ТВ7 и атаката на анцузите

Беше потресаващо. Още не мога да повярвам на очите си, че гледах в национален ефир как групичка от хора с анцузи, под благосклонния поглед на съскащи частни съдии изпълнители и някаква мълчаща злобно юристконсултка, нахлуват в сградата на ТВ7, за да поставят една телевизия на колене, за да се изгаврят с труда на журналистите и да покажат пред очите на цяла България, че милиционерско-реформаторската власт няма никакво намерение да се съобразява с такова нещо като свобода на словото.

Атаката срещу ТВ7 бе организирана с цялата мощ на държавата, защото такова безпрецедентно струпване на полиция пред сградата на медията в София се вижда май само, когато американски президент се излъже да дойде на посещение. И полицаите гледаха благо как момчетата с анцузи идваха да изнасят техника, да спират сървъри и пред очите на цялото общество да екзекутират една от малкото медии в момента, която отказва да се съобразява с клишетата на псевдолибералната тъпота или опорните точки на "умните и красивите" за ослюнчване на околния свят.

И, сега забележете, една голяма част от тези, които бяха Шарли и които патетично си късаха косите в защита на свободното слово, яростно злорадстваха от това, че ТВ7 е изпаднала в такава ситуация. Пророците на европейските ценности, обичайните тъпунгери на клишетата започнаха да дивеят от радост, че полицейската държава смазва пред очите на всички една медия. Такъв вещерски кикот и демоничен смях рядко може да се чуе в друга ситуация. Повечето от тези, които стават и лягат с идеята да има правила в държавата почнаха да сочат с крив пръст към журналистите и едва ли не да ги обвиняват, че работили в телевизията. Представяте ли си само за каква кафкианска атмосфера говорим? Свят на обърнати стойности, на демонично атрофирирали ценности. 

Голяма част от електората на психодясното и кохортата от гербаджийски тролове постигнаха едновременно оргазъм от дивашкото представление, което се разви пред очите на всички. А то опираше до това, че под благосклонния поглед на новата вътрешна министърка Румяна Бъчварова и на целия кабинет, в ТВ 7 нахлуха орки с анцузи, за да ни демонстрират моментално, че тежките литературни метафори в България добиват незабавно плът. Когато Борисов се снима пред магнолиите Си само по анцуг, това незабавно бе разтълкувано не като модна, а като политическа деградация. А след това се видя, че батальонът на анцузите само това чака, за да избие зъбите на свободното слово.

И точно заради това трябва да обърнем внимание на арогантното поведение на Борисов. Няколко часа докато телевизионната драма по атакуването на телевизията придобиваше скорост, него изобщо го нямаше. Беше се покрил, което му е обичаен стил, за да види дали тактиката на кубинката ще мине. А след това се появи и нагло и арогантно обяви, че е заповядал всички полицаи да се изтеглят от телевизията.

В очите на журналистите той си призна, чи има мотиви да подрива ТВ7 - стоели пред безценната Му къща в Банкя и направили аферата в Костинброд. Аз обаче не съм склонен да обвиня журналистите, че замълчаха. Това е толкова върховна наглост, толкова авторитарно отношение към медиите, че душата човешка отказва да повярва, че е чула думите, които е чула. Изобретателна арогантност на овластения полудиктатор е изпитание за всеки здрав разум. Пред ушите на всички премиерът призна за натиска и после "великодушно" обяви, че снема. И тази поза бе одобрена от "умните и красивите". Една част от тях го гледаха и слюноотделяха. Което показва, че може да си изтупан с дрехи за 5 хиляди евро, но анцугът да е в главата ти и да не можеш да направиш дори крачки встрани от него.

И най-важното - в момента държавата дължи отговори. И най-вече Румяна Бъчварова, носената на ръце от десните шамани министърка. Как се оказа така, че се получи такова огромно струпване на полиция в името на един частен съдебен изпълнител. Журналистите от ТВ7 ли са най-големите престъпници на тази земя? Техните зъби на живо ли трябваше да бъдат къртени? И, ако съскащите ехидно си бяха направили труда да бъдат на висотата на всичко онова, което издрънкаха в последните две години, трябваше първи да застанат пред сградата на ТВ7 и да не позволят такава гербаджийско-реформаторска гавра със свободата на словото. Защото нахлуването на анцузите в ТВ7 се родее с нахлуването на терористи в редакцията на "Шарли Ебдо". Там го извършиха симпатизанти на Ислямска държава, в България това стана под егидата на Мутренската държава. Защо Бъчварова е позволила такава концентрация на сила пред сградата на една телевизия? Кой е заповядал това? Нормално ли е подобно нещо? Не трябваше ли точно в този миг Бъчварова да пише оставка и да напуска политиката завинаги?

Не трябва ли всички с бинтовани съвести да направят същото. Защото след като си намерил сили да гледаш триумфа на кубинките и походът на черните сили срещу журналистите и да сияеш от щастие, значи някоя жичка в мозъка ти сериозно се е прецакала и е дала на късо. Заради това трябва ли да се учудваме, че изоставаме в класациите по свобода на словото. Понякога за отровната атмосфера у нас са виновни най-вече тези, които обикновено крещят, че не могат да дишат в такъв климат. Имаше и такива, които спасиха душите си. Но по-голямата част ги проиграха в този хазарт на злостното съскане.

И заради това, моля ви, запомнете имената на всички, които триумфираха, когато гледаха как анцузите се гаврят с ТВ7, потриваха мазни ръчички, мляскаха с очи и пишеха триумфалистки статуси. Защото по този начин те доказаха, че никога не им е пукало за свободата на словото или някаква нормална демократична ценност. Те са логистиката на анцузите. 

Хроники от паралелната реалност: Майданът на град Балтиморск :)

Сблъсъците в Балтимор са достатъчно драматични и трагични, за да спекулираме с тях. Очевидно е, че САЩ имат проблем да приложат рецептите, които иначе изписват на целия свят, но това може да е обект на съвсем отделен анализ. Удивително е постоянството с което почнаха да се появяват расови сблъсъци в Америка, което говори за отворена рана и точно заради това е странно поведението на основните телевизии у нас, говоря най-вече за БНТ, която се направи на сляпа за този огромен проблем. За някои трагедии може би наистина трябва да се мълчи, но тази не е от тях. Дори американските телевизии не мълчат. Така че прекален американец дори и на Марси Рийс не би бил драг...

Но расовите сблъсъци в САЩ няма да бъдат основната ни тема днес. Но действията в Балтимор ни дават добра отправна точка, за да демонстрираме двойният стандарт, който като тумор раздира модерния свят. Този двоен стандарт е една узаконена политическа мерзост и сега нека да видим нейните проявления. За целта ще е необходимо да си представите един паралелен свят.

И в този паралелен свят си представете следната ситуация. Избухват сблъсъците в Балтимор и чернокожото население въстава срещу полицейския брутализъм и изолацията в която са държани. Точно тогава руският посланик в САЩ зарязва Вашингтон и отива в Балтимор. Там медиите го снимат да казва, че стои зад революцията на достойнството на местното население и, че е време автократичният, мракобесен и олигархичен режим на Обама да си ходи. Дипломатът възхвалява евразийските пориви на населението и им казва, че фондация "Русия за Америка" е готова да финансира проект за книга: "200 години под мазния ботуш на Вашингтон, как гордата балтиморска нация възправя глава". Междувременно на площада идат маскирани представители на групировката "Десен ъгъл", вадят автоматите и започват да стрелят по полицията. От Москва пишат декларация, че са поразени, възхитени, очаровани и трогнати от величествените демократични пориви на балтиморския майдан и чакат да видят ново развитие на поривите за демокрация.

Междувременно бдителни журналисти прихващат разговор на руския посланик в САЩ с външния министър на Русия Сергей Лавров. Посланикът предупреждава, че Европейскияът съюз е разтревожен от действията на балтиморските протестиращи. Тогава Лавров казва: "Fuck EU". А после набива канчето на посланика и споделя, че не иска да има никакви колебания и Памела Андерсън е кандидатът за губернатор на Мериленд, който Русия ще подкрепи.

След това шефът на ФСБ прави посещение на размирниците и казва, че тяхната борба е и негова борба. Междувременно бунтовниците гласуват да бутнат паметниците на Джордж Вашингтон и да кръстят улица "Балтиморската сотня" - на първите сто, които са разбили магазин и са гепили телевизор. Владимир Путин държи реч в която умишлено през цялото време вместо Балтимор казва Балтиморск. Паравоенните формирования завземат напълно протеста. Обама напуска посред нощ Белия дом. Но не може да излезе от САЩ, защото го преследват да го застрелят. Едва след много координация правителството на Кения, откъдето е баща му, успява да го изведе с хеликоптер от страната.

Новата власт веднага завежда процес срещу него и го обвинява в диктатура и подтисничество на обикновените американски евразийци, които през цялото време са ненавиждали евроатлантизма в който са били принудени да се пържат. Вицепрезидента Джо Байдън държи реч в която самият той се изкарва жертва на Обама и на неговия кървав режим, довел до разруха САЩ. Новото правителство започва да пренаписва учебниците и народът на САЩ да бъде представян като жертва на деспотичния американски империализъм, който с години е тъпкал истинските ценности...

Нима това, което ви описвам не е истинска евроатлантическа демокрация? Оставям ви сами да откриете двойния стандарт.

Моят сблъсък с българския евроатлантизъм

Преди да кажем няколко думи за властовата шизофрения, която разтърси заседанието на КСНС при президента вчера, преди да минем през президентските гърчове да накара най-бедната държава в ЕС да задели милиарди за въоръжение, преди да прегледаме състоянието на психодясното и неговите улични подвизи, ще си позволя да ви разкажа една автентична история, която се случи с мен в понеделнишкия ден.

Върви си старият репортер из центъра, опиянен от пролетното слънце, наслаждава се на света, а в сърцето му се разгаряше някаква нетленна радост от живота, когато чух някой да вика:

- Симооооооооов, чемодан, вокзал, Москва!

Крякащият се оказа някакъв злобен дядка, който ме сочеше с крив пръст със заострен нокът. И какво да видя - пред президентството 60 души от гражданското психодясно правят протест под надслов "Да" на България в НАТО и ЕС". Присъстващите развяваха знамената на реформаторското БЗНС и си казах, че ако Стамболийски можеше да излезе от гроба така щеше да нарита тези, които се гаврят си името на партията му, че свят ще им се завие.

Спрях се, за да обърна внимание на психодесния, който вече ме пращаше в Сибир, споменаваше за телена мрежа, а някаква присъединила се евроатлантическа леля ми каза, че няма никога да успея да изведа страната от НАТО. Леко се зарадвах, че привиждат чак такива сили и пориви от мен и споделих със стареца и лелята, че очаквам от тях като демократи и европейци не само да не ми крякат, а да ме черпят с бира и да ми пратят телефоните на млади евроатлантички, които да ми обяснят за ценностите, натовското оръжие и Жан-Клод Юнкер по вълнуващ начин. Но разговор между нас не се получи. Те искаха да ме пратят в лагер по възможност веднага. Видях, че и други евроатлантици проявяват интерес към скромната ми персона и отново се сблъсках с един факт, който от години ми е интересен. Всички тези искаха да ме пратят в Москва, ама никой не желаеше да ми плати билета. Скръндзава работа.

Махнах с ръка и пак се отдадох на пролетта. В нея нямаше грам евроатлантизъм.

Това накратко беше моята история.

Протестът за който става дума се провеждаше под прозорците на президенството, защото течеше прословутият КСНС на който министърът на отбраната Николай Ненчев и президентът Росен Плевнелиев се опитаха да извият ръцете на всички политически сили да развържат кесиите и да дадат 5 милиарда за натовско оръжие и военна техника. Искането е особено цинично на фона на колабиралото здравеопазване, липсата на пари за пенсиите, окаяното положение на доходите дори и на работещи хора. Но за евроатлантиците в управлението това няма никакво значение. Те знаят много добре какъв ангажимент са поели пред своите господари отвън и като питбули се опитаха да откъснат тези пари, за да докажат вярност.

Крякащото психодясно, което много настоява България да се докаже като лоялен партньор в НАТО също смята, че наведената поза е най-добрият начин за демонстрация на вярност, но нито един от тези блюстители на правилата, реда и демокрацията ни попита президента например - откого е получил мандат да поема ангажименти за превъоръжаване. Бюджетните въпроси са прерогатив на парламента и на правителството. А Плевнелиев на срещата в Уелс миналата година е поел ангажимент за превъоръжаване без да попита никого. И това е нарушение на всеки принцип на разделение на властите, който историята познава.

Всички знаем, че под "лоялност" НАТО обикновено разбира купуването на техника, пък била тя и от 1969 година. Заради това сега до припадък ще ни обясняват за хибридна война, слаби способности за реагиране и всякакви други клишета с цел да се постигне някакво ниво на поносимост сред хората за огромния харч, който се превръща в официална политика на държавата. И въпреки колизиите на Бойко, който за първи път в своята история, е заел почти правилна позиция като отказа парите да бъдат извадени сега, всички знаем, че натискът за тези милиарди ще бъде непоносим, а Плевнелиев ще се изживява като евроатлантически пророк с блеснал поглед.

А срещу кого ни е необходимо това оръжие. Лексиката, която Ненчев и Плевнелиев използват е отвратителна, защото тя трайно нарежда нашата страна сред ястребите в Европа. Антируската политика отново и отново поражда проблеми във всякакъв план за България и въпреки това евроатлантиците, опиянени от идеята за бъдещи комисионни точат сладострастни лиги за това как като си купи стари самолети страната ни едва ли не ще реши всичките си проблеми.

И това е причината човек да не може да не адмирира поведението на Михаил Миков, който напусна вчера заседанието при президента. С отсъствието и на Волен Сидеров, сега държавния глава няма да може да повтаря мантрата си, че управляващи и опозиция имат единно виждане. Защото този въпрос, въпросът за милиардите за ненужно оръжие е въпрос за сърцевината на българската демокрация. Тя е пред изпитание. Дали ще се поклони пред истеричните и изкукали психодесни, които си въобразяват, че с американски самолети завинаги ще изгонят своите демони или най-накрая ще води национална политика с ясна цел, смисъл и историческа памет.

Със своите действия вчера - Плевнелиев, Ненчев, а и целият Реформаторски блок за пореден път показват, че не са български политици. Те вероятно много добре могат да се впишат в обществения климат на Тексас, но в София звучат като изкуствен интелект, с написана навън програма. Заради това голямата битка срещу идеята да се изсипват милиарди в непотребна военна техника предстои, защото перверзните садо-мазо лакеи представят това решение като национално отговорно. Кажете го на хората, които взимат по 350 лева заплата. Кажете го на пенсионерите, които събират последните си пари, за да купят подаръци на внучетата.

Десницата за пореден път доказва себе си като прокризисна сила, която дори не е в състояние да разбере големите проблеми на страната и ги решава с милитаристична лексика, изсъскани лозунги, спотаена истерия и психомитинги в защита на социологически нули.

Заради това вчера предпочетох да се наслаждавам на пролетта. Българският евроатлантизъм няма този упоителен аромат на нов живот.

Той мирише на оръжия, алчност и корупционна пот.

Позорът на българските шарлита

Спомняте ли какъв обществен вой се вдигна, когато на 17 януари светът потресен узна за атентата в редакцията на френското сатирично издание "Шарли Ебдо"? Тогава двама маскирани ислямисти нахлуха в сградата на седмичника и убиха неговият издател Стефан Шарбоние, девет служители (карикатуристи и административен персонал) и двама полицаи. Цяла Европа беше като парализирана от шок и ужас. Не бяха минали и два часа от престъплението, когато започна кампанията "Je suis Charlie" (Аз съм Шарли). Хиляди хора по цял свят сложиха на профилните си снимки този надпис като знак, че подкрепят свободата на словото, правото на сатирично изобрязяване на света като основополагаща ценност на света, който наричаме западен. България като страна на постоянната имитация не остана по-назад. И тук куцо и сакато се окичи с надписа "Je suis Charlie", макар и в повечето случаи да си го присвоиха хора, които с радост биха забранили всяко мнение, което противоречи на тяхното. Истерично-протестърската нотка покрай този атентат достигна до такова фалшиво кресчендо в българското виртуално общество, че най-шумните представители на този бял шум бяха наречени "шарлита", но вече не в позитевен, а в отрицателен смисъл. Шарлито стана символ на обществена подлост, на вечното епигонство, на престореното смирение, на фалшивата подкрепа, на подлостта на тези, които се направиха на съвести, въпреки, че никога не са били независими дори и за секунда. Именно протестърската преса и сайтове у нас предизвикаха масово отвращение от тази кампания в много хора, защото всички видяха нечистия замисъл да се приватизира една трагедия в името на някакви вътрешнополитически активи. А и самият факт на това, че се оказа, че едни французи са по-голяма жертва от всички нещастни хора, които загиват при атентати в света предизвиква размисъл. И именно, защото самите сатирици на "Шарли Ебдо", крайно леви при това с анархистичен размах, не биха търпяли някой да ги използва в името на подкрепа на политическото статукво, си струва тази тема никога да не бъде сваляна от дневен ред. Шарлитата са зараза, защото не схващат истинският смисъл на ценностите, а лицемерието им е толкова голямо, че може да запълни с отровна мъгла Стария континент. Но нека да оставим света и да погледнем положението у нас. Шарлитата бяха свръхактивни, явяваха се по сутрешни блокове, кряскаха, че са готови да дадат живота си за свободата на словото. Твърдяха, че могат да станат опълченци за защитата на Европа. Толкова статии бяха изписани по тази тема, че ако човек ги вземе и пресова сигурно ще е в състояние да произведе тоалетна хартия за половин София. С толкова много талибани на свободното слово и защитници на монумента на демокрацията човек дори почва да се чуди как все още "Ислямска държава" не е била поставена на колене, а нейният лидер да бъде принуден публично да отвори брой на "Плейбой" и заставен одобрително да цъка над голите мацки.

Всичко обаче това се оказа един лицемерен, мазен, гнусен и противен театър. На българските шарлита никога не им е пукало за свободата на словото. Те се водеха единствено по политическата мода, по възможността да се изкарат европейци, без изобщо да са такива. И демонстрираха цялата тъпота на политическото позьорство и неговото изтощително лицемерие.

Всичко това стана ясно едва сега, няколко месеца след "Шарли Ебдо". Защото в една друга държава, съвсем недалече от нас започна яростна атака срещу свободата на словото. В Украйна, обявена от ЕС като страна с демократични ценности, след Майдана, в рамките на една седмица бяха убити трима журналисти. Жертви на атентати станаха Олес Бузина, Сергей Сухобок и Олга Мороз. В рамките на същата кървава серия бе убит и ексдепутатът Олег Калашников. Какво е общото между всички тях? До един бяха противници на хунтата в Киев и на пълзящата бандеровщина, която се опитва да подмени политическите ценности на Украйна. Сред тези убити най-известен е журналистът Олег Бузина, който обаче никога не е бил сепаратист, или пък някога е настоявал Украйна да се присъединява към Русия. Въпреки това обаче той беше противник на властта и никога не си позволи да изкриви своята съвест в описването на чудовищните неща, които виждаше да се правят. Неговите анализи днес вече могат да се четат като пътеводител за една страна, която реставрира най-големите демони от своите минало и се превръща, постепенно, бавно и целенасочено, в една тоталитарна държава, където няма никакво място за различно мнение и мислене.

Бузина виждаше как властта на Порошенко/Яценюк погазва свободата, тъпче несъгласните, реставрира мрачните сенки на украинските фашисти и плати с живота си заради това, че не поиска да остане в хора на мълчаливите. Не напразно сайтът "Миротворец", който съвсем официално е свързан със спецслужбите на майдановската държава, и който през ден пуска странни списъци с враговете на Украйна, в първите часове минути след посегателството написа, че Бузина е "ликвидиран" в двора на собствената си къща. Само няколко часа по-късно текстът беше сменен, но вече имаше хора, които бяха запазили снимки на оригинала. Бузина е бил ликвидиран, защото не приема неоавторитаризмът с европейска патетика и риторика, който се предлагаше на населението. И смъртта му съвсем не накара държавата да се задейства да намери неговите убийци. Точно обратното - съветникът в Министерството на вътрешните работи Антон Герасченко веднага обяви убийството за дело на Москва и посъветва всички други вътрешни врагове да се предадат сами. Това ли беше смисълът на Майдана - да се установи държава, където журналистите, които не искат да мълчат, да бъдат клани, избивани и проклинати посмъртно от бандеровската клика. А от страна на властта в Киев човек чува само конспиративни теории, че дългата ръка на Кремъл е виновна. Ама, разбира се, кой друг да е виновен? Дали Москва обаче е вложила в устата на Ирина Фарион, обсебена от демони русофобка, кадър на националистическата партия на Олег Тягнибок, която написа за смъртта на Олес Бузина: "Убиха дегенерата Бузина", а след  това споделя, че такива като него отивали в канализацията на историята, а най-накрая му пожелава мрак и забвение.

Ако това не е тежък ботуш на властта върху свободата на словото, кое е изобщо?

След това може да се заровим в случая с Олга Мороз. Оказа се, че тя е убита два дни преди властите да пуснат съобщение за това. Какво ли е имало да прикрият? Какво ли е трябвало да се изчисти, за да спестяват 48 часа на обществото истината за случая?

Пред очите на всички най-мрачните прогнози за Украйна се оказват истина. Това вече не е държава, а една психиатрия в която властта е взета от най-опасните луди. И тези луди по някакъв странен начин са успели да накарат Европа да ги признае и позорно да мълчи за техните престъпления и деяния. А няма никакви изгледи тази кървава вълна да спре. Хунтата чувства, че властта, а и фалшивият морален облик й се изплъзват и ще е готова на огромни манипулации, репресии и всичко останало, за да спре всяка възможност властта да й бъде взета. Заради това параноиците в Киев са готови да бълват теория след теория, лъжа след лъжа, само и само да запазят постовете си с поне още един ден.

И тук следва големият въпрос. Къде са шарлитата? Една авторитарна власт е започнала да избива журналисти, а не сме прочели нито един протестърски статус срещу политиката на Киев? Поне един от "моралните стожери" да бе написал гневно послание, яростна декларация в името на убитите и да настоява истината да стане известна. Всякаква Асоциации на европейските журналисти, които иначе по повод и без повод се обаждат, сега мълчат като глухонеми. Или по-скоро като карикатура на известните фигури на маймунки - не чух, не видях, не разбрах.

Значи така - когато на прицел са френски журналисти и то от външна за Европа заплаха, тогава всички можеха да се вдигат на шествия и да леят крокодилски сълзи за свободата на словото. Но когато това става в една страна, обявена предварително и лековерно за демократична, тогава никой дума не обелва. Това е мерзост. С подобна мерзост навремето европейските елити са посрещали възхода на нацизма, а някои от тях тайно са му симпатизирали. Същото се случва и по отношение на хунтата. Европа отгледа това мракобесие, тя му бабува при неговия поход към властта и сега не иска да признае чудовищната грешка, която направи. Шарлитата с часове могат да ви говорят за измислицата "хибридна война", за информационните манипулации на Русия, но отказват да признаят очевидно - кървавото местопрестъпление на Украйна, където избиват журналисти по списък. И не само това. Много фотографии показват, че властта в Киев бе пратила агенти на поклонение на Бузина, за да записват номерата на всички коли, които отиват да отдадат почит на жертвата. Това напомня за началото на бандеровско изстъпление и дори, когато то вече се случва, моралните стожери се правят, че нищо не е станало.

Нещо повече - шарлитата у нас веднага възприеха удобната версия на Украйна и като целенасочена гавра с жертвите обявиха, че престпленията са станали по поръчение на Путин. Точно тези същите настояваха, че подобно обяснение за убийството на Борис Немцов в Москва е доказателство за вина. Това е тъмницата на двойните стандарти, занданът на лицемерието, каторгата на политическият цинизъм.

Точно този двоен стандарт може да пресуши политическите сили на Европейския съюз. Свободата на словото би трябвало да е ценност, дори и когато се отнася за хора, които разрушават твоята версия за света. На украинските журналисти обаче им отказаха свобода на словото. Тях ги ликвидираха заради това, че търсят истината. И помнете, винаги помнете, че нашите шарлита мълчаха. 

От това мълчание те никога няма да успеят да избягат.

БСП за първи път в конкуренция за лявото

"Протестна мрежа" - двойникът на Вежди Рашидов

В България човекът със здрав разум няма избор между реални алтернативи. Човек все трябва да избира между пълен ужас или абсолютна потрес. Между простотията и истеричния нарцисизъм. Между идиотската арогантност или снобската арогантност. Това е България - една самозатворена реалност на безкрайните пошли сериали.

Точно това представлява за здравия разум наблюдаването на пяната, която отделя политическият Франкенщайн "Протестна мрежа" срещу Вежди Рашидов. Оставяме настрани, че е леко абсурдно. Рашидов никога нямаше пак да бъде министър на културата, ако не беше "Протестна мрежа". Те бяха авангарда, който върна Бойко Борисов на власт. Върнаха го в премиерското кресло на вълната на техните крясъци и самозабравени нарцистични екзалтации. Върнаха го с лъжата, че никога няма да го върнат. Върху техните черепи и лъжи се изгради четворната коалиция, която лесно става петорна. И това е абсолютен факт. Казвам го, защото днес няма да го срещнете в статусите на "Протестна мрежа". 

Когато тръгват да плюят Вежди те трябва да почват с изреченията: "Каем се. Каем се и проливаме горчиви сълзи заради това, че върнахме ГЕРБ на власт. Простете ни, българи, ние ви изглъгахме в лицето. Простете ни!".

Сега чета някакви иветдобромировски простотии и поредната доза асенгеновщини. Как ги бил ядосал Вежди, разбираш ли. Какъв простак бил министъра на културата. Те, разбирай "Протестна мрежа" били ужасени, изумени, потресени, драматично разтърсени, емоционално изнасилени, психически обременени, хормонално прецакани от поведението на Рашидов. Загубили ума и дума от простотия! Направо зъбите им опадали от този нагъл простак, който се гаврел с изкуството, творците и "Мона Лиза". Какви политически чистофайници се извъдиха, а? Говорим за хората, които върнаха Борисов на власт да припомним. Рашидовците и сие вървят с Борисов. Нима не го знаеха? О, те прекрасно го знаеха, но нали трябваше да уредят реформаторите с власт, нали трябваше раданкъневчетата да впият алчни зъби в министерствата, изобщо не им пукаше за промяната, морала и Рашидов. За тях беше важно да обсебят постовете, да се настанят като паразити в държавните кресла, а след това пак да продължат да се правят на опозиция.

Не ме разбирайте погрешно. Не защитавам Рашидов. Нямам никакви причини да го правя. Рашидов е просто един простак. Тъп, неприятен, неграмотен, арогантен, но простак без реална власт и вероятно заради това е толкова удобен срещу него да протестира "Протестна мрежа". Така винаги можеш да демонстрираш реална принципност и да се правиш на някаква световна съвест. А подобно нещо е поза, просто едно нарцистично уригване, спазъм на дебелото протестърско черво, което осъзнава, че е напълно дискредитирано. Защото "Протестна мрежа" останаха пет души на кръст, някаква реформаторска мутация на градските сноби, които този път бяха сгащени на местопрестъплението. Те върнаха ГЕРБ на власт и сега пак ще се опитват да се правят на интересни, ще се стараят да пърформанясват, само и само някой да им повярва, че са носител на промяна.

С всичко това искам да кажа, че "Протестна мрежа" е интелектуален двойник на Вежди Рашидов. Той е натурален в своята герберащина, те са абсолютно гримирани в своето нелепо реформаторство. Един от съветниците на Бойко Борисов Тома Биков наскоро бе обявил, че "Протестна мрежа" можела да стане левицата на България. Ето това се нарича истинска подмяна. Тия са левица колкото попфолка е музика. "Протестна мрежа" е попфолка на политиката, някакъв шантав опит на застаряващи бардами да се правят на принципни девици с неопорочен морал.

Но историята се повтаря като фарс. Патетичното #ДАНСwithme се трансформира във вицовото #Пейwithme. Алчността на протестърите, които са в нещо като абстиненция ги накара да приватизират протеста срещу простащината на Вежди Рашидов. Този протест пак можеше да бъде граждански, наистина протест на недоволните от това корумпирано, алчно и нагло управление. Но не. "Протестна мрежа" трябваше да си припише заслугите. Тя настояваше да обере лаврите. Позьорите искаха пак да влязат в медиите. Писна им да стоят далече от сутрешните блокове. Сладострастна лига изби по устата им от идеята, че журналистките пак ще ги питат разни неща. И заради това вече съм убеден, че те пет пари не дават за Вежди. Все пак те го докараха на власт. Тяхната цел е да се шуми, да ги възхвалят, да се пише за тях. "Протестна мрежа" все повече се превръща в инструмент за отказване на хората от протестите, защото какво да правиш на един протест с тези, които не са спирали да лъжат от една година насам. Озверелите грантаджии отчаяно искат да приватизират гражданското начало, да го свият и сведат до нивото на собствените си портфейли, но очевидно този номер все повече не им се получава. Разглеждах страницата на събитието "#Пейwithme" - много от хората бяха възмутени от алчните ръце на приватизаторите на недоволство.

И нека сега да обобщим картината. Едната простащина на властта се сблъсква с простащината на тези, които също са във властта, но лъжат, че не са там. Няма избор - Вежди или Протестна мрежа. Това е избор на два мрака, на две простотии, на два тъпи опита за подмяна. Вежди и Протестна мрежа са като еднояйчни близнаци. Едни и същи са. Неразличими като клонинги на една и съща мизерия и духовен мрак. 

Защото както винаги инструментариума за отклоняване на вниманието бе включен успешно. Протестърите за пореден път свършиха мръсната работа на властта. И заради това ще повикат малко, ще повикат, а после ще седнат пак да усвояват грантове, че трябва да се ходи на море това лято, нали?

И питам ви - защо нито един от ПМ поне веднъж не призова за протест срещу истинското чудовище на кабинета - Петър Менгеле (Москов). Антисоциолен до безумие, евгеник по призвание, Москов е на път да убие всички бедни в тази държава. Но за ПМ това не е проблем. 

Ало, протестърчета, така не се става левица, да знаете...:)

Не реформатори, психиатри ни трябват...

Чета извадки от лекцията на Радан Кънев пред студенти от НБУ (естествено) и треперя от вълнение като седесар на който му предстои назначение в Министерството на икономиката. Ако с пистолет в главата ме задължат да избера топидиотщината на Кънев, то това със сигурност ще бъде икономическото откровение, че "настоящата криза не е от прехода, а е започнала от 70-те години".

Отваряйте шампанското, слагайте хайвера и викайте стриптизьорки - комунистите пак са виновни! Комунистите деиндустриализираха България! Точно тези гадни комуняги посякоха селското стопанство! И пак тия червени боклуци започнаха криминалната приватизация! Радан е полубок (съкратено от полуБоко). И той се овладял коварното изкуство да стоварва вината на всички предишни управления.

Ама дайте направо да кажем, че хан Аспарух е виновен за сегашната криза. Тоя мръсен рубладжия нарочно направи държавата толкова близо до Путин и заради това от 681 година все сме в криза и то въпреки героичните усилия на Реформаторския блок в комедийното развлечение на населението.

След това следва друг хит: "Какво трябва и какво е възможно да се промени, са различни неща. Ние вече сме отвъд първоначалната програма на правителството". Днес, когато не ви достигат пари за хляб и се чудите защо заплатата ви свършва на втората седмица, си припомнете този лаф. Тези вече смятат, че са надхвърлили програмата! Представяте ли си? Те тръгват да се фукат с нищоправенето, с вечното си телевизионно интригантство. Много е удобно да размяташ такива лафове пред богаташчетата от НБУ. Ходи да го кажеш на родители, които се чудят как да купят учебници на децата си, да те видим как ще им пробуташ такава простотия? Каква съдебна реформа бе, бате? Психиатрична реформа ни трябва, психиатрична...

Кънев се записа и с театралното оправдание, че реформаторите не могат да напуснат кабинета, защото поведението на Вежди Рашидов е просташко. Не е ли прелестно. Оттук-нататък вече ГЕРБ ще са сигурни, че няма дивотия, която коалиционните им партньори да не преглътнат. 

И заради това ще повторя: не реформатори, вече ви казах, психиатри са ни необходими.

Социологически нули в кабинета на Борисов

Обявеното преди няколко дни проучване на "Алфа Рисърч" за политическите нагласи в страната и за популярността на управляващите фигури, предизвика много различни анализи, оспорвания и мнения. Истината обаче е, че основната новина от това проучване остана скрита, вероятно, защото беше пред очите на всички, но никой не пожела да я забележи.

Обърнете внимание на рейтингите на министрите и открийте очевидната липса в тях. В повечето агенции бяха обърнали внимание на отличниците и на най-големите лузъри в правителството на Борисов, но двама от основните министри просто отсъстваха. Нямаше нито ред за външния министър Даниел Митов, нито за министъра на отбраната Николай Ненчев. Човек дори и да не иска може да заподозре някаква конспирация - защо ли две фигури около, които толкова се шуми са се стопили в социологическия безпорядък. Истината за техните рейтинги може да се види едва, когато човек си направи труда да издири цялото проучване и да прегледа таблиците. И така - Митов се радва на 3,2 процента одобрение, а Ненчев е още по-микроскопичен - 1,8. Само за сравнение - дори министърът на спорта Красен Кралев има по-голямо одобрение от тия двамата, дори взети заедно.

Подобни данни са симптом за огромен политически проблем в кабинета. Тези, които трябва да са мотори на политиката практически не съществуват в очите на обществото. Това сигурно нямаше да е толкова важно, ако Митов и Ненчев не заемаха толкова важни постове и на практика не се опитваха да определят стратегическите приоритети на външната политика и на отбраната на страната. И Митов, и Ненчев са нещо като евроатлантическите ястреби на правителството. Хора, които смятат, че скърцането със зъби на Русия е връх в дипломатическата игра. Тези двамата са основните проводници на идеята за чужда военна техника на наша територия, за стратегически център на НАТО, те са в основата на изключителното влошаване на нашите отношения с Руската федерация. Не смятате ли, че ако българите подкрепяха тази философия - рейтингът на Митов/Ненчев щеше да гони космически висоти? Не смятате ли, че те щяха да плуват в огромен океан от народна любов. А какво става всъщност - БЗНС-то на Ненчев през ден пуска декларации, че техния лидер е злобно оплют от рубладжиите, а Митов тъне в своето натовско самовъзхищение и се надява, че безгръбначието му може да мине за някаква нова форма на достойнство.

Не минава. Данните на социологията го показват. Да си социологическа нула в един кабинет, който и без това се състои предимно и само от нули, значи наистина трябва много да си се постарал.

Житие на евроатлантическия земеделец, част II

Вече започвам да развивам някакво мистично богословие и религиозен плам, свързано с това колко често се появяват завършени идиоти на българската политическа сцена. Да, точно така. Съжалявам за грубата дума. Но това са идиоти. Тяхната бройка е константна и те, подобно на небесно проклятие, винаги намират път към властта, където почват да се държат така все едно цялата история започва от тях, все едно светът не е съществувал преди тяхната поява в изгарящата светлина на медиите. Няма начин това да не е наказание. Няма начин това да е случайност. Очевидно се опитват да ни преподадат, отново и отново, някакъв голям урок, който няма изгледи да научим.

Цялата тази религиозна мистика ви изсипах във връзка с нова декларация, която прочетох на сайта на реформаторското БЗНС. Вече се научих от време на време да го отварям с уплах в погледа и шишенце с валериан край мене. И така тези дни пак се престраших да го отворя и попаднах на нова декларация на евроатлантическите земеделци. Зачетох я с удивление.

В света на реформаторското и евроатлантическо земеделие съществува една централна фигура, нещо като метафора за рицарят от светлина, абсолютният анонимник министърът на отбраната Николай Ненчев. Ако сега излезете навън по пролетните улици и разпитате средностатистическите софиянци дали имат представа кой е Николай Ненчев те вероятно ще ви изгледат като проф. Юлиян Вучков зрител, който го псува. Преди да почнем да четем съвместно земеделският манифест на идиотите, трябва да сме наясно, че Ненчев е един от трайните анонимници на кабинета, непроявил се с нищо министър, станал известен само с някакви мелодраматични възклицания, че сме съюзник с "по-добрата част от света". И сега за същия тоя, четем: "Един мъж с политическо достойнство показва, че му пука за тази България, за армията й и честта й, но не му пука за крадливите схеми на окопалата се военна, мафиотска бюрокрация". Ехааааааа! Какво достойнство само, а каква разпалена патетика.

Нека да ви дам един пример за тази чест. Наскоро на празника на Военната академия военните три часа чакаха своя министър. Той не дойде. Не се появи изобщо. Очевидно за първи път имаме министър на отбраната, който отявлено мрази военните и ги обича единствено в представата си за това как ги дава за пушечно месо на НАТО.

Продължаваме с четенето. Пригответе се - цитатът ще бъде умишлено дълъг: "На фронта на идеологическата информационна война най-силната атака на Москва е насочена към военното министерство. В прословутите военни разходи на Русия е предвидена една специална част за информационна диверсия. В България тя концентрирано се разходва за дискредитиране на атлантическата ни обвързаност и министърът, който най-силно я защитава".

Вижте тук как лирическият герой израства до небесните висоти. Ненчев - истинската заплаха за Кремъл. Ненчев - кошмарът на Путин. Путин нито пие, нито яде, пожълтял от притеснение от небесен земеделски евроатлантически талибан, който дебне в мрака за враговете на западния свят. Какво кротко величие! Каква истинска гордост за родината! И, разбира се, каква мощна обида към останалите министри. Те са изкарани едва ли не пионерчета по евроатлантизъм в сравнение с основния герой на декларацията. Очаквам на следващото заседание на правителството яко скубане на коси по тази тема.

Още един цитат: "Днес рубладжии и продажници обстрелват военния министър, но всъщност стрелят по обществения интерес, по националната сигурност и защитават кражбите и зависимостите от руската мафия и диктатура".

Слава богу, че никой не взима БЗНС насериозно. Те, освен, че се гаврят със самата същност на земеделската идея, са партия в трайна шизофрения, но подобен текст може да предизвика дипломатически скандал със своята тийнейджърска патетика на похотливи за власт партократи.

Тези рубладжии са нещо като перманентен призрак в съзнанието на озверелия от страст земеделец, който не знае как да изрази хормоналните бури на страдащата си душа. Анонимният автор на този панегирик очевидно не е знаел как по-остро, брутално и огнено да изрази любовта си към своя патрон и началник и заради това е прекалил с прилагетелните като алкохолик с водката и мезето. Заради това посоченият текст не е точно декларация, това е някакъв политически стон, вой на съзнанието впримчено в идеята, че държавната заплатка ще му избяга и трябва да облече тази алчност в светли мотиви.

Декларацията срещу рубладжиите, Русия и вся остальная сволоч едва ли щеше да направи впечатление, ако това не беше втори текст посветен на темата. Преди месец на същия сайт пак се появи подобен текст в който Ненчев бе изографисан като св. Георги, борещ се с руската ламя. Това е лакейска патетика. Тя е смешна поради абсолютният дисонанс между реалния човек и описвания персонаж. Все едно да изографисаш лилипут като гигант. Идиот като гений. Няма как да стане. Ненчев е един политически анонимник, безгръчно създание, пригодено да оцелява в политически ветрове и бури и поради това геройската патетика, която са му изсипали отгоре прилича на грим върху участник в гей-парад.

Наличието на тази декларация в сайта на евроатлантическите земеделци издава някаква правителствена буря за която можем само да се досещаме. Предният път бяха възславили Ненчев като най-подготвен за войната с Русия (вероятно са имали предвид, че най-добре може да се хвали, че е подготвен), а сега го изкарват истински стожер на евроатлантическите ценности, титла за която много от грантовата интелигенция също биха претендирали в името на хонорара си. И човек почва да се пита - да не би пък стола на Ненчев яко да се клати. Защото очевидно напрежението между него и военните се увеличава все повече. Всякакви са минавали през този пост, но рядко сме имали друг министър, който да се дуе като пуяк, когато го снимат, но реално пет пари да не дава за истинските проблеми на армията.

Много го хвалят Ненчев като лице на евроатлантизма, но една армия съществува понякога и не само да води война с Русия или да отделя средства за натовска техника. А в тези въпроси този безумец го няма никакъв. Някой някога да е виждал и чувал смислено изявление от Ненчев? Някой някога да е виждал и чувал за негова смела проява? Лесно е да праскат декларации в твоя защита, но е трудно с действия да защитиш нелепата патетика на думите.

И май Ненчев усеща, че е пътник, а другарчетата му от Реформаторския блок, с претъпкани от власт шкембета, дори няма да направят опит да му подадат ръка докато той се дави в сътворената от него самия мътилка. Струва си да гледаме гърчовето на поредната нелепа фигура, която е повярвала в своето всемогъщество само, защото лакеите край нея са склонни да я описват с възторжени писъци. И отваряйте сайта на БЗНС - следващият път очаквам да опишат Ненчев като личен пратеник на Бога, който е дошъл тук да раздава правосъдие.

Боже, с какво заслужихме цунамито от идиоти?

Българският капитализъм вече е като масов убиец

Смъртта на хора, които се трудят в нечовешки условия, за да могат да свържат двата края и да сложат малко хляб на трапезата, започна да се превръща в най-кошмарното повтарящо се събитие в нашата абсолютна разградена държава. И, когато човек се зарови в тези случаи, когато реши да види на какво се дължи този ужас, в повечето случаи се сблъсква с примери на ненаситна алчност, жестока експлоатация, яростно преследване на печалби и абсолютен непукизъм по отношение на обикновените хора. Всичко това не е изключение. Това са характерните черти на онова, което наричаме "пазарна икономика", за да скрием истинското му име - дивашки капитализъм.

Нека да припомним последните няколко случая, които разтърсиха България, но от които нищо не последва. В края на юли и началото на август 2013 година кална маса затрупа петима миньори в мини "Ораново". Медиите веднага се спомниха, че през 2007 година в същата мина бяха ранени 12 души след взрив, което показва, че мястото винаги е било проблемно. След тази трагедия станаха ясни ужасяващи факти - миньорите са били държани почти на минимална заплата, а повечето от тях са работили в кошмарните условия, защото иначе е трябвало да стоят безработни, а семействата им да мизерстват. Това е картината на един феодализъм за който никой не говори в България. За това как хората нямат никакъв избор, а са принудени да рискуват своя живот, защото иначе обричат семействата си на безпросветна бедност. После се разбра и друго. Докато е държал хората на минимални заплати собственикът на мината Красимир Михайлов-Паргов е купил кола за 800 хиляди лева на сина си. Той е избрал да даде парите са луксозното возило вместо да обезопаси работните места на жертвите. Паргов дори не се появи на мястото на трагедията, когато се случи всичко. Тогава министри даваха гневни изявления, държавата медийно се активизира да разследва, но след това политическата мътилка на несвършващия преход удави тази тема и повече за "Ораново" не се чу. А условията там не се са подобрили. Мините бяха затворени, след това отворени отново и сега чакаме с ужас да видим кога е следващия път, когато ще влязат в новините.

На 1 октомври 2014 година пък жесток взрив в завод "Миджур" край видинското село Горни Лом отне живота на 15 мъже и жени. Експлозията направо ги изпари, от тях не остана абсолютно нищо. Наложи се да се погребват празни ковчези. Във фабриката демонтирали стари снаряди на гръцката армия. Защото в Гърция демонтирането на нещо толкова опасно е забранено от закона. И тогава на помощ винаги идва България, където всичко е позволено. Хората от околните села по осем часа на ден демонтирали снарядите при почти постоянна опасност за живота си. Взривът тогава уби майката и бащата на едно петгодишно дете, защото те просто не са имали друг избор. Заплатата им е била 250 лева месечно. По тази тема се шумя малко, после дойдоха парламентарните избори и обществото ни потъна в обичайната политическа суета. Денят за траур мина, а после медийна тишина, сякаш журналистите почнаха да възприемат безкрайната върволица от жертви като нещо нормално и едва ли не част от пейзажа. Въпросите как така собственикът на завода всекидневно е пращал хора на близка среща със смъртта просто не получиха отговор. В България има медийно обожание около фигурата на предприемача, дори и тя да е сенчеста като маскиран герой от холивудски филм.

Миналата седмица стана нова трагедия. Рухна хотел "Вероника" в курорта "Слънчев ден" и уби четирима работници. И от този случай може да направим една анатомия на тези убийства. Това са убийства, защото системата на предприемачество и бизнес, която е установена в България неумолимо и неизтощимо води като смърт. Когато се разследват причините за трагедията се установява следното. Голяма фирма е наета за рекострункция на хотела. Тя наема подизпълнител. Подизпълнителят намира трета фирма да му върши работата. Какво се получава - първата фирма има договора, втората прибира част от парите, а двете заедно си намират трета, която вече наема обикновени хора, най-вече роми, които да работят без договор, без осигуровки, без защита, на ненормиран работен ден и то за по около 10 лева на ден. Такова разтоварне на отговорностите води дотам, че началникът на строежа кара хората да влязат да работят, въпреки, че е получил предупреждение, че е опасно. И веднага възниква въпроса - дали животът на тези обикновени работници е означавал нещо за него, дали е осъзнавал, че като ги е накарал да работят в необичайно голям риск, той ги е обрекъл на смърт. И къде е отговорността на другите две фирми, които в тази пирамидална схема на изпълнител - подизпълнител - подподизпълнител на практика са довели до тази ситуация?

Това е схемата на българския капитализъм. Това е предприемачеството у нас. Това са тези, които движели държавата напред, както твърдят пазарните талибани, които получават неограничено телевизионно време да ни убеждават, че липсата на регулации е в основата на всеки прогрес. Кажете това на работниците, погребани от огромните парчета бетон, лишени от живот, защото в България държава просто няма. България е една куха структура, където думите са подменили действията, или както казва Велислава Дърева - България живее само със спомена за държава. Всичко останало подсказва, че такава просто няма. Има някаква институции, които съществуват само, когато медиите ги осветят, които започват да пишат безкрайни стратегии за справяне с проблема, а след това всичко остава на хартия и хората продължават да умират като мухи на работните си места. Кажете това за държавата на миньорите, които могат да бъдат убити всеки момент, на шивачките в предприятията край границата, принудени да се трудят от тъмно до тъмно и при това дори с нормирано време да ходят до тоалетната.

Именно липсата на истинска, социална държава позволява тази нечовешка и дивашка експлоатация. Хората са оставени да оцеляват сами. Няма кой да провери условията на труд. Синдикатите отдавна са се превърнали в някакви псевдоорганизации, които се интересуват единствено от своя комфорт и близост с властта. Партиите също будистки са потънали в някакви странни и отдалечени проблеми, карат се за собствения си дневен ред, а той има много малко общо с живота на тези, които са принудени да избират между потенциална смърт на работното място или живот в постоянна безработица. Какъв избор е това? Каква държава е това?

Но представете си само какъв е живота на жертвите. Какво виждат по телевизията те? Там шестват някакви зализани нарциси, които им превръщат в централна тема кърменето в молове, самозабравени и досадни министри, които с треперещи гласове им говорят за хибридна война, някакви изтупани богаташчета, които могат с часове да дрънкат за комунизма като основен източник на беди за сегашното общество, някакви "умни и красиви" нарциси, които все дрънкат за успелите, без да виждат, че повечето от тези успели имат буквално кръв по ръцете си. Защото България живее и съществува като вампир. Тя изтисква и изсмуква буквално последните остатъци от предишна икономика, а нова икономика така и не се появи. Нима е добра перспектива да останеш в страна, която си представя бъдещето като безкраен конвейр за бармани и сервитьорки, които да обслужват чужденците по застроеното море.

Тази бездна между реалният дневен ред на хората и измисления дневен ред на политическите и светски елити ражда усещането за безнадежност. Все едно си влязъл в килията, решетката е хлопнала, катинарът е заключен, а някой е метнал ключа в морето. Май заради това зимата на 2013 година бе осветена от огъня на хората-факли - тези, които избраха самоубийството пред това да търпят всекидневната мизерия и липсата на всякакво бъдеще.

Мнозина имат отговор какво ни затвори в този грешен крачол на времето, където България е покосена не само от геополитическите ветрове и но и от старите демони на алчността, печалбарството и тоталният непукизъм. Българският капитализъм вече се държи като масов убиец, защото на нас ни представят само неговите бляскави примери, тези в луксозните и климатизирани офиси. Никой никога не си прави труда да види как живеят хората в провинцията, гърчени системно с ниски заплати в потосмукачната система на бизнесмени, които се чудят само как да купят ново "Ауди" на поредната си силиконова любовница. И всяка поредна жертва показва само едно  - хората не са дневен ред в тази държава. Колкото и фризирани статии да произведат лигавите пиарки или "либералните" журналисти проблемът не е в липсата на правила, както твърдят, а в това, че капитализмът в България винаги стига до нечовешки крайности. В западните общества с години са опитомявали пазара, за да може той да работи за хората, докато тук е пълен разгул. Тук системата съществува, за да прецаква обикновените хора. Тук масовият убиец те дебне навсякъде докато постоянно ти говорят, че всъщност държавата прецаквала всичко. Обикновеният българин съществува в безкрайна пустиня, където може да вика с години без да има кой да му обърне внимание. Не знам кой ни отне солидарността като общество, но без нея България съществува само на думи. И именно, защото солидарност няма, държава няма, страната ни прилича на тиктакаща мина, която не е ясно кога ще избухне. Но взривът ще бъде неизбежен. 

Подобно на рухнал хотел, който ще затрупа системата. 

Кога ще прекръстят Реформаторския блок на ЦДГ "Людмила Живкова"?

Нека да използваме машината на времето на спомените и да се върнем три години назад. Дата е 19 октомври 2012 година. Революционното време в България предстои. Десницата не познава своето върхово психиатрично проявление Реформаторския блок и съществува парламентарно под забравеният маркетингов блясък Синя коалиция. Властта на ГЕРБ изглежда непоклатима, а това винаги настройва психодясното да се отдаде на своя любим демон - престъпленията на комунизма, дъвкането на баналното като паве клише "преоценка на миналото" (все едно преоценката може да бъде приватизирана от няколко лумпена). Заради това вероятно точно навръх 19 октомври, когато в СУ "Св. Климент Охридски" се провежда конференция, посветена на Людмила Живкова, на нея нахлуват групичка мощни десничари и започват да любимото си - да стенат, охкат, кряскат и скандират. "Людмила Живкова не е будител, а комунист". Любим момент - същата групичка вдъхновени, разпалени и крякащи десничари носят и плакати срещу Бойко Борисов, отбелязвайки според тях нещо скандално - Б.Б е бил бодигард на Тодор Живков, Людмила Живкова е дъщеря на Тодор, а следователно в цялата конференция прозира пръста на тогавашния и настоящ премиер. Обичам да си спомням за антибойковата десница. Откакто я няма светът стана по-тъжен.

Но да се върнем на историята. От мненията, които харддесницата дава става ясно, че те възприемат самото споменаване на Людмила Живкова за обида, а следователно провеждането на конференция се разглежда от тях в мистичен дух. Все едно нейният призрак се завръща и се опитва да ги накара да разглеждат изложба на Николай Рьорих. В изявленията на десните става ясно, че те виждат своята мисия като борба с миналото, фигурите от миналото и така нататък, няма да ви пресъздавам докрай баналните дрънканици на психодясното. Само като вещ социален психиатър ще вметна, че понеже природата не е измислила начин халоперидол да се даде колективно на една бойна група от съскачи, то официален етикет към тях е да не спираме да се шегуваме, защото лудите, знаем, че са любимци на Аллах, много мразят някой да измисля вицове за тяхната шизофрения.

В случая обаче вицът не съм го измисли аз, а самата подла природа на българските политически реалности.

Тези дни премиерът (по ирония на съдбата пак същия Бойко Борисов, но целият намацан от реформаторски пъпки), преди да реши да се заеми с големите въпроси на съдебната реформа, колективно сподели, че неговият кабинет е осъществил мечтата на Людмила Живкова - изложба в Лувъра. И дори го спомена в един, така да се каже, позитивен план. Четох стенограмата, четох я отново, очаквах след тези думи представителите на Реформаторския блок да вдигнат шум до небето и ужасено да напуснат заседанието, коалицията, а дори и България, понеже са споменали името на една комунистка по този начин. Ама, греда! Никой дума не обелва, всички си налягат парцалите, гледат умно и няма кой да нададе поне един реформаторски вопъл на протест. Тишина. Тишинаааа, само тя ми остана след теб...

Зачудих се къде ли са бойните хунвейбини от 2012 година? Дали преживят тъпо пред екраните, слушайки как техния коалиционен партньор възкресява мечтата на тяхната "любимка"? Дали един от тях е свил безпомощно юмруци и е извикал към тавана: "Раданееее, това не се търпи, Раданеее!". Дали някой от тях поне написа протестен статус, за да заяви опозиционно отношение? Къде изчезнаха талибанските бригади за саморазправа с миналото? Къде изчезна полицията на мисълта? Нима онези разпалени смутители на дискусии оставиха единствено своя квартален идиот Манол Глишев да ходи да се бие с паметниците и да се прави на герой, белким някоя дясна мацка му върже? Но пак тишина.

Какво се оказа? Всички дрънканици на Реформаторския блок за преоценка на миналото се оказаха един прост рекламен плакат. Една залъгалка за психо-избиратели. В момента в който надушиха властта като пирани кръв, реформаторите плюха на идеи, идеали и разни други незначителни неща и вероятно биха простили на Борисов, дори и той да разкрие, че има татуировка на Тодор Живков на бицепса. Следващият път, когато чуете реформатор телевизионно да стене, че е носител на небесен морал и слънчеви принципи просто му припомнете това. Не само преглътнаха Бойко Борисов, те преглътнаха и Людмила Живкова. 

Очевидно това е големият смисъл на реформаторството - да плюеш всичко в което си вярвал, защото просто властта го изисква. Какви времена, пееше техният бард Георги Минчев, който дори не успя да види своята собствена политическа лудница в най-големият й блясък.

Ето защо похожденията срещу паметниците не са страшни. Защото се правят от хора, които не следват идеи, а портфейли. За тях вече няма принципи. Което може и да подсказва, че не са луди. Лудите все пак са принципни в своя алтернативен поглед към света. Тези се оказаха просто безгръбначни.

Заради това внасям официално предложение Рефоматорския блок да бъде прегръстен на ЦДГ "Людмила Живкова". И, да, знам, че няма да има против. 

Те все пак осъществиха мечтата й.   

На кого в Украйна му пречи Николай Кузнецов?

Само преди няколко дни една новина обиколи целия руски нет, но в България никой не написа за нея. Вероятно новината е малка, дребна, незначителна, но тя се отнася за един от героите на моите детство и заради това не можах да я отмина. В украинското село Повча, което се намира в областта с централен град Ровно и заради това наричана Ровненска, махнаха бюста на легендарният разузнавач Николай Кузнецов. Паметникът бил заместен с украинско знаме. Всичко това е част от битката на бандеровците с паметниците, които им напомнят за тяхното поражение. Не напразно Върховната Рада на Украйна прие един изключително идиотски, а следователно и абсолютно недействащ закон с който приравни комунистическата символика към нацистката. Това е нещо, което е в състояние да предизвика оргазъм във всяка дясна душа в България, а очевидно и в Украйна, но изравняването на символиката по този начин е не само деморализиращо, това е разтърсващо посегателство срещу историческата истина и по същество е реабилитация на толкова мракобесни страсти, че навремето дори нацистите са се боели от тях.

Никога не съм разбирал фетишисткото задоволяване на страсти чрез битката с паметници, но посягането на Кузнецов е симптом за политически, морален, а и ценностен разпад. Защото Кузнецов не е кой да е, това е човек-легенда.

Няколко думи за него, защото в епохата на вечната амнезия трябва да си припомняме дори и най-големите.

Сръбският публицист Бранко Китанович бе озаглавил книгата си за Кузнецов "Човекът, който разтърси Третият райх". Изключително мощно, а и невероятно вярно заглавие.

Николай Кузнецов е един съвсем обикновен човек преди Втората световна война, който дори е бил преследван от органите. Когато войната избухва обаче той става един от топ-разузнавачите на Съветския съюз, защото знае немски перфектно, идеално се вписва в представата на германците за ариец и под името Паул Зиберт той действа в немския тил на територията на Украйна. Информацията до която достига Кузнецов е огромна. Той успява първи да научи дори, че германците подготвят покушение срещу Сталин, Рузвелт и Чърчил при тяхната среща в Техеран. Сред големите заслуги на Кузнецов е и това, че при своя среща с нацисткия губернатор на Украйна райхскомисар Ерик Кох за първи път дочува изпускането на висшия нацист за плановете на Хитлер за атака на Курската дъга. Това се случва при опит за ликвидирането на Кох, който се проваля, но измъкнатата информация след това се оказва безценна. Тези, а и много други на Кузнецов наистина го правят легендарна фигура при това без да го главозамаят нито за миг. В книгата си "Силните духом" командира на партизанския отряд към който е бил зачислен Кузнецов Дмитрий Медведев (съвпадението на името с това на настоящия премиер на РФ е случайност) също казва, че приносът на разузнавача за разгрома на окупаторите, а и за битката срещу бандеровците е огромен.

През 1944 година, когато прикрието на Кузнецов вече е съвсем компроментирано и нацистите, както и техните украински помощници почват да го издирват, човекът-легенда загива от ръцете на Украинската въстаническа армия, националистите, които сътрудничат на нацистите. Сега като се замисля май беше логично да стигнат до неговия паметник. В Украйна днес управляват именно наследниците на бандеровските националисти. Самото присъствие на Кузнецов във вид на паметник е напомняне за това, че един път вече бяха разгромени и то жестоко, че тяхната нечовешка злоба и престъпления бяха прекъснати. Посмъртното отмъщение на фашагите може да бъде единствено този символен вандализъм, тази абсолютна шизофрения - от една страна постоянно да питаш "къде видяхте бандеровци?", а от друга да обявяваш бандеровците за национални герои и да посягаш на паметниците на легендарни хора.

Аз израснах с книги за Кузнецов и заради това новината ме потресе. Тя просто е поредното доказателство за черната лудост, която се е настанила в Украйна. Лудост, маскирана с евроатлантически клишета, но носеща същия мизантропски и човеконенавистен характер.

Самата смърт на Кузнецов, а и неговият живот постоянно напомнят на днешните управници, че тези с които се гордеят съвсем не са били борци за освобождение, а психопати, чудовища и откровени масови убийци. И като не можеш да заличиш историята ти остава единствено да изличиш паметта.

Същото се случва и в Киев. Наскоро група ветерани от Великата отечествена война се събраха пред паметника на генерал Николай Ватунин, заради слуховете, че управата на украинската столица иска да премахне монумента. Какъв е грехът на Ватутин? Ами много просто - именно под негово ръководство на 6 ноември 1943 година Червената армия освобождава Киев. Това е прегрешението на генерала - че гони хитлеристите от украинската столица и смазва бандеровската съпротива. Самият Ватунин няколко месеца след освобождението на Киев е ранен при битка с Украинската въстаническа армия и шест седмици по-късно умира. Ватутин би трябвало поне да бъде пощаден от кървавите лапи на новата власт, но хората не напразно се притесняват. Те знаят, че нацизмът в мозъка е нелечим. Големият грях на Европа е, че припозна бандеровци като носители на европейски идеали и сега с това признание те могат да свършат два милиона безобразия.

Точно това е отвратителното на битката с паметници. Тези, които днес се бият с тях носят ясното знание, че в конкретната историческа ситуация, която момументите увековечават, те щяха да бъдат от страната на злото, от страната на мрака, част от батальоните на масовите убийци, от тези, които маршируваха с вдигната ръка и фанатичен пламък в очите. 

Това се отнася не само за украинското мракобесие, но и за техните епигони у нас. Тук психодясното отдавна воюва с паметта и с паметниците, но с толкова крехки успехи, че все повече се озлобяват и озверяват. И именно тези плюнки на истерия лично мен ме изпълват с някакъв исторически оптимизъм. Винаги е позитивно да гледаш как неонацистчета истерясват, плюнчат се и вият безсилно срещу историята. 

Защото тя, историята, обикновено винаги ги затрупва със своите непоколебими истини. 

Парижкият романс на Борисов

След като напълно погреба идеята за "новия" Бойко Борисов и със серия от медийни изяви в стил "поток на съзнанието" даде да се разбере, че "старият" всъщност никога не си е тръгвал, премиерът реши, че България му е тясна и време да завладее Европа със своята новооткрита харизма. Именно поради тази причина е добре човек да се концентрира върху съобщението от пресцентъра на ГЕРБ за срещата Борисов-Никола Саркози в Париж вчера. От нея човек остава с усещането, че първата работа на френския политик е била да клекне в краката на балканския управленец и да зацелува обувките му.

"Ти си най-оцеляващия", "ти нямаш загуби, а само победи" бил казал Саркози, вероятно опиянен от любов към местните ни политически реалности. Не ме разбирайте грешно - не смятам, че съобщението е лъжливо и е напълно възможно Саркози да е изрекъл всичко това, но разкано от пресцентъра на ГЕРБ събието изглежда повече като любовна среща в кафене в Монмартър, отколкото нормален политически разговор. Иначе как да си обясним подчертаването на фрази на Саркози като: "Още когато те видях знаех, че ще станем приятели. Много обичам България".

Всъщност наблягането на тези тежки фрази е вид подмяна. Тя замества политическото със сапуненото и така замъглява коварното усещане, че повечето от подкрепата, която получава българската държава е единствено на думи. 

Но, ако бъдем честни, Бойко Борисов не се нуждае друго. За него постиганего на реален национален интерес е някаква незначителна подробност, досаден шум между фразите, които разбира - "Конгратюлейшънс" и "Знаех, че ще станем приятели". Точно заради това насрещните му думи са не по-малко разпенени от романтика. Пред Саркози той заявява, че има добри отношения с Оланд, с Манюел Валс, със самия Саркози - изобщо, че Бойко Борисов е любимец на целия политически модел на Франция. Майстор на получаването на топли думи. Политик, чиято дейност спира до прессъобщението като розов роман. А след това пустота. 

Пустота политическа, управленска и обществена.