Криза в БНР или нова възможност за свободното слово

"БНР не е частна собственост на група хора, то е национално. Работата на журналистите е не да правят оценки, а да предават фактите такива, каквито са, и да не вземат политическа страна, и да ми глаголстват по теми, които дали ги разбират или не ги разбират, това си е тяхна работа. Да си имат убежденията, да си ги държат вкъщи". Точно с тези думи обобщи скандала в Националното радио тези дни вицепремиерът и министър на отбраната Красимир Каракачанов. Само си представете същата ситуация през 2013 година - някой от министрите на Пламен Орешарски да беше изрекъл това. Навън щеше да има пълчища от умни и красиви, които се въргалят по улиците, плашат със самозапалване и се жалват пред западните журналисти, че диктатурата ги е стиснала за гърлото и се опитва да изтръгне евроатлантическите ценности от тях. Всъщност, може би, не съм справедлив. Голяма част от градското дясно в окото на бурята на новия скандал в БНР зае автентична позиция и защити Силвия Великова, но ми е трудно да забрява, че навремето, когато СЕМ посече предаването "Деконструкция" на Петър Волгин сегашните адепти на свободата ги нямаше никакви на улицата. Повечето от тях дори потриваха злорадо ръце и се радваха, че гадният левичар и путинист Волгин е бил съсечен. Ситуацията стана още по-абсурдна след като видях, че в редицата на защитниците на свободното слово днес се е наредил и бившия шеф на СЕМ доц. Георги Лозанов, който беше изпаднал в сложно метафизично размишление как в радиото, ако имало повече Волгин нямало да има свобода и обратното - повече Великова означавало повече свобода. За чест на двамата журналисти - те никога не прихванаха такива елементарни тактики на разделение и видях, че и във всеки случай на несправедливост и протягане на железните пръсти на властта към БНР, те са сред най-активно протестиращите. Абсурдът "Лозанов" се състои в това, че днешния защитник на свободното слово само преди няколко години го газеше с огнен бич в ръката и демонични пламъци в очите. Да помниш е проклятие, защото човек бързо се освобождава от напарфюмираното медийно лустро с което някои хора обичат да прекаляват. Но скандалът в БНР е показателен с реакциите на властта, а пък интелектуалците ще ги оставим на техните папионки, пардон, съвести.

От първия миг на скандала в БНР властта започна да се държи като явен шизофреник. От една страна имаме Бойко Борисов, чийто реакции ("главанаци", обаждането до Силвия Великова, строяването на групата на ГЕРБ, дори и на думи, да иска оставката на шефа) показват желание за бързо потушаване на проблема и от друга например Вежди Рашидов, който изсъска в национален ефир "Хайде, стига с тая свобода на словото!". Казано от Рашидов това трябва да звучи като вещерски кикот, защото той не е кой да е, а председател на парламентарната комисия по култура и медии, един от малкото политици реално овластен да взима отношение по проблемите на медиите. От една страна имаме парламентарната група на ГЕРБ, на която беше заповядано да подкрепи идеята на опозицията за анкетна комисия за БНР, а от друга буквално ден по-късно се появява Красимир Каракачанов, който изстрелва цитата споменат в началото. Ще бъда конспиративно да смятаме това за част от перфиден план, но от друга страна ще е наивно да твърдим, че двата процеса не са свързани.

След като новината, че Силвия Великова е свалена от ефир и дори е със сменен ресор бързо придоби размера на пробив в националната сигурност заради безпрецедентното спиране на сигнала на радиото, скандалът се разрасна като тропическа буря. И ако държавните органи имат правомощия да проверят техническата страна на нещата, то големият проблем в избухналата драма е съвсем другаде. Да, престъпна небрежност, нехайство, дори и злонамерено вредителство е да спреш сигнала на националната медия, но политическият проблем е очевидният натиск, който е бил оказван върху новото ръководство на БНР. Самата Силвия Великова разказа пред СЕМ как шефа на радиото Светослав Костов я е привикал на разговор в Борисовата градина, за да й сподели, че натискът да я махне ставал голям, а заплахата била, че ако не го направи децата му нямало да има какво да ядат. Колеги от БНР също разказаха покъртителни истории за това как новия мениджмънт на БНР действа буквално като спецотряд по екзекуциите и то с поставена отгоре задача, за да унищожи всякакво наличие на свободна мисъл и независима журналистика. Така всъщност пред очите ни се материализира стария признак на подозрението, че цензурата в България има не само икономическа, но и политическа форма. А от много години точно този факт е яростно оспорван от мнозинството на ГЕРБ и техните присъдружни политически патерици. Всеки път, когато темата опреше до свободата на словото у нас и до печалната класация за него, която ни е стоварила на незавидното 111-то място, произволен народен представител на управляващата партия излизаше и повтаряше опорната точка на премиера: "Свободата на словото е отговорност на самите журналисти". Оказа се, че не е точно така. Че самите журналисти, последната останала автентична общност у нас се навдигна, но сега е времето да се дадат политическите отговори на проблема. Защото скандалът като ярка светкавица показа, че политическият натиск не само не си е тръгвал, той винаги е бил тук, замаскиран в кадифена регулация или някое друго безобразие. Всъщност историята на българския преход може да бъде разказана през опитите за овладяване на БНР и системните кризи, които избухваха там. Очевидно е, че в България така и не бе създадена система за защита на журналистите от политически посегателства и заради това отговорът на въпроса "КОЙ", но този път "кой натисна шефа на БНР" е повече от интересен. Защото независимо от изумленията на Бойко Борисов, това може да е единствено и само човек от властта, който е тръгнал на джихад срещу журналистиката по принцип. Хайде с ръка на сърцето ми кажете, че в ГЕРБ няма такива хора! Хайде с ръка на сърцето ми кажете, че Борисов наивно не знае за тях! Ако приемем, че премиерът е невинен в тази ситуация, тепърва ще видим има ли сили да посочи виновниците. Защото дългият престой във властта наистина действа като радиация и кара някои хора да се държат все едно са дишали газ. Заради това е важно да има политически отговор на кризата в БНР. И той не е дори в това кой е сивият кардинал на проблема, а как ще бъде гарантирана реалната незавимост на медията.

Всъщност скандалите в радиото ясно демонстрираха защо страната ни е в системна криза на медиите, както показва рязкото ни пропадане в класацията за свобода на словото. Защото в пика на кризата стана ясно, че странното образувание, наречено Съвет за електронни медии не функционира по никакъв начин. То се оказа заложник на всякакви скандали, нищоправене, интриги и съскания. Това го доказа и Народното събрание след като през юли тази година избра като член на СЕМ Галина Георгиева, жена, завършила "агрокономика" във Враца със среден успех 3,89. Това е политика по абсолютното детониране на регулатора, а резултатите от нея ги видяхме при разрасналия се скандал - СЕМ не успя да реагира по никакъв начин. Чухме всякакви мнения, чухме уверения, че сигналите за цензура ще отидат в прокуратурата, но не видяхме най-важното - регулаторът да реагира и да изрита шефа на БНР. Какво точно трябваше да чака? Светослав Костов вече няма легитимност да управлява будка за банички и заради това ми е интересно какво си мисли, че може да постигне в БНР оттук-нататък.

Скандалът в БНР се оказа много важен лакмус за процеси, които зреят у нас. Разбирам тези, които не приемат идеята, че едни журналисти получиха ореол на вечни борци за свободата на словото, въпреки, че мненията им честно издават пристрастност. Аз самият, признавам си, в повечето случаи не съм съгласен с Великова. Но ми се струва, че каузата тук е по-голяма от отделното его и конкретното недоволство. Много малко останаха преградните стени в българската журналистика и те падат една по една. Заради това има мигове в които журналистическата общност трябва да бъда единна, дори и да приеме присъствието на напудрените нарциси, които обичат да пишат високоморалистично за битката си с мафията. За първи път от много време има шанс за промяна. 

И аз съм благодарен до дъното на душата си на колегите от БНР за това.

Истинските престъпници и инвалидните колички

Още преди да започне същинската предизборна кампания в София, тя се сдоби с първия си медиен скандал. Трима кандидати за кметове бяха снимани как сядат в инвалидни колички в предизвикателство, организирано от хора с увреждания. Неговата цел беше всички, които искат да управляват града да го видят през очите на тези, които всекидневно се сблъскват с неговата непроходимост. Много от медиите обаче не отразиха посланията на не само на кандидатите, а дори и на организаторите. Вместо това започнаха да представят станалото като гавра и парадокс. Случката предизвиква много яростни, гневни, иронични и буреносни реакции в социалните мрежи. Снимка от събитието беше споделяна десетки пъти, а знайни и незнайни проповедници на морала даваха тежки оценки и пишеха като уличници проповедници на нововъзникнала религия. Основното настроение беше разяждащо като киселина - че това е свръхпопулизъм, гадно лицемерие, че цялата сценка е обида към хората с увреждания и издава морално увредени индивиди, които са готови на всичко, за да се докопат до властта. Тримата кандидати появили се на събитието - Борислав Игнатов, Борис Бонев и най-вече Мая Манолова бяха замервани с развалени яйца и домати (само виртуално, не в реалността), овъргалвани в катран и пера, че са готови да минат през трупове и пърформанси, за да докопат кметското кресло.

Предварително искам да обявя, че моето мнение е съвършено различно и вероятно това ще породи размисли и страсти (eeeeх, светла му памет на проф. Вучков - без него светът изсивява). Всички се фиксират върху акцията все едно тя е замислена от кандидатите за "Московска" и осъществена като техен политически спектакъл. А всъщност поканата идва от самите хора с увреждания. Представете си какво сърце от камък и емоционалност на масов убиец трябва да имаш, за да откажеш да седнеш в инвалидната количка. При това сядането там не е просто фотографска възможност, колкото да могат медиите да пуснат кадрото на другия ден или вечерта в новините. Хората с увреждания очакваха от кандидатите да се повозят на количките, за да могат сами да видят колко неблагодарна и негостоприемна е градската среда в София за всеки човек с увреждане. Докато не се подрусаш наистина, докато не се сблъскаш с реалните препятствия, можеш да повтаряш като латерна, че познаваш проблемите на хората с увреждания, но това ще е пълна лъжа. Между другото в целия спектакъл по моралистичното сапунисване не видях нито един човек, който се е придвижвал с количка из столицата да каже нещо срещу акцията. Дори напротив - повечето я приветстваха. И така се получи нещо много изкривено - тези, които нямат проблеми тръгнаха да се обиждат от името на тези, които имат. Ето точно тук е подлостта на ситуацията и заради това трябва да се научим да гледаме такива колективни възмущения с лек скепсис и умерена ирония. Истината е, че основният виновник за цялата ситуация предпочете да пропусне това събитие. Става дума за Йорданка Фандъкова. Именно при нейното управление София вместо да развие градската среда за всички се превърна в непроходим лабиринт от препятствия за най-затруднените. И заради това ми се струва, че моралистичният гняв срещу седналите в количките имаше втори план - той трябваше да прикрие огромната вина на настоящата кметица. Трябваше да измие и дори да облагороди факта, че тя не събра сили да застане очи в очи с всички страдалци на неблагоприятната градска среда? Кои са извергите - тези, които се опитват да разберат или тази, която остави града да стигне до това състояние? Този въпрос никак не е маловажен, защото именно от неговия отговор зависи политическата ни умонастройка. Истинският управленец не е просто усмихната фасада или дежурното присъствие в новините, банални резач на лентички. Той трябва наистина да има усет за проблемите, а такъв инстинкт не се развива докато стоиш затворен в кабинет. Не е популизъм да застанеш очи в очи с хората с увреждания и да поемеш нелеката задача да видиш каква е София през техните собствени мъки. Защото какъв е обратният вариант на действие - да не им обърнеш внимание, да ги подминеш като скоростен влак, а след това да дадеш поредното интервю, пълно с уверения, които никога не се случват. Ако сядането в количка е популизъм, то значи аз го приветствам. И тримата кандидати, които се престрашиха да го направят показаха, че не искат да водят дежурна кампания, а искат да влязат в дълбочината на проблемите. Изобщо не споделям елитарските въздишки, че управлението трябва да е заключено в стъклен небостъргач и от тези висини от време на време да хвърля поглед надолу.

Всъщност с думата "популизъм" се спекулира зловещо напоследък. Всеки опит на отделен кандидат да застане по-близо до хората и да ги чуе веднага бива заклеймяван като "популизъм". Това е политически нонсенс, защото той предполага, че политиката е нещо, което се случва независимо от интересите на гражданите. Нека те да си пищят и недовалстват, но една група костюмари по-добре от тях знае накъде да се развива обществото, държавата или един отделен град. Заради това, честно казано, ми се иска да имаше повече акции като тази с количките. Нека кандидатите да поживеят и един месец с 650 лева, за да могат да видят какво е усещането да си заключен в затвор, без всякаква перспектива. Звучи ви популистко? Аз ще имам повече доверие на един човек, който наистина е преживял един месец като обикновен българин, отколкото на безгрижен милионер, който само твърди, че разбира.

Направих си труда да прочета част от елитаристките десни критики върху случката. Изумителен потрес. Ама кандидатите показвали, че досега не са се интересували от хората с увреждания след като тепърва трябвало да научават за техните проблеми. Дори и да приемем тази критика за адекватна, то тя може и трябва да бъде запратена най-вече към ръководството на общината. Къде сте били досега? Защо след 15 години управление на ГЕРБ хората с увреждания продължават да са гневни и недоволни? Къде са ви успехите? Къде са ви европейските стремежи? Опитът да бъдат атакувани претендентите за поста всъщност е в услуга на статуквото. Статуквото, което е полудяло от ужас, че безвремието свършва, че в столичната битка влязоха хора, които искат да говорят с гражданите, които реално се интересуват, които търсят диалога, а не телевизионните монолози. Да се срамуват тези, които не намериха сили да се появят и да седнат. Там, при хората с уврежданията беше същинското местопрестъпление на прехода и реалните престъпници този път не се появиха. Но пък колко е готино да сапунисваме останалите. Страшно извисено, нали?

Вътрешният дисидент Цветан Цветанов

Когато малко преди европейските избори Цветан Цветанов беше оставен самичък да се оплита за скандала „Апртаментгейт“ и за страстта му към свръхлуксозни асансьори, мнозина предполагаха, че сме свидетели на неговото екстремно пенсиониране. Тези предположения се потвърдиха и веднага след вота, когато от ГЕРБ обявиха окончателно, че свалят генералските му еполети и оттук-нататък несменяемият втори трябва да бъде третиран като свръхобикновен партиен член.  След това станахме свидетели как Бойко Борисов взе структурите си на ръчно командване и пусна политическата прахосмукачка, за да чисти след Цветанов и всички имиджови щети, които скандалите му нанесоха. Това само потвърди дългогодишните подозрения, че родител 1 и родител 2 на ГЕРБ са в траен конфликт, който много време просто не изплуваше на повърхността, защото бойното поле беше заровено дълбоко в сенките и задкулисието на корпоративните интереси и полуфеодалните общности. Днес от тази конспирация не е останала е следа. Цветанов беше наритан и натирен, а Борисов се появи с нотариалния акт за партията и я пожела цялата. Това е страничен ефект от дългия престой във властта – монополизирането на всички управленски лостове не спира хладната политическа логика на историята и конфликтите вместо външни, изведнъж коварно се оказват вътрешни.

Цялата придворна политология се впусна от екраните да ни обяснява, че драма в ГЕРБ не съществува. Телевизионните мъдреци се надпреварваха да ни обясняват, че ГЕРБ това е Бойко Борисов и точка. В страната, която нечестно и подло е избрала за свой рекламен слоган стабилността това е свърхважна задача. На всяка цена на народа трябваше да му се покаже, че няма никакви трусове в управляващата партия и, че България трайно се е запътила към светлото бъдеще, където единствено и само инвеститорите правят задръствания на граничните пунктове. Опасявам се обаче, че тази картина е твърде измамна. Най-малкото пенсионирането на Цветанов се оказа доста трудна, а към момента и невъзможна задача. Просто бившият втори си тръгна с обида от своята партия, а всички знаем, че това е най-мощният стимул за последващи действия. И ето, че ги дочакахме. В средата на септември Цветанов обяви, че създава Евроатлантически център за сигурност, нещо като мозъчен тръст, който ще анализира постоянно политическата ситуация у нас. Знам, че споменаването на Цветанов и мозъчен тръст в едно изречение е обречено да се превръща във виц, но въпреки усмивките е необходимо да приемем ситуацията напълно сериозно. Родител 2 на ГЕРБ отдавна е наясно, че ахилесовата пета на партията е именно в нейната геополитическа ориентация и реши да удари точно там. Далеч съм от мисълта да ви представям Борисов като някакъв вдъхновен русофил, но действията му ясно показват, че той не иска да забърква България в излишни конфликти и буреносни събития. Заради това към момента ГЕРБ е партия с изявена шизофрения – от една страна постоянното декламиране за вяра в евроатлантическите ценности и от друга опитът за пазене на баланс в отношенията с Москва. Историята показва, че такива конфликти са потенциално неразрешими, особено, когато леденият вятър на историята се развилнее като торнадо. И заради това Цветанов се прицелва точно там. Достатъчно е да видите част от екземплярите в мозъчния тръст – по-специално журналистът Христо Христов и новата звезда на мракобесния антикомунизъм проф. Евелина Келбечева. Това няма как да е случайно. Това по същество е изваждането на сатъра, който да удря по най-уязвимото сухожилие на ГЕРБ и подсказва, че този нов център не е замислен като обикновена седянка на скучаещи хора, а има конкретни политически задачи.
Няколко дни по-късно в свое телевизионно участие Цветанов напълно потвърди това – той откровено скочи срещу Борисов, обвини го, че се е заобградил с мазници и прогонозира, че големият печеливш от местните избори ще е ДПС. Това си е ритник в слабините. Защото потайните и секретни отношения с ДПС са малката мрачна тайна на ГЕРБ. Тя беше сериозно осветена в мига в който БСП реши да бойкотира парламента и тогава се видя, че кворумът беше спасяван от хората на Доган. Което подсказа, че реалната управленска коалиция е между ГЕРБ и ДПС, а патриотите са просто маска, която трябва да прикрие тази срамотия.

Изявленията на Цветанов предизвикаха буря в ГЕРБ. Дежурният „матросов“ на партията Спас Гърневски веднага изригна, че държанието му граничи с предателство и, че Борисов е направил много добре като го е натирил от партията. Реакцията беше логична и много изчислима. Според мен Цветанов е разчитал точно на подобно отношение, защото доказва основната му теза. А тя е, че в ГЕРБ в момента цари статуквото на подлизурковците и партията е парализирана от него. Реакцията на Гърневски подписва статута на Цветанов като вътрешен дисидент, а той има нужда точно от този имидж, защото му осигурява легитимност да говори на градското дясно и на всякакви други деснеещи елементи като основен проповедник на евроатлантическата ориентация. Авторитаризмът в ГЕРБ в момента работи срещу тях, защото те просто нямат истинктите и знанията как да функционират в среда с повече от едно мнение.

Резултатите от изборите ще дадат друго основание на Цветанов да продължи със своята атака. И това е неизбежно. През 2015 година ГЕРБ имаха разгромна победа на вота – картата се оцвети в отровносиньо, но поради много обстоятелства този резултат не може да бъде повторен. Заради това всяко отстъпление от отделни градове ще е аргумент за родител 2 да твърди, че анализът му е бил точен.
Партии като ГЕРБ не са наясно с феномена „вътрешна опозиция“. При тях водещият елемент винаги е бил театралното единство, бурните ръкопляскания, превзетото възхищение от лидера. Заради това им беше важно да не допускат нито за миг идеята, че при тях е възможно да има политическо разцепление. Само че пукнатината е факт и тя ще става все по-голяма и драматична. Цветанов вече се обозначи и все повече ще се опитва да се превърне в символ на победоносното минало срещу хилавата и не дотам прекрасна реалност на днешния ден. А заради липсата на реална демокрация в ГЕРБ, то всички съмишленици на Цветанов са обречени да водят живот на конспиративна явка, което допълнително нагнетява напрежението и то, както обикновено, ще избие в най-неподходящия възможен момент.

Според Валентин Вацев тази турбуленция в ГЕРБ трябва да бъде разглеждана като криза на българския политически модел. Вероятно има основание за това. ГЕРБ се опитват да изземат цялото политическо пространство, а това е ментален и политически вирус, който унищожава безотказно. Това е знак за криза и в самата партия, защото Цветанов не е случайна фигура, а е един от реалните създатели на формацията. Не случайно от всички останали критици на ГЕРБ единствено неговите думи се чуха ясно. Те влизат в остър контраст с напомпаната със стероиди розова медийна реалност, която всеки вечер се лее от телевизионните екрани. Просто ГЕРБ дори и да иска няма да може да остане да съществува в своя всеяден бойкоборисовски вид. Така и при разводите. Те рядко протичат в пълна хармония и съгласие. И, да, това наистина е криза в модела, защото ГЕРБ просто не са партия. Те са властова конструкция, чудовище за усвояване на средства, но трикът работи единствено в безоблачна среда, където няма нагнетено недоволство и геополитически напрежения. Краят на красивия медиен сън е съвсем близо.

Питайте Родител 2, ако не вярвате на мен.

Чуждите шпиони и други български демони

Вече цяла седмица България си има "шпионски скандал" в който са намесени неправителствени организации, тайни планове за политическо влияние, бизнесмен с повдигнато обвинение и известен журналист, изведен с белезници от дома му рано сутрин, за да научи в края на деня, че всъщност е бил призован само като свидетел. От гардероба с прашните скелети на българския преход пак беше извадено чучелото на руския пенсионер генерал Леонид Решетников, този път в компанията на бизнесмена Константин Малофеев и бяха запратени като тухла срещу черепа на българския телевизионен зрител. Цялото ръководство на Национално движение "Русофили" бе привикано на разпити в спецпрокуратурата, а в Народното събрание главният прокурор дори обяви, че опитът за смяна на геополитическата линия на страната е държавна измяна. В целия скандал това всъщност се оказа най-опасния елемент, защото подобно твърдение граничи с абсурда и диктатурата. Геополитическите стремления на България не са увековечени в никакъв закон, защото всички сме наясно, че днес можеш да бързаш в една посока, но утре интересът да те води в друга. Няма вечни структури и геополитически линии, колкото и това постоянно да хвърля в депресия Александър Йорданов и Соломон Паси. Нещо повече - за една страна дори е полезно да дебатира своята геополитическа ориентация, защото това е най-важната част от демократичния процес. В този смисъл дори и измъчен скандалът можеше да стане поне някаква база за дискусия за състоянието на държавата днес, а и за потайните сили, които се сблъскват на наш терен. Уви, не смятам, че това ще се случи.

Шпионско-медийният трилър "Русофили", за съжаление, твърде много прилича на фарс, за да бъде взет на сериозно. Дори градското дясно не успя да изпадне в оргазъм, въпреки, че целият сериал беше насочен, за да спечели умовете и гласовете им. Постановката, за съжаление, се оказа твърде постна, за да издържи всички амбициозни задачи с които беше натоварена. Първо - Николай Малинов (всеки има право да не го харесва, но тук говорим за обективни реалности) няма как да бъде шпионин на чужда държава. Най-малкото, защото той няма достъп до никаква класифицирана информация, която да представлява реален интерес. Второ - в самото обвинение няма дори и дума, че той е шпионирал за Русия. Вместо това ни се пуска за осмисляне идеята, че имаме агент за чужда неправителствена организация. Подозирам, че експертите по спецслужби точно тук вече са се кискали неудържимо са бърсали сълзи от смях от очите си. Защото държавното обвинение по този начин отваря широко вратата пред много екзотична хипотеза - че всеки, който получава пари или работи с чужда фондация е шпионин. Това повдига изключително интересния въпрос - кога ще видим стипендиантите на "Америка за България" разкарвани с белезници рано сутринта да се обясняват какви американци познават и колко точно пари са получили.

Да, вярно е - обвинението размаха една докладна записка, наречена "Проект България" с идеята едва ли не, че тя разкрива потайни планове за взимане на властта, но според мен генерално сбъркаха. Единственото, което тази "записка" разкрива е, че някой вероятно се опитал да осребри своето русофилство. Това не е шпионство. Това е обикновена глупост и банална история, която често сме наблюдавали по нашите ширини. Най-малкото - нито едно от намеренията в предоставеното "доказателство" не е било осъществено. Големи шпиони, големи специалисти!

Всъщност точно тук можем да поставим темата по по-широк начин. И тя опира до основите на националния ни характер и геополитическите симпатии. Може ли любовта към друга държава да е автентична, ако е добре платена. Руснаците трябва да кажат. Както и американските донори на "Америка за България". В България често съм виждал примери на безсребърническа симпатия към Русия, но честно казано същите чувства към Америка винаги са били добре заплатени. Което не е обвинение, а просто констатация. И заради това при геополитически трус не съм сигурен доколко днешните гласовите певци на евроатлантическите ценности няма да станат първи глашатаи на новия политически вятър. Същото се отнася и за русофилството. Големият смисъл от него не е руския интерес да си има проповедници, а през спомена за историческата близост България да осъществява своите национални цели по възможно най-добрия начин. Заради това платеното русофилство може да е единствено и само вредно. Както и платеното русофобство, демонстрирано ни от толкова много анализатори и алкохолици на свободна практика. Именно те досега системно проваляха всички проекти от взаимен интерес, които щяха да допринесат за икономическото развитие на страната. Така се стигна до парадоксална ситуация - Путин се отказа да преговоря с България, както и да мисли за нея след като видя, че договорките с нашия елит не тежат и нямат никаква сила. Той с основание заподозря, че държавата ни няма дори елементарен суверинитет и заради това няма никакъв смисъл да се говори с нея. Така ние изпуснахме "Южен поток" да отиде в небитието за сметка на много по-опасния за нас и Европа "Турски поток". Тоест - каузата на автентичното русофилство днес в България е държавата ни да придобие независимост, да извоюва обратно поне малко суверинетет, за да бъде адекватен и смислен обект на международни договорки. Живеем в епоха в която дипломацията на чувствата си отиде безвъзвратно. Схемата "братушки" е мъртва и мисля, че Бойко Борисов го изпита най-добре на гърба си след ледения душ, който получи от Путин. Съвременните отношения с Русия трябва да се градят на база на икономически интереси и прагматизъм. Да, ние не можем да загърбим общата ни история, културни връзки и цивилизационно единство. Но няма как да градим отношения само върху тях. Живеем в свят в който всички искат да защитят интереса си.

Значи България спешно трябва да се научи да го прави.

Което няма как да се случи, особено, ако продължаваме да тровим медийната среда с прокурорски измислици, политически димки, геополитически бомби и постоянни скандали. "Шпионската" драма реално показа, че България дори не е в състояние да формулира адекватно собствените си линии на реална защита. А това ни обрича един ден нито едните, нито другите да имат нещо с общо с нас.

Тогава шпиони от чужда галактика ли ще ловим?

Ухажването на митичния десен избирател

Когато наближат кметски избори в столицата всички анализатори, шамани, врачки и астролози като зомбирани започват да говорят за „десния избирател“. Вероятно все пак имат някакво основание. София е единственото място в страната, където това явление може да бъде социологически засечено и емпирично проверено, тоест да не остава единствено в сферата на политическите предположения, които никога не могат да бъдат доказани. Не знам дали някой някога си е давал труда да очертае автентичния (не медийно въобразения) образ на тази странна група. Убеден съм само в едно – фиксацията върху тях със сигурност им действа като кокаин. Те са разглезените деца на прехода – свикнали са всички да им обръщат внимание, да ги ухажват романтично и да дават тежки мнения по теми, които са вън от тяхната компетенция.  И всичко това се дължи на една социологическа фантазия – че десният избирател ще предопредели успеха на втория тур, ако се стигне до него. ГЕРБ досега са правили фанатични усилия да похищават изборите само на първи, защото вторият тур ще е като руска рулетка за тях. Там започват да изплуват страсти, съмнения, колебания и много други смъртоносни за статуквото паралитични отрови. Точно заради това и днес наблюдаваме ритуала по ухажването на „десния избирател“. Дори Мая Манолова, която иначе има здрави политически инстинкти, от самото начало на включването си в битката за София започна да им намига и да им дава знаци, че тя би могла да бъде изразител на техните политически интереси.  Рано е да оценяваме това поведение. То може да се увенчае с успех, въпреки, че ако питате мен навлизането в това блато е абсолютно безплодно. Но преди да коментираме темата, нека да разсеем един основен мит. Десният избирател в неговия краен сектантски вид не решава нищо в София.  Те са като екзотичен вид игуана, която човек държи в къщата си без конкретна цел и резултатите от изборите го доказват.

Нека да започнем с 2015 година, която беше година на мощен адреналин за градкото дясно. Те вече имаха една година престой във властта като коалиционна държанка на ГЕРБ. В средата на 2014 година правителството на Орешарски беше свалено и БСП бе доведена до състояние на будна кома. Тогава градските десни издигнаха Вили Лилков за кандидат-кмет на столицата.  Той остана втори с 9,63 на сто или 38 113 гласа. И пак да повторя – това беше времето в което Реформаторския блок бе в пика на своето политическо могъщество и громеше мафията, заедно с Делян Пеевски (хехе). БСП остана трета с 33 281 гласа или 8,40 на сто. Простата сметка показва, че ако ситуацията беше различна и един кандидат на промяната бе успял да привлече гласовете на всички останали недоволни, той спокойно би минал без градското дясно.
Още четири години по-рано, през 2011 година, кондицията на левицата в столицата е била съвсем различна. Тогава Георги Кадиев взима 103 244 гласа или малко над 22 процента. И десните с кандидат на име Прошко Прошков се представят добре – привличат 53 472 гласа, тоест 11,53 %. Този политически ресурс в момента е недостижим за тях, дори да накарат кандидата си да застане на челна стойка пред Сотир Цацаров, за да му демонстрира своето презрение.

Но добре, че споменахме за Прошков, за да видим къде е проблема с „десния избирател“. Той е за промяната само на думи. Обича патетичните клетви и гневните фейсбук-статуси, но цялата му активност се изчерпва единствено с това. Говорим за група, която е в плен на толкова тежки фобии и фрустрации, че изправена пред избора – реална промяна или повече ГЕРБ повечето от тях неизменно ще избират и ще коленичат пред Бойко Борисов. Точно това се случи с Прошко Прошков. Увещанията за промяна набързо се стопиха и последния мандат като общински съветник той го изкара като резервна гума на Фандъкова в Столичния общински съветник. Любовта между него и ГЕРБ стана толкова страстна, че към момента на писането на този текст се говори, че партията на Борисов обмисля да го сложи в своите собствени листи. Толкова за дясната промяна. И още един факт – тези дни видяхме част от интелектуалните гурута на психодясното – проф. Евелина Келбечева и полужурналиста Христо Христов да стават част от мозъчния тръст на Цветан Цветанов.  И след това някой ще продължи да повтаря, че от това пространство може да дойде дори лъч на надежда?

Тези дни случайно попаднах на една дясна дискусия за местните избори във фейсбук. Вярвате или не тя се бе концентрирала единствено върху Паметника на съветската армия. Все едно София няма никакви други проблеми. Това е психологията на сектата. Тя живее в свой собствен свят, който често няма никакъв досег с познатата ни реалност. Градското дясно може и да излъчи кандидат, който изглежда идеологически необременен, но десният софийски избирател е доста далече от това определение. И заради това ГЕРБ никога няма да имат проблеми да стигнат до тях. Те са полицейска партия и знаят как да въздействат на подобни маргинални и изолирани групи, които обитават фантазиите си. И обратното – кандидат на истинската промяна трудно ще може да ги приближи дори и на километър, защото единственото, което могат да направят те е да го оплетат в своите паяжини и неразрешими шаради.

София може да бъде спечелена не през десните, а през активизацията на негласуващите. На тези, които скърцат със зъби като виждат безкрайната върволица от корупционни схеми и нищоправене. Това е туморът, който разяжда града. Флиртът с градското дясно е откровена загуба на време, поливане на пустинята с капкометър. Тези хора въпреки клетвите са част от фундамента на статуквото, защото нито един път не надделяха себе си, за да получат мнозинството столичани различно управление.
Мая Манолова е в правото си да търси път към тях, но съм дълбоко скептичен, че те ще се превърнат в нейни гласоподаватели. Изправени пред избор между нея и Фандъкова, психодесните пак ще се втурнат да пищят, че комунистите идват, че ръката на Путин със заострени нокти иска да им конфискува уискито и бананите и само гледайте как ще се втурнат към урните, за да подкрепят ГЕРБ. С което този път всъщност могат да унищожат Фандъкова, защото в София днес има трайно събудена гражданска енергия, която не се влияе от древни фиксации и тъмни комплекси.
Тези дни чухме Манолова да казва,че ако тя не стигне до втори тур ще подкрепи Борислав Игнатов или Борис Бонев, за да има промяна. Нейно право е да го каже. Но всъщност този въпрос трябва да бъде зададен най-вече на Игнатов и на неговите избиратели.  Ще подкрепят ли промяната или ще заровят за пореден път главата си в блатото като щрауси. Не знам защо, но си мисля, че ние няма да чуем такъв отговор. Което прави флиртът с десния избирател напълно безсмислен.

Христо Смирненски - живот на максимална скорост

Никога няма да забравя момента в който за първи път попаднах на стихотворение от Смирненски. То се наричаше "Цветарка" и още в началото ме нокаутира с образа на Витоша - "теменужен остров в лунносребърни води". Не съм сигурен, че тогава знаех какво е "символизъм", но пък това едва ли имаше значение. Смирненски просто не е символист. Той нахлува в стилистиката на символизма като танк, взима образите, взима лексиката, взима тъгата, но не ги използва като някакъв интелектуален нарцис, а ги превръща в социално оръжие. Смирненски не пътува към други светове - на него му е интересен този, с кипящата му жизненост, революционно опиянение, класови противоречия и постоянен сблъсък на идеи. Той е най-лиричният глас на революцията, най-безпощадният сатирик на политическите безумия, гласът на червена България. Умира безумно млад, но живее на максимална скорост. Твори безпощадно. Този ритъм можете да го откриете в неговите стихотворения - те преливат от образи, надежда и светли идеи. Той сякаш от самото начало знае, че не му е отпуснато много време, а има толкова неща за казване. 

Той, който остана завинаги на 24 години.

Не знам как е възможно да напишеш "Приказка за стълбата" буквално в началото на живота си, не знам откъде взимаш енергията за толкова много светла вяра - това е част от тайната на Смирненски, от неговия емоционален гений. Години по-късно попаднах на последния му бележник, там, където пише буквално преди да умре. В него Смирненски има една уникална езикова игра с думата "лакеи". Трансформира я в почти неземни форми и четена днес тя е леден душ върху всеки, който е изтеглил късата клечка да живее в България на несвършващия преход. Защото още преди 96 години един велик поет се е досетил каква съдба ни очаква, ако не постигнем светлите му идеали.