Днес,
когато ударът срещу Сирия наближава с часове, а не с дни, е много трудно да се
опиташ да кажеш няколко обективни думи за проблема. В окото на геополитическата
буря не се приема трети път, колкото и да се опитваш да го откриеш. От друга
страна обаче именно, когато всички полудяват внезапно е въпрос на политическа
чест да се опиташ да разсъждаваш хладно и разумно, защото дори и най-близката
история на света показва, че създаването на атмосфера на нетърпимост към
здравия разум е най-удобното извинение за извършването на солиден брой
политически престъпления, интриги, лъжи и манипулации от отровната мътилка на
които не можем да се оправим и до днес.
Ето защо аз
ще се опитам да се нагърба с неблагодарната роля да кажа няколко думи за този
сирийски конфликт и световните реакции около него. Ще се опитам да разсъждавам трезво и
безпристрастно, доколкото ми позволяват моите знания и идеи. И, ако някъде
изразя скептицизъм за официалните позиции не искам той да бъде тълкуван като
цинизъм към жертвите в Сирия. Този похват да се сатанизира един човек трябва да
бъде захвърлен на боклука. Жертвите в Сирия заслужават цялата истина за
ситуацията да бъде извадена на бял свят, а това няма да стане, ако приемаме
всичко едностранно.
Това са
моите набързо нахвърляни разсъждения за Сирия.
Въпросът с
това кой е употребил химическото оръжие остава неясен. Наясно съм, че в името
на военния удар всички ще твърдят, че Башар ал Асад е наредил неговото
използване, но всяко такова мнение си остава хипотеза преди да има
доказателства. Държавният секретар на САЩ Джон Кери обяви тези дни, че всеки,
който мисли, че химическото оръжие е пуснато като провокация от други сили, а
не от тези на Асад трябва да провери сериозно моралния си компас. Този речник
на Кери обаче напомня на ситуацията отпреди 10 години, когато американската
администрация с почти същите думи обвиняваше всеки, който изразеше открито
съмнение, че в Ирак има оръжия за масово поразяване. Колин Пауъл размахваше
пред ООН проби за които твърдеше, че със сигурност доказват наличието на оръжия
за масово поразяване, но години по-късно се разбра, че всичко това е било една
голяма лъжа.
Рязката
патетика днес, която се опитва да ни накара на базата само на емоционален вой
да повярваме, че Асад напълно е изкукал (това не е хипотеза, която е за
подценяване) и е заповядал използването на химическо оръжие само дни преди
пристигането на инспектори на ООН, лично мен ме настройва подозрително. В
никакъв случай не изключвам възможността сирийският режим да е прибягнал до
това варварство, но да се опитат да ни накарат да вярваме в това без доказателства вече е
манипуалация.
Ще си
позволя лукса да разглеждам Барак Обама като жертва на тази остра и луда
геополитическа ситуация. Всичките действия на американския президент от години
насам показват, че последното нещо, което той иска е името му да е забъркано в
нова война. САЩ имат достатъчно количество вътрешни проблеми, за да си
позволяват отново да влизат в поомръзнала роля на световен полицай. Но Обама е
пленник на система, която няма да му позволи да се измъкне от военния удар. Той
няма никакъв политически механизъм с който да се изплъзне от капана в който е
поставен, защото направи ли го ястребите на Републиканската партия ще пируват с
неговата политическа плът, а и части от неговата собствена партия също ще се
обърнат срещу "лидера на свободния свят".
Атака срещу
Сирия ще уязви остро и жестоко не само Обама, но и руският лидер Владимир
Путин. Русия, независимо от заканите си, няма силата и ресурсите да спре удара
срещу Сирия, а това ще е сериозен удар срещу Путин, защото ще поразклати
основната му идеологема и източника на неговата власт - "аз връщам стария
блясък на Русия". В този смисъл ударът срещу Сирия парадоксално действа и
срещу официалната власт в САЩ и срещу официалната власт в Русия, но пък кой е
казал, че светът е лесен за разбиране и проумяване.
Вероятно
обаче Израел ще има повод за празник. Поводът обаче ще е по-различен, отколкото
смятате. Не става въпрос само за това, че Сирия поне временно ще бъде
отстранена като заплаха след един военен удар, принуждаването на Обама да
тръгне към война е част от миниатюрната студена война на неговата администрация
с Израел и показва, че Израел все още са по-печени и хитри на световното
геополитическо поле.
Проблемът,
който трябва да бъде поставен е друг. Истинската драма започва не преди военния
удар, а след него. Каква е стратегията за изправяне на крака на Сирия, а Асад
бъде свален? Американците доказаха, че не са много добри в установяването на
мир. Последната акция, която докараха до що-годе успешен край е бомбардировката
на Сърбия през 1999 година, защото успяха да откъснат Косово. След това
всичките им акции за налагане на мир и стабилност са пълен провал - справка и
Ирак, и Афганистан. И това е така заради избрания подход - вместо да
възстановят тези страни, както направиха с Европа след Втората световна война
чрез плана "Маршъл", сега всяка окупирана страна просто се изсмуква,
а това я зарежда с нестабилност, кризи и зловещ талибанизъм. Като гледаме
политическите реакции, трябва тъжно да установим, че нито една страна няма
готовност за политически отговор за Сирия след военния удар. А и ми е интересно
защо Европа и САЩ системно изпускат въпроса за присъствието на Ал-Кайда в
силите на сирийската опозиция. На какво точно разчитат? Че Ал-Кайда ще се умиротвори
магически след като Асад бъде свален и ще се цивилизова по рязък начин?
Облаците
над главата на Асад се сгъстяват още от 2005 година насам след убийството на
бившия ливански премиер Рафик Харири. САЩ и Франция тогава внесоха резолюция в
ООН да се формира независима комисия, която да разследва случая, а сред
основните заподозрени бяха брата и зетят на Асад. Оттогава беше ясно, че Асад
вече е загубил авторитет сред западните страни и заради това беше логично,
когато започнаха протестите в Сирия, които бързо прерастнаха в гражданска
война, те да заемат страната на опозицията. Това, което обаче става все
по-очевидно днес е, че гражданската опозиция в Сирия няма влиянието, което
западните медии й приписват, а единствено религиозната опозиция е достатъчно
организирана, за да може да държи Сирия под контрол при сваляне на Асад.
И отсега
можем да формулираме хипотезата, че Сирия ще тръгне към някакъв "либийски
вариант", толкова далече от принципите на западната демокрация, колкото от
Земята до Марс. С други думи, ако западните сили искат да спрат това те трябва
да пратят окупационни корпуси в Сирия, но като виждаме икономическото състояние
на САЩ, а и на Франция и Великобритания - нито една от страните няма ресурсите
за нова дълга окупация, която да спре идването на религозните функционери на
власт.
И това за
пореден път ще докаже, че всъщност военната интервеция вече не средство за
решаване на проблеми. Тя решава един проблем, а отваря нови двайсет, които се
умножават като лавина. Само че това не е спряло военните интервенции досега, а
най-вероятно няма да ги спре и за в бъдеще, въпреки, че става все по-нелепо да
се опитваш с война да спреш друга война. И заради това всеки анализ за Сирия
днес е обречен на фалш. Ние ще научим истината за тази война едва след 10
години. Едва след 10 години ще можем да кажем кой е бил прав, кой крив, защото
подлостта на световната политика е станала гигантска, а криенето на факти вече
се счита за обичаен маньовър. Заради това ме е страх, че всички хвърлени днес
думи след 10 години ще изглеждат смешни и нелепи, понеже патосът на клишетата
без доказателства оставя най-често изключително горчив вкус в устата.
И последно.
Сирийският народ заслужава глътка въздух. Беше ненормално да гледаме как тази
горда и красива страна се превръща в пепелища и руини в последните две години.
Струва ми се обаче, че тази глътка въздух няма да дойде, защото времената са
такива, че липсата на политически кислород е очевидна.
Сори за
песимизма.
No comments:
Post a Comment