Нищо не показва по-добре интелектуалната, социалната и
моралната катастрофа на българското общество в която се давим вече 28 години,
от миговете в които някаква огромна трагедия сполетява страната. Изведнъж цялата
натрупана безпомощност, стаена агресия, интелектуални дефицити и жълтина на
битието се проявяват в медийното отразяване на събитието. Оказа се, че дъно
няма, дъното е просто философска категория, а единствената реалност е
безкрайното етично падение в бездна без изход. Катастрофата с обърнатия автобус
на магистрала "Тракия" за пореден път съживи този философски ужас и
му даде нова медийна плът, подобно на зомби, което при всяко пълнолуние
изпълзява от гроба си.
Става огромна трагедия, има много загинали, спасителната
операция още е в ход, а какво правят през това време журналистите? Ами просто е
- тикат се с камерите на мястото на събитието, газят там, където не им е
мястото да се намират, бутат микрофони пред лицата на неадекватни от скръб,
потрес и ужас хора и това трябва да минава за "репортаж от мястото на
събитието". Това е потрес, а не отразяване. Заради това камерите и на
двете най-големи национални телевизии станаха обект на вербална агресия този
път. Завършил съм журналистика, винаги съм на страната на медиите. Този път
обаче не намерих причини да го направя. Викащите не бяха агресивни биячи, а
смазани от ужас хора. Един от тях буквално през сълзи изрече: "Тук умират
хора, а вие искате сензации да правите". Уви, репортерът не се трогна от
тази тирада, а влезе в дълги обяснения, че неговата работа е да се намира на
мястото на инцидента и да прави точно това, което прави. Само, че да подаваш
микрофон на хора в носилки не е поведение на журналист. Това е поведение на
лешояд. На някакво медийно ГМО, което примлясква от вида на кръв и живее от
човешкото страдание. Гледах всички включвания от "мястото на
събитието". Имаше и добри. Но като цяла атмосферата в медиите прилича на
някакъв постапокалипсис, където са се разпаднали основни ценности, основни светли
емоции и се съществува единствено във вампирски мрак. Заради това деградацията
там е най-очевидна. Медиите вече не отразяват събития, те са само регистратори
на безкрайна чернота. То заради това е трудно да се гледа или прочете качествен
репортаж напоследък. Всичко е потънало в прахта на скуката, в повтарящия се
мизансцен на абсолютно безсмислени предавания от "мястото на
събитието", обикновено пред празни институции и нощни сгради на
министерства. И заради това все по-често бунтът на хората срещу тоталната
катастрофа на живота е насочен към медиите. Медиите са власт с влияние,
последната реална преграда срещу пълния хаос, но когато медийният потребител не
види нито веднъж себе си и своите проблеми, а потъне в море от кръв и трагедии,
тогава той се чувства предаден и самотен. И според мен честота на тези
избухвания ще се увеличи, защото никой не може да съществува безкрайно в
подобен тъжен и сковаващ мрак.
И само да споделя, за да бъда напълно ясен - медиите не
са виновни. Те са огледало, което отразява мрака в който е потънало нашето
общество и няма как да бъдат нещо различно от него. Просто при тях отражението
е най-ярко и шумно и заради това са обречени да стават първа мишена за анализ,
когато се говори за моралната катастрофа.
Когато медиите, последният пристан за колективното
съзнание на държавата, не са в състояние да ни предадат реалността адекватно,
тогава те затъват в тресавище от чернотия и бедствия, които най-добре ни
демонстрират защо у нас катастрофите не водят към научени уроци, обединение или
някаква проява на общо усилие за оправяне. Българският свят е драматично
разкъсан и изнасилен и той съществува само от катастрофа до катастрофа.
Претръпналите ментални сетива на нацията, няма да е пресилено да го кажем, вече
приличат по-скоро на симптом за кататония. И в такова състояние обикновените
новини вече не вършат работа. Телесата на този народ отново и отново биват
удряни с електрическия ток на сензациите, мегаскандалите и огромните трагедии.
Това е единственото време в което у хората се пробужда инстинкт за съзнание, но
това е само за малко, преди чернотата на живота отново да угаси всички лампи.
Именно през медийната картина на живота можем да
установим и друг плашещ факт. Българското общество не се учи от трагедиите. Те
се повтарят с библейска цикличност, с апокалиптична повтаряемост, но между едно
бедствие и друго сякаш няма нищо общо. Трагедии бързо се оспамват с думи, с
много празна словесност и съболезнования, а след това зее вакуум, някаква
празна дупка докато отново не се повтори кръвопролитие, катастрофа, бедствие
или някаква друга трагедия. Всъщност безобразието на нашето съществуване се
корени в това, че в България никой никого не чува. Ние сме общество от глухи,
потънали в себе си хора. Вероятно трагедиите така мобилизират медиите и изваждат
лешоядското у тях е, защото единствено и само в мигове на голяма катастрофа
хората са настроени да слушат, единствено тогава искат отговори, настояват за
отговорност. А може и обяснението да е по-банално и гадно - просто бедността да
ни е направила лоши хора и това веднага да се отразява в медийното огледало.
Защото е достатъчно човек да се огледа наоколо, за да разбере как ежедневната
нетърпеливост вече отдавна е станала агресивна, крайна и брутална, размяната на
обиди е ежедневие, шофирането в България е ад. Наскоро бях в Азербайджан и през
цялото време осъзнавах, че нещо ми липсва. На втория ден загрях - никой не
бибиткаше с волан. Този звук напълно отсъстваше от пейзажа. Може би цялата тази
напрегнатост и агресия вече прояждат като раков тумор обществото и това да ни
води до безизходното положение на отчаянието.
Аз обичам да гледам документални филми за самолетни
катастрофи. Защото напълно нелогично вероятно, но те ме успокояват относно
летенето със самолет. Просто повечето от тези филми показват какво разследване
предизвиква всяка катастрофа, как после се изпипват и най-малките детайли,
взимат се и най-малките поуки, за да могат самолетите да бъдат направени
по-сигурни.
България живее в свят обратен на тези филми. Тук обичаме
да плачем след катастрофи и жертви, но не и да си взимаме поуки от тях. Всеки
път полагаме цветя пред поредните българи отишли си заради някакво безумие, а
после красиво и самодоволно забравяме за тях. Почти съм убеден, че ако бяха
живи повечето жертви нямаше да искат да живеят в такъв свят. Защото можеше поне
в тяхна памет и чест да се научим да си подреждаме нещата и да живеем в
по-правилна държава. За съжаление това засега са само празни думи и то напълно
необосновани. Защото пред очите си имаме медийно наслаждение от смъртта,
обществена парализа на морала и една страна, която се събужда само, когато
самолетът вече напълно се е разбил в земята и пламъци лизват черното небе. Но с
всичко това не искам да предизвиквам безкраен песимизъм. Просто ми се иска след
някоя трагедия да видя обществено обединино. Ама наистина обединено и насочено
към общата цел - България да излезе за малко от самозатворената реалност на
своя собствен мрак от катастрофи и медийни сладострастни лиги. За това няма
универсални рецепти, но пък, надявам се, много се надявам, да няма и трагедии,
които се точат по цяла вечност и малко отгоре.
No comments:
Post a Comment