Политическа критика на финала на "Игра на тронове"

До преди финала на „Игра на тронове“ не бях гледал нито една серия изцяло. Имам своите причини за това. Твърде голям фен съм на Джордж Мартин, когото смятам за един от най-големите световни писатели и не исках да видя творчеството му превърнато в комерсиална халтура. През годините слушах мнения на фенове и на други почитатели, че сериалът всъщност е вярно отражение на книгите, че задобрява от епизод на епизод, но реших, че ще се подложа на телевизионния маратон едва когато всичко приключи. Все пак не издържах и изгледах финала. Сигурно има хора на които той им е харесал. Аз бях от другия вид – изпитах безмерно разочарование, защото с очите си наблюдавах как логиката на цялото повествование бе удавена в един тон лиготия и на места евтина сантименталност. Нека сега да се опитам да обясня.

Историята няма любимци.
Тя не познава милост и състрадание. Има хора, които я движат напред, но чисто статистически те са обречени на ранна смърт и това напълно изключва вълшебният сценарий „заживели дълго и щастливо“.  Всяка промяна е болезнена и заради това нейните носители рано или късно проливат своята кръв. Те са подложени на хладнокръвен и, за съжаление, напълно логичен геноцид.
Точно това направи „Песни за огън и лед“ такава класика сред феновете. Джордж Р. Р. Мартин изхвърли на боклука клишето за неуязвимия принц, който тържествува над злото при всяко едно положение. И доближи своята сага максимално до хладната историческа и непоколебимата политическа логика на развитието на нещата.  Промяната идва с много лица, няма един-единствен носител, въпреки нашият отчаян опит винаги да я свържем с конкретен персонаж. Това е причината и неговите книги да се сдобият с такава популярност и да станат незаобиколим културен феномен. Мартин е гениален писател, винаги го е показвал, но именно в своя опус магнум той заплени въображението на читателите, защото ги накара да повярват, че всичко, което се случва не е просто вълшебна приказка, а е напълно възможно развитие в един пълнокръвен и различен свят. Акцентът в него падна върху интригите, върху безсмъртната игра на характери, а не върху магията и това изстреля книгата в космическите висини.
Точно това не е наред с финала на сериала „Игра на тронове“ – в него не е останал дори грам от усета на писателя за света, от неговия смазващ реализъм и автентично разбиране за процесите.  Всичко беше заменено от някаква холивудска сапунка, досадно чужда на всичко, което „Песни за огън и лед“ представлява.

Лично за мен най-дразнещото е превръщането на Денерис  в злодей.  Както казах не съм гледал целия сериал, но от феновете му разбирам, че нищо в нейния образ не е подсказвало това. Лично мен тя ме спечели само с една реплика във финалния епизод : „"Няма как да направиш нов свят с велможите на стария". Каза я малко преди гаджето й да я убие подло със забит в стомаха й нож.  Репликата е банална, не е израз на нова интуиция за света, но това не отменя нейната правота. И убийството й показва, че сериалът може да има някаква културна логика, но политическата му сериозно куца. Денерис е революционен глобалист и прекрасно осъзнава, че свободата не може да бъде истинска в едно отделно парче земя. Или всички ще са свободни, или никой няма да бъде свободен.  Заради това речта й пред нейната армия беше изключително силна. Това не е реч на вманиачен империалист, а на мечтател без граници. Денерис, както каза мой приятел в критичен тон, е троцкист. Факт е, че тя изразява възглед, който наистина би допаднал на другаря Бронщайн, но тази автентична политическа логика беше удавена в псевдоморалистични пуканки, които ни ги рекламират като хуманизъм.  

Тук трябва да направим кратка отбивка, за да разясним. Историята подлежи на ценностни оценки, но нейният ход много рядко се влияе от тях. Оценките са монопол на бъдещето,  в процеса на случването на събитията е много трудно да знаем кой е прав и кой не. Има битка на възгледи, борба на идеи и това е всичко с което разполагаме като ориентация.  Години по-късно можем да се терзаем с въпроси и съмнения, но когато си в окото на бурята нямаш този лукс. И на мен ми се иска политическите процеси да бяха санитарно изчистени и емоционално претеглени. Те обаче никога не са такива. Всяка голяма световна промяна е кървава. Отворете произволен учебник по история и ще се убедите. След това няма да се нуждае от хорър-роман – в него ще откриете достатъчно ужаси. Казвам го с оглед на моралната претенция на сериала, че Денерис е злодей, защото е унищожила безсмислено цял град. Това е злодеяние, но то се е случвало толкова често през годините, че вече сме му изгубили броя. Какво е взривяването на атомната бомба в Хирошима? Израз на именно такава геноцидна логика. Тя е потресаваща, но винаги тържествува. И произтича от историческата логика на промяната. Точно тук филмът се проваля с гръм и трясък. Убиват Денерис и изведнъж всичко замира. В реалния живот точно това няма как да се случи. Денерис е предводител на армия, която е потопена в нейните идеи, която аплодира лидера, който казва, че освобождението трябва да продължи. И искате да ми кажете, че тази армия ще спре само защото нейният лидер вече го няма. Хората написали тази сцена май обитават някаква алтернативна реалност. Лидерите са ключови за историческите процеси, но забравиш ли подемът на масите, тогава ти влизаш в някакво зловещо и реакционерско мислене, което на всичкото отгоре е и нереално.
Рекапитулацията е просто потресаваща. Промяната във Вестерос просто не идва. Властта се видоизмени, но системата остана абсолютно същата. Приказките за свобода бяха погребани. На такъв финал прекрасно приляга сцената в която велможите от миналото се смеят на идеята, че всички трябва да участват в избора на нов крал. Тук, ако напънем въображението си, можем да открием някакъв социален коментар за илюзията на демокрацията в един свят, задвижен от геополитическите стихии, но радостта бързо стихва като осъзнаем, че сценаристите изобщо не са имали това предвид. Най-накрая като в омагьосан кръг всичко свърши без никаква реална промяна. Освободителката беше убита, беше сатанизирана и заличена и системата тържествува в ново облекло. И всичко това погребано с ефектна мизогинична нотка – красивата девойка падна в капана на брадатите и некъпани мъже, излъгана като романтична гимназистка. Точно на финала телевизионния маратон заприлича на обикновено фентъзи и това го проваля по доста зрелищен начин.
Надеждата ми е, че великия Джордж Р. Р. Мартин никога не би завършил сагата си по този джакиколинсов начин. Той има автентичен усет за политиката и безмилостното торнадо на историята и заради това ще чакаме неговия финал. Имам усещането, че той ще бъде доста по-различен.