Идва ли краят на българските олигарси?

От началото на август досега цари необичайно раздвижване из публичното пространство. Два месеца сме свидетели на засилена прокурорска активност, шумни акции срещу известни бизнесмени, драматични изявления, издирвания през Интерпол и цяла купчина медийни спекулации. Човешкото съзнание е в капана веднага да направи историческа аналогия, въпреки че това е обикновено е улица без изход. Но последният път, когато видяхме толкова активна прокуратура беше в горещото начало на 2013 година. Малко след това първото правителство на Борисов падна, хора излязоха на улиците, а на хоризонта се появиха съвсем реални предсрочни избори. Историята никога не се повтаря, но е добре да имаме едно наум, когато говорим за тези събития. В България параноята не е болест, а здрав разум, който постоянно се опитва да ти отвори очите, че случайности няма.

В Турция шумно беше арестуван милионерът Бенчо Бенчев, червен общински съветник в Бургас, добра душа, осигурила пътуване на Митьо Очите в Турция. Малко след това под ударите на прокуратурата попадна Ветко Арабаджиев и жена му Маринела. Двамата уви не бяха арестувани, защото били в чужбина, но за сметка на това го отнесе най-малкият им син. Въпреки уверенията на адвоката на бизнесмена, че клиентът му ще се върне досега не сме видели Ветко в България. А най-вероятно и няма да го видим. В градските легенди обаче ще остане историята за сумата от 10 милиона лева, открита в кутии за обувки, куфари и други банално битови неща. След това на мушката застана и алкохолният бос Миню Стайков, който беше арестуван, а фабриките му запечатани.

Медийният блясък не бива да ни заслепява. Защото във всички истории има повече въпроси отколкото отговори. Нито Бенчев, нито Арабаджиев, още по-малко Стайков са икономически фактори отскоро. За тяхната дейност се знае отдавна, говори се под сурдинка и шепнешком и заради това няма как да не се зачудим защо органите за сигурност се сетиха за акции чак сега. При това част от тях бяха изпълнени удивително странно и глупаво. Например - митничарите запечаха заводите на Миню Стайков точно в разгара на сезона на гроздобера и принудиха стотици да излязат на улицата на протест. Наложи се съдът да излезе със специално решение за отварянето на производството отново.

Въпреки очевидните пукнатини обаче много хора се изпълниха с надежда, че най-накрая държавата се събужда и тръгва на поход срещу голямата олигархия. На всеки му се иска да е така. Факт е, че част от представителите на ГЕРБ се опитаха да осмучат тези акции, да ги представят като някакъв оргазмичен антикорупционен порив, но самият факт, че такива акции се използват за пиар подсказва, че в тях има нещо гнило, нечистоплътно и недиозказано. Защото ударените днес постигнаха основен разцвет именно при Борисов. Нима едва сега държавата проумя това?

Истината е малко-различна и много по-тъжна. Ударите по конкретни фигури са ефектни, медийни, бляскави, но по никакъв начин не разтърсват основите на създадената система. Лицата са лесно подменяеми. Днес е Миню Стайков, утре е някой друг алкохолен бос с политическа паяжина и хищен апетит. Светските новини допреди месец се опияняваха да описват архитектурните разкошества и кичозни финтифлюшки от фантазията на госпожа Маринела Арабаджиева, но утре ще я замени друга империатрица на кича. Болезнено е, но проблемът не опира до хората на повърхността, а до задкулисните корпоративни основни, които създават олигархичните зависимости. Когато имаш добре сработена фабрика няма значение кой ще е нейния директор. Точно заради това например навремето Маркс казваше, че истинският политически анализ може и трябва да мине без имена. Имената са само прах в очите, но под тях стоят процеси, които трябва да бъдат разбрани в дълбочина. А процесът в България се крие в изградената стройна система на почти феодални отношения между бизнеса, държавата и политиката. Едрият бизнес като раков тумор е проникнал в политическите партии и съществува през различни мнозинства в парламента. Любимият номер на десницата е да говори за "червената олигархия" пропускайки да спомене как същата тази червена олигархия си живее повече от добре при техните управления. Олигархията е надпартийна, тя не се ръководи от политически идеи, а се движи от своята алчност и банкови сметки. Заради това отстрелването на един-двама едри бизнесмени изобщо не решава проблема. Точно както навремето мутренската война не ни извади от блатото на организираната престъпност, а затегна примката още повече във врата на обикновените българи. Атаката срещу днешните мишени може да е просто процес на преразпределяне на пазари и влияние и да няма нищо общо с истинската битка срещу корупцията, която повечето българи чакат като последното им желание да видят реално действие за справедливост.

Заради това гледането как видни олигарси страдат може да носи известно удовлетворение, но е ясно, че това нищо няма да промени, защото е само театър на сенките. И знам, че това, което ще кажа е банално, но не съм виновен, че 30 години празни обороти предизвикаха страховита инфлация на езика и красивите думи, но истинската рецепта за справяне е битка с цялата система. Несправедливостта съвсем не е само в това, че стотина души се издигнаха в икономическата стратосфера и живеят почти нереално. Проблемът е, че преходът започна с толкова задушаващо несправедливо разпределение на собствеността, че от тази рана никой, който помни какво се случи, няма да се оправи. Огромно количество държавни активи се оказаха в ръцете на хора, които вместо да развиват национална икономика като вампири изсмукаха финансите и поставиха държавата на колене. И всичко това се случи с мълчаливото съучастие на държавата. Справедливостта няма да дойде с подмяна на действащите лица. Точно обратното - това ще е върховна форма на кризисин пиар. Истинска промяна може да има само с демонтаж на системата. И пак ще се извиня за това, че звучи банално. Но големите истини обикновено са такива.

Кой се плаши от „хвърковатата чета“ на Нинова?

Много медийна ирония, жлъч и присмех се изсипа по повод на идеята на Корнелия Нинова депутатите от БСП да захвърлят за малко парламентарната работа и да тръгнат по срещи с хората от страната. Представител на ГЕРБ дори определи това намерение като "гаф", макар и да не стана ясно поради какви причини го поставя в тази категория. Много сайтове и журналисти наточиха перата, топнаха ги в мастилниците с отрова и се родиха такива зашеметяващи моралистични есета и откровени жълтении, че ми е трудно да ги подредя в ясна класация. В основни линии аргументите бяха едни и същи и всъщност винаги са едни и същи: вижте ги тези морално пропаднали социалисти, с техните скъпи коли, луксозен стандарт и милиони в банките, какво общо имат те с народа, какво могат да му кажат, хахаха, какви измекяри...Подозирам, че всички грешки, пируети и лъкатушения, които е направила БСП в годините на мъчителния и безкраен преход могат да бъдат основание за подобна медийна картечна стрелба. Макар че от друга страна ми е интересно какво точно очакват майсторите на иронията от една опозиция? Да стои и вдъхновено да ръкопляска? Да преживява в парламентарното безвремие и политически вакуум? Да очаква събитията да се случат вместо нея и без нея?

Добра, лоша, бяла, черна, БСП е единствената опозиционна партия в рамките на 44-ото Народно събрание и заради това нейните действия и бездействия са в микроскопа на общественото вниманието. Ние дори си имаме нещо като екзотичен феномен - най-големите медии, най-шумните журналисти, анализаторите, които най-често получават достъп до телевизионните студиа се занимават основно и само с проблемите на БСП, както и вътрешните драми там. Почти никога няма да имате удоволствието да се насладите на качествен анализ за ситуацията в ГЕРБ, за проблемите в управлението, за безкрайния кошмар от грешки и недомислия там. Всички се занимават с БСП, с Корнелия Нинова и така нататък. Това не е непременно лош процес. В крайна сметка медийното заклеймяване на левицата е ясен признак, че все пак тя представлява опасност за сегашното статукво. Никой не сатанизира безобидните. Никой не би губил време да интриганства на едро за партия, която е потънала в безвремието и не е носи предизвикателство. А това е една освежителна промяна за БСП. Трябва ли да ви припомням, че само преди няколко години ехидни полудесни медийни шамани и колективното гербаджийско високомерие бяха отписали БСП. Всички брояха времето и чакаха кога левицата ще издъхне в безкрайни мъки и ще освободи политическата сцена. Подозирам, че голяма част от злобата и сегашното интриганство се дължи на мъката от неизпълнената прогноза и пророчество. От 1990 година досега винаги някой очаква БСП да изчезне по някакъв мистичен начин, да се оттегли в небитието и да спре да безпокои демократичните съвести и моралисти, ама това никога не се случва. Онази рубрика от първите години на прехода в "Дума" "Ние пак сме тук" се оказа проклятието на немощната десница, а и проклятието на обслужващия настоящата власт медиен персонал. Заради това идеята за отиване сред хората бе заредена с взрив от самото начало. Много хора искат от БСП просто да си стои мирна и да не дава знаци за своето съществуване. Отказът от колаборация със статуквото притеснява, защото подсказва, че много от схемите, паяжините и корпоративните мрежи могат все пак да бъдат разрушени и местните феодали на ГЕРБ внезапно да се окажат на сухо, преглъщайки като копърки хванати в мрежата, която ще ги изсипе в канализацията на историята. 

БСП е партия, която има тежък, болезнен и почти смъртоносен опит от скъсването на връзката със своите избиратели. Точно това се случи в периода 2013-2015 година. На изборите, проведени на 12 май 2013 година левицата остана втора, но заедно с ДПС успя да формира правителството на Пламен Орешарски, оставяйки първата политическа сила ГЕРБ в опозиция. Точно тогава стана катастрофалното номиниране и назначение на Делян Пеевски за шеф на ДАНС на 14 юни и серия от протести заляха София. В тази ситуация БСП имаше различни варианти за действие, но тя избра да се вкопчи във властта с цената на безбройни компромиси, пренебрегване на волята на избирателите и захвърляне на предизборната програма настрани. Въпреки нестабилната политическа обстановка и изострената ситуация на политическа криза левицата успя да докрета до европейските избори през 2014 година, но там беше посечена не от друг, а от своите избиратели. Те просто не излязоха да гласуват. Не отидаха да пуснат бюлетина за друг, а избраха да си останат по домовете. Така се получи парадоксална ситуация - ГЕРБ спечелиха изборите, а БСП и ДПС получиха по равен брой евродепутати - 4. В такава ситуация тогавашния лидер на ДПС Лютви Местан реши, че пъзелът става твърде сложен и на практика прекрати съществуването на правителството. У левите симпатизанти обаче остана трайното усещане, че тяхната партия напълно е подчинила своите действия на ДПС, а техните представители са станали просто пионки в някаква задкулисна корпоративно-политическа схема. Предсрочните избори същата година показаха, че огорчението продължава. БСП се срина електорално и в следващия парламент партията имаше само 39 депутати, които впоследствие намаляха с един, защото Георги Кадиев се самообяви за независим. Левицата се нуждаеше от кауза, която укрепи нейните управленски мускули в периода "Орешарски" и на масата беше извадена мистичната дума "реиндустриализация". Проблемът беше, че правителството не направи нищо значимо в тази посока. Реиндустриализацията се оказа красива рекламна опаковка без съдържание и действия. Заради това политическата катастрофа беше неизбежна. Местните избори през 2015 година пък показаха, че кризата продължава с пълна сила. Левицата получи само около 400 хиляди гласа в национален мащаб (най-ниския резултат по време на прехода) и остана без кмет в нито един от областните градове. След като прахта от фиаското се слегна се оказа, че най-големият град, управляван от БСП е Асеновград и всичко това се дължеше именно на скъсаната връзка с избирателите, на разрушената комуникация с тях, на фантазията, че социалистите могат да съществуват като партия в името на властта, без идеологически пласт и идейна програма.

Така БСП научи по възможно най-трудния начин най-важния урок в политиката - обещаеш ли нещо трябва да подчиниш всичките си действия за неговото изпълнение, защото обратното е път към пропастта. Също така стана ясно, че избирателят не е просто неясен обект на желание, а най-важната част от стратегията за получаването на власт. Не можеш да си алтернатива без да имаш доверие. Няма как да промениш каквото й да е, ако избирателите се колебаят дали да излязат от къщи в деня на вота.

Eдно нещо не може да се отрече на Нинова - тя знае как да възпалява нервната система на ГЕРБ и да се разхожда по всичките им болезнени точки. Нещо, което нито Сергей Станишев, нито Михаил Миков успяха да постигнат в същата степен. Единственият случай в който Станишев се доближи до Нинова беше, когато посрещна представителите на ГЕРБ със станалата култова реплика "Здравейте, циркаджии".

Талантът на Нинова е интуитивно да настъпва политическите слабини на управляващата партия. Последно ги сгащи с тяхната позиция за Орбан и най-вече с хлъзгавото поведение на Борисов по темата, който обяви, че цяло решение на МС няма "правна стойност". Вече стана практика след всяка проява на Нинова ГЕРБ да свикват пресконференция да се обясняват. Не знам дали виждат в това израз на сила, признаците са по-скоро за обратното. Последно Тома Биков блесна с прозрението, че Нинова може да стане индивидуален член на ЕНП, ако иска, но такива постни шегички няма как да скрият проблема. ГЕРБ са се самоизолирали в кулата от слонова кост и си въобразяват, че хората оценяват техните действия. Това, че си похитил политически държавната администрация и я държиш като избирателен заложник обаче не ти дава политическа легитимност и Нинова го усеща. Точно заради това формира и "хвърковатите чети". БСП отдавна знае, че има едно сдържано обществено недоволство, което от ден на ден клокочи все по-силно. Много хора не харесват БСП, дори откровено я мразят, но са наясно, че България не може да кара повече така. И всъщност стратегията "отиваме при хората да ги питаме за нашите идеи" е опит да се доближиш максимално близо до това недоволство, дори и с риска неговите експлозии да ти опърлят веждите. БСП се стреми точно към това. Защото този клокочещ гняв може да бъде разрушителен. Досега на два пъти за близо 30 години българите са давали цялата власт на извънпарламентарна партия. Така България се сдоби първо с НДСВ, после с ГЕРБ, а последствията са трудно изчислими. Виждаме, че на старта загравят доста кандидати за чудотворци, а след всеки следващ опит България се събужда все по-бедна и отчаяна. И като участник в тези срещи мога да кажа - хората, дори и когато не са социалисти, вече не приемат липсата на посока и ясен план за бъдещето. Не приемат цялата ни външна политика да бъде подчинена на желанието на Борисов да се снима с Тръмп и да получи погалване по перчема от началниците. Не приемат състоянието на здравната система и западащото образование. Не приемат дебатите в парламента да нямат нищо общо с техните проблеми. Чух някой да казва, че Нинова и БСП готвели Априлско въстание. Или нещо, което може да бъде описано с подобни термини. Това е проблем. Защото тези, които го казват май са приели идеята, че ГЕРБ са несменяеми въпреки дивотиите и глупостите, които вършат всеки ден. А БСП поне показа, че не се страхува да отиде при хората. С ясното съзнание, че обвинителните пръсти ще сочат и към нея. Ама пък това е някакво начало...

Малко късничко се сетихте да бъдете ДУМА

Прочетох емоционалния текст на Албена Шавел, на който "Поглед" даде охотно трибуна и вероятно щях да напиша този отговор, дори и да не бях замесен в статията. За да го докажа изобщо няма да коментирам съмненията и нападките към мене. Нямам намерение да пиша защитна реч, защото колкото и да искам не мога да се почувствам като обвиняем. Не приемам някой да ми търси сметка за позиция, която съм обявил открито, за мнение, което съм изразил с чисто сърце и в подходящо разположение на духа. Не съм направил нищо подмолно. Не съм сътворил никаква интрига. Не съм тръгнал да шушукам по ъглите. С други думи - Албена може и да не е съгласна с мен. Приемам го. Нормално е. Даже мразя, когато всички ми казват "да". Но да тръгва да развива конспиративни теории за моята биография всъщност е подъл и нечестен удар в гърба. Не ви се оплаквам. Вече го приемам за нормално. Но за да бъде напълно ясно - казаното на пленума на БСП е мнение, което бих повторил отново и отново, защото става въпрос за вестник ДУМА, издание на което съм посветил 15 години от живота си. Стига толкова за мен. Нека да си поговорим за друго.

Прочетох текста на Албена с изумление. Винаги съм знаел, че тя е емоционален човек, но емоциите са лош съветник, особено в ситуация, която е заплетена като трилър. На тези емоции обаче аз няма да простя, че се сетиха за ДУМА едва, когато темата стана удобна за вътрешнопартийните крамоли и опозиционни ходове. От няколко години насам ДУМА се е превърнала в бледа сянка на самата себе си, вестник, който вегетираше идейно и журналистически, но темата беше захвърлена в мазето и никой не се сещаше за нея. И стана актуална едва, когато, за първи път от много време насам, промяната в ДУМА е налице.

Дали е добра промяна?

Времето ще покаже.

Аз вярвам в енергията, интелекта и неспирния хъс на Йордан Мичев. И станах да говоря на пленума, защото разговорът тръгна в посока да му търсят сметка защо на първа страница на ДУМА бил сложил снимка на Доган. Ако това ще бъде нивото на разговора за ДУМА на следващ пленум, то той ще мине без моето участие. ДУМА изисква друго ниво на възприемане, разговор за същината, за нивото на журналистика там, за промяна на подхода. Да тръгнем с бакалския тефтер и да питаме защо една или друга дописка е била пусната някъде е убийствено дребнотемие. В статията на Албена се предлага решение на казуса - да махнем Данчо отново и да сядаме да обсъждаме съдбата на ДУМА. Това е все едно да кажеш "дайте да не оперираме гангрената, защото може да има начин да мине от само себе си". Опасявам се, че ДУМА не е тема по която можехме да приложим старото кредо на английския консерватизъм: "няма проблем, който да не може да бъде решен с активно бездействие".

И така стигаме до темата за "БЕЗЗАКОНИЕТО" (запазваме авторския правопис) и нарушаването на устава. И тук вече опираме до истинския живот, където нито една история не е черно-бяла. Всичко е оплетено и сложно като произведение на модерното изкуство. Ако Албена искаше статията й да е искрена и истинска трябваше да я напише поне преди 7-8 години. Защото погазването на устава започна тогава. Защо не бяхме ДУМА, когато няколко поредни ръководства на БСП напълно погазваха уставните процедури. Последният главен редактор на ДУМА избран от пленум беше Ивелин Николов. След това откровената гавра с легендарен журналист като Юрий Борисов продължи няколко години и го държаха само "и.д". Онова не беше ли явно нарушение на устава? Ами после Таня Джаджева? Нея също я направиха и.д. и никой не си отвори устата кандидатурата й да мине през пленум. Тогава някой писа ли "Ние сме ДУМА"? Ако беззаконието беше започнало вчера всеки текст щеше да е мястото си. Но за съжаление това е плачевна тенденция от доста време насам.

На пленума Корнелия Нинова увери, че тя се опитва да промени подхода. Назначават Данчо на изпитателен срок и след 6 месеца, ако сметнат, че се е справил, ще го предложат на пленум да бъде гласуван като главен редактор. Това е обещание дадено на най-висок партиен форум. Всеки има право да харесва или не Корнелия Нинова, но тя се е ангажирала не само с действие, но и със срок. Тоест от много време насам е първият лидер, който се ангажира да поправи беззаконието и да сложи ред в него. Ако това не стане, статията на Албена щеше да е много на място. Подранилият текст обаче напълно унищожава възможността за истинска дискусия около ДУМА, защото темата за вестника не би трябвало да има нищо общо с Нинова, Кирил Добрев, дори и с Александър Симов. Тя трябва да бъде разглеждана в отделен контекст и да не става оръжие за вътрешнопартийни боричкания, които могат да осквернят смисъла и мисията на "левият вестник". И заради това станах да защитя Данчо. Не защото ми е приятел, и не защото той не може сам да покаже мускулите си, а защото не искам да забъркваме новия и.д. главен редактор на ДУМА в калния поток на вътрешните интриги и да разстрелваме морално и политически един журналист, който досега с нито едно действие не е показал, че е нечия марионетка или изпълнител на политически поръчки. И ви казвам честно едно. Аз обичам Албена. Не мога да си представя БСП без нея. 

Но дори и под заплахата от нов текст по мой адрес, пак бих повторил думите си на пленума...

Медийната фото-Голгота на Бойко Борисов

Не знам дали разбрахте, но мисия "Ню Йорк" все пак се увенча с успех. След тридневни мъки, пиар-провали, неуспешни опити да финтира охраната и друга клоунада, Бойко Борисов все пак се сдоби със заветното фото с Доналд Тръмп. Политическият успех е разтърсващ - след първото фиаско, при повторението вече всички можем да се насладим на лицето му, ухилено самодоволно и с тържествуващ вид, а не само на гърба му. Черешката на тортата е, че на снимката присъства и Мелания, която е в състояние да облагороди всеки кадър със своята загадъчна славянска красота и чар. Какво повече може да иска един човек от ръководителя на правителството в страна, която е потънала до ушите в стабилност, дипломатически успехи и икономически просперитет, хейтъри гадни и платени тролове на БСП? Нещо повече - ръководителят на делегацията благородно, с манталитета на истински фото-победител пусна снимката във фейсбук и разреши милостиво да има възможност за "нови "анализи", "препоръки", "тълкувания" и изяви".

Как да не го послуша човек?

Този текст може да се превърне в досаден анализ на това защо Борисов с лакти избута президента Румен Радев от посещение на сесията на ООН и как цялата ни дипломация бе впрегната не да търси постижения, икономически проекти и възможни, а да осигури заветната снимка на ръкостискането. От времената на Тодор Живков вероятно нашите медии не са се занимавали с едно ръкуване така вдъхновено, отдадено и любовно. Разбира се, има една малка разлика. Можете да си мислите каквото искате за Тато, но неговите ръкувания бяха икономически мотивирани и се връщаха като реална полза. Днес не е така. Днес дипломацията ни съществува заради едното селфи. Само за него.

Вместо да се отдаваме на размишления обаче ще се опитаме да проследим лъкатешещата медийна пътека от възторзи, анализаторски оргазми и придихания, които превърнаха Борисов в обект на тотален виртуален присмех и родиха повече смешки дори от концерт на Веселин Маринов. Целият медиен слугинаж на ГЕРБ бе впрегнат да доказва, че фотото с Тръмп изобщо не е било цел на визитата. Самият премиер също ще включи в хора и обидено изсъска буквално следното: "Съжалявам за тази истерия, която се вдигна в България от хейтърите и платените тролове на БСП - Бог ми е свидетел, пък и вие, че по никакъв начин не сме парадирали и не сме казали каквото и да е, освен за това, че съм имал разговори с президента Тръмп. Не ми е целта да се снимаме. На някои може да им е, на мен не ми е."

Опасявам се, че дори в това мелодраматично мнение има една голяма лъжа. Той имал разговор с Тръмп? Сериозно? Трите секунди в които си стиснаха ръцете трябва да минат за разговор? Нима ще се налага по официален път някой да изиска стенограма от този величествен разговор, за да видим какви мощни политически планове могат да се съставят от нещо толкова мимолетно, че дори преждевременната еакулация изглежда като вечност, когато се сравни с тази "среща". Дори новото фото не доказва разговор с Тръмп. Пред нас стои една протоколна снимка, които на такива форуми се правят на килограм. Борисов така и не успя да докаже основната си теза - че изобщо е разменил някаква реплика с Тръмп освен: "Така добре ли е да застана?".

Но нека да не избързваме. Трябва да върнем лентата съвсем малко назад, очевидно действие абсолютно непосилно в истеричната медийна среда в която съществуваме, за да видим митичните тролове на БСП ли са виновни за виртуалната комедия покрай първото фото. Още на 14 септември до медиите стига информация, че Бойко Борисов ще се срещне с американския президент на форума на ООН. Информацията идва от сърцето на Министерския съвет- шефката на кабинета на Бойко Борисов Румяна Бъчварова. Уверението е направено пред сайта "Епицентър". В него можем да срещнем ключово изречение: "Това ще е първата среща на двамата държавници, която ще бъде увековечана и със снимка, увериха от екипа на Борисов". Още в първата информация централно място заема доказателствения материал - снимката. Текстът в "Епицентър" всъщност е посветен основно на драмата между Министерския съвет и Президенството за делегацията, но е базиран солидно върху разсъждения и информации на Бъчварова. Между другото в него тя директно опровергава по-късните мрънкания на Борисов, че целта на посещението не е снимката, а разговорите. Нека да й дадем думата. Бъчварова казва: "Борисов ще се види с Тръмп и двамата ще имат снимка, но няма да имат лична двустранна среща". Тоест никакви разговори не са предвидени. Никакви. Има покана за снимка, а не за разговори. Очевидно Борисов брои за "разговор" трисекудното ръкостискане. Нека да се повторя, дори и да натъртя - ако това минава за "разговор" може би е прав колегата ми Милко Недялков, който сподели с мен, че трябва официално да изискаме стенограмата за него. Много искам да видя какви стратегии, тактики и политики са начертани за тези три митични секунди изкарани в разгорещена дискусия.

Бойко Борисов трябва по-често да се информира какво казва шефката на кабинета му, че иначе се получава доста нелепо. Защото другото обяснение е самата Бъчварова да е трол на БСП, но тогава защо премиерът се опитва така настойчиво и непротоколно да я прати за посланик в Израел? Загадки и мистерии.

От тирадата на Бъчварова обаче със сигурност може да се разбере едно - присъствието на Тръмп е основното захарче за премиера. Нищо друго. Тя не изброява, а и едва ли може да се сети за друг присъстващ, който да е от ключово значение за снимка/разговори. Ето как токсинът "Тръмп" започна да се просмуква в медийната аура на събитието.

След това дежурните по любов медии са тези, които създадоха цялата неприятна ситуация със снимката. Похитената журналистика може да бъде любвеовилна куртизанка, но никога не знаеш какво венерическо заболяване крие. За да могат максимално да се сложат на властта, за да могат максимално да обслужат дипломатическите маневри на кабинета и бутането с лакти, агенциите една през друга задъхано започнаха да съобщават, че Бойко ще се види с Тръмп. "Борисов на визита в САЩ, очаква се да разговоря с Тръмп", задъхано обяви Нова телевизия. Това любовно очакване обиколи електронните агенции. Тръмп и Борисов, Борисов и Тръмп...

Вместо да лови тролове на БСП премиерът да се огледа добре из медийната мътилка, която работи за него. Тя вдигна горното "до" и от политическа страст го вкара в този проблем. А съм убеден и в друго. Всички тези заглавия са галели неговото самолюбие, карали са го да се чувства богоизбран, посочен. Премиерът дори за миг не успя да проумее, че цялата тази страст е оръжие, което може да се обърне срещу него.

И така дойде денят на форума. Сценката я видяхме всички. Борисов в тръс тръгна да заобикаля конкуренцията, за да може да се дореди до заветните три секунди с Тръмп, но така и не успяхме да му видим лицето. Нещо повече - Борисов нито за миг не се досети, че човека до Тръмп е шефът на ООН Антонио Гутиереш и също е важен за ръкостискане. Не, цялата вселена се събра до този миг, а след това камерите запечатаха как Борисов контролира дали кадрото е станало хубаво и вероятно оторизира неговото пускане и предвкусва медийния триумф и политическите ползи.

И започна голямата буря...Няколко часа след пускането на снимката тя доби митологичен статут, стана безценен виртуален артефакт и удари ГЕРБ по начин, който никой никога не беше подозирал. Болезнените излияния на Борисов след това го доказват. Но тук похитената журналистика допълнително доуби премиерските опити да излезе от скандала. Защото вместо да отрази събитието както трябва или да му придаде някакъв смислен контекст, репортерката на БНТ например започна дълга тирада за това как Борисов и Тръмп в никакъв случай не се виждали за първи път, а напротив - често си говорели по телефона. Тази беседа трябва да влезе в учебниците по антижурналистика. В БНТ например, както отбеляза и колегата Владимир Береану, така и не предадоха нито една дума за това какво е казал Тръмп от трибуната в ООН. Цялата телевизия заработи единствено за препиране на фото-гафа на Борисов.

В бТВ бяха по-премерени - те превърнаха в новина самото "ръкостискане", но някъде в края на медийните мъки се изразяваше вяра в светлото бъдеще - че може би Борисов и Тръмп ще се видят и поговорят на официалната вечеря.

Оттам-нататък можем да прелетим през всички вестници, но ще си строшим зъбите от кротък ужас. Ще дадем само два емблематични примера:

Вестник "Монитор": "Борисов с дружески поздрав с Тръмп". Заглавието е сравнително неутрално, но всички сме виждали видеото. Здрависването не е дружески жест. В очите на Тръмп няма грам лично отношение. Всичко е просто протоколна любезност. От това видео дори не можем да разберем дали американският президент е различил точно кой му стиска ръката, дали го разпознава.

"Стандарт" бяха опънали фотото на първа страница. Текстът под него обаче е като черна симфония на слугинажа: "Доналд Тръмп поздравява Бойко Борисов по време на форума на ООН в Ню Йорк, посветен на борбата с наркотиците". Хаха, ако има "Оскар" за дълъг медиен език, то изданието го печели моментално. Тръмп поздравил Борисов! Дори не знам дали да не изпиша последната фраза с един ред удивителни.

В крайна сметка медийното фиаско стана толкова шумно, че Борисов сигурно поне месец ще се въздържа от поява на чуждестранни форуми. И всички анализатори, и всички гербаджийски троглодити из фейсбук няма как да го скрият.

Българската журналистика е задушена до посиняване, отвлечена, със завързани ръце и с пистолет опрян в тила. И Борисов би трябвало да се е чувствал сигурен победител хващайки самолета за САЩ, очаквайки триумф и галене на мускула. Ако наистина троловете са тези, които са го свалили на земята по този прекрасен и смислен начин, то този текст трябва да го завърша единствено така:

Да живеят троловете!