Убийството на русенската журналистка Виктория Маринова
потресе цяла България и то по начин, който нито едно друго трагично събитие не
успя. Все едно светкавица блясна и разсече до дъно българската действителност,
оголи я като болезнен нерв и всички изпитаха този електрически импулс на болка,
тъга, гняв и безпомощност. Това усещане трайно ще се запечата във всички и то
независимо какво ще покаже разследването. Защото от един момент нататък
престана да бъде важно дали Виктория е жертва на политическо мотивирано
убийство и на случаен градск маниак. Само престъпление се превърна в онази
история, която накара всички да осъзнаят колко крехко е това край нас, което
властта нарича "стабилност". Такива усещания не носят единствено
мелодраматизъм, но в тях има и елемент на политическо откровение. Ето защо беше
неизбежно смъртта на журналистката да предизвика обществено недоволство и
протести. В България отдавна се чува едно гневно бълбукане, един сподавен
ропот, който се натрупва като напрежение в тендежера под налягане, въпреки
измамната успокоителност на непроменяемите социологически проучвания. Заради
това, когато се разбра, че ще има бдение за Виктория твърдо реших, че аз ще
отида, но няма да давам никакви изявления, нито да раздавам акъл от последната
инстанция. Последното нещо от което такова събитие се нуждае е елементарна
политизация и печелене на бързи активи. Големият смисъл на тези трагедии не е
да бъдат използвани за трупане на пиар точки и имиджов адреналин, а да
преместват обществото напред, да му дават усещането за някаква нова посока, за
това, че нещата могат да се подредят по различен начин. Заради това бях
потресен и изумен като видях, че цялата зоология на градската десница с хищен
поглед е тръгнала към протеста, за да дава изявления и да охка оргазмично колко
е разтърсена. Ще обидя интелигентната аудитория, ако тръгна да обяснявам как по
време на прехода именно политическите комисари на тази градска десница бяха
основния душманин на свободата на словото и точно заради това присъствието на
фауната беше не просто неуместно, то беше цинично, арогантно и нелепо.
Дайте да си кажем истината. Няма протест, който
некъпаната фигура на Манол Глишев да не може да разгони по ефективно от
въоръжена до зъби полиция. Самото му присъствие някъде действа като пургатив за
хората със здрав разум, защото, ако наистина имаш да защитаваш кауза, тогава си
задължен да възпираш буйството на свръхегото си. Само че манолглишевците се
опияняват от себе си и от гласовете си. В този свят те си съществуват
самодостатъчни и самовлюбени като политически адрогини. И видях с очите си
какво стана на улицата пред Съдебната палата. Щом леко вкиснатата му фигура се
добра до микрофона площадът опустя с една трета. Манол Глишев е като
нервнопаралитичен токсин за всеки смислен протест. Не мисля, че някой чу какво
се дере господинът. Дори самият той не се слушаше. Човекът се опиянява от
мисълта, че е народен трибун, макар че същият този огромен и черен народ, както
казваше Фурнаджиев, не дава пет пари нито за неговото творчество, нито за
неговите политически идеи. Но глишевщината е заразна като венерическо
заболяване. Защото едно бдение, което можеше да стане реален знак за събуждане
на журналистическата общност и осъзнаването, че само в нейното единодействие се
крие съпротивата, се превърна в градско парти за градското дясно. Вярно е, че
всеки втори от тях се изявява като журналист и така се представя, но имам една
тъжна новина - писането на статуси във фейсбук по всички възможни теми не те
прави репортер. Знам, че е гадно, но тази професия има стандарти и смисъл,
които отиват отвъд уличното перчене, кряскането и хвърляне на къчове и идеята,
че взимането на душ всеки ден или поне един път седмично си е жив съветски
комунизъм.
Присъствието на колективната глишевщина на улицата
всъщност е най-отвратителния опит за пропагандно осмукване на протеста.
Абсолютно същите хора с абсолютно същите действия прецакаха и летните протести
през 2013 година. Те потърсиха в тях възможно за кратко съживяване на трупа на
снобската десница, а не реално национално обединение около смислената кауза за
противопоставяне на олигархия. В резултат на това възкресеното психодясно
преживя в зомби-състояние около 2 години преди отново да ритне камбаната, но
без всякакъв финес, а с цяла поредица от неприлични звуци и гърчове.
На възпоминанието за Виктория в София веднага беше
забелязан и Иво Инджев, когато няма да се осмеля да нарека журналист, защото
човекът отдавна си е съградил лагер в земята на дивата омраза и не искам да
поощрявам неговите страсти, мании, фобии и експресивно прикрити псувни.
Софийският кадър се беше подготвил с лозунги, но написани на английски и
отчаяно като сираче от стихотворение на Смирненски някой, който да го увековечи
с тях. Има нещо ужасно перверзно и нелепо човек, който постоянно обяснява как
трябва да бъдат запушени устите на неговите противници да се прави на борец за
свобода на словото. Точно такава злоупотреба с идеята ражда огромното
лицемерие, което се изсипва по площадите. Всеки гражданин на републиката имаше
правото да излезе и да заяви своя протест, но екземплярите, които описваме
представляват отрицанието на тази идея. Те по принцип се сещат за демокрацията
само като средство да си търсят избирателни гласове и да си намират трибуни с
които да самозадоволяват своя нарцисизъм.
Пак там, някъде сред протестиращите видях и лицето
Александър Йорданов, за което смятах, че има само виртуално тяло. Йорданов е
политически динозавър, фигура от виновното минало, компроментирана сянка на на
отвратителна епоха и заради това се съмнявях, че той има реално физическо
съществуване. Не си направих труда да чуя дали ще говори. Във вселената на
Йорданов има един свръхдемон - Русия и всичките му разсъждения като вируси са
групирани само около това. Той дори и да описва дъжда навън или белите косми в
брадата си пак рано или късно ще стигне до Путин, руската имперска политика и
прочее интелектуални отпадъчни води. Ал Йо обаче е хищник и има сетива да
надушва кръвта. В случая - към коя кауза да се присъедини, за да може пак да се
завърне от победната страна на историята, дори и да е за кратко.
Изобщо там, където можеше да има смислено събитие се
появиха хора, които сякаш съществуват, за да разгонват всеки опит за някакво
надпартийно обединение в името на конкретна идея и висша кауза. Ето това е
трагедията на бързата политизация на една трагедия. Тя ни пречи поне за малко
да осъзнаем какво да правим в нова ситуация. Нещо повече - изведнъж ми стана
жал за Виктория, защото всеки втори кукудесен на протеста изведнъж започна да
се изявява като неин говорител и първи приятел. Пренаписването на нейния живот
е посмъртна гавра. Хора, които не бяха чували за нея или приживе дори не биха й
обърнали внимание, защото те са интелектуална аристокрация, разбираш ли, сега
почнаха да леят крокодилски сълзи и то, за да трупат политически актив. Да,
властта трябва да дава отговори. Да, МВР трябва да бъде сгърчено и да си свърши
работата. Да, ГЕРБ не трябва да се правят на невинни девици, които са уплашени
от досега с реалността, а да се научат как да посрещат очи в очи такива
ситуации. И заради това гневът е оправдан и смислен. Но пресилването на
емоцията, целенасоченото политизиране на трагедията, вампирската страст за
трупане на рейтинг са огледалната част на проблема. И май това ни пречи като
държава да осъзнаваме какво ни се случва. Тук всичко е диаметрално разделено,
трагично разполовено и това е съвсем официализирана шизофрения. Ето защо много
хора се изнесоха, когато видяха обичайните заподозрени да въртят традиционните
маймунджулъци. Тези, които бяха коалиционни партньори на Бойко Борисов и то с
необичайна страст, сега се правят на негови първи противници. Човек може да
полудее дори само при бегъл опит да осмисли тази българска лудост. И в цялата
катастрофа на държавата трябва да ни стане още по-жалко за голямата жертва
Виктория, която можеше да стане символ на национално обединение, но господарите
на фауната я превръщат в символ на поредното разделение. Заради това постоях
малко на бдение и си тръгнах.
Ще търся своите отговори по друг начин.
Не и в
тази компания.
No comments:
Post a Comment