10 мига във вселената, които харесвам

Eдна мисъл на Кърт Вонегът за щастието никога не ми е давала мира.  Тя е от книгата „Фарс или никога повече самота (Сбогом, черен понеделник)”:

"И двамата бяхме убедени тогава, а аз продължавам да мисля така и до днес, че животът може да бъде съвсем лек и приятен; достатъчно е да намериш нужното удоволствие в десетина неща, които да се повтарят безконечно" 

Щастието се състои от упоритото повтаряне на любими неща, а не в екстремно пътешествие от безкрайни промени. Заради това вселената понякога изглежда удивително еднообразна - тя просто се опитва да ни подскаже кроткият път към щастието и да ни изуми с повтарянето на хубави мигове с надеждата, че ще разберем посланието.
Заради това разбиране на Вонегът реших да каталогизирам 10 мига във вселената, чието повтаряне обичам и които ме правят щастлив по светъл и много пристрастяващ начин. Това са десет индивидуални мига, които човек може да изживее в самота, а може и в компания, но е важното да ги знае кои са, защото иначе как ще ги повтаря отново и отново докато слънцето не угасне и звездите не почнат да капят.

1. Да спиш докато навън вали дъжд

Невероятно усещане. Когато дъждът започне да трополи по прозорците, това създава усещане за уют и спокойствие в цялата вселена. Сякаш дъждът отменя грижите, или пък отменя времето и създава мимолетно чувство за вечност. А вечните хора биха знаели как да ценят съня.

Ако оставиш и отворен прозорец,  наоколо нахлува мирисът на дъждовните капки, озонираният кислород се настанява като окупаторска армия в стаята и всичко друго престава да има значение. Остава само кротката радост от съня и вселената, която те успокоява с танца на дъждовните капки и с блясъците сред сивите облаци високо в небето.

Човек трябва да сънува само хубави сънища, когато вали.

2. Чаша кафе рано сутрин

Сутрините щяха да бъдат най-досадното време, ако природата не бе пратила сред нас кафето. Има някакъв миг между съня и реалността, някакво преходно пространство, което не ни пуска лесно да си отидем. Кафето, тази мощна дрога, е измислена да не ни оставя сред полусенките, в очарованието на собствените ни видения. Твърдостта на неговия вкус рано сутрин е величествено преживяване. Дава ти усещането, че си жив, че кръвта тече във вените ти, че си тук наоколо и ще се мотаеш още неопределено време из вселената. Без кафе човек би останал в съня си, би се влюбил твърде много в собствената си фантазия. Кафето е нашата всекидневна доза реалност. Прозвуча малко поетично, но нека така да остане. Все пак поезията е възможна, защото си сънувал, но после си се върнал сред хората и държиш да им споделиш за съня. Вероятно заради това поетите обичат кафето.

3. Пътуване с влак

Обичам да пътувам с влакове. Ние вече сме се научили да ги възприемаме като най-обикновен факт от живота и заради това трудно ги забелязваме. Обаче аз харесвам гарите, обичам и влаковете. Те свързват хората. Няма да си придавам възвишени пози. Просто обичам да пътувам, а влакът е неизменна част от пътешествието. Той те събира с всякакви хора и съвсем скоро те разделя с тях. Но магията си остава.

А да, харесва ми да чета във влаковете. Има някаква атмосфера, някаква химия, която се получава в контраста между пробягващият задъхано пейзаж зад стъклата и думите, които пробягват в тебе. Не знам дали можем да наречем такава ситуация културна. По-скоро – аматьорски възторжена.

4. Усещането, че след малко ще видиш морето

Човешкото тяло пази знание за морето. Някъде в генетичната памет е останал споменът за плискащите се вълни и за това, че животът вероятно се е зародил там. Сигурно поради тази причина в момента в който мирисът на вълни започне да приижда към теб, се появява и тръпнещото усещане, че след малко ще видиш морето отново. Това винаги е личен миг, който не може да омръзне. С времето сладостта на това преживяване нe намалява. Морето влече хората неудържимо. Кара ги да се подмладяват. Винаги съм имал усещането, че ако живееш край море, животът минава по-бавно и по-весело. И заради това никога не ми омръзва да очаквам да видя вълните и да предвкусвам усещането. То е като твой личен филм в който играеш и ти се иска да крещиш на себе си, че няма да си тръгнеш, докато край теб има вълни, които шумят в далечината и които всеки момент ще видиш.

5. Разходка в снега

Разходката в снега има специално място в моят каталог на красивите мигове във вселената. Идва от един мой спомен като ученик. Връщах се от училище и валеше сняг. Той се беше натрупал по тротоарите, а това все още бяха времената, когато снегът се задържаше чист поне три-четири часа. Наоколо нямаше други хора, въпреки, че беше ранен следобед. Изпитах усещането, че съм единственият човек на земята. Но то не беше лошо. Просто вселената ми показа, че има мигове в които оставате двамата – ти и снега. Когато години по-късно прочетох романа „Сняг” на Орхан Памук схванах, че и друг е минавал през същото усещане. Там то е малко по-тъжно, защото снегът става метафора за стената, която дели един човек от всички останали. При мен беше различно.  Но ми е трудно да го опиша. Чувството беше достатъчно светло, за да ме пристрасти. И заради това харесвам разходките в снега. Те ми навяват прелестната илюзия, че между мен сега и ученикът, който за първи път се почувства сам на целия свят, няма абсолютно никаква разлика. И че все едно времето не е текло.

Добре де, признавам си, склонен съм да романтизирам собствените си усещания. Моля, не сезирайте ДАНС за това :)))

6. Песен от която не можеш да се откачиш

Май почти няма седмица от живота ми в която да не съм бил досадно пристрастен към някоя песен. В момента в който пиша това не мога да се откача вече от 4 дни от песента на Muse „Feeling good”. С годините в които съм се подлагал на тази тотална музикална наркомания, научих да ценя това, че музиката се промъква в съзнанието ти така, че да го тероризира ден и нощ. Понякога дори сънувам песните от които не мога да се откача. Дори насън не можеш да избягаш от ритъма. Няколко пъти съм се хващал, че драматично си припявам подобни песни на публични места, ама това е част от скитащата сред звездите лудост, която само чака да зарази някого

Пристрастявал съм се и към песни, които не харесвам или пък поне съм се опитвал да се излъжа, че не харесвам. Още по-красива ситуация. Но е много еуфорично усещането, че можеш да си пееш по всяко време и, че в теб има музика, която не иска да изчезва. Как да не харесваш това?

7. Книга, която не искаш да свършва

Мразя, много мразя, ненавиждам това, че хубавите книги трябва да свършват. Още от дете си мечтая за идеалната постмодерна книга, която ще четеш цял живот и нейния сюжет ще се развива заедно с теб, но просто няма да свърши. Обаче обичам книгите, които не искам да свършват, а съм налитал на доста такива. Това са книги за които с въздишка виждаш, че остават все по-малко страници и финалът неумолимо приближава, ама тя е толкова хубава, така истинска и забавна, че ще бъде цяла трагедия, че трябва след нея да четеш друга книга.

Така се научих да ценя дебелите книги. В техният обем виждам спокойствие, поне миг спокойствие, че ако книгата ми хареса ще мога по-дълго да се задържа над нея, да я обмислям, препрочитам и да я обмислям отново. Колкото повече книги, които не искаме да свършват има сред нас, толкова повече литературата се настанява в света, а тя има уникалното свойство да го прави добър и светъл.

8. Книжарниците

Минаваме към номер 8 в нашата класация, който е неразривно свързан с номер 7. Градовете щяха да бъдат удивително скучни без книжарници. Град без книжарница дори не заслужава да бъде сложен на картата.  В книжарниците има нещо удивително прилепчиво, да не говорим, че ми харесва старовремския полъх, който идва от тази дума в българския език. Когато човек е сред книги може да забрави за времето. Това е универсално правило за всяка книжарница по света. Когато за първи път отидох в Брюксел една от първите ми задачи беше да вляза в книжарница. Не говоря нито френски, нито фламандски, но книгите имат магия сами по себе си. Изкарах около половин час сред тях като можех да разбирам единствено заглавията на книгите на английски. Тоест не е задължително книжарниците да те радват единствено заради възможността да си купиш книги. Фактът, че си сред книги – това ги прави ценни и величествени.

9. Град, в който влизаш за първи път

Град в който влизаш за първи път е като откритие. Това, което е било само име на картата придобива очертания, показва ти лицето си, добиваш представа за него. Нахлуването в нов град е окончателен триумф на пътешествието, то осмисля идеята да тръгнеш от едно място на друго. Всеки нов град  е като инжекция с адреналин, която е бита право в сърцето ми. Човек се разчуства, започва да се разхожда, ако искаш можеш да поговориш с хората, ако искаш можеш само да ги наблюдаваш, но тръпката на новото откритие, тръпката на новото пътуване, тръпката на новото изобщо е неповторима.

Ужасно е като знам, че има толкова много градове в които не съм бил. Чувствам като несправедливост. Заради това, когато мога поправям несправедливостите. Не е е полезно да ти дадат един цял свят, а ти да се задоволиш само с малка част от него.

10.  Писането

Откакто схванах мистериозна връзка между буквите и книгите, не съм спирал да се вълнувам от писането. Но пък то е удивително трудно. В началото битката с думите е като страданието. Думите не са ти приятел от самото начало. Не, те са подозрителни и коварни. Има ги в главата ти, но не се появяват на листа. Това, което в главата ти звучи като прелестно изречение, когато се материализира звучи като сюрреалистична ругатня на градски пиянка. Гадно, коварно, трудно.

По някоя време обаче, след като си минал през нечовешки мъки, след като си прозрял своята нищожност в сравнение с всички книги, които четеш, изведнъж думите стават леки, а писането почва да ти носи радост. Радостта е толкова голяма, че наистина можеш да кривнеш като мен и да станеш графоман, който е толкова пропаднал, че дори не се срамува да го обяви на света. Когато усетиш тази радост, душата ти е загубена завинаги. Хаха, не, тя не отива никъде, просто вече гледа на целия свят като възможност да бъде описан. Ето защо винаги имам отговор на въпроса – какво смятате да правите след 15 години. Ами ще се старая да не спирам да пиша. И това е чисто егоистично и нарцистично желание.

Просто е твърде хубаво.