Предупреждение

Вчера депутат от РСЗ попита вътрешния министър дали в България има ляв екстремизъм. Даде пример с "Че Гевара". Припозна в тях клетка на "Ал Кайда". Цветанов отговори, че "До този момент в България не са регистрирани политически мотивирани действия и екстремистки прояви на крайно леви и крайно десни формирования".

В отговора има една истина и една лъжа.

Ляв екстремизъм няма, каквито и факири да са българските политици да прехвърлят нeщата от болната на здравата глава.

Десен екстремизъм обаче има. Само преди около месец в България млади неонацисти си организираха за пореден път Луков марш. Столичната община го разреши, въпреки че цяла Европа протестира срещу него. Преди около година група фашисти пребиха в столичен трамвай млади леви активисти, тръгнали на протест. През май миналата година активисти на "Атака" палеха и биеха пред джамията "Баня Башъ". На всичко отгоре един от битите бе привлечен от прокуратурата като обвиняем за "нарушаване на обществения ред".

Явно според Цветанов всички тези случки са примери за центристко поведение. Нормално, европейско, цивилизовано. Ако това е така според някой редови политик, можем да махнем с ръка. Човекът обаче, който отговаря за обществения ред в държавата, да не вижда ексцесиите на десния екстремизъм, си е доста притеснително. Защото тази "слепота" може да поощрява. 

Дано поне това разбере.

(Коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

Гмурване във Фейсбук-думите

Човек трябва да иска всичко по света. Когато не успее да го получи, поне трябва да е уверен, че може да каже всичко на света. Думите са последната крепост и окончателната надежда. Аз си мисля, че поне две трети от свободата съществува основно в думите, защото без тях свободата пак щеше да я има, но нямаше да е така привлекателна.

Забелязвам обаче, че потокът от информация наистина деформира по хората. Торнадото от факти, лъжи, интриги, манипулации и клюки парализира съзнанието по ефектно от африканска отрова. Натровеният с информация човек може да боледува по-дълго от човекът с недостиг на новини. Навремето Пелевин беше забелязал, че у хората в тоталитарен режим се развива едно усещане за възвишеност на живота, създава се някакво психична аура, която те кара да мислиш на по-висше ниво. Когато железните завеси рухнат, виждаш, че това е било само зрителна и психиатрична измама, но след това просто си непригоден да приемеш друг свят. Надрусаните с информация не могат да се възвисят, защото натежават твърде много. Там процесът е обратен – свръхпотокът е в състояние да те удави.

И заради това единствената форма на истинска свобода са думите, които можеш да кажеш, начинът по който да ги подредиш, мнението, което да споделиш със света. А можеш да го споделиш едва, когато се отърсиш от усещането, че знаеш всичко и просто искаш да кажеш всичко.

Не е много просто.

Замислих се преди малко колко ли ще се промени света един ден, когато учените най-накрая спрат да се занимават с глупости и измислят хапче за безсмъртие. Аз лично се сещам за една основна промяна. Текстът на старата песен вече ще се пее така: "Пак ще се срещнем след 10 години! Вчера ли бяхме на 303 :)))))) Найс, нали?

-----------------------------------------------------------------

 

Май вече е време да погледнем новият президент отвъд усмивката, позите и историите за древната ирландка. Днес Плевнелиев обяви кои трябва да са стратегическите приоритети на страната за които да се изразходват публични средства: "енергийната ефективност, строежът на магистралите „Хемус” и „Струма”, ж.п. транспортът, ВиК секторът, туризмът, електронното правителство". На мен от този списък зъбите ми затракаха от ужас. Пробвайте да откриете в него думата "образование". А, не успяхте ли? А я да видим дали ще открием "здравеопазване" в него? За чий ни е електронното правителство, когато няма да има достатъчно образовани хора да работят на компютри. Според мен тези приоритети и то подредени така могат да са продукт единствено на човек, който е останал в миналото или не дава пет пари за собствения си народ. Как пък един път някой не каза - наш приоритет е модернизацията на поне 60 процента от училищата в страната...

----------------------------------------------------------------------------

 

От вчера ме гложди едно притеснение, което ще споделя със света. Изгонихме учените в чужбина.  Лекарите масово напускат държавата. Медицинските сестри бягат зад граница. Обикновените работници отиват да берат ябълки в Испания. Студентите стягат сакове и те заминават по света. Селяните сърцето също ги тегли в странство. Сега няма да строим АЕЦ "Белене" (Проектът бил балкански трик, според премиера, въпреки, че според мен най-големия балкански трик е, че той изобщо успя да се добере до властта като гнойна пъпка по лицето на тийнейджър), което означава, че и енергетиците ще си бият шута. Абе, както е тръгнало, май ще ме оставите самичък в тази  държава и ще ме натоварите с пълната власт и отговорност за нейното развитие. Което е лош

сценарий. Особено, когато няма кого да командваш...:))))

-------------------------------------------------------------------------

 

Аз харесвам Русия и не смятам, че тя е центърът на злото във вселената, което силно ме разграничава от Иван Костов и Мартин Димитров. Нооо, мамка му, решението на правителството за газова централа ще ни превърне от раз в секс-кукла на Русия. Защото АЕЦ "Белене" беше диверсифициран проект - в него участваха и французи и германци. Сега само с едно безумно решение Б.Б се подарява на Русия като кол-гърла на повикване. На мястото на Делян Добрев аз не бих отишъл в Русия. Решението на Бойко Борисов е като покана за оргия, така че руснаците могат по грешния начин да изтълкуват отиването на министъра при тях...:))))))

-----------------------------------------------------------------------

 

Някой трябва да ми обясни нещо. Голямата идея да не се строи АЕЦ "Белене" беше, че България щяла да попадне под ботуша на Путин и да стене драматично и гадно с евтин ток. Появи се митологичната дума "диверсификация". Сега се оказва, че няма да строим "Белене", а на мястото на АЕЦ-о щяло да се строи газова централа. Интересно този газ откъде ли ще идва? Да не би да

пада от Марс? Да не би да ни го транспортират с луноход от Маями? Газова централа – означава абсолютно и тотално обвързване с Русия, така че никаква диверсификация да не може да ни отлепи от страстната прегръдка. И тук вече възниква големия въпрос - може ли да мисли Бойко Борисов? Знаят ли какво правят ГЕРБ? Според мен те са възприели политиката на амебата - давай да вървим по пътя на минималното съпротивление. Заради това един ден точно за тях, само за тях ще трябва Народен съд. Честно.

---------------------------------------------------------------------------

 

Чета статия в "24 часа" на Мира Янова, опп, на Мира Радева, която се възмущава от изказването на Доган, че в политиката моралът е вреден. "Ако няма морал - каква политика!?", възкликва с

апломб госпожа социоложката. Сериозно??? Мира Радева да коментира морала? Хей, Мира Радева да се възмущава от морала на Доган е все едно порноактриса да се възмущава от това, че колежката й е измислила с една поза повече от нея...Ега ти морала, ако Мира Радева е неговият говорител!  :))))

----------------------------------------------------------------------------

 

С Фукарата (известен в тукашния свят като Руслан Йорданов, но познат по-скоро като Аятолаха от Красна поляна) проведохме силен богословски дебат на тема - какъв небесен живот ни очаква. Аз от левичарски позиции споделих, че е ужасна идеята за вечен живот в небето без никакъв изглед за промяна и без някаква надежда да има Фейсбук за райски маниаци. Фукарата, с търпението на арабски мъдрец от пустинята, обясни, че всъщност небесния живот е като почивка на Ибиза, само, където вече никога не трябва да ходиш на работа. Аз контрирах с революционния аргумент, че може би все пак вечността е нещо, което има определен срок и в крайна сметка небесният живот отново ще стане земен, защото не ни е съдено да знаем какви са дългосрочните планове на вселената...После заговорихме за политика, оплюхме кабинета и май стигнахме до извода, че винаги е рано за умиране. Тоест винаги е време за живот. И за една малка крушова. Алелуя! :)))

--------------------------------------------------------------------------

 

"Човешкият живот се измерва не с броя на вдишванията, а с чашките, които спират дъха ти. И с  мезето с което връщаш дъха си обратно" :))))) Ревизирах някои мелодраматични постулати, за да

звучат актуално в подуенската микросреда :)

-------------------------------------------------------------------------------

 

Breaking news: Американският президент Барак Обама бе записан от камери да обяснява на  Медведев, че след изборите ще бъде "по-гъвкав". Администрацията на Белия дом отказа да коментира откога Обама се занимава професионално с "Кама сутра". Говорител на руския президент сподели пред медиите, че, хаха, за руснак е детска игра да направи някой гъвкав. Мишел Обама от своя страна обяви: "Откакто го хванах да гледа снимки на Путин вечерно време, знаех, че вече е изугбен" :)))))))

-----------------------------------------------------------------------------

 

"Министър-председателят е нашето злато, но нещата в Сърбия ще потръгнат едва когато получи златото си в ковчег!". Нинус Несторович. Една забележка за дежурния офицер в ДАНС – всяка прилика с български лица и събития е съвсем случайна и за нея най-вероятно е виновна тройната коалиция :)))))))))

------------------------------------------------------------------------------

 

Праведният ми живот, който един ден трябва да бъде възпят като минимум от фолк-оркестър с циганска певица, съвсем разбираемо ме насочи към древните мислители за вселената, защото нали знаете - гениите и през 10 века се надушват. И така налетях на творчеството на Свети Августин, наричан още Августин Блажени, познат на богословските власти като Августин от Хипон, автор на свежарката "За Божия град", която не съм изчел докрай, за да не си развалям предварително впечатленията, а пък и възнамерявам да отлагам пътешествието до този град максимално дълго. Но Августин е накъдрил нещо, което е супер: "Човекът няма друга причина да философства, освен стремежът към блаженство". Оттук-нататък дали и аз мога да се наричам Александър Блажени :))))

-------------------------------------------------------------------------

От руските медии можем да научим пет пъти повече неща за това какво са си говорили Бойко Борисов и Владимир Путин. От българска страна единствената информация гласи: "Двамата обсъдиха икономическите и политически отношения между двете държави". А пък после руснаците били диктатура, а ние демокрация, хахахаха :)))

----------------------------------------------------------------------------

 

Човешкото тяло е удивителен механизъм, май френдс. Душата вероятно си има своята представа за купон (поезия, музика, мисли за вечното), но тялото си е отделна вселена - то те държи в

реалността, настоява да бъде нахранено, изисква удоволствия, а в моя случай и бира :))) Но днес установих, че тялото има своя собствена памет, защото се събудих точно в толкова часа в колкото ставам обикновено някъде към 9 и нещо. Само, където капиталистите бяха свили един час от времето (не стига, че крадат ресурсите, ами посегнаха и на времето) и всъщност вече беше 10 и нещо, закъснявах за работа, търчах след автобусите, проклинах кметицата, а и цялото управление, изобщо екшънът беше пълеееен. Абе - телата обичат да се забавляват :))

------------------------------------------------------------------------

 

Невероятна гледка: София се готви за дъжд по много необичаен начин. Първо притъмня като в душата на финансов министър от десницата, после изведнъж се появиха облаци като американски самолети над иранска електроцентрала, след това мракът се разсея като мисъл в главата на Бойко Борисов и стана странно светло все едно Бог пусна неоновите лампи на вселената :))))) Майко мила, какъв дъжд ще се лее само - поетичен, силен и шантав :)))

--------------------------------------------------------------------------

 

Като ми казаха, че е Благовещение, журналистът в мене получи лека форма на шок, защото в българската журналистика благите вести на практика не минават за новина. Тогава се замислих, ако навремето по Светите земи имаше жълта преса, с какви ли заглавия щеше да бъде отбелязано това и се сетих за няколко варианта:

"Мъж-рогоносец: ДАНС да разследва, жена ми твърди, че е бременна от дух"

или:

"Бойко Борисов направил дете на жената на дърводелец от Назарет"

или:

"Съседка на Мария: Що пък избраха нея? Моите крака са по-дълги"

или:

"Назарет в паника. Масови случаи на извънземно забременяване"

Но пък може и да има позитивно заглавие:

"Здравната реформа в Галилея успя - сам Бог се намеси в гинекологията" :))))

-----------------------------------------------------------------------------

 

Това, че Борисов отиде на място в Мадан, за да помогне на хората там не е лошо. Еваларка за  това, че спаси толкова хора от гладна смърт. Но, ако за миг си почине от медийната триумфалност

и постоянното репортерско лизане, Борисов трябва направо да се гръмне. Самият факт, че трябва един премиер да се намесва в такъв казус, ясно показва колко е блокирала държавата и как никакви други механизми просто не работят. Олигарсите са си парцелирали страната, държат хората като заложници и трябва да стане някаква драма, някаква такава случка, за да се сети Борисов, че има работа за вършене. Целият настръхвам като се сетя колко други такива драми вероятно не са разрешени, защото не са съпроводени със същия медиен шум. Така че, не ме разбирайте погрешно, но именно премиерската намеса в такъв случай, показва, че държава изобщо не е останала. България съществува единствено като медийно пространство, където ББ да си прави пиар. С други думи, ако можеше да мисли, той не би се правил на Путин, а би си хвърлил оставката, защото няма как да се клонира и да ходи навсякъде, за да решава проблемите...

--------------------------------------------------------------------------------

 

Конституция на Александър Симов, чл. 1: "В събота всеки час преди 16.30 часа да се брои за  ранно утро и да се наказват с три поредни концерта на Веселин Маринов всички, които не се съобразяват с това" :)))

-----------------------------------------------------------------------------------

 

Тотю Младенов обеща намали бедните с 260 хиляди до 2020 година. Чудно ми е как ли точно властта смята да убие толкова много хора? :))))

----------------------------------------------------------------------------

 

Бойко Борисов си чете от листове предварително написаните отговори по време на парламентарния контрол. Гениално шоу. Той се лее като народна песен. Когато изброява министерства забързва

четенето като чужденец колата си по магистрала "Тракия". В сложните политически части пък  запъва като първолак пред квадратно уравнение. После вдига поглед, сеща се кой му е задал

въпроса и започва да се отклонява от текста и да влиза в дебати с вселената...Абе личи се, че душата на премиера се гърчи, когато трябва да чете...Заради това да ви кажа не се учудвам на калинките във властта. Те просто се стараят да подражават на патрона си :)

-----------------------------------------------------------------------

 

Голям скандал набира сила в Индия, чета из международната преса. Индийски депутати били изловени да гледат порно на своите таблети и то докато трае заседанието на парламента. На всичкото отгоре порноманиаците били от консервативна партия. Нека да не бързаме да ги заклеймяваме - и душата на консерватора се нуждае от разтоварване. А пък и - поне така се твърди - в много страни парламентарните дебати са на практика неотличими от порното. В този смисъл вероятно депутатите не са го гледали с еротични намерения. По-скоро са се опитвали да се надъхат и да научат нови техники за саморазправа с опозицията :)))))

-----------------------------------------------------------

 

Eдна история за любов, политика и пот: "Не спекулирайте с Веско", драматично се обърна към медиите във Велико Търново вчера вътрешният министър Цветан Цветанов (Цецко). Цецко и Веско -младите гълъбчета на герберска България. Заради това се обръщам с апел към медиите - гадове такива, не спекулирайте с Веско, не го натъжавайте. Ако човека се притесни/изпоти и заплаче едновременно, мисля, че потопът ще е сигурен все едно се е скъсала язовирна стена :))))

-----------------------------------------------------------

И като за край на работния ден: "Сизиф е точният пример докъде може да се докара човек с почтен и усърден труд". Нинус Несторович :))))

-------------------------------------------------------------

Днес и аз се превръщам в калинка! Аман от калинки и всякакви други форми на герберска напаст. Да живее революцията на ФБ-калинките! :))))

 --------------------------------------------------------------------

Днес - твърдят богословските източници - бил световен ден на поезията. Ехаа. Виктор Пелевин,  шантав руснак и почти будист на свободна практика, твърдеше, че поезията се родее с шаманските

ритуали. Защото и тя, както и шаманизмите била всъщност красив опит вселената да бъде повторена отново и отново, или поне някакъв миг от нея да остане запечатан, отделен от останалото време и  пратен на другите хора като подарък. Величествено обяснение, а и смислено. Тогава си спомних за гениалното двустиишие на един пернишки поет, чието име не мога да си спомня:

"Ешторил, Ешторил - и там съм бил,

и там съм пил..."

И веднага се зачудих, ако днес е е световен ден на поезията защо никой не черпи? Привилегията да пият по всяко време в този свят е дадена единствено на поетите и шаманите, нали така, читателю притворен, мой двойнико, мой братко! (хей, това последното е от Бодлер, да не си помислите, че аз ви обиждам) :)))

Кого представлява българското Народно събрание?

В началото на март излезе проучване на "Галъп", според което в България само 22 процента от хората не одобряват строежа на "Белене". 71% подкрепят строежа и 7 се колебаят. Това са реалностите в българското общество.

В парламента обаче се разигра огледален вариант на тези настроения - 70 процента от депутатите подкрепиха спирането на строежа на атомната централа. В какво точно се е превърнало Народното събрание? В криво огледало на народните настроения ли?

Идеята на демократичната политика е депутатите да бъдат представители на обществените настроения в управлението. Хората инвестират доверие в своите избраници, защото разчитат да имат глас във властта, който да бди за техните интереси и да слуша техните желания.

Кого точно представлява Народното събрание със своето последно решение? Гласът на хората е категоричен - 71 процента искат нова ядрена централа. Парламентът обаче поряза мнозинството от хората.

През ХIХ век в естетиката се бяха появили творци, които настояваха за "изкуство заради самото изкуство". Според тях изяществото не се нуждае от друга публика, освен от себе си. В момента в България имаме парламент заради самия парламент. Депутати, които са си въобразили, че тяхната воля е по-силна и трябва да бъде наложена на мнозинството от българите. Очевидно парламентът не само не е представителен за обществените настроения и интереси, но е и самозатворен като в отделна реалност, която няма нищо общо с обществената.

Въпросът за представителността на парламента е ключов за модерната демокрация. В развитите страни това е тема, по която се водят ожесточени дебати, защото според модерните разбирания дори изборите нямат право на четиригодишна легитимност, особено когато настроенията на улицата станат много шумни, а протестиращите хора са мнозинство.

При нас хроничната липса на представителство и несъобразяване с хората много често се обяснява с клишираната фраза, че работата на политиците била "да взимат непопулярни решения". Това е измислено елитарно мислене, което може да взриви здравия разум. Защото то изхожда от презумпцията, че парламентаристите са някакъв интелектуално възвисен елит, който може да си позволи да насочва народа като овчар стадото си. В случая с "Белене" парламентът си позволи да лиши България от технологично бъдеще и реши самозвано, че страната ни трябва да се развива като бананова република. Която е постигнала абсолютната си енергийна независимост - вече самичка ще може да решава от коя съседна страна да си купи тока.

Но въпросът стои. Кого представляват 70-те процента депутати, които посякоха "Белене". Явно е, че не представляват хората в страната и не им служат, защото ако си мислят, че служат, те очевидно страдат от политическа шизофрения. Тяхното гласуване показва, че са представители на някой друг.

Какво прави един работодател (хората), когато неговият наемен работник (депутатите) не чува гласа му и изпълнява точно обратното на това, което работодателят мисли?

Съвсем представително го уволнява. 

За нелоялност. 

БСП снима сапунка

Преди два дни ме потърсиха от сайта "Дартснюз", за да си кажа мнението за прословутия клип за дуела между Станишев и Първанов  . В началото се зачудих дали да споделям какво точно мисля, защото напоследък всичките ми теории са радикални като латиноамериканска социална революция, но пък после реших, че никой не може да ми попречи да си кажа думата. И така интервюто с мен излезе. Тук го пускам в пълния му вид, защото се бях олял докато отговарях и се наложи да бъде посъкратено, за да се вмести в стандартите на сайта.

- Г-н Симов, хареса ли ви дуелът Станишев - Първанов, който бе представен под формата на карикатурен клип?

- Хареса ми и то много. В клипа има свежарска ирония, което го прави интересен, а и достъпен за широката публика, дори и за тази, която не се интересува много от процесите в БСП. Мисля, че такива клипове вършат работа и ще стават все повече част от политиката, защото българската политика в момента е като дзен-учения. Повечето участници нея говорят с фрази, които нищо не означават, карат се са запетайки в някакви закони, водят дълги дебати на език, който сякаш е бил създаден на Меркурий, а не на земята. Политическите процеси отчаяно се нуждаят, ако не от опростяване, то поне от разбираемост, защото иначе държавата ще заприлича на лудница, която е вдигнала бунт. Това важи с двойна сила и за БСП. В много моменти лидерското състезание между Станишев и Първанов прилича на средновековен теологичен дебат. Човек усеща, че спорят, но не е ясно защо пък този спор да е толкова важен. Ще дам и пример. Първанов обвинява Станишев, че свил много потенциала на БСП. Станишев контраатакува, че Първанов дължи отговори на много въпроси и най-вече за отношението към ГЕРБ. Този спор би бил окей, ако го водеха хора, които тепърва влизат в политиката и не са били наоколо в последните 10 години, но и двамата претенденти за лидерското място в БСП са част от пейзажа отдавна и това, разбира се, прави спорът им да звучи като кавга на две деца за това кое да си играе повече с камиончето на пясъчника.

Мисля, че това е било причината да се появи този клип с неговата ирония. Все пак да покаже в ироничен дух онова, което иначе изглежда абсолютно неразбираемо. И въпреки явните симпатии към Станишев във видеото, смятам, че то е полезно и за Първанов, защото в крайна сметка никой не може да изгуби от малко смях, а и никоя сериозна политика не би трябвало да пропуска възможността да чуе готин виц.

- Вие сте един от десетките хора, които го разпространиха във Фейсбук. Надявахте ли се той да достигне до Първанов и Станишев, както и се случи по-късно?

- Надявах се и то много. Време е да се научим да подлагаме политиците на един основен тест – дали имат чувство за хумор. Мисля, че съвременната политика не може да бъде осъществявана без него. Един модерен човек трябва да знае как да се самоиронизира, защото, ако не знае за него политиката ще бъде постоянен ад. Исках да видя реакциите на Станишев и Първанов след като гледат този клип. На тяхно място аз бих продължил сюжета, бих го доразказал, доразвил, но изборът на реакция си е техен. Аз лично съм доволен, че клипът стигна до тях. Това показва, че гражданското видеотворчество вече е реална политическа сила, а именно този процес тепърва ще става все по-интересен.

- Кой е архарът - Първанов или Станишев?

- Доколкото схванах от посланието на клипа идеологическата битка в него е не за това кой е архарът, а точно за обратното – кой не е архар. С други думи очевидно архарът вече е отписан като вид и битката сега е за рогата на бедното добиче.

Между другото посланието на клипа: „Я не архар, дорогой” е добре премислено. Архарът е една от политическите митологии на последните години. Защо го наричам митология? Защото и досега никой не може да каже дали случката е истинска или просто не е някаква измислица. Българската журналистика става страшно непрофесионална, когато изведнъж се заговори на тази тема. Всички дебатират оттук, но нито една медия не прати човек на място поне да се опита да установи дали този митичен лов на Георги Първанов за архари се е състоял наистина. Мисля, че това се прави нарочно. Не, че има конспирация, просто медиите се чувстват по-комфортно на територията на митологията, а не реалността. В този смисъл политиците също са жертва на митологията. А пък това означава, че всички политици у нас са архари, включително и Станишев и Първанов.

- Твоята прогноза - кой кого ще гръмне на майския конгрес на БСП?

- Ако някой твърди, че може още отсега да познае резултата на конгреса на БСП, той или е незаконен внук на Ванга, или е употребил неправилни препарати, за да се излекува от пролетния грип. Според мен шансовете са повече на страната на Сергей Станишев. В последните три години Станишев инкасира загуба след загуба – драматичен провал на парламентарните избори през 2009 година, загуба на президентските избори и доста сериозен шамар на местния вот. Това отдавна е отслабило и ерозирало неговото политическо влияние. От друга страна обаче Станишев има силен европейски блясък като лидер и това му помогна да стане президент на Партията на европейските социалисти. Във всяка друга държава тази победа моментално щеше да реши състезанието, но за България Европа е понятие далечно като къщата на Памела Андерсън на хавайския бряг. Но все пак мисля, че Станишев натрупа сериозен актив с дейността си като лидер на ПЕС и си мисля, че настроенията са в негова полза.

Нека обаче да не подценяваме Георги Първанов. В медиите сега обикновено се пише иронично за него, което е голяма грешка. Аз искам да припомня някои от най-силните качества на бившия президент. Първо – той е неизтощим. Убеден съм, че преди да обиколи всички структури на БСП в страната, той просто няма да спре. Второ – Първанов има хъс за организационна работа. Трето – той е човек със стратегия, визия и цел. И четвърто – двата му мандата са уникален политически актив, сравним с банковите сметки на Бил Гейтс, защото в абсолютно хаотичния свят на българската политика, Първанов винаги е намирал начин да символизира стабилността, дори и това понякога леко да дразни.

- Има теория, че филмчето е направено от кръг, близък до Сергей Станишев. Знаете ли чие творчество е той?

- Възможно е клипът да направен от фенове на Станишев. Нямам представа кои са неговите автори. Но, ако един ден решат да си признаят – бих отишъл да ги поздравя.

- Според вас какво е искал да каже авторът на клипа, обличайки Станишев и Първанов като руски дворяни?

- Според мен едва ли е искал да каже нещо специално. Някакси не мога да си представя авторите или авторът на този клип като хора, които си казват: “Дааа, сега ще облечем Станишев и Първанов като руски дворяни, за да демонстрираме, че те искат да строят АЕЦ „Белене” и са фенове на „Южен поток”. Ако е имало умисъл в идеята за руското дворянство, тя е била по-скоро в романтичния смисъл – времената на Пушкин са били именно времената, когато хората са били склонни буквално да умрат за своите идеи.

- Станишев каза, че имало обидени социалисти заради това, че не са участвали като основни фигури в клипчето. Ще има ли обаче отстреляни след конгреса на червените напролет сред основните фигури, включени във филмчето - Румен Овчаров, Румен Петков, Корнелия Нинова, Антон Кутев, Михаил Миков?

- В БСП в момента е време разделно. Най-вероятно ще има отстреляни, въпреки, че в БСП „отстрелян” обикновено означава „стой си депутат и си трай”. Със сигурност ще има промени, но не се наемам да кажа коя от тези фигури ще бъде сред улучените от куршумите.

Надявам се да ми позволите да помрънкам малко по тази тема. Най-големият проблем на БСП, както го виждам в момента е, че всички чакат лидерската битка да мине преди да се заявят на коя страна са. Това е порочно и неправилно. Заради това от изброените от вас имена не мога да не отлича Антон Кутев и Румен Петков. Независимо от всички критики, които човек може да има към тях двамата, все пак чувствам респект от това, че не се изплашиха да заемат позиция и ясно да я обяват. Може да са всякакви, но поне показаха накъде ги влече сърцето – единият към Станишев, другият към Първанов, което е мъжество, каквото и да означава това. Въпросът е защо останалите мълчат? Май всички твърде много се страхуват да не бъдат отстреляни.

- Вие сте запален млад социалист. На чия страна сте, тъй като всички в БСП са поставени в ситуация да избират между Станишев и Първанов?

- Фактът, че трябва да избирам само между Станишев и Първанов 

предизвиква политическа клаустрофобия в мен. Това е като ритуално харакири за идейният живот в една формация. Между какво и какво ми предлагат да избирам? Дали някой може да посочи какви точно са разликите между Станишев и Първанов? Дали някой може да ми обясни защо изведнъж влязоха така остро в конфликт, вън от факта, че лидерското място е само едно?

Изборът в БСП е безкрайно по-голям от Станишев или Първанов. Всъщност затварянето на дискусията в тези две имена е капан, защото не позволява по-широк дебат за бъдещето на левицата. Моето мнение е, че този конгрес не бива да избира лидер, а трябва да отвори процедура за пряк избор на председател на партията. Знаете ли, наскоро чух един от членовете на Изпълнителното бюро на БСП Бойко Великов да казва, че всички говорели само за позитивните страни на прекия избор, но никой не коментирал отрицателните. А отрицателните според него били това, че прекият избор давал твърде много власт на лидера, поставял го над всички останали органи на партията, а това противоречало на организационния характер на БСП. Но нали точно това е идеята на прекия избор! Да може лидерът на има реална енергия, а да не бъде само сухар на свободна практика.

Така че, аз съм от хората, които отказват да избират в диапазона Станишев – Първанов. Това е позиция на инат. Няма да оставя да ми налагат такъв избор, защото той не изчерпва БСП. Поне не изчепрва мен в никакъв случай. Дори и да съм единствен в БСП, който мисли така, това пак означава, че изборът само между Първанов и Станишев просто не е пълен. В една своя статия го сравних с това да избираш кое чудовище искаш – Годзила или Биоланте. Сравнението ми нарочно беше крайно, защото съм ядосан.

- Очевидно е, че и Първанов, и Станишев имат какво повече какво да губят, отколкото да спечелят от битката помежду си. Има ли обаче трети, който печели от техния двубой?

- Искаше ми се да кажа, че има трети, който печели от такъв двубой и това е цялата БСП. Но не е така. Просто двубоят между Първанов и Станишев протича наистина като видеодуел, по-скоро на нарцистична, отколкото на политическа плоскост и това превръща БСП в снимачна площадка на безкрайна сапунка. С приятели понякога се шегуваме, че ако това стане трайна традиция в БСП, следващият път вместо Станишев и Първанов, можем да вземем две плеймейтки, които да накараме да спорят за лидерското място в партията. Техният двубой би бил по-поносим за гледане, особено като отчетем факта, че плеймейтките обичат да се разхождат без дрехи. Което не означава, че сравнявам Станишев и Първанов с фотомодели, просто те не знаят или не могат да концентрират дебатите си около градивни неща.

Така че аз не изключвам варианта да се появи някой трети, който да обере вота на ядосаните. Как е неговото име и кой е той наистина не се наемам да прогнозирам. Навремето в едно свое стихотворение Веселин Ханчев казваше, че в любовта третият винаги е сам. В политиката обаче, и това е правило от много години обществен живот, третият не само не е сам, а обикновено успява да се уреди с всички екстри. Така че Станишев и Първанов трябва да се оглеждат добре. Да не би дуелът изведнъж да се окаже тяхната последна възможност да привлекат внимание.

Има ли битка на идеи в БСП? Има, но кой да я види

Един ироничен клип за процесите в лявото пространство, накара всички медии да изригнат радостно като дете, което е видяло лакомство на витрината на сладкарница. От два дни всички се занимават с това видео, което в пародиен вид представя битката между Сергей Станишев и Георги Първанов като дуел в Русия по времето на Пушкин. Закачката е ведра, шегата е супер.

Иронията е мощно политическо оръжие, но пък медийният интерес към тази пародия е тотално сбъркан. Този интерес по изкривен начин показва какво не е наред в политическото светоусещане. В България лидерските битки изглеждат толкова странни, така абсурдни и невъзможни, че карат медиите да се държат като болонки надушили кренвирш.

Няма нищо по-естествено от лидерското състезание в една партия. Няма партия в Европа в която да не се провеждат такива. Мартин Обри победи Франсоа Оланд на вътрешнопартийни избори за лидер на френските социалисти. В Лейбъристката партия в битка за постта влязоха двама братя - Ед и Дейвид Милибанд. В крайна сметка след оспорвана и нагорещена кампания лидер стана Ед. Лидерската битка е триуф на идейността в една партия. Това е най-нормалния начин на обновление и консолидация. Но в Европа.

В България е като в огледалния свят. Тук всички партии са лидерски и това напълно лишава политическият пейзаж от възможността за лидерско състезание. Единственият начин лидерските партии да се променят е някой да ги напусне и да си направи нова партия. Както навремето направи Иван Костов. Както сега прави Капка Георгиева. Както направи и Бойко Борисов. Тук партиите се размножават със скоростта на светлината. България просто никога не излиза от сезона на политическото пъпкуване. Но клонирането на партиите води след себе си всички дефекти, които са толкова големи, че дори медиите са ги възприели като нормални.

Медиите носят огромна част от вината за това да се мисли, че битката в БСП е на личностна основа. Те просто вече не са в състояние да разпознаят политическите спорове и да ги пресъздадат разбираемо. А между Станишев и Първанов все пак има очертани разлики, стига, разбира се, да имаше кой да ги чуе и разкаже. Първанов например се обяви за по-широка коалиция около БСП, проект, който се доближава до това, което навремето реализира с прословутата Солунска четворка. Станишев веднага репликира на тази идея. Той припомни, че резултатите от праламентарните избори през 2001 година никак не бяха от най-добрите за БСП и настоя преди всяка коалиция, левицата просто да начертае идеите и принципите от които няма да отстъпи. Широката коалиция на която е радетел Първанов предполага и една по-отворена политика, социал-либерална, докато Станишев, особено, откакто е председател на ПЕС е категорично против размиване на лявото. Тоест - в БСП има дебат на идеи, но никой не може да го види. Всички са увлечени в това да гледат иронични клипчета.

Ами нека после да не се оплаквавме, че политиката произвежда само балони.

Политиката, която е разказана като сапунка, може да произвежда само балончета.

Държавата на пожарникаря

През 2009 година Владимир Путин направи на пух и прах пред руските медии големия олигарх Олег Дерипаска. Случката се разигра в град Пикальово, където работници от местния завод за цимент, който е собственик на богаташа, протестираха заради забавени заплати. Путин веднага отиде в града, събра олигарха, представители на работниците и телевизионните камери в една зала. После се случи голямо медийно шоу. Путин повика с пръст Дерипаска, както някой би повикал кученце, накара го да прочете набързо един договор и му каза да го подписва на минутата. Докато траеше всичко това го нарече „хлебарка”, обвини го в абсолютна безотговорност, заклейми го заради това, че е взел за икономически заложници толкова много хора и му каза, че ако не пусне отново производството и не плати заплатите на хората, моментално остава без завода.

Едва ли има руснак, който да не се е зарадвал на тази картина. Винаги е хубаво да видиш как богаташите получават своето, особено, когато справедливостта тържествува и обикновените хора си получават парите. Точно с такива действия Путин е натрупал своята популярност, а и вероятно неспособността на западния свят да мисли в магически категории го прави абсолютно неспособен да разбере тази случка и как тя може да се отплати с доверие за много години напред.

Още тогава в самата Русия се появиха гласове, които казваха, че разиграният сюжет не е правилен. Критиката обаче не получи никакво разпространение, защото беше идеологизирана и дясна – просто няколко прозападни икономисти застанаха на страната на олигарха и казаха, че Путин създавал илюзията, че икономиката може да се командва така, а това е антипазарно и изсмуквало силите на бизнеса.

Разбира се, адски е тъпо да говориш за пазарно/непазарно в една страна в която икономиката се осъществява по съвсем други начини. Дали са правилни или не, това ще го покаже историята, но да атакуваш това, което Путин направи с подобни аргументи е все едно да твърдиш официално, че няма начин нещо толкова тежко като самолета да лети наистина и, че летенето е просто една илюзия.

Големият въпрос в конфликта Путин – Дерипаска през 2009 година беше съвсем друг. Каква държава може да е тази, която трябва да разчита на на най-висшата премиерска намеса, за да уреди един социален конфликт? Защото логиката, че има управленец, който може да огрее навсякъде и да въздаде ултимативна справедливост се родее с богословието, но не и с модерната визия за това какво трябва да бъде държавата наистина. Трудно обаче е да искаме да се мисли в такива категории в един уморен от несправедливости народ.

Карикатурен вариант точно на такава случка се разигра тези дни и в България. От няколко месеца насам напрежението в „Горубсо – Мадан” ескалираше като лавина. И в мига в който медиите обърнаха внимание на драмата, изведнъж и премиерът я забеляза. Чисто медийно случката беше разиграна перфектно. След като дежурните по институционална любов медии а кабинета най-накрая видяха, че Борисов пет пари не дава за концесионера на „Горубсо” Валентин Захариев, те му организираха истинска медийна екзекуция. Няма да кажа, че не ми е било кеф. Напротив – струваше си да се види как макар и с разрешение отгоре медиите най-накрая застават на страната на хората и вкарват в режим на обяснение един от необяснимо забогателите по време на прехода олигарси. А най-накрая лично Борисов отиде в Мадан, свика общоградски миньорски митинг, похвали се, че е намерил нов концесионер, който веднага ще плати заплатите и се наслади на пристъпите на народна любов, изразяващи се във викове: „Бойко! Бойко! Бойкооо!”. Няма нищо по-разбираемо от тази реакция – всеки човек, който се спасява буквално от гладна смърт, до която е бил докаран по вина на абсолютно безсърдечен и маниакален богаташ, би викал, ако вижда най-накрая светлината в края на тунела. Нашият премиер инстинктивно ги знае тези неща. Той е добър единствено в ролята на „доброто ченге”, защото пази театралната склонност и желание да бъде обожаван. Никога няма да видите Борисов някъде, където трябва да играе ролята на лошия. Все пак човекът си е назначил цял кабинет от лоши ченгета, той като холивудска звезда е прибрал целия блясък единствено за себе си.

Имитацията на поведението на Путин веднага се набива на очи. Моделът е абсолютно същия. Премиерът медийно се превръща в единственото оръжие за въвеждане на справедливост в света. Единствено и само той. Заради това вече типично по сталински, най-вярната му медия ТВ 7 бодро научи, че дори може да си позволи да критикува министрите по една или друга тема и то с най-железния аргумент на Земята, изобретен по времето на Сталин още: „ако Бойко научи какви ги вършат, моментално ще вземе мерки и лошото ще спре на мига”.

В миговете на медиен триумф е най-трудно да се задават въпроси, но ситуацията изисква да бъдат казани точно сега. Първо – проблемите с „Горубсо” не са от вчера. Премиерът обаче се намеси едва, когато медиите започнаха да пращат репортери на мястото на събитието. Нима доброто му сърце преди това не е жадувало да се намеси? Нима трябва винаги да има камери там, където е наложително държавата да си изпълни ангажиментите?

Фактът, че се наложи лично премиерът да разрешава такъв социален конфликт е кошмарен. Това е знак, че всички останали механизми са абсолютно блокирали и, че на практика институциите не работят. Дори и да приемем, че Борисов не си правеше личен пиар, за да замаже твърде многото гафове от началото на тази година (от пържолките на кучето до проваленият бизнес-форум в Катар), то все пак премиерът е твърде силно оръжие. Да се използва силата на неговия пост в осигуряването на заплати е все едно да пуснеш ядрено оръжие, защото времето не те кефи – ефективно е, но пък показва доста объркана психика. Защото разрешеният случай в Мадан веднага отваря въпросът с хилядите други работници в България, които не са взимали парите си по 6,7,8 месеца и трябва да живеят с мизерни аванси от по 100 лева, отпускани от дъжд на вятър. След като отиде в Мадан, премиерът вече е длъжен да отиде навсякъде, където има работник, който си ляга гладен. Защото един път като отвориш кутията на Пандора, не можеш да я затвориш сякаш нищо не е било. Как ли ще реагират всички останали хора, които не си получават заплатите, ако Борисов не реши лично да разгледа техния случай?

И това ли е европейската държава на 21 век? Премиерът да е като небесно светило, което да огрява навсякъде? Мислех си, че модерните държави разпределят отговорности на различни нива, защото се предполага, че универсалните личности са на изчезване и институционалните баланси се получават, когато просто всеки свърши работата си. Всичко останало е държава от далечното минало, някакъв монстър, който не е в състояние дори да помръдне, а и не иска да помръдва, защото това би означавало да затъмни премиера си. Това, което Борисов направи е символ по-скоро на провал, отколкото на успех. Той помогна на хората в Мадан, но просто демонстрира, че е провален като държавник. Защото в една нормална държава нямаше да се стига до такава драматична ситуация и нямаше всеки ден да гърмят социални мини, които премиерът с радост да прехвърля на своите предшественици.

След този случай трябва да признаем очевидното – държавата не съществува. Това е ефектът на ГЕРБ. Ако утре Бойко Борисов излезе от строя след някой мач, управлението ще се разлети из пространството като взривен космически кораб в „Междузвездни войни”. Концентрацията на всичко в един човек в България винаги е убийствено занимание. Защото Путин има огромни властови и финансови ресурси зад себе си и може да си позволи своите телевизионни спектакли.

Но нали ние сме в ЕС? Такова...Не трябва да е така? Нали не трябва да е така?

В романа на италианския писател Сандро Веронезе „Силата на миналото” се появява една много хубава фраза, за която се твърди, че е произнесена от един от много японски императори: „Животът трябва да продължи. Всеки да си гледа работата”.

Глобалният проблем на България е, че никой не си гледа работата. Олигарсите не плащат заплати, както би трябвало да правят. Синдикатите не стачкуват, когато олигарсите не плащат заплати, както би трябвало да правят. Премиерът се сеща да отиде на място, за да види проблема, но едва, когато е убеден, че поне 17,2 репортерки ще го следват до мястото на събитието и с обожание ще се обаждат в редакциите си, за да предадат точните му думи.

Тоест ние не живеем в държава от 21 век. Ние живеем в държавата на пожарникаря.

Страната в която никой не си гледа работата и тя заради това съществува на ръба на абсурда като еднорог, случайно засечен в гъста гора.

Всъщност сега разбрах защо еднорозите никога не са били документирани. Журналистите са били заети.

Трябвало е да следват по петите Бойко Борисов.

Клонингите на национализма

Навръх Благовещение в България ще се появи нова националистическа формация. От няколко дни повечето медии коментират, че Капка Георгиева и нейният син Димитър Стоянов са решили да правят партия-клонинг на "Атака". Тяхната претенция звучи почти поетично - те искали да поправят дефектите, които Волен Сидеров е допуснал със своя командаджийски стил, и да осъвременят представата за национализма.

Стана дори по-интересно. Димитър Стоянов обвини Волен Сидеров, че се държи като холандския националист Герт Вилдерс. Вилдерс наскоро скандализира цяла Европа с идеята да прави сайт, на който жителите на неговата страна да се оплакват от румънци, българи и други източноевропейци. Какво е интересното ли? Един националист обижда друг, като използва образа на трети.

Тази разтегливост на понятията поставя национализма на особена политическа плоскост. В нея обикновената координатна система "ляво-дясно" не действа, защото националистите твърдят, че стоят над подобно разграничение в обществото. Заради това всеки нов националистически проект може да е индикатор или за твърде лични амбиции, или за бъдещ процес, контурите на който все още са неясни и размити.

Кризата винаги е повод за преоценка на политическите ценности. Избуяват националистически настроения, които са своего рода естествен кипеж. Веднага обаче трябва да се запитаме дали в България това разрояване е естествено или има някаква допълнителна политическа интрига. Защото освен проекта на Капка Георгиева и Димитър Стоянов, евродепутатът от "Атака" Слави Бинев също обяви, че ще става партиен строител на формация с името "ГОРД". Националистическото пространство май скоро ще стане твърде тясно за толкова лидерски амбиции.

Ако подходим сериозно към темата и оставим настрани политическите конспирации, очевидно има политици, които се опитват да налучкат хода на времето и да разчитат на естествения гняв от кризата, който да ги избута на върха на политическата вълна. От друга страна, българският национализъм често забива в непрестанна истеричност, която изтощава и обезсмисля дори и рационалните идеи. А когато към това прибавим идеята, че някой се опитва да държи под контрол политическите процеси чрез постоянно разрояване на партии, вече трябва да подходим иронично към всяка нововъзникнала формация.

Какъв националист би бил този, който позволява да бъде използван като маша за саморазправа с опонентите на властта? Какъв националист може да е този, който е в съгласие с официалната власт? Волен Сидеров опита да бъде системен и получи жесток шамар. Защото електоратът е безпощаден, когато някой се опита да играе непривична роля.

"Единственият разумен отговор на капитализма е шизофренията", иронично бе подхвърлил британският писател Стюарт Хоум. Шизофренията май е естествено състояние и на националистите. Защото въпросите към тях са много повече от отговорите. 

А отговори, убеден съм, не може и да има.

Пътят на самотния и беден блогър

В края на миналата година с мене се свърза една българска студентка, която учи в Швеция и, която смело е избрала да пише по темата за свободата на словото у нас. Каза, че ще ми прати няколко въпроса по тази тема. Когато ги получих установих, че те покриват повечето проблеми с които се сблъскват съвременните български журналисти - повечето от тях имат много за казване, по много теми, но като цяло териториите за свободно казване се стесняват все повече и повече и май абсолютната свобода съществува единствено в обетованите пространства на личните блогове. 

Като видях въпросите дълго се чудих как точно да им отговоря и реших да постъпя противно на всичките си графомански инстинкти - да отговоря сбито, кратко и не много драматично. Тези дни попаднах отново на отговорите си и реших да ги пусна в блога си, защото, ако сега седна да пиша за свободата на словото, ще се получи дълъг и вероятно черен текст. Пътят ми в журналистиката май е кармично свързан с тази тема. Навремето, за да вляза във Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ "Св. Климент Охридски" на писменият изпит се потих върху есе на тема "Свободата на словото - начин на употреба". Сега пак се завръщам към нея.
Карма.

1. Г-н Симов, според доклад от 2009 на „Репортери без  граници“, България е на последно място  по свобода на словото сред държавите-членки на ЕС? Какви са вашите наблюдения като журналист?

Ситуацията в България не е розова. Лошото е, че няма подобрение, а точно обратното - тя се влошава с всяка изминала минута. Медиите в България са тежко олигархизирани, служат изцяло в изгода на икономическите интереси на своите собственици, а редакционната сводоба е ограничена до минимум. Резултатът е - почти пълна липса на свобода на словото и имитация на разследвания, които целят единствено да уязвят някой от икономическите противници на собствениците.

Липсата на свобода на словото се дължи и на това, че собствениците на медии са в много близки отношения с всяка власт и така освен икономическа цензурата става и политическа. Журналистите са притиснати до стената, а част от тях избраха да бъдат свободни като публикуват единствено в интернет, въпреки, че това не е платена работа и доходите им веднага падат. Всъщност липсата на свобода на словото в официалните медии е причина за разцвета на един феномен - блогърството. Смятам, че все повече стават хората, които се доверяват на анализите в блоговете, а не в големите медии.

2. Поддържате блог, в който пишете почти ежедневно. Има ли статии, които не можете да публикувате в медията, за която работите? Ако да - какви са причините?

Има материали, които не мога да пусна във вестника. Аз работя във вестник с ясно посочена партийна и политическа линия, което иронично се оказа много по-свободна позиция, отколкото на журналист в "независима" медия. Въпреки всичко се съобразявам с част от политическата линия и, когато моето мнение се разминава с това на редакционната политика, аз публикувам материалите в блога си. Това не се случва много често, в повечето случаи редакторите в ДУМА пускат и по-неудобни материали, но има случаи в които съм прибягвал до свободната територия на интернет. Трябва обаче да отбележа нещо - моите редактори знаят за това, че пускам по-независими материали в мрежата, но това не е се отразило на професионалното отношение към мен.

3. Какви са вашите наблюдения във връзка с медийната свобода по време на изминалите избори?

В България няма медийна свобода по време на избори. Причината е в изборния кодекс, който кара партиите да плащат за своето медийно отразяване по време на кампания. Това е много порочен кръг, защото в момента в който една политическа сила плати на редакция, то всеки критичен материал за нея спира. Това се отнася за абсолютно всички вестници, телевизии и радиа в страната. В резултат на това предизборната кампания в България е битка на рекламни клипове, на платени информации и на предварително подпомогнати с тези анализи. Това не е политическа журналистика, а неин платен вариант. При условие, че медиите са платени в цялата предизборна кампания, за каква точно свобода можем да говорим?

4. Бихте ли назовали конкретен случай по време на изборите, който, според вас, е характерен за нивото на демокрация в България. Кои са важните въпроси, които трябва да се повдигнат в обществото в тази връзка?

След кошмарната организация на изборния процес, която принуди някои секции да затворят едва два часа след официалният край на изборния ден, стана невероятен хаос в Общинската избирателна комисия. Колеги от столични медии обаче снимаха как вечерта в сградата на комисията се намират депутите от управляващата партия ГЕРБ Станислав Иванов и Иван Божилов. Единият от тях - Станислав Иванов дори бе снимам да носи чувал с бюлетини. Случката е шокираща, защото по закон депутатите нямат абсолютно никакво право да бъдат в ОИК, докато представителите на секционните избирателни комисии предават своите протоколи. Въпреки, че медиите вдигнаха много шум, от партия ГЕРБ официално си признаха за случката, то това не накара ЦИК да предприеме никакви мерки.

Тази история е показателна за целия изборен процес. По-голям политически натиск, по-ужасна полицейщина по време на изборите, едва ли някоя някога си спомня. В този смисъл за българското общество е много важен въпросът за гражданския контрол, за натискът за отнемане възможност на политическите партии да си купуват гласове. Тези въпроси обаче се повдигат в един ограничен медиен кръг и не получават широко разпространение.

5. Г-н Симов, бихте ли коментирали статиите на колегата ви Николай Бареков и на бившия американски посланик Джеймс Пардю във връзка с изминалите Президентски и Местни избори и нивото на свободата на словото в България?

Статията на Николай Бареков е ярък пример за най-угодническа към властта журналистика. Колегата Бареков днес е известен като един от най-големите лакеи на властта и общо-взето е една от фигурите, която прави професията "журналистика" подозрителна в България. В този смисъл неговият текст, не е анализ, а просто агитация и пропоганда, което моментално го вади от сериозната журналистика.

Много повече внимание заслужава статията на бившият американски посланик в България Джеймс Пардю. Той очевидно има траен интерес към страната ни, защото няколко пъти изненада с много силни, мотивирани и аргументирани оценки. Пардю, което е много рядко за чужденец е видял един от основните проблеми в страната - олигархизацията на медиите и абсолютната имитация на демокрация. В този смисъл преходът в България не е само не е свършил окончателно, ами сякаш се завръща в своята изходна точка - при авторитарния подход и полудиктатурата. Пардю е схванал и факта че българската журналистика е в своята критична фаза, защото всеки независим репортер няма никакво поле за изява. Изява има само за такива като Николай Бареков.

6. В блог статия наричате управлението на ГЕРБ – „диктатура, която иска да бъде обичана“. Смятате ли, че България се управлява под диктаторски режим?  Какви са вашите аргументи в тази връзка?

Управлението на ГЕРБ не може да бъде наречено все още "диктатура", но проявява плашещи признаци на такава. Медиите се държат под тотален контрол. Отделят се повече пари за подслушване, отколкото за култура. МВР е най-толерираното министерство. Министър-председателят системно се опитва да подрие доверието в парламента и няколко пъти нарече депутатите "търтеи". Рязко се увеличи полицейското насилие. По време на изборите кандидатите на опозицията бяха заплашвани пряко, а членове на техни семейства уволнявани от работа. ГЕРБ овладяха всички власти в страната чрез изборни фалшификации. Съдебната система, която е встрани от изпълнителната власт е подложена на системен натиск от страна на кабинета. Всичко това може да бъде подкрепено с безбройни примери. 
Ако това не е път към диктатура, кое е?

7. Мит или реалност е свободата на словото в България?

 

На този въпрос може да се отговори кратко. В България има свобода на словото. Обикновените хора могат да говорят каквото искат. Свободата на словото обаче шокиращо отсъства от медиите. В този смисъл контактът хора - власт е прекъснат, защото медиите не са изразител на интересите на хората, а са просто инструмент за властта. С други думи не само свободата на словото е мит, но и политическата свобода е поставена под реална заплаха.

8. В годините на т.нар. преход – българските медии претърпяха развитие (медиен плурализъм, независимост, многобройност, правни регулации). Как виждате ситуацията с днешна дата?

Днес основните български медии във вестникарския бранш се намират в ръцете на двама основни играча - депутатът от ДПС Дилян Пеевски и Любомир Павлов. Двамата използват своите вестници да водят безкрайна война помежду си. Независимата журналистика отстъпи пред корпоративната. Държавата обаче изобщо не се намесва, въпреки, че отдавна съществуват подозрения, че Пеевски е почти сигурен монополист не само на пазара на медии, но и в разпространението на вестниците. Плурализмът също се превръща в поредният мит на прехода. Днес единственият избор на читателите е на страната на кой олигарх за застанат. Това обезмисля повечето усилия за репортерско творчество и вдъхновение. 

И единствената надежда е пътят на самотния и беден блогър.

Министър-председател версия 1.0, звездна дата 2012

Описание на политическото настояще, звездна дата 2012:

„Бойко Борисов се срещна с кмета Петър Паунов в общината, като се показа от терасата на заседателната зала и помаха на хората, подвиквайки „Цецо“, към вицепремиера Цветан Цветанов, за да го види.”

Това е част от вестникарски репортаж за посещението на Бойко Борисов в Кюстендил. Стилистиката е развълнувана, детайлите са контрастни, направо киносцена.

Подобен тип закачка между премиера и вицепремиера е трудно да бъде забравена, защото издава съвсем леко инфантилно отношение към света изобщо. В мига на тотално режисиране на народна любов, Бойко Борисов се нуждае от свидетел, който да запомни този миг с него, да го съпреживеят заедно. 

Всеки психолог би ви казал, че подобна реплика, изобщо подобно поведение, може да бъде обяснено с доста силен комплекс, защото единствено неуверените се нуждаят от публика в такъв миг. Но това са досадни подробности. 

Картината  в която Бойко Борисов маха на народа от сградата на общината, веднага може да ни прехвърли и то много успешно назад във времето и банално да съпоставим двата образа с които очевидно сме обречени да се сблъскваме още много време, поради нашата отчаяна способност да не ги разбираме докрай.

Снимките говорят по-добре:

Тодор Живков някъде през 70-те години на миналия век:

И Бойко Борисов в Кюстендил, който наистина по ирония на историята, отдалече наистина прилича на Живков, но това е коварството на визуалните аналогии, нищо повече:

Сега нека да разбия коварството на образите. 

Аналогията Тодор Живков – Бойко Борисов е удивително грешна и е обречена да бъде само спецефект, който не обяснява абсолютно нищо. От журналистическа гледна точка обществено-политическата прилика между тях може да става за кратка гавра, но подобен тип съотнасяне веднага се проваля, ако се замислим детайлно върху нещата. Щях да приема сравнението, ако то беше изравнено, но то не е. В смисъл – ние казваме, че Бойко Борисов удивително прилича на Тодор Живков. Но, ако обърнем фразата и кажем, че Тодор Живков е някаква по-ранна версия на Бойко Борисов никой няма да схване историческото сравнение. Значи обясненията са по-трудни или поне по-различни.

Живков е апаратчик с невероятен нюх към кадровата интрига. Типичен продукт на система, която в един момент успешно като ракета-носител се отървава от идеите, за да заложи на командването, администрирането и обществената репресия. Въпреки описваните отрицателни черти в Живков обаче, трябва да отбележим нещо, което сигурно е характерно за всеки обсебен от властта, но при Живков си личи повече – той има стратегия и поглед върху всяка ситуация и рядко се оставя да го хванат неподготвен. Сякаш биологията е била на страната на диктатора – външният му вид е такъв, че е трудно да не го подцениш, да не сметнеш, че е лесно да надделееш над него, докато реалностите са съвсем други.  И всичко описано ни води до извода, че Тодор Живков все пак е политическа фигура, защото тя генерира някаква последователност на своите действия, която е лесно проследима и е оставила резултати.

Бойко Борисов е явление от съвсем друг тип, да не говорим за това колко друго е времето. С цялото си поведение настоящият министър-председател символизира разпада на политическият свят в България. В България, ако перефразираме Бодрияр, политиката стачкува, взе си ваканция и се оттегли на сянка. Именно липсата на политика прави управлението на Борисов необяснимо. То може да бъде разбрано единствено, ако се чете през логиката на сапунения сериал, но иначе не е политическо явление, а пък това от своя страна прави политическите атаки срещу него безполезни – все едно да атакуваш носорог със стръкче трева.

Бойко Борисов не може, а и няма как да бъде генератор на някакъв политически смисъл и заради това той може да действа единствено имитативно, позьорски и шантаво. Той е актьор, който замества липсата на знание с поза. Речта му е точно като на актьорите – наизустена, със силна склонност към самостоятелни импровизации. Премиерът не е в състояние да обясни идея, но пък за сметка на това няма равен да разкаже някой драматизъм. И заради това приликата с Тодор Живков никак не е нарочна, защото, за да бъде нарочна трябва да приемем, че Борисов действа като политик, а това ще е обида за една сапунена звезда като него. Той просто не е в състояние дори да проумее смисъла от това да бъдеш политическа фигура в европейски мащаб и като третостепенен актьор тръгва да имитира единствено най-познатия му местен модел - фигурата на бащицата. Всъщност той емблематизира патриархалния блян, който се е превърнал в основен канон на българското светоусещане. С други думи, опитвам се да кажа, Борисов е по-архаично явление от Борисов, което по иронията на съдбатата се е появило в бъдещето, а не в миналото. Той е версия 1.0, а Тодор Живков е направо от следващото поколение – 2.0.

Големият проблем обаче не са нито Живков, нито Борисов. Те са тревожен симптом, но болестта е в цялото общество. За да опишат пътешествието на премиера в Кюстендил доста медии избраха стилистиката на тоталитарния печат, при това без да видят нещо нередно в това завръщане в миналото. Борисов отключва бляна по миналото и на медийно ниво, като тук ще си позволя да оставя настрани зловещата репресия върху медиите от страна на кабинета. Нека да приемем, че има журналисти, които сами са се подчинили на тази ранна версия на политик-актьор и са се оставили да бъдат раздрусани от порив по миналите дни, когато светът е можел да бъде прост, защото, който го усложнява просто попада в лагер. Това медийно слагачество обаче парализира цялата идея за гражданска съпротива, защото гражданите се нуждаят от посредник при формулирането на своите искания. Но това е канал, който е възможен в общество в което има политика. Там, където политиката стачкува, имаме поезия, имаме сюрреализъм, но нямаме обществен диалог, защото той е подменен изцяло и се върти около абстрактни теми, а не около конкретни проблеми.

Един от френските антиглобалисти Ги Дебор бе написал книга със заглавие „Общество на спектакъла”, в нея като неомарксист, той с тревога бе забелязал, че съвременните държави винаги стигат до ситуация в която отчуждават хората от целия живот. Драматичното разграничение между човека и неговото битие е всичко, което се случи в България. Понеже никой не пое отговорност за провалите на прехода, най-накрая дойде не човек, а актьор, който отказа да поеме абсолютно всичко, но стана симпатичен с това. А, когато вече е антипатичен и противен просто няма кой да го смени, защото всички искат спектакъла да продължи, въпреки, че той е в самия си край, а след него просто общество няма да има...

А може и да не съм прав. А, може би, аз съм просто един стар мърморко. Може би всички точно това искат...

Не приемайте последния ми извод като песимистичен. Той стои отвъд черногледството, оптимизма и песизима. Написах всичко, за да обясня защо на третата година от управлението на ГЕРБ, звездна дата 2012, на площада в Кюстендил се бяха събрали хора, а част от тях в красивото начало на пролетта викаха: „Бойко! Бойко”.

Никой от тях пет пари не е давал за политиката.

Всички са били там заради шоуто.

Вероятно Премиерът версия 1.0 е усетил точно това в сградата на общината. И заради това е решил да помаха.
Чувствал е, че спектакълът го изисква от него.