си отидем. Кафето, тази мощна дрога, е измислена да не ни оставя сред полусенките, в очарованието на собствените ни видения. Твърдостта на неговия вкус рано сутрин е величествено преживяване. Дава ти усещането, че си жив, че кръвта тече във вените ти, че си тук наоколо и ще се мотаеш още неопределено време из вселената. Без кафе човек би останал в съня си, би се влюбил твърде много в собствената си фантазия. Кафето е нашата всекидневна доза реалност. Прозвуча малко поетично, но нека така да остане. Все пак поезията е възможна, защото си сънувал, но после си се върнал сред хората и държиш да им споделиш за съня. Вероятно заради това поетите обичат кафето.

3. Пътуване с влак

Обичам да пътувам с влакове. Ние вече сме се научили да ги възприемаме като най-обикновен факт от живота и заради това трудно ги забелязваме. Обаче аз харесвам гарите, обичам и влаковете. Те свързват хората. Няма да си придавам възвишени пози. Просто обичам да пътувам, а влакът е неизменна част от пътешествието. Той те събира с всякакви хора и съвсем скоро те разделя с тях. Но магията си остава.

А да, харесва ми да чета във влаковете. Има някаква атмосфера, някаква химия, която се получава в контраста между пробягващият задъхано пейзаж зад стъклата и думите, които пробягват в тебе. Не знам дали можем да наречем такава ситуация културна. По-скоро – аматьорски възторжена.

4. Усещането, че след малко ще видиш морето

Човешкото тяло пази знание за морето. Някъде в генетичната памет е останал споменът за плискащите се вълни и за това, че животът вероятно се е зародил там. Сигурно поради тази причина в момента в който мирисът на вълни започне да приижда към теб, се появява и тръпнещото усещане, че след малко ще видиш морето отново. Това винаги е личен миг, който не може да омръзне. С времето сладостта на това преживяване нe намалява. Морето влече хората неудържимо. Кара ги да се подмладяват. Винаги съм имал усещането, че ако живееш край море, животът минава по-бавно и по-весело. И заради това никога не ми омръзва да очаквам да видя вълните и да предвкусвам усещането. То е като твой личен филм в който играеш и ти се иска да крещиш на себе си, че няма да си тръгнеш, докато край теб има вълни, които шумят в далечината и които всеки момент ще видиш.

5. Разходка в снега

Разходката в снега има специално място в моят каталог на красивите мигове във вселената. Идва от един мой спомен като ученик. Връщах се от училище и валеше сняг. Той се беше натрупал по тротоарите, а това все още бяха времената, когато снегът се задържаше чист поне три-четири часа. Наоколо нямаше други хора, въпреки, че беше ранен следобед. Изпитах усещането, че съм единственият човек на земята. Но то не беше лошо. Просто вселената ми показа, че има мигове в които оставате двамата – ти и снега. Когато години по-късно прочетох романа „Сняг” на Орхан Памук схванах, че и друг е минавал през същото усещане. Там то е малко по-тъжно, защото снегът става метафора за стената, която дели един човек от всички останали. При мен беше различно.  Но ми е трудно да го опиша. Чувството беше достатъчно светло, за да ме пристрасти. И заради това харесвам разходките в снега. Те ми навяват прелестната илюзия, че между мен сега и ученикът, който за първи път се почувства сам на целия свят, няма абсолютно никаква разлика. И че все едно времето не е текло.

Добре де, признавам си, склонен съм да романтизирам собствените си усещания. Моля, не сезирайте ДАНС за това :)))

6. Песен от която не можеш да се откачиш

Май почти няма седмица от живота ми в която да не съм бил досадно пристрастен към някоя песен. В момента в който пиша това не мога да се откача вече от 4 дни от песента на Muse „Feeling good”. С годините в които съм се подлагал на тази тотална музикална наркомания, научих да ценя това, че музиката се промъква в съзнанието ти така, че да го тероризира ден и нощ. Понякога дори сънувам песните от които не мога да се откача. Дори насън не можеш да избягаш от ритъма. Няколко пъти съм се хващал, че драматично си припявам подобни песни на публични места, ама това е част от скитащата сред звездите лудост, която само чака да зарази някого

Пристрастявал съм се и към песни, които не харесвам или пък поне съм се опитвал да се излъжа, че не харесвам. Още по-красива ситуация. Но е много еуфорично усещането, че можеш да си пееш по всяко време и, че в теб има музика, която не иска да изчезва. Как да не харесваш това?

7. Книга, която не искаш да свършва

Мразя, много мразя, ненавиждам това, че хубавите книги трябва да свършват. Още от дете си мечтая за идеалната постмодерна книга, която ще четеш цял живот и нейния сюжет ще се развива заедно с теб, но просто няма да свърши. Обаче обичам книгите, които не искам да свършват, а съм налитал на доста такива. Това са книги за които с въздишка виждаш, че остават все по-малко страници и финалът неумолимо приближава, ама тя е толкова хубава, така истинска и забавна, че ще бъде цяла трагедия, че трябва след нея да четеш друга книга.

Така се научих да ценя дебелите книги. В техният обем виждам спокойствие, поне миг спокойствие, че ако книгата ми хареса ще мога по-дълго да се задържа над нея, да я обмислям, препрочитам и да я обмислям отново. Колкото повече книги, които не искаме да свършват има сред нас, толкова повече литературата се настанява в света, а тя има уникалното свойство да го прави добър и светъл.

8. Книжарниците

Минаваме към номер 8 в нашата класация, който е неразривно свързан с номер 7. Градовете щяха да бъдат удивително скучни без книжарници. Град без книжарница дори не заслужава да бъде сложен на картата.  В книжарниците има нещо удивително прилепчиво, да не говорим, че ми харесва старовремския полъх, който идва от тази дума в българския език. Когато човек е сред книги може да забрави за времето. Това е универсално правило за всяка книжарница по света. Когато за първи път отидох в Брюксел една от първите ми задачи беше да вляза в книжарница. Не говоря нито френски, нито фламандски, но книгите имат магия сами по себе си. Изкарах около половин час сред тях като можех да разбирам единствено заглавията на книгите на английски. Тоест не е задължително книжарниците да те радват единствено заради възможността да си купиш книги. Фактът, че си сред книги – това ги прави ценни и величествени.

9. Град, в който влизаш за първи път

Град в който влизаш за първи път е като откритие. Това, което е било само име на картата придобива очертания, показва ти лицето си, добиваш представа за него. Нахлуването в нов град е окончателен триумф на пътешествието, то осмисля идеята да тръгнеш от едно място на друго. Всеки нов град  е като инжекция с адреналин, която е бита право в сърцето ми. Човек се разчуства, започва да се разхожда, ако искаш можеш да поговориш с хората, ако искаш можеш само да ги наблюдаваш, но тръпката на новото откритие, тръпката на новото пътуване, тръпката на новото изобщо е неповторима.

Ужасно е като знам, че има толкова много градове в които не съм бил. Чувствам като несправедливост. Заради това, когато мога поправям несправедливостите. Не е е полезно да ти дадат един цял свят, а ти да се задоволиш само с малка част от него.

10.  Писането

Откакто схванах мистериозна връзка между буквите и книгите, не съм спирал да се вълнувам от писането. Но пък то е удивително трудно. В началото битката с думите е като страданието. Думите не са ти приятел от самото начало. Не, те са подозрителни и коварни. Има ги в главата ти, но не се появяват на листа. Това, което в главата ти звучи като прелестно изречение, когато се материализира звучи като сюрреалистична ругатня на градски пиянка. Гадно, коварно, трудно.

По някоя време обаче, след като си минал през нечовешки мъки, след като си прозрял своята нищожност в сравнение с всички книги, които четеш, изведнъж думите стават леки, а писането почва да ти носи радост. Радостта е толкова голяма, че наистина можеш да кривнеш като мен и да станеш графоман, който е толкова пропаднал, че дори не се срамува да го обяви на света. Когато усетиш тази радост, душата ти е загубена завинаги. Хаха, не, тя не отива никъде, просто вече гледа на целия свят като възможност да бъде описан. Ето защо винаги имам отговор на въпроса – какво смятате да правите след 15 години. Ами ще се старая да не спирам да пиша. И това е чисто егоистично и нарцистично желание.

Просто е твърде хубаво.

Смъртоносен пърформанс

- Какво най-много ви хареса в новия музей?

- Най-много ми хареса преизпълнението на бюджета.

Удивителният диалог се провежда при откриването на Музея на социалистическото изкуство. Фенът на преизпълнението на бюджета е самият премиер Бойко Борисов, който очевидно се опитва да търси загадъчните връзки между голямата култура и финансовите мистерии.

Нека да не бързаме да се присмиваме на министър-председателя. За разнообразие да приемем, че той знае какво говори. И тогава идва озарението. Да приемеш бюджета като акт на изкуство е висша форма на култура. Когато фалират болници, общини се чудят дали изобщо ще издържат до края на годината, а училищата се чудят как да се отопляват, а ти се гордееш с балансиран бюджет, това направо е пърформанс. Смъртоносен пърформанс.

Нали се твърди, че изкуството трябва да е в разрез с догмите. Българският бюджет е високо културно постижение, защото смело отрича догмата, че трябва да се яде три пъти на ден, че е задължително да получиш здравеопазване, както и образование.

Неразбирането идва от това, че разговорът с премиера става в двора на Музея на социалистическото изкуство. А бюджетът на страната има малко общо със социализма. Той е въплъщение на дивокапиталистическия дивореализъм в чист вид и вероятно поради тази причина пърформансът на Борисов мощно дращи по гърлото.

Но нали казват, че изкуството иска жертви? 

Скелетите в гардероба на ГЕРБ

(Драмата с Росен Плевнелиев и аферата с подкупа всъщност е върхът на айсберга на разяждащата корупция в София по времето на Бойко Борисов)

„Компроматът срещу Росен Плевнелиев е нов етап в българското политическо людоедство и е абсурдна от гледна точка на своето съдържание”, изохка тези дни от страниците на вестниците политологът Огнян Минчев. Той бе пратен като медиен командос да се опита да спаси каквото може от разрастващият се като пожар скандал с интересната история от 2007 година, когато на Росен Плевнелиев може и да е бил поискан подкуп.

Със същата цел ден по-рано щабът на ГЕРБ активизира футболната икона Христо Стоичков, който написа комично писмо в което призова „провалените политици” да оставят на мира Росен Плевнелиев. Епистоларният порив на Камата ще се запомни и с това, че той обогати списъкът на мъжкарите в страната – в него вече освен самият Стоичков и Бойко Борисов, място намери и кандидатът за президент Росен Плевнелиев, въпреки, че визуално никак не се вписва в този подбран мачистки клуб.

Самият факт, че в употреба бяха пуснати такива оръжия за обществено поразяване, вече ясно говори, че аферата с това дал ли е или не Плевнелиев подкуп, е скандал с потенциално по-разрушителна сила за ГЕРБ и управлението дори и от прословутите СРС-та в които Бойко Борисов се изживяваше като лобист и защитник на умрелият преждевременно Мишо Бирата, чиято смърт напомня на най-добрите традиции на романите на Агата Кристи – в хотелска статия и диагноза „инфаркт”.

Думите на Огнян Минчев обаче наистина могат да ни бъдат полезни, за да разкрият истинското измерение на политическата драма. Защото, ако има компромат и приемем, че той е бил „изфабрикуван”, добрият тон изисква да припомним, че аферата не сътворена в демоничните мазета на „Позитано” 20, а видя бял свят благодарение на потока на мисълта на Цветан Цветанов. Пред журналисти в Пловдив вътрешният министър се опита в омиров дух да възвеличи Плевнелиев и описа разкъртващата история как през 2007 година от него бил искан подкуп, но той с кристалната си съвест на пионерче от роман на Аркадий Гайдар, отказал да си има работа с нечистите сили.

Цветанов е известен в цяла България с вселенската дълбочина на своя интелект и заради това вероятно не усети, че разказва история, която показва цяла серия от двойни стандарти в партия ГЕРБ и афери, които са били замитани с години. Минчев обаче нарича това „компромат”. Ако приемем, че шефът на предизборния щаб на управляващата партия пуска компромат срещу техния кандидат за президент, това отваря цяла серия от чудовищни питания за взривната атмосфера там. Какво точно се случва в ГЕРБ, че започнаха тази нова фаза от „българското политическо людоедство”? А именно, защото Огнян Минчев не отговаря на този въпрос и се прави, че историята е сътворена някъде другаде, а не в ГЕРБ, ще приемем неговия анализ за нищожен, измислен и поръчан.

Истинският проблем е в цялата поредица от лъжи, които бяха изсипани само и само да замъглят аферата с подкупа, или хайде, нека да я наречем – мистерията с подкупа.

Първо – едва на петия ден Росен Плевнелиев излезе, за да прочете написано на лист обяснение за цялата ситуация. То беше изящно в своята простота – никой не му бил искал подкуп, не се бил срещал с общински съветници, цялата история просто не се била случвала.  В изявлението на кандидат-президента обаче зееше логическа празнина с размерите на Атлантическия океан – ако такава среща не имало никога, то тогава какви щуротии е плещил Цветан Цветанов? Нима вътрешният министър е лъгал журналистите? Плевнелиев не се ангажира с коментар. На прекия въпрос дали обвинява Цветанов в лъжа, той отговори „не съм казвал такова нещо”. Да, това е все едно да твърдиш, че някой си измисля истории, но да настояваш, че не го обяваваш за въздухар.

Тогава паметта на медиите се събуди. Те си спомниха за интервю на Росен Плевнелиев във вестник „Банкер” през 2007 година. То е озаглавено по поетичен начин – „Живеем в града на греха”. В него предприемачът тогава Плевнелиев негодува срещу фирмата „Софийски имоти”, нарича я „лицето на злото в София” и признава, че са му правени намеци за подкуп. Това е изразено с почти поетичен език – той чувал гласове, било му намеквано. На практика това е признание, че при него са идвали хора, които са му искали пари. През 2007 година бизнесменът Росен Плевнелиев е имал правото да премълчи имената, защото се е надявал да сключи сделка и нека да приемем, че е искал тази сделка да бъде почтена, чиста и невинна.

От 2009 година обаче Росен Плевнелиев няма оправдание за своето смирение и тишина по тази тема. В мигът в който е станал министър и то в правителството, което проглуши ушите на България, че ще смаже гръбнакът на корупцията, той е трябвало веднага да подаде сигнал срещу тези неясни гласове, които са му намеквали, че с подкуп нещата ще се уредят по-бързо. В противен случай излиза, че той е постъпил направо подло спрямо себе си – като се присъединява към отбор в който има хора, които са му искали рушвети.

Имената на тримата брокери бяха изяснени на по-късен етап също след цяла поредица от лъжи – Орлин Иванов, Радослав Тошев и Данаил Кирилов, и тримата от ГЕРБ.

Плевнелиев от 2011 година е в грубо противоречие с Плевнелиев от 2007 година. Кандидат-президента се прави, че нищо няма, докато бизнесменът най-вероятно е бил честен.

Драмата можеше и да утихне, ако не бяха лъжите от най-висше място. Самият Бойко Борисов в драматични телевизионни изяви – три за една сутрин, на шестият ден от аферата реши, че трябва да говори. Той каза, че не е знаел нищо за тази драма, Плевнелиев не бил говорил с него, не бил му се оплаквал, но ако знаел щял да смаже виновниците. Това, разбира се, не му попречи да обвини за всичко БСП отново, дори и за драмите от 2007 година, въпреки че по онова време, той вече втора година беше кмет на София и започваше битката с тройната коалиция.

Бойко Борисов накара Плевнелиев да изглежда като ученик, който лъже учителката си защо е без домашно, защото само седмица преди изявленията на премиера, кандидат-президентът на ГЕРБ в интервю в „Стандарт” обяви, че се е запознал с тогавашния столичен кмет именно като е отишъл да му се оплаче, че го рекетират.

Точно тук аферата заприлича на театър на абсурда, защото всичко в нея се премълчава. За нея стана известно от една изпусната реплика, а за всичко останало трябва да се досещаме, защото основните фигури не спират да лъжат за случилото се през 2007 година. Порочният кръг от измами, недоизказани неща и интриги вече препъна кампанията на ГЕРБ, защото оттук-нататък това ще основната тема на всяка статия, свързана с Плевнелиев.

Малко след това Цветанов се опита да си върне думите назад: „Действително беше допуснато като грешка от моя страна, че използвах пример, който не беше уместно в тази конфигурация на хора, които присъстват, да бъде споменат”, в типичния си дзен-стил каза вътрешният министър. Това изречение обаче нищо не означава. Цветанов в него не казва дали е казал истината, а само, че е допуснал грешка. По-късно министърът вече се опита окончателно да обясни, че няма никакви съветници от ГЕРБ, няма история с подкуп, но пък само това изявление не върши никаква работа. Той трябва да обясни откъде се появи историята, която разказа в Пловдив. Грешка или не казаното е документирано. Всички знаем, че ГЕРБ се чувстват неудобно на територията на истината, но в случая думите не могат да бъдат върнати назад.

Междувременно цялата идеологическа машина на управляващата партия бе впрегната да опровергава самата себе си. Цецка Цачева се появи по една телевизия и разказа със свои собствени думи цитираната в началото версия на Огнян Минчев, за компроматите, за слънчевото момче Росен Плевнелиев, за тъмните замисли на опозицията. Този анализ е въздухарски и гумен, защото иска да замаже ситуацията. А тя е, че ГЕРБ има корупционен проблем и вече е време да си кажем истината в очите.

Скандалът, който започна край кандидат-президента Плевнелиев всъщност има унищожителна сила, защото това дълго отлаганият разговор за управлението на ГЕРБ в София. В крайна сметка, ако един ден някой направи ревизия на Столична община от там ще изплуват призраците на толкова крупни афери, че никой няма да може да си поеме дъх. Късметът на ГЕРБ все още работи, защото в режим на обяснение за това време влезе Плевнелиев, а не Бойко Борисов. Но леко истеричната и ядосана реакция на премиера показа, че той е наясно, че аферата вече е насочила смъртоносното си острие към него и може да го покоси изневиделица.

Защото брокерството не е патент само на десницата в София. Брокерите после се лекота емигрираха в ГЕРБ и продължиха по старите схеми, докато ставаха безумно богати. „Борецът срещу корупцията” Бойко Борисов ги посрещна в своята партия и не им потърси сметка, но от днешна гледна точка това е най-голямата му политическа грешка. Защото престъпленията на миналото никога не могат да бъдат заметени докрай. Историята с искания подкуп от 2007 година го доказва. ГЕРБ имат нечисто минало и скелети в гардероба, които станаха толкова много, че вече искат да излязат от него.

Драмата с подкупа не само не е измислена, тя съвсем скоро ще стане диагноза на управляващата партия и е в състояние да пречупи блестящия рейтинг на техния кандидат. И тук безумният обществен образ на Плевнелиев вече е в негов минус. Ако не беше бягал от политиката като вампир от чесън, той щеше да има път за изход – можеше да измисли политически послания, можеше да разположи себе си като фигура, която да носи различен морал в средите на ГЕРБ. Плевнелиев обаче се сведе до киногерой с биография единствено на предприемач. И заради това темата за подкупа ще го преследва като древно проклятие и той няма да успее да се отърве от нея. Независимо от усмивките, независимо от безгрижните пиар-клипове, независимо от нищо.  Той не се е противопоставил на статуквото – това е сигурна диагноза за това какъв президент ще бъде. Ето ви един пример – защо Плевнелиев не реагира, когато премиерът го изкара лъжец? Защо не го опроверга? Защо мълча пет дни преди да вземе отношение към аферата? Защо избяга от журналистическите въпроси?

Плевнелиев май е кандидат, който не обича да отговаря на въпроси.

И един последен аспект от драмата. Той пак е под формата на въпрос. Ако приемем случката за компромат, трябва ясно да посочим, че авторът му е Цветан Цветанов. Как при тези условия Плевнелиев се съгласява да продължи да бъде участник в надпреварата за президент?

Та кое гарантира, че, ако го изберат на втория ден няма да има операция "Президентчето", а? :)))