В новоизлезлите дневници на академик Илчо Димитров със
заглавието "В правителството на Жан Виденов" можем да открием
интересна записка от средата на 1995 година. Известният историк разсъждава за
спадащите тиражи на вестниците "ДУМА" (намаляващ, но бавно) и на
"Демокрация" (почти срив) и прави извод, че времената на партийните
издания остават в историята. Анализът му е повече от точен за времето в което е
направен - след мощното и политизирано начало на прехода, когато беше обичайна
гледка един и същи читател да си купи едновременно и "ДУМА" и
"Демокрация", се появиха съвсем други тенденции в медийната сфера.
Популярни станаха изданията, които претендираха за надпартийност, които
твърдяха, че улавят и усилват гласа на средностатистическия неполитизиран
избирател и са негов защитник и залагаха на гръмките новини, криминалния
трепет, скандалните материали и кратките и популистки коментари. Това не
прекрати живота на партийните издания, но ги прати в покрайнините на
обществото. "Демокрация" потъна във вечното небитие, а
"ДУМА" оцеля, но никога не достигна отново до златните си години от
началото на прехода, когато беше един от най-популярните вестници, който задава
тенденции и модели. Останалите партийни вестничета изчезнаха къде-къде по-рано
и то без да оставят реална следа в съзнанието на хората. Днес името на органа
на социалдемократическата партията "Свободен народ" например,
означава нещо само за малцината посветени в тази сфера. В духа на Георги
Димитров медийната сфера само за няколко години трябваше да навакса половин век
развитие и резултатите днес вече можем спокойно да обявим за отвратителни.
Точно тази ускорена еволюция обаче, недоизживяна по
естествен път може би е причина за едно постмодерно явление, което забелязваме
- възкръсването на партийните медии. Ще се опитаме да обясним защо е така, но
нека първо да посочим малко емпирична база за анализ. След много икономически
трусове в медийната среда някъде преди около 10 години вече трябваше да
забележим, че сред телевизиите се появяват и партийни такива. Началото даде
СКАТ. Тази телевизия се оказа мощен политически инкубатор. Тя на практика
създаде Волен Сидеров като обществено значима фигура и първоначалната
"Атака" като политически фактор, който изненадващо спечели
парламентарно присъствие през 2005 година. След това СКАТ се оказа утробата,
която роди партия НФСБ. Междувременно "Атака" също си създаде
телевизия "Алфа" и според много хора именно благодарение на нея
формацията оцеля дори и в разтърсващи избори като тези от 2014 година, когато
мнозина се готвеха да пишат некролог на партията. Междувременно ГЕРБ като вирус
пусна инфекцията си поне в няколко медии - Канал 3 и Нова тв са очевидният
пример. Последната например така зорко бди за имиджа на премиера, че напъди
Милен Цветков, защото той се бе осмелил да направи предаване за новината, че
Бойко Борисов има къща в Барселона. Министър-председателят се отблагодари
горещо за тази подкрепа. В разгара на скандала с репортера Димитър Върбанов,
когато мнозина все още вярваха, че наистина са го били, той изкомандва
прокуратурата веднага да се намесва и да арестува заподозрените, които се
оказаха кристално чисти и невинни, поне по отношение на побоя. Тази му реакция
бе в остър контраст с реакцията след шокиращия случай с убитата журналистка
Виктория Маринова. Там той само помоли полицията да не бъде притискана.
Партийните телевизии в случая имат предимство. А тези дни стана ясно, че след
дългогодишно отлагане най-накрая и БСП подаде документи в СЕМ за пускането на
своя телевизия - Българска свободна телевизия. Това е точно обратното на
процеса, който Илчо Димитров описва. Ако човек го гледа от тази страна ще си
каже, че сякаш прехода се връща в своята изходна политическа точка. Сякаш
всички години дотук са били отменени и натикани в машината за рециклиране.
Отново се връщаме във времената на политически кипеж, следене на
парламентарните дебати, кипване при всеки скандал все едно календарът показва
1991 година. Нивото на политизация също се покачва като температурата на
пациент при тежка треска и имаме всички признаци налице да предположим, че
изминалите 30 години са били просто сън, а сега се събуждаме и всичко започва
отначало. Направо да полудее човек.
Въпреки това обаче не бива да влизаме в този темпорален
капан. Историята се повтаря като фарс и заради това ще се опитаме да видим
процеса на експлозия на партийни телевизии като отчаян опит за спасяването на
нормалността. Всички медийни експерти ще поискат да си избодат очите като
прочетат това, което имам да кажа и могат да потърсят свръхтежък алкохол да се
успокоят, но партийните телевизии днес са последната защита на реалния
плурализъм. Те са инструмент за заобикалянето на мейнстрима и понеже
телевизията по принцип обича скандала и контракултурата, тя привлича и оформя
своя собствена аудитория. Всъщност партийните електронни медии започнаха да се
превръщат в реален фактор след като окрупняването на медийния пазар се стовари
като юмрук върху реалността, а окрупнените медии станаха глас на властта. В
такава неразрешима логически ситуации отговорността за свободното слово и
неговото отстояване отново стана политическа задача, а не просто поредният
журналистически проблем. И заради това партийните медии започнаха нов живот,
който се очертава продължителен и траен, защото недоверието към големите
телевизии вече е достигнало взривоопасно ниво. Тоест - не сме в началото на
прехода. Това е експлозивният му край. Край, който ще роди или нови медии и
нова държава, или ще се самозатвори в един безкраен "ВИП-брадър",
където Нора Недкова ще ни преследва вовеки. Появата на партийни телевизии и
тяхното утвърждаване може би е мъчителният процес по раждането на нова
политика, нова представителност, ново печелене на доверие и заради това ще си
позволя да гледам на това с оптимизъм. Всичко, което напомня на контра-култура
и кара експертите да пръскат отровни слюнки е начин света да се подобри.
No comments:
Post a Comment