1. Арарат е планина...
"Арарат е планина. Арарат е планина. Арарат е
планина...". Повтарях си тази фраза като мантра, като дзен коан за
самоуспокоение от мига в който самолетът на "Аерофлот" кацна на
летището в Ереван. В сравнение с "Шереметиево" местният аеропорт
изглеждаше като малко, но много китно провинциално градче. Картината на вечно
бързащите и шумно говорещи туристи се смени с колоритния пейзаж на хора, които
си дават сметка, че времето е една капиталистическа илюзия, която не заслужава
достатъчно внимание и напрягане. А причината да си напомням какво точно е
Арарат се дължеше на това, че най-легендарният местен коняк носи абсолютно
същото име. Дори и да иска случайният турист няма как да го забрави, защото
рекламите за него бяха цъфнали на всеки ъгъл на летището. На снимката бутилките
с вълшебната течност изглеждаха като някакво магическо биле, което те примамва
да го опиташ моментално. На техният фон митичната планина изчезва като случаен
географски факт в мозъка. Заснежените й върхове трайно са влезли в националната
митология на Армения, но ние сме приходящи и е съвсем нормално конякът да ни
влече много повече. А и целият ритъм на летището е организиран спрямо него.
Поне на мен ми се стори така. Летището е бавно, малко и протяжно сякаш иска да
ти каже: "Къде бързаш, човече? Спри за миг, наслади се на чаша
коняк!". После имах възможността да се убедя, че всеки арменец е готов да
води люти спорове заради местния елексир. Първото нещо, което ти предлагат да
опиташ е чаша 20 годишен коняк и чакат да видят как ще го възприемеш. Нормалния
етикет е да изразиш безкрайно удивление и възторг. Много помага и ако добавиш,
че френските коняци не струват нищо, че са някакви ментета, които нагло са
присвоили правото да се наричат коняк. А в моя случай дори не трябваше да лъжа.
Долу френските ароматизирани боклуци! Арменският коняк е осмото чудо на света -
вълшебна течност, която освен, че сгрява кръвта, те отпуска знаменито и те кара
да наблюдаваш околността философски. Представете си какво е да пиеш 20 годишен
коняк през 2019 година. През 1999 година, която е бил произведен светът беше
съвършено различен. Либералния капитализъм беше в разгара си, американските
самолети бомбардираха Сърбия, а на Бил Клинтън тепърва му предстоеше да изгълта
докрай заниманията си с пури и стажантки в Белия дом. Тогава някой
арменец-експерт като древен алхимик е смесвал съставки и се е грижил за
течността, която оцветява в прелестен карамелен цвят твоята чаша днес. Това те
свързва с времето и историята. А местните с часове могат да разказват истории
за напитката. Като тази, че след конференцията в Ялта Сталин изпраща Чърчил с един кашон
арменски коняк в мъглия Албион. А след това до края на живота му съветските
ръководители са се грижили англичанинът винаги да има запаси от тази амброзия.
Чърчил дотолкова свързва живота си с тях, че към неговия край казва на един
журналист, че рецептата за неговия тонус е да пуши пури, да пие арменски коняк
и никога да не се занимава със спорт. Разбирал ги е нещата, спор няма. А
увлечен в размисли за Арарат и за есенния Ереван в който попаднах аз неусетно
минах през граничния контрол, където съвсем сериозно си мислех, че митническия
служител ще извади бутилка и ще ми налее, за да не би случайно да пропусна
местната забележителност, аз се оказах вече легален посетител на столицата на
Армения и оставих дъжда блаженно до покапе по гологлавото ми теме. Почувствах
се жив, а това е добър начин една държава в която никога не си бил досега да ти
каже "Добре дошъл, човече! Опита ли от нашия коняк?". Но не
забравяйте - Арарат е планина, Арарат е планина, Арарат е планина...
2.
Градът, който гледа към Планината
Знаех, че наричат Ереван "розовият град", но
честно казано нямах никаква представа защо е така. Беше 11 часа сутринта, но
над столицата ръмеше доста убедително, а и рехава мъглица скриваше гледката от
любопитния турист. Навън от летището веднага се сблъскваш с друг местен
специалитет - виното. Не знаех за арменското вино, а това е престъпление в
очите на местните хора. Те веднага започват да ти обясняват колко възхително е
тяхното грозде, колко уникална е тяхната почва, колко неповторимо е тяхното
слънце. А крайният резултат от тази суперкомбинация, когато не се превръща в
коняк, е местното вино. Имах възможността да го опитам - и в тази дейност
арменците са велики. Ако някога се окажете в Армения ще е политическо, морално,
емоционално и пияческо престъпление да не се поглезите с чаша вино от нар. Не е
необходимо да знаете странният и сложен арменски език. Достатъчно е да попитате
на руски: "А гранатовое вино есть?" и си осигурявате билет за рая на
тази земя, при това на доста поносима цена. Може би, казах си аз, местните хора
са винаги опиянени от амброзии и виждат всичко в розово и заради това градът им
носи това прозвище. Тъпа догадка, но поезията в нея ми се видя в достатъчно
количество, за да я споделя с вас.
Покрайнините на Ереван са леко овехтели и носят белези от
времената на СССР. Това не ме зареди с възмещение, а дори напротив - и без
коняк усетих топлите течения на носталгията в душата си. Усещането се засили и
от честата гледка на стари "Лади" и "Жигулита", които тук
са още в движение и във форма. После разбрах, че това овехтяване не се дължи
непременно на бедност и политически непукизъм. Ереван е стар град и цени своята
история. Дори и в центъра човек може да види как е изгледал стария град и колко
хубав е бил в своето древно великолепие. Това се цени дотолкова, че столицата
на Армения още не може да преживее брутален акт на политическа нехайност. Преди
няколко години комерсиалните пипала на пазарни октопод са стигнали до центъра
на града. Стари къщи в центъра са били бутнати, а на тяхно място са изникнали
масивни небостъргачи и грандомански хотели. Гледката е леко сюрреалистична, а
усещенето за странност се засилва от това, че цените на жилищата в този район
са толкова скъпи, че голяма част от масивните сгради стоят празни. Нощем това е
особенна гледка. В тези небостъргачи почти няма светещи прозорци. Стоят празни
и странни. По стените на старите къщи още стоят плакати. Помолих да ми ги
преведат. Те бяха протестни - хората протестираха против изтриването на стария
вид на Ереван. Историята е била смляна и повърната обратно под формата на
модерни небостъргачи. Но естетиката на справедливостта е отмъстителна кучка.
Тъмните прозорци на сградите го доказват. Капитализмът ще рухне, защото е
нееститически издържан (предупреждение! това няма да е последният път в който
коварно ще вмъквам политически послания!). Още повече, че тази пазарна алчност
буквално разрушава голямата идея около която е построен съвременният град.
Навремето архитектът Александър Таманян преобразява Ереван, но го прави така,
че от всяка точка на арменската столица да можеш да виждаш непрежалимата
планина Арарат. Сега новите високи сгради скриват изгледа към нея. Капитализмът
мрази историята.
Но в сърцето на Ереван веднага разбираш откъде идва
неговото прозвище. Много от сградите са направени от интересни тъмно розови
камъни. Имената им, съвестно проверих, защото не се сетих да питам са туф и
базалт. Това е естественото природно розово. Не натруфеното розово на комерсиалната
епоха, а онова розово, което ти напомня за историята, смекчава ъглите на
времето и те кара да възклицаваш удивено и възхитено. През 2018 година Ереван
тържествено отбелязва 2800 години от своето създаване. Това е град с памет.
Арменците обичат да помнят. Те не забравят нищо. Съвестно си водят сметка за
изминалите години, проследяват родословия, тачат миналото и сега, когато видя
базалтовото розово винаги ще се сещам за този град-перла, който тъне в
зеленина. Аз видях Ереван насред дъждовна есен, но това не скри неговото
великолепие.
3.
Някои особености на арменската политика и национално светоусещане
Миналата година в Армения избухнаха протести и улично
недоволство и така на власт се появи премиерът Никола Пашинян. Погледнато
отстрани е лесно да видим всички признаци на цветна революция, защото в
последните десетилетия сме имали болезнената възможност да изучим всички
особености на тази политическа инфекция. В Армения обаче, както винаги, нещата
са малко по-сложни. Бях в Ереван по покана на нововъзникваща партия, която е
заявила своята опозиционност, но дори и те признаха, че предишният президент
Серж Саркисян прави доста грешки в последните си години на поста. Саркисян
управлява 10 години от 2008 до 2018 година. Тогава една конституционна реформа буквално
му изяжда главата. До 2015 година Армения си е класическа президентска
република, но на референдум тогава гражданите на китната република овластяват с
истинските политически права на управник фигурата на министър-председателя.
През 2018 година парламентът избира Саркисян за премиер и това възпламенява
искрата. Хората излизат по улицата. Звездата на Пашинян заблестява с целия си
медиен блясък. Но в крайна сметка не качествата на опозиционния лидер го
изстрелват във властта, а грешките на самия Саркисян. Хората с които говорих
съвсем откровено признаха, че в последната седмица Саркисян е изоставен от
всичките си съюзници и политически приятели. Ето как уличните протести в
Армения успяват.
Тук е необходимо да отрезвим всички, които вече отварят
шампанско за естествените лидери. Пашинян е интересен и екзотичен политик, но
има бруталното излъчване на жълт журналист, какъвто е бил през почти целия си
съзнателен живот. Достатъчно е човек да се повърти дори и из по-долните нива на
арменската политика, за да научи как си е изкарвал хляба дълги години.
Основното му препитание е на журналист-рекетьор. Пише яростна и почти кафява
статия срещу някого, а след това приема пари да си мълчи. Това е публична
тайна, която всички ще ви разкажат. Нещо повече - анализаторите, които следят
неговия политически път твърдят, че той продължава да има стила на жълт
журналист в управлението. Обещава гръмки неща, а след това не изпълнява нищо.
Прави мегаломански изявление, но резултатът обикновено е нулев. Най-дразнещо за
хората с които говорих в политическото поведение на Пашинян е неговата
склонност да е винаги съгласен с всички външни лидери, които гостуват. Напълно
съгласен е с европейците, напълно подкрепя американците, винаги кима вдъхновено
и утвърдително, когато говори с руснаци. Това е геополитически стил, който е
твърде познат за всеки българин, но в Армения е останала национална гордост и
подобно отношение дразни. Партията на Пашинян печели последните парламентарни
избори, но срещу него започват да се формират сериозни политически формация.
Политическият модел на Армения се променя. Старите партии, които са били във
властта и около нея вече са изхабени и не могат да бъдат достатъчно адекватна
опозиция. Точно заради това видях Ереван в политически кипеж. И това ме зарадва
и вдъхнови.
В Армения рано или късно човек ще се сблъска с техния
симпатичен национализъм. Той наистина не дразни, а забявлява, защото е
облагороден от една изключително фина самоирония, която арменците постоянно
демонстрират. Това ги извисява до един духовен аристократизъм, който често ми
липсва при българското патриотарско усещане за околния свят. Давам ви пример за
самоирония - всеки в Армения ще забележи, че част от хората имат доста големи
носове. Очевидно нещо в особеностите на района изисква еволюцията на този орган
до доста интересни размери. Вместо да крият това като мрачна тайна и да се
правят, че не го забелязват, арменците са превърнали големия нос в нещо като
символ. Във всеки магазин за сувенири можете да откриете фигурки на огромни
носове като ключодържатели, пепелници и в какъв ли не още вид. Всеки, който пък
е гледал култовият филм на Георгий Данелия "Мимино" също ще се
почувства в свои води, защото арменският актьор, който играе в него Фрунзик
Макъртчян (на руски фамилията му се изписва "Мкртчян" - заповядайте
да си я четете както искате) е нещо като национален символ на държавата. Взех
си една негова фигурка. Обожавам филма "Мимино", както и репликата на
Фрунзик в нея, която доби статут на вселенски дзен-коан: "Я тебе один
умный вещь скажу, но только ты не обижайся...". Вахтанг Кикабидзе,
главният герой от лентата, отдавна изпадна от всичките ми класации заради
своето нелепо, тъпо и абсолютно неблагодарно поведение, но Фрунзик е велик!
А иначе, когато човек си поговори с местните веднага бива
оплетен в техния национален чар. Започват да те разпитват за миналото ти, за
рода ти и рано или късно възникват абсолютно обосновани съмнения, че и ти си
арменец. Защото всички свестни хора на този свят са арменци. Веднага ще ви го
кажат. Лос Анджелис трябва моментално да се прекръсти Лос Армениас, защото там
мнозинството са арменци. Дори и все още да не го подозират. Арменците са в
основата на човешката цивилизация. Достатъчно е да сте от две минути в Ереван и
все отнякъде ще чуете, че Армения е първата страна в света, която приема
християнството за държавна религия. И това си личи. Имах възможността да видя
един от техните стари манастири, който буквално е издълбан в една скала.
Потресаваща гледка. През целия си съзнателен живот съм бил атеист и няма опасност
на стари години да взема завоя, но това човешко усилие ме трогна. Кавказкият
планински пейзаж е уникален. Нова Зеландия, където Питър Джаксън реши да снима
"Властелина на пръстените" може само да въздъхне от завист. Мощни
скали, драматични пропасти. Всичко направо крещи: "кино! кино!".
Другата болна тема - Нагорни Карабах. Поне аз го нарекох
така и разбрах, че правя драматична политическа грешка. Нагорни Карабах е
названието на едно парче земя между Армения и Азърбайджан, които водиха
изтощителна и драматична война за него. Войната я печели Армения. Днес Нагорни
Карабах е непризнатата от никого независима република Арцах. В интерес на
истината в Ереван почти никой не ми заговори за азърбайджанците с омраза. Не
казвам, че травмата от конфликта е минала, а че той просто е останал назад в
историята. Те като нация са мръднали напред.
И последно. В Ереван се намира музей на световните
манускрипти. Няма как да не изпаднете в тих възторг от отношението на арменците
към писменото слово. Навремето, когато турците започват репресиите над
изстрадалия арменски народ първата им грижа е да спасят ръкописите си.
Ръкописът - това е държавата. Хрониките са в основата на нацията. Историята
дава гръбнак на един народ. Не финансите, богатствата и всичко останало. Това
ми напомни на една история за Уилям Сароян (арменец, разбира се), която бях
чувал. Че той винаги си е записвал история на хората, които е срещал. Писменото
слово е нашият начин да преодолеем времето и да открием безсмъртието. В това е
ключовата тайна на арменския народ с неговата странна азбука и още по-странен
език. Опиянявах се да го слушам. Той ми звучеше като музика, която е дошла от
началото на времето.
4.
Тайният и мистериозен ритуал "Хаш"
Вече съм дълбоко обиден на всичките си приятели-арменци,
които толкова години досега са пазили от мен най-голямата си национална тайна.
Това е великата арменска кулинарна мистерия, тяхната собствена гурме масонска
ложа в която те посвещават само, ако заслужиш доверие и покажеш, че сърцето ти
е отворено към тяхната култура, коняк, вино и кухня. Ритуалът се нарича
"хаш". Посвещавам ви в тежка тайна и ви призовавам да си купите билет
до Ереван, да си намерите местен гид и той да ви потопи в дълбините на това
преживяване. "Хаш" е местна супа, чието ядене е превърнато в социален
ритуал. Това е супа от телешки крачета. Поднася се в голяма глинена купа.
Телешкото краче е мазно с много сланина и заради това на първия етап то се вади
от супата, завива се в парче местен хляб, наречен "лаваш" (това е
копия на арабската питка, но не го казвайте на арменец, защото веднага ще
последва дълга лекция на тема как това е арменски хляб, който е бил
плагиатстван в различни точки по света). Заедно със супата се поднася огромна
порция и лаваш, но изпечен до трошливост. Хлябът се надробява в супата до
получаване на желаната консистенция - някой обичат "хаш"по-чорбалив,
други го превръщат в гъста каша, която буквално може да се яде с ръце. Месото
се яде отделно или се нарязва обратно в купата. На масата се появяват и купи
със сол, защото супата се овкусява допълнително и след това яденето започва.
Заедно с хаш се пият и несметни количества плодова водка. Аз опитах водка от
дренки и мога да ви кажа, че беше великолепна. Супата е мазна, напомня на
нашата шкембе-чорба и честно казано водката по никакъв начин не те хваща.
Заради това тя се ползва като ритуал по изтрезняване. Но защото освен кулинарна
това е и социална дейност всички знаят, че започнеш ли с "хаш"
сутринта след това цял ден няма да правиш нищо друго.
Долу работата!
Долу ангажиментите!
Ако приятелска група подхване "хаш" от ранно
утро, то до вечерта няма да правят нищо друго. Могат да поспрат с яденето и
пиенето, колкото да се поскарат малко за политика, но след това ритуалът
продължава. Броят на бутилките с водка също се увеличава. Това е изтънчено
удоволствие, което едва ли ще понесе на всеки, но ако те посветят в него значи
ти имат доверие. Типично по арменски освен това масата се изпълва с мезета.
Никога няма да спре да ме удивлява страстта на народите от бившия СССР да
правят туршия от всичко - те мариноват сливи, дренки, чесън, ябълки. Всичко се
превръща в туршия, всичко става на мезе. Чинийка с нарязана ряпа довършва
необходимите атрибути. С ряпата "хаш" става по-лесен за ядене, тя
наистина прочиства небцето от мазнотията. Признавам си откровено - аз пресолих
своя "хаш" и не успях да го изям докрай. Това ми спечели леко
укорителни погледи. Но после благородно ми казаха, че първия път всички се
запъват, защото "хаш" е ритуал, който се усъвършенства с практиката.
Но пък наистина той спомага за разговорите. С моите домакини поговорихме за
световната политика, поговорихме за Арцах (Нагорни Карабах), те си припомниха
горбачовските времена на СССР, сухият режим и начините за неговото заобикаляне,
почнахме да търсим общите черти между България и Армения и изобщо усетих
магичната сила на ритуала "Хаш".
А най-накрая, когато мине времето на баналната водка, на
масата като върховен деликатес, като ултимативното изкушение и небесна сила се
появява бутилка с коняк. Това е пикът на всичко. 20 годишен коняк и светът
става по-добър. Отделно мога да ви напиша и за други тайна на арменската кухня,
но в този текст няма повече да ви дразня стомасите. Само ще отбележа, че имаше
нещо в местните заведения, което не мога да не отбележа - като седнеш на масата
никой не те пита искаш ли вода. На масата веднага ти сервират бутилка с
газирана и обикновена минерална вода. Арменските води са мини-чудо. Дори водата
в чешмите в Ереван е планинска. Ако сте пресолили своя "хаш" като мен
ще разберете защо допълнително го отбелязвам като факт.
Иначе за арменската кухня може да се изпише отделен опус.
Тяхното госпоприемство не познава граници. Празното място на масата се счита за
обида и заради това поканят ли ви на маса тя ще е претрупана с чинии.
Разговорите за храна тук са като разговорите за времето в Англия. Не съм
подозорил, че в тях може да има толкова дълбочина и философска хармония.
Разговорът за храна неусетно прераства в разговор за световната политика, а
някъде по средата на такъв диалог изниква бутилката с коняк, който помни даже
началото на промените в Източна Европа и после е разбираемо, че човек не иска
да си тръгва от Армения.
5.
Разкъсване на времепространството
В последната ми вечер в Армения е оказхме в
най-известният джаз-клуб в Ереван - "Малхас клуб". Държи го легендата
на арменския джаз, невероятният пианист Левон Малхасян. Всяка вечер след
полунощ живата легенда се появява за половин час и свири на живо. Заради този
половин час хора от всички краищата на планетата се струпват в клуба и чакат
със затаен дъх. Преди да ви опиша музиката обаче ще изтърпите малко от
интериора, защото придава 3D-обем на изживяването. В Армения в ресторантите е
разрешено да се пуши. В джаз-клуба половината димят с пури. Дим се стеле над
масите и магично кръжи около приглушените лампи. Лее се коняк и вино.
Атмосферата е така декадентска в добрия смисъл на думата, че човек неволно се
изпълва с очакване за някакъв повратен емоционален момент. И той не закъснява.
Малхасян, който вече минава 75 години се появава. Аплодисментите са
оглушителни. С него постоянно свирят само двама музиканти, които никога не се
променят - един на барабаните и един на контрабас. Живата легенда сяда пред
пианото и след това започва нещо, което мога да сравня единствено с пътешествие
в космоса. Тоест случва се веднъж в живота и завинаги се отпечатва в паметта
ти. За свиренето на Малхасян трябва да се използват космически термини, защото
баналните други думи няма да могат да предадат очарованието и мощната
емоционална сила на спектакъла. Аз не съм от почитателите на джаза. Слушам го
рядко и то предимно в по-леките форми. Старият арменец обаче е безкомпромисен -
той те взима за заложник, пленява те в неговото лично пространство и те понася
сред звездите. От пръстите му бликва "презрян джаз", както казваше
Вонегът и след това нищо вече не е същото. Човек има усещането, че тези звуци
разкъсват времепространството, изтръгват звездите от небосвода и ги паркират
директно в душата си. Музиката нахлува в теб като армия, а старият джазмен дори
не гледа в пианото. Пръстите му са неуловими и вероятно развиват свръхсветлинна
скорост. Няма измъкване от тази мощна гравитация. 20-те минути минават като сън
и с усещането, че си бил на екскурзия в някаква алтернативна вселена, че си се
пречистил в океан от космическо лъчение и че след това ще започнеш живота си
наново. Гледах реакциите на публиката. Хората бяха приковани, очаровани, а
телата им неволно се движеха в този неземен ритъм. Всички бяха вдигнали
телефоните, за да запечатат мига, за да имат карта обратно към този свят,
където не попадаш всеки ден. Всички забравят да пият, да пушат, димът слегва и
светлините заблестяват като фарове в далечния край на света. След това сеансът
по музикална астрономия секва. Всички се завръщаме в реалността. Малхасян
минава край масите. Стиснах ръката му и неволно му се поклоних. А после цяла
вечер ми се струваше, че звуците са останали в мен като лекарство за миговете
на тъга или отчаяние. Аз бях в космоса. Това е вечен спомен.
Старая се да открия всяка страна в която съм бил и в
поезията. Според мен това е друг от безсмъртните отпечатъци - колко поезия е
родила една държава. Заради това в Ереван фанатично започнах да издирвам
стихове за Армения. Боже мой - те бяха толкова много, че човек трудно може да
си избере само едно. Армения е страна, която води алтернативен живот в страната
на римите. Не знаех, че Борис Слуцки е писал стихове за Армения и заради това
ви махвам за сбогом с първия куплет от едно негово стихотворение:
Словно
волна окатывает —
Так
и меня окидывает
От
пят до темени
Горящим
пламенем
Взгляда.
Это
— Армения.
А аз потъвам обратно в поезията, защото това е моят начин
завинаги да остана в Армения, в началото на историята, сред могъщите скали на
Кавказ, там, където хората носят онази топлина, която прави нашата планета
място с което никога не искаш да се разделиш...
No comments:
Post a Comment