Репликата на президента Румен Радев, че българският
футбол е огледало на състоянието на държавата, предизвика много гневни
коментари, разпалени текстове и морални обвинения. Слугинажът в журналистиката
се разпени и започна да заклеймява, порицава и обвинява. В началото дори не
схванах откъде идва такава мрачна ярост и каква е причината за нея, но после
картината се проясни. След срамната загуба с 0:6 от Великобритания, след
расистките изцепки на стадиона в София стана ясно, че всичките романтични
надежди са били просто сън. България е на дъното във футбола. И най-лошото е,
че няма шанс скоро да изплува от тази тиня. Проблемът е, че всичко това май
настина се отнася и за страната ни в политическо отношение. Кризата във футбола
просто освети всичко останало. И нелепите пиар-акции, вълната от оставка на
мастити футболни босове, скандалните заглавия в английската преса - всичко това
е просто доказателствен материал за проблема.
На 14 година от своето царуване в българския футбол
Борислав Михайлов се видя принуден да се оттегли. Едва ли някога е предполагал,
че краят му ще се случи по този начин - със специална намеса на правителството,
с нарочни изявления на спортния министър Красен Кралев и с личното участие на
премиера Бойко Борисов. Всъщност изненадата на експрезидента на БФС би трябвало
да е още по-голяма, защото всички, които участваха във взимането на скалпа му,
доскоро бяха негови първи приятели. Достатъчно е да потърсите снимки, за да видите
как споменатите политици с радост се отъркваха във футболните звезди и
началници, за да покажат загриженост за бъдещето на българския спорт. Дори се
получи обратнопропорционална зависимост - колкото повече правителството
твърдеше, че се занимава с българският футбол, толкова повече той пропадаше в
калта. Днес вече и най-заклетите футболни фенове отбягват срещи на националния
отбор, защото знаят, че те ще им донесат само разочарования и емоционална
болка. Но идеята, че футболът е огледало на държавата никак не е за изхвърляне.
Като всяка добра аналогия и тази носи след себе си безкрайни интерпретационни
възможности. Ако човек вземе тази хипотеза веднага ще види първата прилика.
Възходът на Бойко Борисов като политическо лице и на Борислав Михайлов като
администратор започва по едно и също време - през 2005 година. На 21 октомври
Михайлов поема БФС, а 10 ноември беше първият работен ден на Борисов като кмет
на столицата. И двамата бяха незаобиколими фактори, чиято кариера се беше
изстреляла неудържимо към космоса. И двамата - несменеяеми, деспотични, държащи
здраво юздите на поверените им организации, а единият от тях и на държавата.
Точно този авторитарен стил на управление доведе след себе си всички беди,
проблеми, напасти и усещането за безкрайно пропадане. Първи го усетиха във
футбола, защото там дори и при послушни медии и благоприлични журналисти няма
как да скриеш разгромно поражение. Какви ли не експерименти прави Михайлов по
време на своята еднолична власт. Едната година привличаше треньор от чужбина -
Лотар Матеус, а на следващата пак се връщаше към популярни български фигури, но
без никакъв ефект. Споменът за щастливото лято на 1994 година все повече се
превръщаше в някакъв мираж, а България започна да има проблеми дори с отбори,
които рядко присъстват на световната футболна карта. Може би трагедията е в
това, че кликата, която беше узурпирала футбола наистина нямаше за цел да го
развива и да търси нови хоризонти за него. Защото всеки, който има желание за
развитие залага на детско-юношеските школи, на търсенето на бъдещи таланти, на
развитието на спортната база, а не виждаме нищо от това реализирано на
практика. Българският футбол се оказа черна дупка в която потъват много пари,
но без никакъв резултат. А илюзията за някакви по-добри възможности се разпадна
на кошмарния мач с Великобритания, когато те безмилостно като наемни убийци ни
показаха такава разлика във футболните класи, че беше неудобно да се гледа.
Всъщност това е един от проблемите на нашия футбол. Той съществува сам за себе
си, в собствената си провинция, самозатворен в медийните си интриги и
бюрократични хватки. Това е рецептата за пълен провал. Особено в свят, където
вече няма малки и големи отбори, където и най-малките играят сърцато и
отдадено, защото имат потенциално публиката на цялата планета.
Но нима не е същото в огледалното отражение. Няма как да
избягаме от него. Българските медии в политическата си част също съществуват в
паралелна реалност. И така само тук - близнакът на Боби Михайлов Бойко Борисов
можеше да бъде изкарван топ-политически лидер в ЕС, дипломат номер 1 на
Балканите, звездата на източноевропейската политика. Всичко това обаче рухна в
прах и пламъци в два ключови момента - България изтърва инвестицията на
"Фолксваген", дори и след безкрайните метани на Росен Плевнелиев и
сие, и когато Турция започна военната операция в Сирия. Видя се, че България не
влиза в сметките на никого. На геополитическия стадион страната ни има трайния
имидж на лузър или на послушко. Всичко това е съчетано с загниването на
вътрешнополитическите отношения и институции и ето как имаме отново рецептата
за предстояща катастрофа.
В българския футбол и държава се развиваха паралелни
процеси - олигархизация, смазване на всеки с различно мнение, тотално
подчиняване на институциите, безсловесни мнозинства на подли костюмари,
отчитането на въображаеми успехи и тотален медиен контрол. Резултатът днес го
преглъщаме всички. Империята на Михайлов рухна с обвиненията в расизъм и
вероятно с дълго наказание на България. Същото се пече и на Борисов, колкото и
той да се прави, че не го осъзнава. Европейският съюз е в състояние на тотална
трансформация, протичат процеси, които са все по-трудни за осмисляне и там
балканското тупане по гърдите вече изглежда напълно безсмислено и абсурдно.
Всъщност в съдбата на Боби Михайлов Борисов би трябвало
да разчете собственото си политическо бъдеще. Не казвам, че ще падне точно
утре, но ще падне по абсолютно същия начин - низвергнат, опустошен и напълно
спихнат. 14 години са една безкрайност в преход, който продължава 30. Но в тях
можем да се огледаме и отвратено да видим истинската озъбена мутра на много
процеси. Преходът ни разгроми поне с 10 гола преднина.
И футболът ни и
държавата са просто отражение на тази трагедия.
No comments:
Post a Comment