Идеологията на политическия лакей

Ако човек се замисли ще види, че основният проблем на цялата българска история е нейната морална подлост. България винаги е приличала на кораб без управление, чийто капитани, прозрели неспособността си да предложат решение, са създали нова църква на голямата вълна, която корабът един ден ще хване и, която ще ни заведе на мечтания райски бряг на вълшебния остров на бъдещето, където ще има само зелени палми, синьо небе и безплатен бар за коктейли. Това мистично преклонение, че ако се сдружим с господстващите във вселената сили, това мигом ще ни направи победители е най-подлото нещо за което мога изобщо да се сетя.

Но ето, че тези дни видях тази подлост изразена по изключително безцеремонен начин. В еднои нтервю на Петко Бочаров попаднах на следното изречение, казано в коментар на актуалната геополитическа буря в световен мащаб: "Трябва да погледнем съвсем прагматично – коя страна е по-силната и ние трябва да бъдем съюзник на тази страна". Ехааа, как откровено се изразява стария доносник, а? Сигурно това е някакъв лукс на комбинацията от преклонна възраст и съмнително минало. В случая обаче няма защо да възроптаваме срещу политическия цинизъм на това мнение. Бочаров пресъздава един колективен български блян, жаждата на колективното аз на тази страна поне един път да улучи джакпота като се подреди под знамената на победилата армия. Журналистът-ветеран дава глас на една въжделение, което е старо поне колкото първия монархически мундир на Фердинанд. България винаги е приличала на политически комарджия, който губи игра след игра, но не престава да се надява, че най-накрая звездите ще се подредят така, че сляпата съдба ще го възнагради с всички пари на земята. Зад това мислене не се крият никакви ценности, нито някаква идеология. Бочаров го е казал, четете - трябва да преценим коя е по-силната страна и да сме й верен до гроб съюзник. Това е идеологията на лакея. В нея няма сила, а само страх. Това е фалит на политиката и апотеоз на страха.

Ако се замислите в личен план следването на тази философия е подсигурило на Бочаров дълголетие, така че вероятно той говори от собствен опит. Трябва ли да припомняме неговата прословута снимка с Тодор Живков, на която тогавашния журналист в БТА подава ръка на ръководителя, но сгъва и тялото си под прав ъгъл. После излязоха другите неща - досието, доносите...Оказа се, че размаханият пръст никога не е бил нищо друго освен тъмната радост на оцелелия, който иска да отмъсти за неморалното си минало. Много години възприемахме именно такива хора като някакъв ориентир преди те да ни отровят със своя кариеристичен цинизъм и идеологията на постоянната лъжа и подмяна.

Но нима блянът по това да бъдем приятели със силния на два пъти почти не срива България до основи. Нима в края на 30-те години на миналия век нямаме елит, който си прави сметката именно по същия начин - ние хващаме влака на по-силния и най-накрая ще се наслаждаваме на плодовете от това да си намерим силен господар. Нима същият неосъзнат копнеж не ни вкарва в касапницата на Първата световна война. Да, именно онази война в която нямаме загубена битка, но стигаме до нов етап от нациоалната катастрофа.

Не възприемайте твърденията ми като пряка аналогия с днешния ден. Те не целят това. Може пък Бочаров да се окаже прав - може да се окаже, че днес наистина сме на страната на по-силния и най-накрая рулетката на историята да ни отпусне някой бонус. Но неспособността такъв избор да се мотивира наистина ценностно е това, което създава горчивия вкус в устата. Защото нека пак да повторим. България в течение на своята буреносна история е доказала, че не е в състояние да се ориентира добре в този разлудувал се свят. Проблемът е, че плащаме за тази липса на ориентация с национални катастрофи. Защото в световен план въпросът за това кой е по-силен никога няма категоричен отговор, който да трае в течение на всички епохи. Въпросът за силата е коварен като философска загадка.

Забелязвам, че най-големите адепти на идеята "да изберем силния" отчаяно се опитват да постулират това като някакъв морален избор. В този смисъл даже Бочаров е за предпочитане пред тях, понеже той изичства тезата им от излишния поетичен боклук и я представя в нейната разтърсваща простота.

Напук на всички знаци аз не смятам, че светът върви към нова студена война. Това е теза удобна, особено за онези, които мислят, че ще си осигурят луксозни каюти в кораба, ако той поеме на път с по-силните на деня. Студената война беше конфликт на два различни възгледа за света, на две различни политически системи. Не мисля, че сега ще можете да лишите младите московчанки от екскурзиите в Париж или пък от закусвалните "Макдоналдс", а и едва ли някой се стреми към това. Днес едната част от света се сблъска със своя огледален образ, който прави точно това, което първата част правеше безнаказано с години. Това именно прави тезата "да бъдем с по-силния", особено цинична.

И нещата се движат бързо. Кръстиха улица в Киев "Небесната сотня" в памет на онези, които загинаха на Майдана, но руснаците в Харков вече си имат своя "сотня" - убитите на 15 март при престрелка с бандитите от "Десен сектор". Иронично е как клишетата на едните се материализират и от другата страна. Това не е студена война. Това е огледален музей на двойните стандарти. Смъртта на едните по-небесна ли е от смъртта на другите? Коя небесна сотня е заела по-ВИП местата в рая, а? Ако Путин е мракобесник, как да окачествим думите на Тимошенко (светица според част от западните медии), която пожелава смъртта на 8 милиона кацапи (това е ироничната дума за руснак) и то чрез атомно оръжие. Кой е по-силния тук, а?

И изобщо, мама му стара, дали старите доносници имат отговори на сложните въпроси или пак със сгърчени пръсти ще ни представят като най-висш морал своето собствено оцеляване по най-подлярските начини?

Твърде много въпроси станаха. Но да живеят питащите. 

Защото даващите акъл предизвикват само отвращение.