Eкзекуцията на Бисер Петков и възкресяването на Валери Симеонов

Съвсем наскоро на път към Армения ми се наложи да престоя два дни в Москва. Зареден с евроатлантически ценности и непресъхваща вяра в благините на западната цивилизация реших да се разходя в столицата на Мордор, за да злорадствам над страдащите путинисти и да сияя с благороден демократичен блясък в лютия студ. Нашите местни медийни доносни...ох, пардон, анализатори от 5 години ни обясняват, че в Русия още другия четвъртък започват гладните бунтове и социалните напрежения и е въпрос на време Кървавото джудже от Кремъл да бъде пометено от гнева на озлочестените рашки, които жадуват някой мъжествен като Еманюел Макрон да им е президент. Уви походът на високомерието из хладната Москва се провали като кампанията на армията на Хитлер за офанзива към руска столицата. Защото дори и човек да е напълно задръстен, самовлюбен и аутистично отдаден на западната цивилизация няма как да не забележи някои интересни екстри за руските пенсионери. Оказва се, че всички те ползват абсолютно безплатно всички обществени транспортни средства в столицата. Нещо повече - те не плащат нищо и за влаковете, които ходят до градчетата из Подмосковието. Пенсионерите в Москва не плащат или плащат символични суми за вода, ток и газ. И ако това ви изглежда нещо съвсем в реда на нещата само си представете, че Москва има население колкото три Българии, за да могат мислите ви да добият обем. Тоест евроатлантическото ми високомерие беше свалено като американски "Стелт" над Сърбия. Всичко това не означава, че в Русия си нямат социални проблеми - темата за вдигането на пенсионната възраст вече година и нещо възпалява обществените дискусии, подлудява социалните мрежи, обект е на непрекъснати критики, спорове, скандали и обвинения. Но пенсионерските екстри са си факт. И можем да си позволим един-два мига на черна завист.

Разказвам тази история не, за да лишим от сън Иво Инджев или да запратим в кататония Илиян Василев, а просто да подсилим контраста с това, което се случва в социалната сфера у нас. Веднага след местните избори, които Борисов каза, че е спечелил "безапелационно" ("безапелационно" повтори и потрети той, което навява съмнения в качеството на неговата почивка и в състоянието на нервната му система), в България пламна огромно социално напрежение, което сериозно разтърси управлението. Първата жертва вече се видя - премиерът ритуално жертва и уволни социалния министър Бисер Петков. Съдбата на Петков в управлението вече е достойна за трилър. Преди година той хвърли оставка в разгара на протестите на майките на деца с увреждания, но след това спешно я оттегли, за да разрешава кризата. Но понеже майките отново излязоха на улицата, а цяло едно поколение бъдещи пенсионери почти разбра, че втората пенсия май ще се окаже пирамида, социалният министър беше пуснат на кучетата. Майките застанаха в негова защита, но Борисов се запъна за неговото връщане, дори пусна пикантни подробности как колегите на Бисер Петков в МС вече не искали да работят с него. Ако питате мен - това е нескопосан опит за пиар и то на гърба на един вече бивш министър. Пускането на позорна жълтенийка цели да отклони вниманието от огромните социални бомби, които започнаха да бълбукат в българското общество и бъдещият взрив от тях ще отнесе абсолютно всички. Петков беше отстрелян, а от оредялата кадрова банка на кабинета беше извадена карикатурната фигура на Деница Сачева, която да го замести на поста. Сачева се оказа нещо като универсален бюрократ, от онези политически ГМО-та, които се вписват във всяка среда като вируса на грипа. Кеф ти социално министерство, кеф ти министерство на образованието. Нещо като преродена форма на бившия СДС-лидер Божидар Лукарски, който обясняваше, че еднакво добре може да бъде министър на правосъдието, министър на спорта или министър на икономиката. Тази универсалност ясно разкрива в какъв политически бульон плува управлението и как има мигове в които самото то си е най-големия враг. Нямам причини да одобрявам Бисер Петков, но заместването му с основния политкомисар на джендърството у нас е смъртоносен ход, който тепърва ще създава политически конвулсии. Въпросът обаче вече не е за съдбата на Петков, нито за пластичността на неговата заместничка, а опира до това достатъчно ли е само една глава да се затъркаля по стълбите, за да бъдат укротени обществените страсти. В хаоса на "безапелационната си победа" мнозинството самичко се простреля в крака и с предложението първият ден от болничните да не се плаща. Рядко се е случвало в българската история някоя идея да бъде намразена толкова 15 минути след нейното обявяване. Рейтингът на властта сериозно се разкашля, защото перверзното удовлетворяване на класовия работодателски интерес по този начин изкара на улиците синдикатите и разгневи работещите българи, които видяха в идеята опит за спасяване на коалицията на техен гръб. Много можем да говорим за социалния аспект на предложението и как беше направен опит то да бъде пробутано на базата на фалшиви стастистики, които работодателите развяват като хибридна медийна атака. Повече от символично е и негласното признание на държавата, че не може да се пребори с фалшивите болнични и заради това се опитва да реши този проблем на гърба на всички останали. Подобно действие прилича на игра с открит огън в барутен погреб. И въпреки, че всички знаем, че идеята принадлежи на Владислав Горанов, който често се е изказвал с класово високомерие по този начин, жертваха Бисер Петков. Само, че тук вече говорим не за развиване на социалната система, не за нейното усъвършенстване, а за панически действия по спасяване на спокойствието. Това е големият проблем на ГЕРБ в социалната сфера. Те не знаят какво искат да постигнат, нито имат идея за реформи, зациклили са в калта на безвремието и във вакуума на политическа импотентност. Заради това са превърнали в свръхцел "стабилността". Но това винаги означава липса на развитие, липса на усещането за движение. В този смисъл постът на социалния министър в кабинет на ГЕРБ е поредният радиоактивен пост. Първи токсичен стана стола на здравния министър, сега не бих препоръчал на никого със здрав разум да става социален министър. Това са сфери, които са заблатени и напълно забатачени до степен на невъзможност за нормално функциониране. И знаете ли сега се върнах назад във времето - много реални експерти от години твърдят, че ще стане точно така, но всички приемаха анализите им като някакъв нелеп есхатологизъм и едва, когато катастрофрата вече се е случила виждаме колко актуални са били техните предупреждения. Заради това тук пенсионерите не могат да се уредят с екстрите на руските си събратя по съдба и са обречени да бъдат заключени в телевизионната паяжина на ежегодната мистерия "ще има ли добавка от 40 лева за Коледа към пенсията или няма да има?". Това не е социална политика. Това е катастрофа и провал, който някой се опитва да нарече социална политика.

Леко встрани, но всъщност ярко доказателство за това, бе изтупването и на Валери Симеонов от прахта и монтирането му за заместник-председател на Народното събрание. Фигурата на патриота е пряко свързана с класовата надменност на кабинета. Защото именно преди година той възпали майките до степен те в дъжд, вятър, сняг и студ да стоят на улицата, за да искат оставката му. Тогава, нека да ви припомня, Симеонов изрази дори съмнение, че децата им са наистина болни след като нарече майките "кресливи". Изобщо този коктейл от арогантност, високомерие, абсолютна липса на съвест и пълен морален фалит днес се опитва да си подсигури последната година от престоя във властта. Именно заради това виждаме възкресяването на Симеонов, политическата екзекуция на Бисер Петков. Това обаче не са действия по решаването на проблемите, това е политическа димна завеса, която да скрие липсата на реална политика, безвремието, което като тумор напълно обезсилва управлението.

Ето защо в вървейки в снежната Москва аз така и не успях да се изпълня с чувство за национална гордост. Точно обратното - гледайки как руската столицата уверено върви към бъдещето, с проблемите си, задръстванията, но и с тълпите от млади и целеустремени хора, аз се изпълних с истинска завист. Русия, добра или лоша, търси начини за своето развитие, мисли за модел на своето бъдеще, оглежда се и търси възможности в широкия и гневен свят. И само ние в България се давим в нашето собствено блато, което представяме за велика стабилност. Нито вълк, нито брат, човек за човека е българин, както казваше Левчев. Очевидно е писал това стихотворение за бъдещето в което живеем днес.