Невъзможното българско дясно

Процесът на разпад на политиката в България придоби смайващи стойности тези дни, защото засегна една от най-миниатюрните обществени формации, които някога са шествали по нашите земи – Демократи за силна България. Независимо от помпозните клишета на нейните създатели генезисът на това образувание никога не е бил политически, а сектантски. ДСБ възникна като богословско, а не обществено явление с една-единствена цел – да сакрализира вовеки фигурата на Иван Костов и да му осигури саркофаг, където Командира да е недосегаем за времето на останалите простосмъртни, направо като герой от фентъзи-роман, потънал в своя собствена вечност.

И понеже ДСБ винаги е било секта, а не партия, самата идея за някаква демокрация там е безумна. Сектата е в състояние да съществува единствено в монотеизъм, тоест всяка друга фигура, освен тази на лидера по дефениция може да бъде пожертвана във всеки миг от битието в името на проспоритета на патрона на организацията. Идеята, че костовистите са някаква чиста и реформаторска част от българското общество, която напрягала мускули да осъществят санитарни и полезни за държавата дейности, е красив мит, който обаче не се потвърждава от нищо в реалността. Всъщност именно тук е проблемът  - езикът на богословието и езикът на политиката не се пресичат никъде, защото едното е факт от вечността, а другото е обречено да се занимава с преходната реалност.

Но ето че невъзможното стана. Част от сектата се пробуди и разбра, че ДСБ е party for one, тържество за един-единствен човек, а това обрича всички останали на съществуване като спомагателни обекти. И заради част от най-младите кадри на партията обявиха публично своя бунт, написаха гневна декларация, напуснаха ДСБ, а няколко от бунтовниците направо се вляха в нововъзникващия проект „България на гражданите” на Меглена Кунева, който се радва на силно социологическо обожание и обгрижване.

Всъщност именно сегашните патетични излияния на бягащите от ДСБ могат да ни разкрият най-добре трагедията на невъзможното българско дясно. Защото дясното в България е основно и само литературна фантазия, която осенява единствено индивиди с псевдоелитарна нагласа, които говорят на космически български и нямат почти нищо общо с реалността в нейният банален и прелестен вид.

Лично на мен най-интересна ми се видя статия на Петър Николов „ДСБ като отломка на прехода”, която е като манифест на кариеризма, който отчаяно иска да придобие морален блясък. Заради това авторът заема поза, която е любима на „десните” у нас – позата на неразбрания идеалист – консерватор. За да може бягството от потъващия кораб да изглежда като супергеройство в статията ни се описват елементи от никога несъществувало минало. Защото гражданският ентусиазъм на „активното малцинство” винаги е бил софийски феномен. ДСБ беше партия на жълтите павета, което е нещо полезно за църква, но за политическа формация в България това е интелектуално самоубийство. Политиката не може да бъде прерогатив на една малка група на университетски преподаватели, които да се изживяват като овчари на неграмотното стадо. Да не говорим за друго – независимо от патетиката в текста така и не формулирана каузата, която е отличавала костовистите от останалите хора в страната. Защото идеята за „капитализъм, свобода и евроантлантическа интеграция” съвсем не е монопол на ДСБ. Едва ли ще намерите програма на партия в парламента, която да отрича тези три стойности. Всъщност именно този снижен хоризонт на каузите е основен проблем на България, но това е тема за друг и то доста депресивен разговор. Всъщност Петър Николов в своята апология на бяството, идеално разкрива интелектуалният вакуум на десницата. Тя не знае какво е. Тя вече не знае какво поддържа. А в мига в който божеството, което седеше в центъра се разклати, дясното започна да потъва като „Титаник” след сблъсъка с митологичния айсберг.

Избрах си Николов от цялата плеяда млади кариеристи, които си биха шута от ДСБ и поради друга причина. Той е от хората (разбира се, че е преподавател в Нов български университет, къде другаде биха му позволили да нарича своите лични фантазии политология), които отчаяно се опитват да формулират идеята за „български консерватизъм”, дори и това да означава да говорят пълни дивотии и да разчитат на традиционното българско презрение към историята, за да не бъдат заловени на политическото местопрестъпление. Преди известно време попаднах на едно интервю на Николов, озаглавено свръхпомпозно: „В България консерваторите изпревариха държавността” и в него той се опитва да разкрие трагедията на българския консерватизъм. Интересно, младият кариерист я намира на много екзотично място: „В България в епохата на националната еманципация традиционната фанариотска аристокрация е практически остракирана от националното тяло на българите. Затова именно българският консерватизъм е плитък. Защото му липсва фундаментът, който би го превърнал в нещо по-дълбоко.”

Велико! Значи фанариотската аристокрация е била основата на консерватизма, но българите с техните глупави претенции за национална независимост са прецакали шанса в България да има десница от западен тип. Колко интересно!

Това, което Николов срамежливо като костовист в опозиция премълчава е, че фанариотите са били едни гърчеещи се копелета и, ако бяха осъществили своята политическа роля докрай, днес България нямаше да съществува изобщо като национален и политически фактор. Съответно нямаше да има и българска десница.

Всъщност Николов разкрива най-значимия факт за българската независимост – тя се случва въпреки националната аристокрация в нейната по-голяма част. На практика съществуването на независимата българската държава е като протест срещу нововъзникващата буржоазия, която е намерила своя финансов и политически комфорт дори и в рамките на политическата система на Османската империя. Ако корените на неосъществения консерватизъм са във фанариотската аристокрация, то значи неговото унищожение и поглъщане е модерното действие, което ни е изградило като държава. Тоест България съществува заради един знаменателен политически акт, който няма как да не е вълнуващ – потъпкването на пригодилата се аристокрация.

Вероятно заради това е трудно да формулираш традиционна дясна кауза в страната. Защото корените на десницата в света на Петър Николов са по-черни от душата на десен финансов министър.

Ако се абстрахираме от тази кратка политическа постдесебарска мутация, трябва да направим извода, че невъзможното българско дясно страда от липсата на точна диагноза. Защото посочените от самата десница проблеми не са истински, а само халюцинирани. Истинският проблем е друг. Проблемът винаги е бил, че в България дясното е невъзможно в неговия западен вид. Тоест - българската десница не успя да развие автентични идеи и да схване, че антикомунизмът е път без изход, защото най-разпалените идеолози на идиотската версия на комунизма всъщност емигрираха в нея, когато палачинката се обърна.

Но пък вероятно това прави възможен интелектуалният преход от верността към старият социкономист, който смяташе, че държавно-регулираната икономика е единствено възможна (Костов) към снахата на член на Политбюро на БКП (Кунева). В кой свят на традиционни десни ценности и фанариотски аристократизъм този преход може да бъде определен като консервативен, десен, морален, разумен и капиталистически?

Заради това преди да водим каквато и да форма на дебати по оста ляво – дясно, трябва да върнем нещата в техния автентичен вид. Днес с просто око се вижда, че левицата е в идеологическа криза, защото фалира откъм нови идеи. Обаче и десницата е в това състояние – тя може да предложи единствено прашни и страшни ценности от своето минало, което е все едно да възхваляваш нежната музика на грамофона в ерата на айподите.

Защото, ако „дясното активно малцинство” иска да има сериозно роля, то просто трябва да зареже клишетата и да даде отговори на най-големите дивотии, сътворени по време на прехода. Защото една огромна част са лично тяхна заслуга, която ще ги преследва като лоша карма още много години.

България спешно се нуждае от морална яснота, преди да почне да води велики политически дебати. Но моралната чистота е непостижима докато десницата е сектантски самоизолирана в своя собствен добър свят, а единственият изход от нея е като решиш да си намериш господар, който може да ти гарантира, че ще те паркира за кратко в парламента.

Известният медиен експерт Георги Лозанов издаде преди известно време книга със свои статии, която озаглави „Мое дясно”. Нямам намерение да я прочета, но заглавието й е изненадващо честно. В България дясното може да съществува единствено като лична фантазия.

Фантазия кратка, черна и похотлива като тийнейджърски блян.

И невъзможна за осъществяване като него. 

Кафкианските закони на ГЕРБ

Франц Кафка има един кратък и изключително поучителен разказ, който се казва "Пред закона". Пред вратата на закона стои пазач, а един селянин се опитва да влезе. Пазачът обаче не го пуска. Селянинът стои с години пред нея, но така и не успява да попадна вътре. Най-накрая малко преди смъртта си пита пазача защо за толкова много време не е видял друг да се опитва да влезе, а пазачът отговаря с легендарната реплика, от която може да те налази леден ужас: "Тук никой друг не можеше да влезе, защото този вход бе определен само за тебе. Отивам сега да го затворя".

Подобно упражнение по законодателен абсурд си организираха ГЕРБ в последната седмица с ударното приемане на закона за конфискация на незаконно придобитото имущество. Ударническият подход в правото и превръщането на законите в политическа манифактура са запазена марка на това управление, но този път трудовият им ентусиазъм надмина всякакви граници. Свръхускоряването на приемането на този закон, който бе на път да разцепи самата партия ГЕРБ, се дължи на идеята законодателният акт да попадне като червена точка в новия доклад на Еврокомисията. За целта управляващите се постараха да погазят дори и биологическите ограничения на човешкия организъм и спретнаха парламентарен ден от 12 часа с голямата идея да изпълнят повелята от Брюксел, защото общо взето това е единственият глас, който този кабинет още може да слуша.

Резултатът е закон-чудовище, който прилича на литература на ужаса. Една от нормите в него е да се разследва придобиването на имущество 15 години назад. Кой ли е този български чиновник, който може да провери нещо толкова назад във времето, да сравни пазарните стойности, да преодолее дори разликата в парите преди деноминацията, за да успее да установи тъмните сили, които са си купили имоти с незаконни средства? Това просто са поредните текстове, които звучат прекрасно на хартия и ще останат само там - като паметник на юридическия порив по създаването на заблуждаващи приказки. Такъв текст просто не може да действа.

Нека да припомним, че законът за конфискация отдавна предизвиква политически колизии в самото мнозинство. Първият вариант на тогавашната правосъдна министърка Маргарита Попова бе удавен в мъртвото вълнение на управляващата партия. Новият вариант, юридическият римейк обаче се прави изцяло с идеята, че каквото Брюксел иска, трябва да бъде "изобразено", при това без реално съобразяване с реалната обстановка, с идеята да кипи безсмислен труд и всички български успехи да стоят единствено на хартия.

А иначе българският народ вече колективно се чувства като героя от разказа на Кафка - стои пред вратата на закона, но този закон винаги се прави за нечий друг кеф - корпоративен или политически, и никога за интересите на върховния суверен на политиката. 

Резултатът е траен скептицизъм, отчаяни хора и държава, която съществува през цялото време единствено и само по Кафка. 

Въведение във висшата кулинарната критика

(философски и гастрономичен опит)

Навремето много се забавлявах с един разказ на Уди Алън от книгата му „Странични ефекти”, наречен „Ресторантът на Фабрицио: Критика и апология”. В него той си прави яка гавра с американската кулинарна критика, която очевидно (става въпрос за средата на 70-те години на миналия век) тъкмо започва да вкарва структуралистки клишета в своето описание на кулинарните тънкости на луксозните ресторанти в САЩ. Уди Алън е безпощаден в иронията и неограничен в абсурдната си фантазия, което превръща четенето на разказа в постоянен кикот с възможни „странични ефекти” като избиване на сълзи в очите от хилене и опасност съседите да се обадят в психиатрията, ако смехът не се успокои достатъчно бързо.

След този разказ като че интересът ми към кулинарната критика охладня като интересът на пингвин към гмуркане в оазис в Сахара, но ето, че боговете на философската кухня не бяха забравили за мен и са правили тайни планове за съдбата ми на философ в сервизните помещения на Вселената, където никога не е пристъпвал кракът на човек или бог, който не знае как правилно да накълца зеле за салата или кога да използва целина вместо магданоз.

Тези дни съвсем случайно налетях на една статия в „168 часа”, която ме уведоми, че кулинарната критика избуява в тъмни философски страсти и екзистенциални разсъждения за света и неговите духовни околности. Стори ми се, че най-накрая Богът на готвачите се показва от облаците (които на пролет наподобяват размазано по небето маскарпоне с лек канелен привкус) и ми дава знак, че съм открил своето призвание. Ето част от развихрения текст, който прочетох:

„Във висшите гурме-среди наричат Масимо "философът сред ресторантьорите"...Ястията му са като вълнувашща трансцедентална разходка сред природата. Откриваш по нов начин пресните зеленчуци, сушените гъби и различни други вкусотии в различни агрегатни състояния..Неговите "равиоли кон лентики" е хрупкаво, ароматно и смело...Модерна интерпретация са и спагетите с боб."

Когато превърнеш храната във философия, освен на голямо шкембе можеш да се надяваш и на неочаквани проникновения за природата на света и състоянието на човешкия дух, който в модерната епоха угнетено е принуден да преживя ГМО и сирене с палмово масло, от което философите – кулинари получават гърчове на гносеологично безсмислие и стомашен ужас.

Реших, че не мога да не откликна на порива на философът в мен, който отчаяно искаше да обядва в своя невероятен порив да проумее докрай естетиката на Шелинг и трансцеденталното усещане за живота на Тома Аквински.

И така изнемощял от глад и философски страсти на храносмилането, аз реших, че подобно на Уди Алън трябва да изряза поривът по кулинарна критика, който ме превзе като Жак Петен телевизионния екран.

Текстът по-надолу е моят първи опит в описанията на банални кулинарни ситуации, моменти от едно случайно битие, но пък мисля, че съм придал в тях едно усещане за духовно-стомашна насита, което ще ви преследва дълго и упорито като желание да изплюете някъде хапка от екзотична шриланска кухня за която сте разбрали, че съдържа например подлютен пикочен мехур на хипопотам.

Заради това реших строго да се придържам към реалиите на българската традиционна кухня и да ги изследвам с окото на философ, който оглежда коя от младите студентки носи минижуп.

Дискурсът на мусаката се плъзва хегелиански по небцето като осъзнат комплекс, за да открие своя път до вкусовите рецептори на езика и да преоткрие "волята за вкус", която Ницше би формулирал, ако нямаше лошо храносмилане.

Порочният вкус на картофите с подчертан вкус на магданоз по марксистки намекват, че светът можеше да бъде по-съвършен, а съвсем леко тръпчивия вкус на коварно поставеният черен пипер изведнъж ти напомня, че радикализмът е преходен, а събудените протестно черва могат да траят по-дълго от вечност. Цялото това крехко безсмислие на политическото битие се отмива в следващия момент от трансцеденталното усещане от киселото мляко, което се прокрадва леко във вкусовите рецептори създава усещането за една иконична онтология, която разтърсва цялото ти същество. Семантичният потенциал на този вкус остава дълго върху езика ти подобно на онова, което Унамуно формулира като „бунтът на масите”, но после човек решава, че е дошло времето в което да утоли тази душевна празнина с парченце хляб.

Модусът на хляба разбива и последните остатъци от крехката кулинарна утопия, която мусаката е сътворила в устната кухина и оставя след себе си едно усещане на незадоволеност, която изпитват героите на Достоевски докато се чудят как точно да заколят някой или да си теглят куршума. Заради това вероятно Бодрияр в „Стачката на нещата” бе намекнал, че в света на симулакрите е престъпление мусаката да бъде консумирана без подходяща салата, защото това би било сравнимо с това да ядеш сьомга с леки китайски подправки, а престъпно да пиеш червено, а не бяло вино, нещо, за което по времето на Луи XIII се е лежало в Бастилията в една килия с маркиз дьо Сад.

Заради това с мусаката върви най-много авторитетната модалност на една салата с домати, която литургийно е увенчана с повече сирене, за да може богословски да намеква, че отвъд лежи небесното битие. От време на време някой кулинар – екстремист си позволява деконструктивистки да разруши този ансамбъл, тази философска троица мусака – салата – хляб като внесе и допълнително предястия, което да възпали рецепторите и да ги накара да се гърчат в идеята за постмодерният хаос, който е превзел света. Някои нарязват парчета шунка, която намеква за обезтелесяването като културен и религиозен феномен и по пътя на иронията протестира срещу анорексията и булимията, тези бичове на съвременната епоха. Така кулинарния дискурс порочно имплицира в политическо послание, което покорява духа със своята свежест и неочаквано издуване на стомаха.

Разбира се, преди мусаката изтървахме нормативната пилешка супа, която като фрагмент от цялото подготвя тялото за последващото приключение, което ще разтърси основите на неговия свят. В супата игриво е сложено фиде, чиято вълнообразна форма ни кара да преоткрием идеята за евклидовата геометрия, конституирана тук по нов начин – като нещо, което е обречено да изчезне в мига в които се появи. Потенциалната обхватност на този вкус разтърсва тялото, а лекият вкус на оцет, който е добавен за експеримент с идеята за рационалност, изведнъж открива пред нас едно ново пространство за мислене – докато търсим хляба, разбираме, че светът е ограничен, че границите стоят невидими в далечината, а всичко е обречено да свърши, особено, ако е поднесено топло и мирише приятно. Това фундаментално разцепване на ядящия човек го превръща в свръхобект на кулинарност и създава носталгичното усещане по някаква различна утопия, където към супата винаги ще има и студена бира, за да може да се балансират енергиите, а дао-то на кармата да оформи перфектна шамбала.

Когато в края на тази вечеря човек се облегне назад и започне неистово да иска наоколо да има танцьорка да му потанцува, едва тогава вече можем да се обърнем към Ролан Барт, който един път на диета бе казал, че всичко е език, а само смъртта е събитие и да го поправим, че всичко е подправки, а само мусаката е с мляко. 

А после да въздъхнем облекчено и да помислим как да съчетаем философията на Киркегор с котлета по киевски, който ще трябва да опитаме следващата седмица.

Киноживот до поискване

В една своя книга Виктор Пелевин (това е дзен-гуруто на постмодерния хаос) си задаваше епохален въпрос – дали телевизията имитира живота или вече животът имитира телевизията. Отговорът е изключително важен, защото от него зависи как ще подходим към реалността – като към нещо автентично или като към вторичен продукт на колективната глобална фантазия. А може и да има трети вариант – двата горни отговора са верни, което превръща познатия ни свят в нещо като екстремно вселенско риалити. Разбира се, големият въпрос е, ако ние имитираме телевизията и се държим като актьори  на сцена, както бе предположил Шекспир, кой е зрителят на постановката. Казано с постмодерния език на маркетинга – кой е нашия таргет и кой определя рейтинга на цялото шоу?

Боя се, че ако търсите отговора от мен, аз ще трябва да ви разочаровам. Смятам, че човек трябва постоянно да се държи така сякаш участва във филм, защото това предполага героични постъпки в кулуминационните мигове. С други думи – киноживотът е за предпочитане пред сивата реалност, дори и да е киноживот, който се води наум.

Мисля, че социалните медии решават проблема с киноживота по адекватен начин – позволяват ти да си построиш строен сценарий на битието и да го озвучиш с подходящите реплики. Мислите ли, че Армстронг е импровизирал докато е възклицавал в радиоефира – „Малка крачка за човека, голяма за човечеството”. Нищо подобно – той е бил индоктриниран с нея от някой нахален пиар, защото животът просто трябва да прилича на кино. А на кино всеки винаги знае какво да каже.

Не е ли това и най-очарователното всъщност?

Breaking news: Сатанист, който присъствал на концерт на Веселин Маринов, за първи път пред живота си се прекръстил. А сега икономика: учени изчислиха, че жените не трябвало да спят повече от 7 часа на денонощие. Щото ако спят повече храната свършва и става много мръсно. От света на науката: НАСА най-накрая установи защо човечеството не е осъществило контакт с извънземни досега. Просто извънземните отчаяно се опитвали да кацнат не върху Луната, а върху Искра Фидосова, защото били сходни по размер :)))))

-------------------------------------------------------------

Установих, че вроденото ми чувство за справедливост и солидарност винаги е била причината да се отнасям с политически подозрения и филологическа параноя към явлението "пълен член". Забележете само - това инквизиторско за обикновения ум явление се явява само в писмена форма и винаги, ама абсолютно винаги за мъжкия род. Ето какво било значи! Пълният член е последната крепост на сексизма. Как пък един път не му се трогна сърцето да отиде и при женски и средния род? Ето откъде трябва да започне чистката за окончателно равенство - политическо и филологическо. Долу динозавърския пълен член, този абсолютен мачист в граматиката! :)))))

----------------------------------------------------------------

След цялата простотия, която излях днес във Фейса (това май не е сайт, а просто терапия за закалени идиоти като мене) ще ви потопя в красивото море на романтичната си душевност. Хахах. Просто дълго време издирвах едно стихотворение, което най-накрая открих. Смятам това стихотворение за едно от най-свежите любовни стихотворения в цялата българска литература. То е на Богомил Райнов е нежно, но доста черно, шантаво и странно. Абе нали точно изброените качества правят поезията велика? :))))

ЩЕ МИНЕ като вятър лек тъгата,

ще стихне шумният ни звездeн ден;

ще спре протестът, ще замре борбата –

и ти, и аз, любима, ще умрем.

Над гробовете кръстове ще сложат,

цветя от тенекия, кандила.

И ще потънат в грижи пак за кожата

роднините във черни облекла.

Къде ще бъде твоят гроб, любима?

Къде ще бъде моят труп зарит?

Със тифус ли за рая ще заминеш,

в скандал или в борба ще съм убит?

Кой знай. Кому ли трябва и да знае?

На кръстовете в черната гора

не бих могъл аз череп гол, омаян,

да сложа върху твоите ребра.

Сред гробищата вятърът ще вее,

ще зъзнат кръстове под ситен дъжд.

Тук никой нивга няма да запее,

не ще се смее никой ни веднъж.

Ще свети месец, остър като брадва,

ще зъзнат пожълтелите листа.

И само циганите ще се радват,

от гроба ни кога крадат цветя.

-------------------------------------------------------------

ГЕРБ ми обещаха светло бъдеще. Помощ! Помощ! Помооооощ!!! :))))))

------------------------------------------------------------

Виждам една кротка промяна в мен. Във Фейсбук са се появили стотици страници, които линкват новини от някакви странни сайтове с изповеди и те все носят заглавие като: "Снимаха ме в порно насила. Не знам какво да правя" или "Видях съседката гола, сега всяка вечер се промъквам на балкона й", или "Какво да направя? Искам да спя и със сестра й". Вече дори не си правя труда да отварям такива новини. Очевидно новата епоха е изтощила напълно еротомана в мене и той си мечтае за различни изповеди. Сега бих отворил изповед само, ако носи заглавие: "Изчетох роман от Достоевски. Страх ме е, че ако си призная всички ще ме намразят". А защо не: "Сготвих мусака. Хареса ми. Не знам какво да правя, чувствам се извратена" :))) Вече само такива изповеди могат да ме хванат за сърцето :)

-------------------------------------------------------------------

Не е възможно. Просто не е възможно! Ръдъфорд навремето каза, че атомът е неделим. СДС през 2002-2003 година го опроверга тримуамфално и люспещо се. Сега радикално се цепи ДСБ! Десебе!!!!! Че това е все едно да тръгне да се цепи мозъкът на Бойко Борисов, който е доказан като най-малката частица в тази вселена евър :))) ДСБ е толкова мънинка партийчица, че човек започва да се пита дали това е разцепление наистина или просто кратка шизофрения в Иван Костов, чийто ментални отделни части вече не могат да се понасят :))

-------------------------------------------------------------------

Уау, чета кулинарна критика в "168 часа" и на какви пасажи попадам: "Във висшите гурме-среди наричат Масимо "философът сред ресторантьорите"...Ястията му са като вълнувашща трансцедентална разходка сред природата. Откриваш по нов начин пресните зеленчуци, сушените гъби и различни други вкусотии в различни агрегатни състояния..Неговите "равиоли кон лентики" е хрупкаво, ароматно и смело...Модерна интерпретация са и спагетите с боб.". Хахах, ало, това вечеря ли ще е и лекция върху основите на екзистенциализма? Но най-накрая разбрах къде са се дянали световните интелектуалци в размирния 21 век, нали отдавна пищим, че са на изчезване. Решили са да използват знанията си върху структурализма, за да ядат яко на аванта. В тази криза това си е направо академичен подход за оцеляване :)))

---------------------------------------------------------------

От НАП съобщиха вчера, че 20-те най-богати българи са обявили общо доходи от 16 милиона лева. Хахахаха. Да не се помислите, че тези високоморални, честни, изкъртващи се от труд, бляскави, непреклонни и величави хора са скрили доходи. Нееее. Останалата част от парите е била инвестирана в силикон и сложена като депозит в бюстовете на любовниците им :)))) А НАП все още не е развила държавнически функции по отношения на еротиката :)

----------------------------------------------------------

Малко любопитна наука: терминът "Големият взрив", който днес масово използваме, за да намерим поетично описание на възникването на вселената, която милиарди години по-късно успя да сътвори и магистралоното управление на ГЕРБ, е дело на британския астроном Фред Хойл. Иронията е, че Хойл измисля бляскавото словосъчетание, за да се изгаври с идеята и да я навре в някоя черна космическа дупка. Изводът е един - не бъдете твърде бляскави докато критикувате конкуренцията. Просто никога няма да успеете да се отървете от бъдещия присмех на човечеството, което ще превърне вица ви в наука. Аз си мисля и друго - фразата Големият взрив" не е хрумнала случайно на Хойл. Градската легенда твърди, че му дошла наум като решил да опише себе си след първия порнофилм в живота си, хахаха )))

----------------------------------------------------------------

Фейсбук-феномен: ФБ постоянно ми предлага да се абонирам за някакви млади девойки от цял свят, които имат профилни снимки само по потничета с напращели гърди. Далеч съм от мисълта, че агентите на Зукърбърг вече четат и мислите на виртуалния електорат и разконспирират тайните желания, сайтът просто ми предлага да се присъединя към хората с многооо абонати. И виждаш, че някакво девойче от Филипините например има 57 670 абоната, а не пуска почти нищо. И сега голямата загадка - с какво ли е привлякла чак толкова много абонамент? Определено не е с цвета на потника си, хахахаха ))))

------------------------------------------------------------

Винаги съм се чудил защо в CV-тата на кандидатите за лидер на една партия освен биографичните данни, няма и графа в която те да опишат специфичните си сексуални предпочитания. И нямам предвид да описват дали си падат по мъже или жени, а просто да изяснат на елeктората позите и техниките по които си падат. Така всеки партиен член ще е наясно на какви специфични удоволствия ще бъде подлаган по време на мандата на любимия си лидер :)))

-----------------------------------------------------

"Аз съм човек от народа и презирам тези, които искат да са нещо по-различно от народа”. Жан-Люк Меланшон. Съпротивата започна. Днес 13 процента, утре целият свят :)))))))

----------------------------------------------------------

От години насам отстоявам правото на свободните души да използват политиката в лирическите си проникновения. В разлигавеният от сериали 21 век, единственото политиката е достатъчно екстремна, за да опишe културните и любовните пориви на отделния взетия човешки индивид. И така музата на подобен тип откровения отново ме изненада като отряд на ДАНС и аз безпомощно сътворих следният геополитическо-любовен опус:

Първанов го нахака на Станишев,

Станишев на Първанов също май

и тяхната любов е като пример,

партийната любов без ясен край.

Но днес се лее не лобювно слово,

нито поетичен стон.

Сега времената са нови -

ще те създам като партия архонт.

Ракета пусна Северна Корея,

талибаните атакуваха НАТО.

Дали пък,мила, да не взема да те разлюлея

както кризата Европа клати?

---------------------------------------------------------------

Четох някъде, че тази вечер над земята бил валял дъжд от звезди. Древните като веждите на Юлиян Вучков градски легенди пък отдавна ни манипулират, че ако видиш падаща звезда, то всичките ти желания ще се сбъднат. Снощи в китното Подуене - стори ми се - видях как от тъмнината пада нещо като звезда, постъпих като класически романтик, затворих очи и пожелах само две прости неща: плейметките да направят преврат в България и да ми дадат чрез работническо-мениджърска приватизация една фабрика за бира, с оглед на заслугата ми за техния политически възход... Сега се събуждам сутринта, пуснах си телевизора с трепет - ама никаква новина за преврат, а само Кулезич/други телевизионни клонинги/а, бе пълна простотия. И тогава значи идваме на хипотеза номер 2: Съседите ми са ужасно неевропейски гадове и си мятат фасове от терасите...Сега ще трябва да дебна друг звезден дъжд :)))

---------------------------------------------------------------

Природата антипартийно изобщо не иска да се съобразява с настроенията на хората. За изнурителното ми висене в "Красно село" - чети пъти почва да вали дъжд и четири пъти срамежливо като тийнейджър пред полугола кака спираше неочаквано. Политиката е важна в живота на хората, ама природата не се съобразява по никакъв начин с това. Даже най-накрая, когато си тръгвах (добре де, когато избягах) от конференцията, мернах една живописна дъга над "Красно село", която приличаше на рекламен плакат на прииждащата пролет. Тогава получих урок по скромност. БСП няма много с какво да се похвали тези дни. Ама природата винаги знае как да се изфука качествено :))))

-------------------------------------------------------------

Старият репортер отива да гледа шоу. Станишев и Първанов днес си пресичат пътищата на конференцията на БСП в Красно село. Абе направо ще си е като кеч-двубой, въпреки, че горчивият опит показва, че в БСП под кеч се разбира единствено изпепеляващи погледи и уверения, че всеки един от мразещите се ще е полезен за партията, държавата и другите форми на социален хаос. И все пак ще е купон. Моята шефка в прилив на киновдъхновение дори си представяше следния кадър: оставят журналистите навън и затварят вратата. Половин час по-късно вратата само леко се открехва и от там се процежда една тънка червена струйка кръв, която почва да капе по стълбите - кап, кап, кап, кап....Хахаха, още Ленин беше казал: "От всички изкуства за нас най-важно е киното". В името на киното Първанов и Станишев са длъжни поне да се понаплюят на конференцията. Заради единият "Оскар" поне :)))))

------------------------------------------------------------------

Казаха ми готина мисъл: "Да си постоянно във Фейсбук и да се хвалиш, че не гледаш телевизия е все едно да си на хероин и да се хвалиш, че вече не пиеш". Пфууу, проклет Фейсбук - отне ми и последната антителевизионна гордост :)))))

---------------------------------------------------------------

Един приятел ми разказва, че в Берлин е голям бизнес да се продават реликви от щастливия соц - парчета от Стената, модели на трабантчета и вартбурзи и други белези от бележитатата и шумна епоха. А аз смятам, че това е велика ниша. Ние в България трябва да правим бизнес от Щастливия преход! Сега е времето да отворя една фабрика за сувенири от шантавата епоха: свещи от нощните бдения на Фори Светулката, косъмчета от брадата на Филип Димитров, теменужки от личния парник на Иван Костов, прясно пържена риба от "гьола" в Белене, "Защото сме социалисти", но спешъл едишън със снимки на български плейметки, вестници, скъсани от Николай Бареков, парченца от доменна пещ в "Кремиковци", спряна по времето на Валентин Захариев....Толкова много идеи за бизнес. Толкова щастлив преход!

-------------------------------------------------------------------

Охх, ще кажа нещо леко неприятно. Абсолютно разбирам идеята да се репортват групите, които сеят омраза срещу България. На всеки език на омразата трябва да се реагира така. Но никога няма да разбера другото. Влизам на страницата и виждам, че всъщност тя стои жива в по-голямата си част заради една сюрия гневни българи, които водят величествена словесна битка с призраци. И не пестят, о, в никакъв случай не пестят речника си - веднага се започва - "смърт на рязаните", "мамка ви, анадолци", "под ножа всички цигани и турци" и това са само репликите, които се осмелявам да напиша, другите са пълни с толкова цинизъм, че е страшно. Маниаците и през девет държави се надушват. Някакъв си психар (за когото никой не знае от коя страна е) е решил да си излива лудостта срещу България, ама пък тукашните луди по нищо не му отстъпват. И не можах да разбера друго - в едната група лудият постоянно пише, че е от Европейския съюз, а отдолу всички плюят Турция. Хахахах, очевидно географията все още е слабото звено на българската училищна система :))

----------------------------------------------------------------

Боже мой, днес се самодиагностицирах. Май това е болест. Нарича се антианорексия! Изостря се силно край шведска маса и бутилки с пиене. Всъщност пиша този статус единствено с цел да предупредя - някой опита ли се да ме лекува - ще стрелям! :))))

---------------------------------------------------------------

Старият репортер трябва да забегне за малко от Фейсбука, да преодолее природната си срамежливост и да вземе участие в представянето на книгата на една възрастна социалдемократка Лидия Анастасова "Минало несвършено". Даа, май френдс, и това ми дойде до главата - да предстявам книги и, което е още по-мъчително, да не бъда радикален, а умерен, прибран и толерантен. От опит знам - най-трудното нещо за един социалист е да бъде толерантен към един социалдемократ. Защото те са наполовината път към революцията, ама си мислят, че са стигнали до края на пътя. Ееех, слепци. Но все пак книгата е хубава, а и научих доста неща от нея. Но за да не скучаете без мен и да не тъгувате излишно ви оставям с едно хубаво определение за това, кой може да бъде наречен комунист в 21 век: "Комунист това е човек, който отчаяно се опитва да измъкне нещо от лапите на пазара" :))))

------------------------------------------------------------

Хаха, Волен Сидеров се отказва от вота на недоверие за АЕЦ "Белене". Според него БСП била некоректна, защото започнала подписка из страната, заедно с НДСВ. Мисля, че това е най-зрелищният акт на политическо харакири, който съм виждал някога. Лудият перко взе връх дори и над психясалия фашист във Волен Сидеров. Понякога паметта ми пречи да мисля в модерни категории. Но случаят с отказване на подписи от вота не първият в българската политическа история. В далечната и утопично красива 2005 година цялата опозиция плюс "Новото време" вкараха вот на недоверие срещу правителството на Симеон Сакскобургготски. Междувременно обаче царистите се разбраха с брокерчетата, подхвърлиха на Мирослав Севлиевски поста на енергиен министър и нововремците заявиха, че си оттеглят подписите. Такова нещо, разбира се, не съществува в парламентарния свят. Дебатите се проведоха. Кабинетът оцеля. Само половин година по-късно Новото време окончателно изчезна от политическата карта и днес от него е останало единствено телевизионните опити на Емил Кошлуков да се обяснява в любов на премиера. С други думи - Волен Сидеров вече е политически мъртвец. Тоест - не лидерът на "Атака" дава пресконференция, а едно политическо зомби, което просто си въобразява, че още е живо...:))))

----------------------------------------------------------

Светът може да бъде влудяващо еднакъв и исторически постоянен в своите най-интересни проявления. Тези дни, докато си издирвах порно с бразилки, случайно налетях на едно древно японско хайку, което е сътворено от поета Шики (първоначално ми прозвуча като името на новоизгряващ фолкидол), но после се оказа, че културното съвпадение е само случайно. Та стихчето на Шики гласи следното:

В кръчмата пак

гръмна пиянска свада.

Луната е в мъгла.

Ееех, казах си аз в почти литературен екстаз, та всеки подуянски кадър, ако за миг изостави разговорите срещу Бойко Борисов и обсъждането на късите поли на сервитьорките, би сътворил подобно стихче. Животът в древна Япония/постомодерното Подуяне е с общ културен корен. Тоест - хората биха писали в кратки форми, за да може да им остане повече време за пиене :)))))

--------------------------------------------------------------------

Хахаха, великоо! Предложиха ми да харесам страница, озаглавена: "Някой ден ще избягам от вкъщи и ще се върна бременна, с татуировки". Идеята величествено ми харесва. Сериозно. Ще избягам от вкъщи и наистина ще се татуирам. Опасявам се обаче, че ако се прибера обратно след това бременна, то значи еволюцията е завила в твърдеее грешна посока...:)))

Нов съд

Международното право спешно се нуждае от нов съд за престъпления срещу човечеството. До този извод стигнахме след като се запознахме със следния казус: две гъркини са дали на съд гръцкото правителство за геноцид. Според тях затагянето на коланите и икономическите рестрикции, които е въвел техния кабинет са престъпление, което трябва юридически да бъде разгромено.

Този иск неимоверно ще усложни двустранните ни отношения с Гърция. Защото, ако някой българин се престраши и заведе дело срещу българското правителство, гръцкият иск ще изпуши и падне като севернокорейска ракета.

Гръцкото геноцидно правителство държи минималната заплата в страната си на 700 евро. И гърците негодуват. Крещят, че не могат да живеят с такива доходи.

Как ли ще реагира съдът в Хага като разбере за чудото - български пенсионер, който успява да живее (именно да живее) с 60 евро на месец. Та това е абсолютен триумф на биологията над икономиката. Какво ли ще си кажат прокурорите в Хага като разберат какви заплати взимат хората в България? Че на техния фон животът в Гърция е направо бонвивански. Виждали са те мизерия, ама другия път!

Ето защо светът се нуждае от нов съд, който да може да оцени степените на системния геноцид у нас. Тези в Хага дори няма да искат да ни повярват. За тях ще сме като извънземно явление с неясен и измамен произход.

Навремето в едно стихотворение Лермонтов изразяваше категоричната си убеденост, че има божий съд един ден, който раздава на всекиму своето. Ето на такъв съдебен процес българите трябва да са сигурни, че няма да изгубят никога. Там ще ги обявят за чудо. Небесно чудо.

Ама докога ще разчитаме единствено на небесната справедливост, а?

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

 

Инкубатор за Политически Интриги

Фондация "Институт за пазарна икономика", която всъщност може да бъде преведена като Инкубатор за Политически Интриги, отново блесна с радикална загриженост за българския народ. От медийно натрапвания ни "тинк-танк" родиха идеята да се премахнат минималната работна заплата в България, класът за прослужено време и колективните трудови договори. Оказа се, че нежните души на съзерцателните икономистчета от ИПИ не можели да понесат тези държавни репресии върху бизнеса, а пък и загадъчно обявиха, че осъществяването на техните идеи нямало да доведе до рязък срив в доходите на хората.

Първо трябва да уточним едно основно нещо. Това не е икономическо, а политическо предложение. То е маскирано като икономика, за да минава ужким като експертиза, но всъщност е дясна идеологема, която е в състояние да разруши едно общество. Представете си само България без изискването за минимална работна заплата. Можете да се обзоложите, че на третия час в такава държава всички ще взимат по около 120 лева на месец, а бизнесът ще стене два пъти по-мощно каква ужасна криза е и как трябва да се реже още и още от работните заплати. За да могат работодателите да запазят петия си "Мерцедес" в движение. Ниските работни заплати означават рязко свиване на потреблението, рецесия на икономиката и нова спирала от социални ужаси, докато България не се обезлюди или в нея не се осъществи утопията на тинк-танка ИПИ - 15 богаташа държат всички ресурси у себе си и подхвърлят огризките на обслужващите ги икономисти.

Това е голямата ирония на ситуацията. Развихреният неолиберализъм сам по себе си е най-стихийната антипазарна сила, която някога е съществувала. Защото позволиш ли на пазара всевластие, той избухва в лицето ти като химична реакция, оставена без контрол.

А всяка професионална икономическа идея, особено ако не се прокарва със свръхидеологическа цел, трябва внимателно да бъде съобразена с конкретните условия на една държава. В България правата на работниците масово не се спазват, заплатите не се плащат с месеци, и на този фон да дадеш идея за премахване на минималната заплата, е все едно да подхвърлиш шишенце с отрова на удавник. При варианта на ИПИ политическите формули, чиито корени са в крепостничеството и дори в робовладелството, ще превърнат работниците единствоно в играчки за еднократна употреба.

Не е ли чудно как се генерира толкова мощна омраза към обикновените хора? От ИПИ с политически мотиви излизат икономически хунвейбини. Същите те твърдяха, че в България няма експлоатация, че доходите от заплати всъщност са високи, че само платеното образование можело да гарантира качество. Сега вече искат да посегнат на минималната заплата, а съвсем скоро може да се трансформират и в диетологичен център, за да започнат да твърдят, че храната разваля хората.

И както вчера някой спомена: това много ще напомня старата история с Настрадин ходжа - тъкмо научил магарето да не яде, то взело, че умряло.  

Три мига от червената пролет

В света има едно много важно предполитическо разграничение на всички обществени неща, което е толкова очевидно, че никой не го забелязва.  Става дума за разграничението лъжа/истина. То стои преди самата политика, защото засяга базисни елементи не само на обществото, но и на самия човек. Инструментът лъжа/истина е най-сигурното мерило за ясни стойности, политически идеи и различно бъдеще, защото ние нямаме нищо друго на което да се опрем и разчитаме.

Вероятно поради тази причина България е страна, която е прогнила от лъжи. Всички лъжат масово. Политическата лъжа е станала така повсеместна, че никой не може да си даде ясна сметка за положението, системата, ситуацията и дори времето. Българското общество е в плен на лъжите, защото абсолютно всички лъжат, а когато политиката започва с лъжа, тя се превръща в конспирация. А лъжите са станали толкова големи, че неусетно самите думи също са се обезсмислили грандиозно, а това предполага и абсолютно пълен провал в опитите ни да обясним реално обществените процеси.

Ето защо аз ще се опитам с различен подход да обясня какво видях тази събота на конференцията на БСП – Красно село. Тази конференция стана легендарна и медийна, защото бе уважена от двамата основни претенденти за лидерския пост в партията – Сергей Станишев и Георги Първанов. Жадните за сензации медии предварително нагорещиха темата и представиха конференцията като епичен сблъсък на две армии, като някакъв епохален червен Армагедон, където двете сили ще се сблъскат и ще разтърсят политическия пейзаж на левицата с много нови поводи за скандали. Сензационността обаче е част от подмяната, заради това аз ще се придържам към моята собствена истина в това, което видях и ще се опитам обективно да опиша временното състояние на конфликта в БСП и стратегиите на двамата претенденти по начина по който видях с очите си. В този опит за потрет на ситуацията съм включил и един трети герой – колективната публика от социалист, чиито реакции бяха достатъчно интереси и по тях може да се напише цял отделен опус за разделението между елит и хора.

Няма да претендирам за изчерпателност, нито за абсолютно непогрешимост. Това е моята истина. И повярвайте ми – преди да е неприятна на вас, тя е непоносима дори и за самия мен.

И така нека да опишем малко от декора, преди да се впуснем в описание на бойните позиции и военни тактики. Хубава и леко студено пролетна сутрин. Небето над Красно село дава всички признаци, че през целия ден равномерно ще залива земята с дъжд, съобразявайки се вероятно с мимолетните партийни настроения и изменчивата народна обич. Близо 30-тина журналисти чакат в ранното утро да се появи някой от анонсирания „двубой на титаните”, за да се постараят да го отстрелят навреме с абсолютно безсмислени въпроси.

Първи се появява Първанов. Сив костюм, елегантна вратовръзка, излъчва институционално великолепие. Лидерът на БСП – Красно село Петър Апостолов и бившата общинска съветничка Таня Найденова, активен фактор в организацията се впускат пъргаво да го поздравят. Въпреки, че както се оказва впоследствие това е леко юдински поздрав, защото на Първанов му е заложен капан в отчетния доклад на председателя. В него бившият президент получава тежки обвинения за неясни отношения с Бойко Борисов, заради това, че е напуснал БСП без нищо да го задължава, за заиграването с АБВ и за курсът към социалдемократизация на левицата. Но това е малко по-нататък. Въпреки, че цялото поведение на Първанов ясно показва, че той знае, че е на вражеска територия. Триото започва да си говори за нещо, но предимно позира на фотографите. Всеки се старае да изглежда позитивен, ведър, изпълнен с кротка надежда и блясък в погледа.

Пет минути по-късно се задава и Сергей Станишев. Облеклото му е в пълна противоположност на това на Първанов – идва по пуловерче, дънки и пролетно яке. Станишев отдалеч фиксира политическата конкуренция, защото походката му се вдърви и стана роботска, но не бърза да се приближава. Първо спира да си поговори с един от обикновените социалисти. Все пак лидерството го задължава от време на време да си спомня, че обикновените хора съществуват. Небето все още стои намръщено като фон на всичко, което се случва.

След това Станишев с рязка крачка изкачва стъпалата пред Културния дом в Красно село и нервно разтърсва ръката на Първанов. Двамата си позволяват няколко мига красиво позиране на фотографите, а няколко секунди след това падат и първите капки дъжд. Тях обаче няма кой да ги види, защото медии, социалисти, претенденти за поста и гости колективно нахлуват в залата, където ще се провежда конференцията.

Станишев и Първанов сядат един до друг. Разменят си няколко думи (винаги съм се чудил какво ли, мама му стара, си говорят двама души, докато фотографите постоянно ги снимат) и после не си проговорят до безславното им разделяне. Защото на конференцията в „Красно село” не се ля кръв, нямаше кипеж на страсти, не се случи почти никакъв дебат и епосът много бързо започна да прилича на ситком. Заради това допринесе доста позорното оттегляне на Станишев от сцената с оправданието, че има да гони други събития, както и бързата евакуация на Първанов пък веднага щом направи своето изказване (в отсъствието на конкуренцията) заради това, че трябвало да ходи на конференция в Ковачевци.

Случилото се не дава възможност за почти никакъв нов анализ, който да е различен от тоновете мастило, което е изписано по темата. Но пък мисля, че ако човек се вгледа отвъд привидностите може да види основните моменти в тактиките на двамата претенденти и всъщност именно това ще се опитам да опиша аз. Не политическите условности в които влизат, защото политиката в България е подмяна и лъжа, а психологическите процеси, за които все още има надежда, че крият някаква остатъчна истина и достоверна мотивация.

Георги Първанов

Георги Първанов днес вече е биткаджия. Не знам кога точно експрезидентът е повярвал, че е силен и мощен боец, но има самочувствието на каратист, строшил поне седем бетонни блока едновременно. Заради това тезата за голямата победа е основна част от идеологическата му програма. Тънката стреличка с отрова е добра прецелена, особено в партия, която няма с какво да се похвали като победи от 2007 година насам. 5 години загуби могат да превърнат всяка партия в мазохистично-богословски организъм. И заради това Първанов (нека да се обърнем към любимите му спортни метафори) е възприел поведението на треньор, който влиза в полувремето в съблекалнята, когато отборът му губи с 20 на нула.

Именно, защото вярва, че е непобедим и несъкрушим,  бившият държавен глава отчаяно търси двубоя със Станишев. Тактиката му е леко холивудска – очевидно се опитва да напомпа БСП с политически адреналин, да я накара да се почувства като зрител на екшън с много спецефекти, за да може във финалния миг да си пробута посланието – „аз мога да разгромя Бойко Борисов”. Първанов много силно персонализира противника, което пак е част от холивудската естетика на неговия образ. Залата не трябва да си представя неясното нещо, наречено „ГЕРБ”, а да вижда образа на врага, сведен до един-единствен човек.

Трагедията на Първанов е, че днес в БСП му пречи точно онова, което създаде самия той. Поставянето на лидера в центъра на политическата система на партията и обезценяването на дискусията като форма на вътрешнопартиен живот като бумеранг го удрят отново и отново. През цялото време докато говореше (истината изисква да кажем, че неговото слово бе с пъти по-добро от това на Станишев) залата спонтанно го репликираше от място. Първанов запази желязно самообладание, но хората, които вероятно преди 10 години са го слушали с обожание, днес вече го слушаха с неприкрита ирония. Впечатлението ми е, че експрезидентът не успя да пробие атмосферата в Красно село. Ако запазим холивудския вариант на описание – партийният идеен ступор уязвява Първанов, точно, както митичното вещество криптонит наранява Супермен. БСП, такава, каквото я създаде той, днес почти масово не го приема. Дори и хората, които биха приели идеите му (сред тях има много смислени) вече не искат да го приемат като носител на промяната. Първанов е като доктор Франкенщайн – собственото му творение вече му се присмива и го отхвърля. В крайна сметка дори и Сергей Станишев е продукт на лабораторията на Франкещайн.

Веднъж във Фейсбук креснах на един млад социалист – първановист: „Как пък успяваш да направиш разлика между Първанов и Станишев. Първанов това е Станишев, но с 15 години по-възрастен”.

Нали казват, че историята се повтаря като фарс.

Сергей Станишев

Сергей Станишев пристъпи уверено в залата, защото знаеше, че е на своя територия и ще го посрещнат с политическо обожание. Злата мълва твърди, че Станишев е типаж, който няма сили и енергия да отиде на конференция, която ще е враждебна към него за разлика от Георги Първанов.

Днес Сергей Станишев е като римейк на Станишев от 2009 година, но вече с лек европейски гламур и малко пищен пиар блясък. За хората с памет е трудно да приемат този  спонтанен рестарт на политическия образ на лидера. Защото през 2009 година Станишев говореше абсолютно същите работи – че БСП трябва да е алтернатива на ГЕРБ, че управляващите искат да съсипят БСП, че той не си подава оставката, защото това би било бягство от отговорност в трудните мигове. От гледна точка на вечността, Станишев не мръднал и един микрон в идеологическото си развитие. Днес вече е вкарал малко повече левичарщина в изказванията си и е научил някои нови моменти – „постпреходна политика”, „нова лява идентичност”. Но като цяло римейкът е твърде еднакъв, за да получи усещането за автентичност.

Големият въпрос, разбира се, е дали Станишев се нуждае от такава автентичност. Той изглежда уверен точно като човек, който знае, че това, което приказва не е чак толкова важно, защото апаратът е на негова страна и разчиства пътеките към новата му победа на конгреса. Заради това Станишев може да си позволи да говори като човек без никакво въображение, който досадно повтаря едно и също с далечна цел да изтощи аудиторията и да я потопи в лек перманентен маразъм.

Настоящият лидер на БСП също е в плен на собствените си противоречия. През цялото време от него чуваме, че кандидатурата на Първанов не е проблем за партията, а нещо нормално. Но в мига в който можеше да влезе в открита дискусия с експрезидента, Станишев предпочете да се изниже, което говори за всичко друго, но не и за ведро отношение към конкуренцията. Остави други хора да свършат черната работа по обругаването на Първанов, а после дори не се реши да чуе какво има да казва атакуваната страна.

Новооткритата политическа стилистика на лидера също е суперпарадоксална, защото с нея Станишев днес се превръща в алтернатива сам на себе си отпреди няколко години. Всички сме наясно, че промяната в един индивид не само е възможна и полезна, но когато вземеш толкова бързо завоя и влезеш в противоречие с образа си от близката история, това намеква поне за лека шизофрения.

С което не казвам, че Станишев е луд. Казвам точно обратното. Твърде нормален е. Почнал е да усеща накъде духа вятъра и се опитва да се обърне навреме.

Но нали един път вече споменахме – историята се повтаря като фарс.

Публиката

Третият миг от дъждовната пролет в Красно село е самата публика. Въпреки разгорещената реакция всеки страничен наблюдател няма как да не остане с впечатлението, че зрителите си даваха прекрасно сметка за театралната страна на случващото. Обикновените социалисти са една дистанцирана публика на сюжет, който не искат да разберат и именно това е причината за често срещания мотив – „двамата да седнат и да се разберат”. Това не е порив по единство, а неспособност на страничния за кликите човек да види разликите в двата персонажа. Обикновените социалисти стояха и гледаха шоу. Младите социалисти също останаха безучастни в екшъна, защото за тях беше по-важно да обикалят сред делегатите на конференцията и да сондират възможностите за бъдещо попадане в ръководството, поне на местно ниво.

В този смисъл може да се окаже, че двубоят Първанов и Станишев съвсем не е в центъра на политическите въжделения на хората. От настроението в залата си вадя извода, че всъщност голямата битка за лидерството в БСП ще започне едва след като се изясни дали Станишев ще стане отново лидер на ПЕС през есента. Между ръководството и хората има вакуум, който нито Първанов, нито Станишев могат да запълнят. И повече отвсякога се очертава  нуждата от друга алтернатива.

Един колега журналист наскоро се попита тъжно дали такава изобщо има?

Бих черпил с бира до края на света всеки, който ми даде правилен отговор на този въпрос.

Биография на непримирилия се човек

Когато ме поканиха да представя книгата на Лидия Анастасова „Минало несвършено” не се колебах изобщо. Дори напротив ентусиазирах се. Не ме канят всеки ден да съм от първите читатели на дадена книга и да дам своето мнение по нея. В процеса на четене обаче не един и два пъти съжалих за набързо даденото съгласие. Нека да обясня – книгата на Лидия Анастасова е наистина грабваща, четивна и описва ужасно интересни времена и случки. Проблемът ми беше друг. През целият си живот тази възрастна дама е била убеден до дъното на душата си социалдемократ, а моите политически позиции винаги са били много по-леви. Лесно е да пишеш за човек, когато мразиш, защото можеш да отречеш целият му свят със сектантски пламък в очите. Но, когато човека за когото пишеш е близък като идеи, но все пак различен, тогава нещата се усложняват съвсем.

Този текст е моето самовъзпитание в толерантност. Опитах се да погледна света през други очи. Да открия правотата у човек, чиито идеи не споделям напълно. Не знам дали се е получило, но аз лично се радвам, че го написах, защото няма по-голямо приключение от това да видиш от различен ъгъл цялата вселена.

Пътят на всеки отделен човек към една книга е съвършено различен. Той не е като магистрала „Тракия” за която е ясно, че сигурно още 20 години няма да бъде построена (по вина на Тройната коалиция, сезоните, всекидневните хороскопи или лошото храносмилане на премиера). Пътят към всяка книга е живописен и личен, а именно това превръща четенето в най-голямата ваксина срещу тоталното изтъпяване и истерясване на живота наоколо. Заради това аз нямам амбицията да говоря за цялата книга на Лидия Анастасова, това е почти непосилна задача, защото да говориш за книга, посветена на един толкова смислен и идеен живот е все едно да се опиташ да вместиш една вселена в две странички.

Заради това аз ще обърна внимание единствено на две неща, които ми направиха впечатление в тази невероятна книга, кръстена поетично „Минало несвършено”. Тези две неща казани накратко са: силата на идеите и уникалните пътешествия на ума и духа.

Политическите идеи са изключително мощен фактор в живота на хората, въпреки, че много често този факт не се признава открито. В крайна сметка политиката е единствената област, която разполага с инструментите да промени реално живота на хората и да осъществи трансформация на обществото. Но неясно защо ние често отделяме идеите от хората, сякаш двете могат да съществуват самостоятелно. „Минало несвършено” беше моят прозорец към удивителното здравите, демократични и непоклатими корени на социалдемократическата идея в България. Точно тези части ме грабнаха и ги прочетох с невероятно наслаждение, защото във времето в което живеем, за политиката се пише по просташки и интригантски начин, а сега видях текст, който може да възпали въображението със силата на истинско политическо писане – осъзнато, аналитично, преживяно, чудесно. Цялото семейство на Лидия Анастасова е заразено от този социалдемократически дух, който в по-късни години промени цяла Европа, осъществи своите идеи, създаде модерната европейска социална държава, въпреки, че именно в България бе забранен.

Трябва да си призная още нещо. Аз съм социалист. Но съм възпитаван в другата политическа традиция – тази, която се отнася подозрително към социалдемокрацията, която и до днес не знае как  да отдаде дължимото на Янко Сакъзов. Причините за това са много. Една част от тях са глупави, но друга част все още имат смисъл.

Но книгата на Лидия Анастасова ме убеди в едно – че самият аз съм бъркал след като не съм се интересувал достатъчно от тази част на развитието на българската социалдемокрация. Защото всъщност не можем да разделим идеите от хората, които ги символизират и прилагат. Вероятно точно поради тази причина Робърт Пърсиг бе казал: „Истината за света не е в социологията, а в биографията”. Когато една идея е доказана с живот и е потвърдена от него, тя неименуемо е истинска. Именно биографията е в състояние да убеди един скептик, че социалдемокрацията не е примирение със света, а точно обратното – тя е тотален демократичен реформизъм на обществото, който обаче не иска да бъде осъществяван догматично и клиширано, а не изпуска от поглед социалните процеси, вълнува се от всичко в света, за да се формира като политическа система.

В този смисъл „Минало несвършено” е политическо откритие за мен. Сега съм склонен да дам друго тълкуване на термина „широканец”. Това не е точно състояние на компромис, а всъщност безкраен и красив опит за широчина на духа, широчина на идеите, възпитание в толерантност. Сигурно говори ужасно за мен, че преди тази книга знаех повече за Жан Жорес, отколкото за целият род Анастасови и за идеите, които са отстоявали.

Не ме разбирайте погрешно. Аз си оставам тесен социалист. Със сигурност никога няма да стана социалдемократ. Все още считам техния път за погрешен, но тази книга ми помогна да ги разбера по-добре. А да разбереш всъщност означава да простиш.

Сега нали съм достатъчно ясен? Дано да съм ясен.

Но пък от гледна точка на днешния ден, за мен беше почти откровение да видя как историята на социалдемокрацията оживява като истински спомен, а не само като исторически факт. Миналото винаги става по-близко, когато е разказано от първо лице, когато през биографията на един човек можеш да видиш пътят на идеите, на съмненията, на грешните ходове, на човешките страсти, дори на историческата неизбежност, която е в състояние да помете като ураган толкова много планове за една различна, демократична, социална България, която обаче се управлява не по силата на ботуша, а по силата на съгласието.

Другата част от книгата за която ще говоря е лирична. Въпреки, че е разглеждана като отявлен враг на комунистическия режим, Лидия Анастасова все пак успява да пробие със своя талант и качества в областта на музиката. И ето къде идва другото откритие за мен. Дори в рамките на една система, която не допуска различно мнение, която се стреми да установи диктат на една абсолютна истина, все пак има хора, които запазват изключително стойностен духовен живот. Вероятно това е била жажда за свобода в нейния най-истински смисъл. Могат да ти отнемат свободата на идеите, но никой никога не е в състояние да потъпче свободата на мисленето. И по страниците на книгата с удивление видях как самото занимание с културата, как пълното отдаване на музиката, може да спаси един човек и да го запази жив духовно. Това е пътешествието на духа, което визирах в началото. Въпреки скудоумието, да си оставиш пространство, което е само твое и в което вечните стойности на културата са неуязвими, непоклатими и са постоянен източник на сила. Всъщност аз прочетох книгата на Лидия Анастасова като биография на непримирилия се човек.  Човекът, който си е извоювал правото на мнение в реалност, която не търпи да имаш собствено мнение. Хареса ми прякорът с който са я наричали – „Незабудка”.  И няма да си позволя да наричам това .дисиденство. Това е нещо много по-голямо. Това е начин да откриеш как да останеш човек в нечовешко време.

Лидия Анастасова символизира и напомня за една България, която за съжаление ние губим всеки ден. Дори и ограничен човешкият дух може да бъде световен и да има свое собствено пространство. Ироничното е, че днес, когато границите паднаха, когато светът се глобализира грандиозно, хората в България стават все по-несветовни, ограничени, сякаш сами са си поставили спирачки на мисленето, на целите, на амбициите, на мечтите. Заради това е добре да се прочете „Минало несвършено”. Тя е като хапче за широк дух, възпитание в голямо мислене, за усещане за истински живот. А нали това трябва да е смисълът на всяка книга – да те изпълни поне малко със светлина.

И най-накрая, за да обобщя всичко дотук, а и да не ставам банално досаден. В един американски филм чух следната знаменита реплика: „Най-големият проблем на живота е, че в тържествените мигове не звучи музика”. Лидия Анастасова оборва това. В нейният живот винаги е звучала музика.

Как да не й завиди човек?