Провалът на банановия антикомунизъм

С известно закъснение тези дни налетях на едно изявление на новата звезда на телевизионният антикомунизъм, опората на евроатлантическата сигурност проф. Евелина Келбечева. Ще го цитирам дословно, защото то е важно, а и историческо: „Преходът за това, какво е било и какво е сега, се измерва чрез стомаха. „Тогава имахме евтина луканка и беше сигурно“ – абсолютни глупости. Не можем да оценяваме системите и цивилизациите, към които принадлежим, с пълнотата или непълнотата на нашия стомах“.

Това патетично морализаторстване е изразено на кръгла маса организирана от мозъчния тръст на Цветан Цветанов, която е била посветена на 30-ата годишнина от началото на прехода. Има нещо удивително потискащо в кръглите годишнини. Ползват ги като повод за позитивна равносметка, за да скрият тоталния провал, който се крие за тях. Давам ви един досаден пример. Помислете си къде беше Китай през 1989 година и къде е днес, 30 години по-късно. Къде е била Франция през 1789 година и къде 30 години след епохалните събития? 30 години са огромен исторически период, който ни позволява да се обърнем с гняв назад и да регистрираме катастрофите или възхода, успехите или грандиозните поражения. Точно заради това блуждаещото българско дясно (тук включвам всички негови алхимически проявления, които още се опитват да съществуват по земите български) се опита да узурпира годишнината, да я монополизира и именно то да зададе начинът за нейното интерпретиране. Този начин е удивително банален и откровено скучен, защото може да се изчерпи с едно  изречение – „комунистите са виновни“. Станах свидетел на опитите на някакъв птеродактил от ранното СДС да хариже дори ликвидационните съвети на БСП, което е добър знак – криптодясното вече се опитва да изтрие своите отпечатъци от местопрестъплението и да заяви невинност като палава мома, която си е направила пластична операция по присаждане на химен.
Въпреки това обаче е достатъчна една Евелина Келбечева, професор, за да издъни този политически план. Защото тя прави точно това. Прочетете отново нейното изявление в частта за стомаха – то е върховното доказателство за провал.

Нека да обясним. В България, независимо какво сънуват и халюцинират келбечевците днес, никога не е имало сериозна интелектуална и философска съпротива срещу комунизма.  У нас след Големите промени така и не се намери нито един роман в чекмежде, написан в името на истината и убежденията на отделен творец. В този смисъл България не е Чехия, България не е дори СССР, където такава философска и морална съпротива имаше.  Заради това, когато Преходът започна като проклятие, това се превърна в политически проблем за нововъзникналата опозиция. Тя нямаше върху какво да разположи своя антикомунизъм. Той буквално увисна във въздуха. Да не говорим за това, че ако разгледате снимките от първите митинги ще видите много лозунги срещу самозабравилата се номенклатура, но дори и със свещ няма да откриете антикомунистически плакат. Хората на площадите в онези първи дни изобщо не се борят със социализма – те искат неговото подобряване. Социализъм с човешко лице. Как да пропагандираш антикомунизъм сред такива морално разложени маси, които не оценяват ритниците на новото бъдеще, което бърза да нахлуе като чужда армия у нас.

Точно в такива условия възникна банановия антикомунизъм. Отричането на комунизма нямаше как да бъде разказано като морално и философско есе и заради това бе превърнато в консуматорска вълшебна приказка. Борим комунизма не, защото го отричаме напълно, а защото имаше банани само по празниците. Ние сме срещу режима не, защото имаме биографии на доказани дисиденти, а защото за купуването на кола трябваше да се чака с години. Мразим миналото не, защото имаме някакви политически разногласия, а защото имаше само един вид луканка. За този гурме-антикомунизъм не са виновни само неговите идеолози. Вината винаги е по-дълбока, защото разложението на самия строй в последните му години също създаде атмосферата, която позволи антикомунизмът да бъде разказан като продуктово позициониране в супермаркет.
И така българите осъмнаха с промяна, която не беше много ясна каква ще е, но пък обещаваше безлимитно количество банани за всеки. Като се подразбираше, че те ще бъдат достъпни за всеки. Не напразно СДС в своята първа програма, ясно уловила търговския вид на времето, обещаваше, че всеки български гражданин ще почива по един месец на Канарските острови. Това ще е промяната – банани на корем, безкрайни почивки, консуматорски лукс. Това е в основата на българския антикомунизъм. Дори не знам дали да го разглеждаме през призмата на политиката. По-скоро трябва да го изучаваме с инструментите на маркетинга.

Опорната точка за бананите до такава степен като паразит или тумор се прилепи към психиката на новия градски антикомунист, че ако днес хванете някой да ви говори за миналото, той ще почне именно с липсата на тези екзотични плодове. Достатъчно книги със „спомени“ излязоха, за да имаме емпирична база за това твърдение. Така образът на българския дисидент се оформи по култов начин – в мрака на комунизма той е превивал гръбнак пред силните на деня, но дълбоко в себе си е жадувал за деня в който ще има банани за всички и демокрацията ще тържествува.

Идеята за бананите е ефектна, лесно възприемаща се и ефективна, но тя съдържа в себе си един голям капан. Когато обещаеш на всички да са щастливи консуматори, ти трябва да им осигуриш друго качество на живот. Не просто да напълниш магазините с банани и луканка, а да ги направиш достъпни за всички. Това е разказ за антикомунизма с икономически просперитет. Гадните комуняги ви държаха без банани, а ние ще напълним хладилниците ви с тях.

Точно тук банановият антикомунизъм катастрофира мелодраматично.  Случилото се с България може да бъде определено като всичко, но не и като икономически възход. Самият факт, че днес се налага групичка от идеологически работници, които кой знае защо се наричат икономисти да ни обясняват постоянно, че днес се живее много по-добре отколкото преди, е доказателство за това. Качеството на живот не е въпрос на обяснение, а на усещане. Не можеш да нахраниш гладен човек с красиви приказки и бодряшки уверения.  Днес бананите са във всеки магазин, ама хората нещо престанаха да ги възприемат като върховна ценност на съществуването. Защото толкова много други неща се оказаха недостъпни.

Именно разминаването между негласното обещание и смразяващата реалност води до носталгия по миналото. Новите политически елити се провалиха във върховната си задача – да изведат съществуването до ново качествено ниво. Днес България е замръзнала в някаква мъртва точка, в своето политическо безвремие на стагнация, икономическа и морална. Съвсем нормално е да си спомняш с лека тъга за времето, когато нещата стояха по съвсем друг начин. Не смятам, че тази меланхолия е политически оцветена, но всички проповедници на бананите и най-прекрасния живот, който водим днес са на път да я превърнат в ярък политически факт.
Провалът за по-добър живот ясно си личи в думите на Келбечева. Днес вече телевизионните проповедници на банановия антикомунизъм започнаха с проповедите, че не стомахът определя принадлежността ни към дадена цивилизация. Това е абсурдно твърдение, защото рязко противоречи на всичко, което беше изречено във виновното минало. Просперитетът трябваше  да е грандиозен, икономическият възход беше длъжен да бележи космически висини. Провалът на това очакване ражда анализаторските хлипания за 30-те години преход от които не можем да излезем все едно сме били заключени в лабиринт без изходи. Консумативната идея за светло бъдеще се провали толкова силно, че нравоученията за стомасите днес звучат като цинизъм. Бъдете гладни, но се чувствайте горди западняци. Днес можете да сте без вечеря, но имате ценности. Нямате пари да пратите децата на училище, но сме в клуба на богатите.
Тези дни много нашумя новината за една арт-инсталация – как банан залепен за една стена е бил културен продукт на стойност 10 хиляди долара. В България това звучеше като политическа информация, защото бананът тук се превърна в политически символ, който фалира безусловно. Поднесоха ни този банан наум, а после се оказа, че всичко това е било пърформанс без никакъв смисъл. Банановият антикомунизъм се оказа най-голямата лъжа на прехода и заради това всички, които помнят се оказаха виновни. Те отказаха да консумират лъжата и се провиниха пред телевизионните проповедници на Великото нищо. Ако трябва да обобщим 30-те години в които живяхме, това е най-хубавата новина от тях. Едно общество, натровено с идеята за банани, вече започна да разбира как това е било сиренцето, което да го подмами в капана.
По-добре късно, отколкото никога.