Антиевропейският сталинизъм на десните тролове

Всички знаем, че любимата поза на остатъците от изкукалата десница е да се прави на сталинско ченге, което бди, дебне, слухти и обвинява всички останали, че крият неправомерни мисли в сърцата си и се отличават от правата линия, такава, каквато тя е изрисувана в пресушените им от липса на подходящи хапчета мозъци. Заради това в момента всяко стъпване в интернет-пространството, където има политически секции е като драматично посещение в психиатрия, където по пълнолуние лудите вият, блъскат по решетките и пръскат с драматична слюнка всеки балък, който се осмели да мине по коридорите с приглушена луминисцентна светлина.

Особено откакто кризата в Украйна и събитията в Крим се изостриха и стана безпощадно ясно, че светът навлиза в нова геополитическа ера, където старите стойности изчезват като оригиналния бюст на мис "Силикон" 2013, политическите разговори в българската част на мрежата се превърнаха в нещо като излязъл от контрол купон на прокурори, които са употребили химически препарати. И, както винаги, рекордьори в този безкраен хейт и преоткрит сталинизъм са десните, които имат мислене като полицейска палка и клишета, смазващи като кубинка, тъпкала в кал. Именно тази експлозия на оргаистична омраза създава усещането, че десните тролове са едва ли не политически законодател във виртуалните ширини, въпреки, че вероятно всяка селска кръчма може да ги бие по общ брой на събрания електорат.

Полудяването на света веднага доведе до изключително неприятни вътрешни колизии. Веднага се появиха дежурните моралисти, които почнаха да подозират всеки в антиевропеизъм и да търсят във всеки коментар доказателство за конспиративен заговор за напускането на Европейския съюз. Именно тази узаконена параноя, която доби легитимност, чрез десетки статии на "видни" интелектуалци постави на дневен ред въпроса за истинското отношение на българите към ЕС. Защо мечтата за Европа, онова опиянение, които съществуваше в хората, онзи пламък в очите, бе заменен с горчивина, меланхоличен реализъм и нещо, което можем да оприличим на лека форма на махмурлук. Независимо от безкрайното дърдорене по време на прехода за "цивилизационен избор" въпросът е дали този въпрос наистина стигна до всеки отделен българин и как го реши за себе си той. И нещо още по-важно - ако тръгнем да търсим отговор на този въпрос изобщо няма смисъл да покриваме изводите си със скучния прах на заучените клишета и удобните истини, защото това би унищожил целия смисъл на предприятието.

Според мен от самото начало на прехода ЕС за българите си остана една абстракция. Не ме разбирайте погрешно - България принадлежи на европейската цивилизация и мястото й е там, където е в момента. Но Евросъюза бе насаден в колективното съзнание именно като абстракция, като някаква литературна метафора от класиката, която не подлежи на никаква промяна. Това винаги е било особеност на българския ум - той възприема света като нещо, което се случва от само себе си и не може да разположи себе си в световните събития. Но това беше изгодно на цялата политическа класа, защото "ЕС го иска" се оказа удобно извинение за всички социални мизерии, които сполетяха България. Агентите на „големия избор” се опитаха да ни убедят, че трябва да мислим в рамки, че сами трябва да се оттеглим в нашата миниатюрна килийка и да оставим други да решават вместо нас съдбата ни. Това беше всъщност е една от големите подлости на прехода.

И, ако си мислите, че това светоусещане е изчезнало, уверявам ви, много се лъжете, точно както Цветан Цветанов се самозаблуждава, че е невинен.

Тези дни маргиналната формацийка "Синьо единство", определена от един от дежурните луди като "малка, но автентично дясна", излезе с позиция срещу АБВ. Далеч съм от мисълта да защитавам АБВ и нейният идеолог, но едно изречение в тяхната декларация ме потресе, защото то възкреси отново на бял свят именно онова, за което говорих по-горе.

Изречението гласи: "Лично създателят на АБВ Георги Първанов си позволи да критикува решението на Гюнтер Йотингер за "замразяване" на проекта "Южен поток". Схващате ли? Да критикуваш тук се възприема като нещо антиевропейско. Все едно Йотингер е нещо като божий законодател, чийто заповеди не подлежат на никакво съмнение. Щом е казано от ЕС значи това моментално трябва да стане обществен закон - това се опитва да ни каже малката, но автентично дясна партия. Това е антиполитическа лудост. Политиката се осъществява именно в дискусията, в излагането на различни аргументи, в максималния брой гледни точки. Тук обаче имаме нещо като палка, която се опитва да действа като полиция на мисълта. Нещо повече идеята, че "България трябва да защити собствените си интереси" се вижда на тази формация налудничава, "открито неподчинение"...Какъв е този описван ни ЕС? Политически съюз или полицейски участък?Да видиш проблем в това, че опонентът ти си е позволил да критикува европейски комисар е драматичен израз на безсилие и сивота на ума. Европа, както ни е описва "Синьо единство", прилича повече на концлагер, отколкото на съюз на свободни държави. Слава богу, че истинската Европа съвсем не е такава, каквато е във фантазията на мракобесите.

Но не не само това. Наскоро гледах репортаж от заседание на германския Бундестаг по време на което канцлерът Ангела Меркел представи доклад за състоянието на Украйна и за санкции срещу Русия. Опозицията я разкъса, особено по точката за това, че на властта в Киев ще бъдат дадени 11 милиарда. Дори депутати от управляващото мнозинство изразиха съмнения в този подход и посочваха отново и отново, че един от лидерите на управлението там сега Олег Тягнибок е доказан антисемит, човек сниман да прави хитлеристки поздрав. И се възхитих на това колко здравословна е такава дискусия, особено в климат в който противниците изслушват своите аргументи.

В България в момента в който се опиташ да изразиш дори минимално съмнение в новата украинска власт, от дълбините на политическото блато изскачат поне няколко допотопни чудовища, за да те обвинят, че си агент на Путин, кремълска подлога, и, че в мазето си държиш карта на бъдещата Евразия и голи снимки на Алла Пугачова. Тази перманентна политика на заклеймяването има ужасяващ ефект върху хората. Тя не ги прави по-големи и по-правоверни европейци, а просто ги изолира от тези дебати. Тя прави така, че ЕС да изглежда далечен, илюзорен и неистински. Да не говорим, че най-големите "европейци" всъщност са най-големите любители на четенето на конско и в техния мрачен светоглед проблемите все са в това, че българите са мързеливи, тъпи, архаични и, че не могат да схванат божествения политически ред, който им се показва.

При подобно представяне на световната политическа ситуация, как искате развихрена политическа активност от страна на българите? Не стига, че бедността ги е притиснала отвсякъде, но и в мрежата дебнат сенките на неосталинистите с желания да разобличават заговори дори там, където никога не е било възможно да ги има. Всъщност именно подобно отношение към ЕС, което не допуска дори миг на критика, е най-големият източник на евроскептицизъм у нас. Доскоро той не можеше да се забележи, но от ден на ден все по-ясно се вижда, че броят на тези хора нараства, защото този емоционална диктатура на единствената истина не може да издържи до безкрай. Представянето на сложния и гневен свят в черно-бяло е вид политическо самоубийство за здравия разум. Умните и красивите не успяха да вземат властта по уличен начин, но се опитаха да наложат своята интелектуална диктатура със странични методи. Но, ако трябва да перифразираме днешния гневен пророк на антикомунизма и довчерашен вдъхновен ленинист Стефан Цанев: "Да говориш безкритично за Европа, значи да говориш срещу Европа".

Същото се случи и по отношение на Русия. В България има един неизменен факт от няколко века насам - винаги ще има хора, които ще подкрепят Русия. И оставяме настрани сложните нюанси на сегашната ситуация, говорим за един обобщен и траен процес. Опитът да изкараш хората, които в настоящата криза не смятат, че позицията на западните страни е прецизирана докрай, като някакви извънземни от алтернативна реалност или като озлобени анти-ЕС маниаци, освен, че е пълна лъжа, а е абсолютно непродуктивен. България има друга трайна лудост - да внася външни за нея разграничения в собствения си национален организъм. Резултатът от това е, че отстрани сме държава, която прилича на луд, който чува поне няколко гласа в главата си. Българският национален интерес, а той поне може отчетливо да бъде разпознат или поне формулира, винаги се разпада под напора на злобата на дискусиите и систематичното заклеймяване на двете спорещи страни. Най-отвратителното е, че ЕС и тук сложи като метафора за някакво върховно наказание, някаква наднебесна сила, а не като реалност, която може да бъде променяна, върху, която може да бъде въздействано. Ето как традиционните български лудост превръщат Евросъюза вместо в база за национално единство (а това е невъзможният български блян от 20 години насам) в разделителна линия, която не може може да бъде преодоляна, а враждуващите от двете й страни се замерват с кал, дори и в най-тревожните епохи на планетата.

Всичко това е много парадоксално. Най-кресливите "европейци" у нас са истинският развъдник на неправоверни чувства. Защото повечето от тях са европейци по линиите на хонорарите, които получават, а не като осмислена позиция. Само човек с портфейл вместо сърце може да се опита да опише една вълнуваща общност от държави като нещо, което не подлежи на промяна и критика. А това е не само политическа, това е духовна криза в която отново и отново ни набутва призрачната полиция на мисълта на хейтърите, узаконили се като глас на лудата ярост в мрежата. Много по-добре го е казал Чудомир в своите писма от Франция. От далечния Париж той пише на свой приятел: "Дано някое земетресение като Чирпанското разтърси гробищата, та паметниците на незаслужилите да идат върху гробовете на тия, които заслужават. Инак не става! Не става, защото криза, криза, бай Петре, и не една, а две — и в кесиите, и в душите!".

Тази криза в кесиите може да бъде преодоляна. Виж за тази в душите не е много сигурно кога точно ще бъде излекувана.   

Все пак никой не се грижи да раздаде хапчета в нашата собствена психиатрия.