Еротичната разтревоженост на граовския фолклор

(текст от който се разбира как българската тройка е изпреварали шведската и как граовки се саморазправят с мазните богаташи според древните писания)

Из граовско през лятото слънцето е в по-голямо количество от премиера по телевизиите. Жегата е по-мощна от ядрен реактор на атомна централа, която е строена без референдум, а кратките повеи на вятъра като опит за опозионна дейност в полицейска държава съвсем не решават кардинално проблема, а дори напротив – задълбочават го, защото тялото иска не половинчати мерки, а трайно спасение.

Жегата обаче има особен ефект върху граовската душа. Безмилостното слънце кара душата на автентичния перничанин да жадува за дебела сянка, хладна ракия, безкрайно мезе и песни, които не свършват. А един път постигнала това утопично емоционално състояние душата очевидно започва да мечтае по големите проблеми на околната вселена и именно тогава се раждат мечти и литературните повеи на народното творчество – бездна, която ще започнем да изследваме сега, но съвсем набързо и накратко, колкото да отбележим, че това е гигантска тема от която няма лесно измъкване все едно си янки попаднал в арабска страна, чието име дори не можеш да произнесеш.

В Граовско, село Кладница, което съвсем неочаквано се намира само на половин час път от София и то в съвсем небърз ход, открих колко съм изпускал досега като съм се отнасял към фолклора с интелектуално пренебрежие. Когато граовци запеят, а те наричат техния стил на пеене „тресене”, защото гласът се увива в почти невъзможни извивки и кара кожата ти да настръхне, изведнъж човек разбира, че народът през годините е натрупал солидно количество не само емоционално знание, но и еротичен академизъм. И така насред Кладница чух да пее местната звезда, певецът Николай Тодоров (само за протокола, за да ми е чиста съвестта, преди да го чуя как пее, той ни посрещна в къщата си, извади някаква сливова ракия, която се родееше със съвършенството, а след една чашка от нея човек се чувства така все едно е завършил културология) , но впечатленията ми от него не са повлияни от гостоприемството му. Този кадър има мощен глас и толкова ентусиазъм за пеене, че човек, особено като мене, който не е надарен с музикална дарба, започва да се чувства като ограбен от природата все едно небесният Дянков ми е взел двоен данък и то без да се усетя.

И тогава в едната песен на Николай, сега я издирвам из цялата мрежа и като я намеря ще е популяризирам със страстта с която навремето марксистите са разпространявали лекциите върху „Капиталът”, чух забележителни думи. Замаян от слънцето срещу което дори три литра свръхстудена вода не помогнаха, изтървах сюжета на екшъна, но разбрах края на музикалното повествование. В него лирическият герой, наричан през цялото време „юнак” решава да си легне между две девойки.

Представяте ли си? А Божидар Димитров е тръгнал да се занимава с вампири вместо да обяви на света, че българската тройка предхожда с поне едно столетие шведската. Почувствах се виновен. Ние живеещите днес имаме способността да се отнасяме към хората от миналото като някаква задръстени консерватори, които са си лягали рано, бачкали са твърде много и са живеели скучно поради очевидната липса на Фейсбук (мисля, че в Граовско никой няма да ви разбере, ако кажете Фейсбук, там на социалната мрежа се вика Фейсбуко, както и требе да си бъде смятам). Оказа се обаче, че нашите прадеди са били хора с мощни амбиции и желания. След като народният гений е опоетизирал тройката, дори я е възпял, то значи че те не заслужават нашето високомерие.

България очевидно винаги е била страна с еротични амбиции и хъс и ми е чудно защо винаги се фукаме с войните, а не със секса. Адски е тъпо да се хвалиш колко хора си убил, това всеки го може. Виж да си легнеш между две девойки – на това са способни само единици. А още по-малко са тези, които ще го възпеят в песен, която звучи от баир на баир в адската граовска жега и напомня на населението за еротичната страна на историята.

Тогава се сетих и за една песен от Пиринско в която лирическият герой се изповядваше пред майка си, че е залюбил три моми едновременно, което подсказва, че еротичните национални въжделения общо-взето са били в една посока.

Разбира се, аз съм чел етнографския бисер на Симеон Мильон „Скришният фолклор” за пернишкия декамерон и за част от народните стихотворения по темата. От книгата почти не се сещам нещо за цитиране, защото тя е пълна с откровения като:

Дано, Дано, дичице

дай на бате пичица.

И имайте предвид, че на фона на другата лексика това звучи като невинно любовно обяснение на третокласник, спипан от родителското тяло да тегли порно от торентите. Но песента беше напълно лишена от цинизма на скришния фолклор – тя просто описваше една история и завършваше с факта на лягането.

Огледах граовците и пришълците като мен, за да видя дали някой се впечатлява от моето литературно-еротично откритие. Местните слушаха и ръкопляскаха ентусиазирано, но никой не беше особено скандализиран. Очевидно народът отдавна знае, че българската еротика от миналото съвсем не е толкова скучна, колкото може да я направи класически български археолог в пространно тв-интервю.

След като видях, че българската тройка е по-автентична от шведската, а следователно и Балканите са Свети земи за почитателите на еротичният размах на мисълта, са заслушах и в другите текстове. Установих, че граовският фолклор е силно социално критичен, описва нестандартни ситуации, народният гений има засилен реализъм в описанията на политическо-кулинарните предпочитания и изобщо неговото възприемане е голямо приключение за духа.

Пример за такава песен е разтърсващия хит „С кол е баба врата запиняла” в изпълнение на безсмъртният певец Павел Сираков, който още приживе е признат за най-добрия изпълнител на местните песни, а сега посмъртно се ползва със статут на музикална легенда. Текстът на песента е за шокиращо домашно насилие, защото описваната случка е драматична. Бабата затваря вратата с кол, за да не даде на дядото да излиза по нощите и да ходи в кръчмата, където се лее руйно вино. Бабата прави това, защото знае, че когато дядото се запие ще започне да мята погледи по „млади кръчмарици” и да троши чаши в пристъп на парти-треска. Независимо от напредналата си възраст очевидно лирическият герой (тоест дядото) има имидж на селски купонджия и неговата благоверна знае, че след руйното вино той ще се хване на хорото до момите и ще скъса от скачане и танци пореден чифт опинци.

Тогава в текста се случва драматичното събитие. Дядото реагира като български работник, когато му кажат, че ще вдигат пенсионната възраст, разфучава се, натупва бабата, маха кола и се впуска в нощния живот на селото и се раздава на хорото, баш до младите булки.

Стихотворението завършва драматично – бабата стои, плаче и проклина дядото. Призовава го да се върне и да се сърба дробената попара. Народният гений не дава повторно думата на дядото и не се знае дали той е имал правото на реплика, но ето още едно доказателство взето от реалния фолклорен живот за това, че Граово е място, където жегата не пречи на хората, защото забавленията им са твърде разнообразни. Днес руйното вино се цени, но все пак емпиричните наблюдения показват, че местното народонаселение все повече набляга на ракията.

Трябва да се отнасяме към този текст като към постмодерна творба и да се отнасяме с леко недоверие към пасивната позиция на бабата в неговия край. Граовките са люти като пожар на Витоша и не мисля, че някоя би се оставила думата й да бъде прекършена по този купонджийски начин, което показва, че има голяма вероятност авторът на безсмъртния текст да е жена, която да е решила да героизира позицията на ненасилие, която обаче убеден съм – истинските перничанки биха подминали като талибан „Макдоналдс”.

И най-накрая пак същата легенда Петър Сираков изпълнява една друга песен, която и до днес би трябвало да си остава най-голямата възхвала на моралните устои на граовчанки, дори и песента да не е местна (всъщност нямам представа от кой край е) – „Станке ле, голем гяволо”. Текстът е своеобразна философско-еротична дискусия между лирическия герой и героиня. Лирическият герой настоява Станка да му даде да седне до нейното дясно коляно (очевидно дори и в епохата в която българките са прекалявали с носенето на дрехи все пак женските колена са намира своята ценителска аудитория). Станка веднага отговаря – че мястото е сторено, но времето на лирическия герой е минало. Той се засяга и като министър в оставка я призовава да не гледа само времето, а да гледа имането. Класическа дилема – мазният богаташ се опитва да прибара готината мацка. Обаче готината мацка е железна като фен на „Миньор” и безмилостна като перничанин, който плюе фейсбук-статус на Антон Кутев: „Байне ли, бате Иване, мухъл ти яло златото, вълци ти яли стадото като време ти минало”.

Това е. Граово са свети земи, а богословските текстове на фолклора просто служат като доказателство (в богословските среди му викаме теодицея) за всичко описано.

С други думи, струва си човек да предприеме едно пътешествие насред голямото слънце, когато България прилича на умалена версия на пустинята Сахара, защото по този небесен път можеш да откриеш всичко – и дебела сянка, и студена ракия, и хубави хора, и много песни, старобългарска еротика и откровения, небесни знаци, разговори за положението във вселената, пълни маси, хоро след хоро, небе, пълно с интересни звезди и дни, които искаш да се повтарят безкрайно, защото нали това е смисълът на голямото щастие – да си откриеш утопия и да си я повтаряш отново и отново в рамките на възможното.

Небесните текстове задължително се нуждаят от една-единствена дума за завършек.

Алелуя!