Когато преходът в България започна като хронично
венерологично заболяване никой не подозираше, че тази дума ще стане прокълната
и, че всички колективно ще го намразят до дъното на душата си. Едните, защото
той ги декласира и трайно остави на социалното дъно, а другите, защото
виденията им изобщо не се сбъднаха и заради това всичко, което се случи бе
приписано на някаква могъща комунистическа конспирация. И не се заблуждавайте -
дори и след 50 години, когато едва ли ще има някой жив да помни, все още ще се
намират хора, които с параноична слюнка на уста ще настояват за лустрация като
универсален отговор на вътрешните им терзания. Но всъщност говорихме не за
бъдещето, а за началото. Поради много причини за които сега не е удобно да се
говори социализмът у нас реши достатъчно на брой проблеми, трупани с години в
историята и оставени да се забатачат като гноясала рана. И заради това, когато
преходът дойде светлото бъдеще много трудно подложеше на описание с политически
и идеологически термини. Не можеш да кажеш на един човек, че утре ще го хвърлиш
на свободния пазар, ще го лишиш от социална сигурност, ще отнемеш шансовете на
децата му, най-вероятно ще си загуби апартамента и ще потъне в дългове, а след
това дълго ще бъде преследван от колекторски фирми, ЧСИ-та и досадни
махмурлуци, резултата от опита да забрави всичко това. И заради това на
хоризонта се появи най-идеалната формула - "бананите". О, да! Колко
лесно беше всичко. И до днес, ако се заровите в интернет ще откриете историите
на десетки хора, които очевидно са прекарали мрачния авторитаризъм в мечтата за
банани всеки ден. Тази липса ги е тормозела, разкъсвала, унищожавала,
унижавала, мачкала и ги е карала да четат "Фашизмът" на Желю Желев
под юргана. И така - преходът дойде с идеята за банани всеки ден. Мечтата
получи консуматорска плът. Свободата ни бе разказана като консумация. Като едно
безкрайно потребление, където всеки ще има достъп до стоките на богаташите от
Монте Карло и до елитния хайвер, шампанско и банани в които се къпят руските
олигарси и световните финансови акули. Политическият човек трябваше да остане в
историята като ненужен остатък на комунизма, но виж за глобалния консуматор
бъдещето беше светло, безоблачно, радостно и безгрижно. Кой може да се оплаче
от живот в който във всеки магазин има банани? Утопия.
Точно така беше дадено началото на мразения преход. А
този разказ и досега минава като ментален вирус пред една част от градската
снобария, която не е виждала реален живот дори от 2 километра дистанция. Но
именно поради тази причина от ден номер 1 беше ясно, че този разказ е обречен
на безславен край. Защото, когато опишеш свободата консумативно, открието, че
на теб ти пробутват второ качество храни е отрезвяващо като ритник в зъбите. А
всички знаехме, че това откритие рано или късно ще сполети публиката, която все
пак обикаля по белия свят, сравнява цените в магазините, реално опитва чуждите
стоки и не е толкова глупава, нито затъпяла от чалга и от Бойко Борисов, че да
не направи сравнението. Всички видяха, че западните парфюми траят по-дълго от
българските, че шоколадът им има различно качество, че дрехите им са с друга
трайност, че нещо там е по-различно отколкото тук. И въпросът съвсем не е, че
сега властта се опитва да яхне тази вълна и да вдигне шум по темата, а защо го
направи сега? Ами, защото видя, че този път няма измъкване - натрупа се
достатъчно критична маса от хора, които трудно понасят факта да бъдат третирани
като втора ръка консуматори, на които можеш да изсипеш боклуците си и да се
надяваш да ги платят пет пъти по-скъпо. В този смисъл властта не само не
започва този разговор. Обратното е - тя се опитва да оцелее, да се представи за
жертва на твърде голямо доверие, на измаменото сираче, което е очаквало нещо
друго. Поне именно в този дух можем да си преведем думите на Бойко Борисов тези
дни, който тръгна да ръмжи обидено и свръхтеатрално. Това не е тема за
отклоняване на вниманието. Това е начин на управлението да се опита да долови и
да изкаже едно неясно и сподавено ръмжене, което отдавна се заражда в
колективно гърло на хората. Опасявам се, че е твърде късно.
Но основната вина за това глобално разочарование носят
разказвачите за бананите. Те продадоха прехода като консумативен блян и сега
гледат с лек ужас и дори презрение на гнева на консуматорите. Просто беше време
да се сблъскат с него. И точно заради това най-смешно в цялата история не е
поведението на Борисов, нито опитите за патетика на властта, най-смешно е да
гледаш как бананолюбците пишат гневни есета срещу гнева на българите. Защото,
ако човек си направи труда и пожертва няколко мозъчни клетки да прелети през
десните сайтове ще види цяла палитра от текстове в подобен дух. В един от
стожерите на либералната мисъл откриваме текст в който авторката се опитва да
иронизира думите на Лиляна Павлова, че в шоколадите, които продавали у нас
нямало толкова лешници, колкото в западните страни. Това е смешно, хахахах,
разбирате ли, колко смешно - разказаното било пропагандна схема. Далеч съм
мисълта да отбранявам нелепият битовизъм на Павлова, но ако има нещо по-нелепо
- това е да се опитваш да отречеш очевидно. Страните от Източна Европа отдавна
са нещо като комерсиално бунище на която се реализират боклуците на останалата
част от ЕС. И под "боклуци" нямам предвид, че това са негодни стоки,
а просто стоки, които не биха могли да бъдат реализирани в западните страни.
Вероятно подобно нещо можеше да трае дълго в неинформационен свят, но подобна
схема беше обречена на провал в дигитална и пътуваща епоха. Но бананолюбците
обожават да отричат това, което е пред очите им. И почват да вадят всякакви
аргументи от ръкава си - как така държавата щяла да се намесва в
ценообразуването! Това е шок! Ужас! Бомба! И пропускат, че тук не става дума за
нормален процес на ценообразуване, а за съвсем реална спекулация. И ако една
държава не е в състояние да спре спекулата, тогава тя просто може да бъде
закрита и да й се махне за сбогом.
Тъпо е да си представял свободата като равен достъп до
стоки, а днес да стоиш и да оправдаваш една чудовищна несправедливост. Дори е
обратното - искрените адепти на банановата утопия трябваше да са първи на
барикадата по тази тема, да се гневят, да настояват за отговори, да искат
мечтата им да бъде съотнесена съм реалността. Днес вече разбираме, че онзи
разказ е бил приказка за наивници. Онези винаги са знаели, че ние ще бъдем
второ качество хора, но са се надявали тях по някакъв мистичен начин да ги
причислят към людете първа ръка. Само, че когато те хранят с плява това е
процес, който засяга всички. Всички заедно нагъваме свръхскъпото палмово масло
и се чудим какво ни сполетя.
Не забравяйте никога - продадоха ви го с бананите.
А тези, които ви го продадоха днес ни мразят, че повече
не искаме да ядем боклуци.
Тоест не искаме да вярваме в тяхната прекрасна и
гнусна измислица.
No comments:
Post a Comment