Забравените жертви

С панихида в храм-паметника "Св. Александър Невски" бе отбелязан вчера денят за почит към жертвите на комунизма. Вицепрезидентката Маргарита Попова отиде да отдава почит пред паметника на тези жертви пред НДК. Знайни и незнайни, пияни и трезвени десни мислители пък написаха непоколебими статии за чумата на комунизма, за ужасите, за това как всички сме задължени да почитаме 1 февруари, защото иначе социализмът отново щял да изскочи из-зад първия ъгъл и да ни върне във времената на лагерите и евтиния хляб...

Всъщност иронията тук е неуместна. Всеки има право да почита своите дати от историята и да им отдава преклонение.

Въпросът е съвсем друг.

Защо България така политически подло дели своите жертви? Нима едните жертви са по-ценни от другите? Нима левицата не е давала своите жертви в името на една различна страна? Защо никой днес не почита техните имена, не си спомня за тях? Защо вицепрезидентката поне веднъж не отиде да отдаде почит и на тях?

Двойният стандарт към историята е отражение на лудостта на времената в които живеем. България не е способна на балансиран обществен живот, тя е държава на крайностите. Резултатът от това е, че общественото помирение тук си остава илюзия. Всички твърдят, че го искат, но никой не се надява някога да го види.

А и никой не иска да го види.

Ако някой искаше нямаше да кръщават булевард на Александър Цанков или аудитория в СУ на Богдан Филов. Нямаше да има хора, които да твърдят, че престъпниците от миналото са ангели, които заслужават паметници. Щяха да се съобразяват и да не възвеличават хора, които са оставили след себе си море от кръв.

Обаче страната ни е затънала в такова море от реваншизъм, че винаги забравяме за едните жертви, докато се опитваме да възвеличим останалите. Резултатът от това е, че вместо план за бъдещето, ние живеем в постоянна истерия за миналото. Това е подмяна на цялата истинска памет за времето с кратосрочната идея да се извлече някаква временна полза.

Та, колкото и да бият камбаните на "Александър Невски", колкото и политици да се изредят да почитат жертвите на комунизма, онези другите, забравените жертви няма да изчезнат от самосебе си. Има хора, които никога няма да ги забравят. И понеже помирението не се задава на хоризонта, днес  паметта е последният начин на съпротива срещу безумието.

Когато държавата избира страна, това е безумие. Когато едните мъртви са добри, а другите лоши това е безумие. Българското безумие обаче продължава вече твърде дълго.

Заради това историята никога не служи за нищо добро у нас. Защото повечето я гледат като черно-бял филм.

А тя никога не е.