Friday, November 09, 2012

Въведения в дясното вуду




Когато някъде в началото на миналия век Европа открива тайните техники и религиозни ритуали на вудуто, тя е очарована. В епоха, която започва да върви във все по-технологична насока, вудуто дава така необходимият елемент на мистика и лек хорър, който да заплени съзнанията с неизказаната тръпка на една възможна небесна приказка. Само си представете - бокори, кукли, лоа, Легба Петро, Принц Зандор - това си е направо узаконено религиозно екстази. Как да не му се изкефиш?
Вудуто изкушава света и с една друга идея - това, че смъртта на е окончателен край на съществуването, а след нея купонът продължава, макар и във форма, която не определено не става да ходиш всяка вечер по кръчмите. Идеята за зомбито, което броди сред нас и след смъртта си стана популярно благодарение на вуду, после на около три хиляди американски филма, а сега вече и благодарение на софийската десница, която всяка година поне по три пъти се сеща да прави вуду-бдения пред Паметника на съветската армия, защото си вероятно си представя, че някой зловещ комунистически бокор държи скулптурната група, за да им пречи да спят нощем и да си прибират хонорарите от телевизионните участия, без да плащат данъци.


Като всяка нова форма на древна религия и дясното вуду е много подвеждащо, защото терминологията му е архиачна като трети долен кътник на египетски фараон. Първо - като говорим за софийска десница, трябва да уточним, че това е много специфично религиозно явление, което обхваща около 150 души, живеещи в центъра на столицата, които са практически неспособни да живеят, където й да другаде из страната, защото навсякъде им се привиждат комунисти, руснаци, православни попове с руско образование и ловци на костовисти с татуировки на Людмила Живкова. Този специфичен обществен вид, понеже няма друг начин на съществуване освен истеричния писък, че България още не е станала 52 щат на САЩ, често организира някакъв вид вуду-хепънинги, за да си докаже, че наистина съществува и, че все още е достоен, за да бъде отразяван във вечерните новини.
И така, благодарение на безсмъртното величие на Фейсбук, установих, че на 9 ноемри, точно в годишнината на събарянето на Берлинската стена, 50 души от вуду-десницата отново са се събрали пред Паметника на Съветската армия, за да потвърдят своята най-висша политическа битка и смисъла на живота си - битката срещу камъни и бронз. Това е обявено като тяхна културна цел - премахване на паметника. Вероятно в мига в който бъде махнат изведнъж комунистите ще се разтопят в есенната мъгла, заплатите на народа ще достигнат космически размери, България ще се напълни с доволни емигранти, които се връщат по родните си места, а Софийският университет вече ще се казва: "Св. св. Иван Костов" (два пъти "свети", за да могат комунягите да се пръскат от яд, офф, те комунягите вече ще са изчезнали, значи два пъти "свети", за да може да бъде потвърдено чудото на говорещите теменужки).


Тази системна акция, която със своите повторения вече заприличва на циклична лудост, е класическа форма на дясно вуду. Те, говорим за 50-тината души, камънофоби, си представят, че когато организират протест срещу паметника ще усучат по такъв начин вселената, че все едно техните комунистически истории никога не ги е имало. Красиво и поетично действие. Със същия процент успеваемост и в Хаити навремето са призовавали Барон Самеди с надеждата, че ще ги спаси от ужаса на това да продължат да живеят. 
Обаче реалността е коварно нещо. Паметникът всеки път надвива начинаещите вуду-адепти. Колко статии изписаха, с колко плюнки го поръсиха, колко боя изляха отгоре му, колко маски му надянаха, а той все си стои и ги тормози като десничар, който най-накрая публично е обявил, че обича да носи роклите на жена си.



Историята не може да бъде отменена. Можем да пренапишем учебниците, можем да унищожим записките, можем да палнем клечка на досиетата, но историята няма как да бъде заличена. А колективното дясно вуду иска точно това. То е злобно, защото е било безпомощно и услужливо в миналото. Героите винаги са милостиви, просто, защото имат гордост. Антигероите обаче не знаят милост. Те искат разрушения, защото само в такова могат да заличат собствените си вини.
И никой не си задава въпроса - хей, май френдс, ако паметника си отиде, коя ще е следващата ви жертва? Коя сграда ще обявите за символ на световното зло? Проблемът никога не е в паметниците. Проблемът винаги е в лудостите и лъжите. А вуду-десницата много обича да се самозалъгва. Защото тя живее в свят в който човек дори не може да я обругае политически, понеже е миниатюрна като групата на ДСБ в парламента.
Добре бе, пичове, реституирахте си по 100 апартамента в центъра, оставете нещо нереституирано, а? Историята казахме не може да бъде отменяна. Тя не може и да се реституира. Напълниха ви гушите с кинти - гледайте си живота и купонясвайте. Опитайте се да се излекувате...



Винаги съм се питал каква ли е била съдбата на зомбитата, върнати от смъртта в онези времена, когато вуду е била само локална релгия, без световни културни пиари. Зомбито е обречено да живее нещастен живот, защото е лишено не само от живот, но и от смърт. Заради това с годините се самовъзпитах в милост към вуду-ритуала на десницата.
Просто съм наясно, че зомбитата трябва да се занимават с нещо.
Иначе е ужасна скука.

No comments: