Крахът на апаратната контрареволюция в БСП

Никога няма да спра да се удивлявам на желанието на медиите у нас да представят ситуацията в БСП като филм на Куентин Тарантино. Достатъчно е само на хоризонта да се зададе някой пленум на столетницата и случайният читател на заглавия моментално ще бъде удавен с очакването за кървави битки, тъмни вендети, обезглавявания на опозицията, изстрели в гърба, токсични скандали и екзотични отрови, които се поднасят под формата на разтърсващи речи и фалцетни гласове. Нещо повече - една част от хронично недоволните социалисти изучиха тази особеност на медийната психология и прекрасно се вписаха в нейния сюрреалистичен пейзаж. Заради това преди всяка голяма проява на БСП можем да се насладим на цяло стадо от телевизионни тигри, които обикалят студията, дават разтърсващи оценки, хъркат недоволно и намекват, че са единствените дисиденти в една желязна авторитарна атмосфера, която е стегнала партията в усмирителна риза. Най-удивителното е, че сред тези медийни герои към момента има двама бивши лидери на БСП, които се изживяват като мелодраматични жертви на политически репресии и са пълни с оплаквания, хлипания и с редовното искане за оставката на Корнелия Нинова. Проблемът е, че този сценарий вече се повтори толкова много по пъти по един и същи начин, че дори и най-големите телевизионни мазохисти и фанатични антикомунисти вече не могат да му се вържат и започват презрително да пуфтят щом го видят приложен в действие. Това е повече от разбираемо, защото всички тези критики могат да минат единствено в политическа среда без никаква памет за миналото. Паметта е последното ни останало дисидентство, защото се среща все по-рядко. Между другото нещо подобно се случи и на последния пленум на БСП, който пак беше анонсиран като титанична битка между сегашното ръководство и т.нар. "вътрешна опозиция". Ще разочаровам всички, които очакваха сензация - такъв сблъсък не се състоя. В залата на "Позитано" 20 дори никой не стана да поиска оставката на Корнелия Нинова, тази толкова обичана от медиите тема. Просто има голяма пропаст между телевизионното битие и политическата реалност. Толкова е простичко.

Атаката срещу Нинова беше замислена като мащабно батално платно. Започна се отдалече. Първият изстрел даде президентът на ПЕС Сергей Станишев с един статус във фейсбук. Той беше сигурен, че думите ще полетят към дежурните по любов медии към властта, защото дори му беше сложил заглавие. В дните след това Станишев получи достатъчно трибуни, за да разясни тезите си и да ги набие в мозъците на телевизионните жертви, но ако трябва да синтезираме недоволството му то звучи така: БСП се деидеологизира, БСП се стеснява, БСП одеснява, БСП не предложи ясна лява платформа и национална кауза, БСП тръгва да играе на чужди терени и заради това няма да може да спечели следващите парламентарни избори. След това тръгнаха останалите - Михаил Миков, Валери Жаблянов, Красимир Янков...Всъщност май цялата опозиция се изчерпва с тях. Направете си една игра наум - пробвайте да кажете името на още някой от недоволните. Трудно е, нали? По-начетените могат да се сетят и за Георги Пирински, но дори и те ще изгаснат някъде там. Телевизионните тигри никак не са трудни за броене, когато загрееш, че броят на интервютата им е обратнопропорционален на тяхното количество.

Няколко дни преди пленума вътрешната опозиция обяви и свой специален анализ за представянето на БСП на изборите. Без изненада - той беше разширено и достатъчно скучно изложение на анализа на Станишев. В него се правеше доста груб и манипулативен опит да се докаже, че БСП не е мръднала от 2015 година. Това твърдение може да мине само в Карлуково. През 2015 година БСП не спечели в нито един областен център, а днес успя да пробие в четири. Дори и само тази разлика да беше, тя предполага съвършено различен анализ, защото показва развитие, а не замръзване, устойчив подем, а не заораване в калта. При това успехът беше извоюван в една изключително мрачна, изкривена и корпоративно разнищена политическа среда. И да се опиташ да изкараш това провал може да означава само две неща - или не си обитател на тази реалност или имаш нужда от мрачните изводи, за да извършиш нечиста политическа операция. Всъщност това беше основния смисъл на упражнението. Цялата идея беше Корнелия Нинова да бъде заставена да си подаде оставка и ако може промяната в устава, която предвижда, че цялата партия, а не конгрес избира лидера, да бъде отменена. Това, което се случи в залата на "Позитано" 20 беше нещастен опит за апаратна контрареволюция. Която този път обаче получи неочакван отпор. В заседанието на Националния съвет участваха много от новоизбраните кметове и председатели на общински съвети от цялата страна. Оказа се, че пред тях е трудно медийните трубадири на вечното недоволство да дрънкат обичайните си тиради. Защото разликата е очевидна - едните бяха хората на терен, онези, които се бориха докрай, а другите бяха кабинетните мислители, телевизионните философи, повечето от които не са виждали кампания на живо от много години насам. Заради това военните залпове напълно отсъстваха. Никой не стана дори да поиска оставката на Нинова, а на Станишев му стигнаха силите, колкото да направи кратко резюме на фейсбук-логореята си. Много по-речовит се оказа президентът на ПЕС навън пред медиите, където като някакъв Солженицин, но костюмар, орева света, че БСП се превръща в авторитарна партия и се отдалечава от ПЕС. Най-якото е, че той не може да приведе нито един аргумент за двете си тези, но и у нас медиите не обичат да питат. Самият факт, че днес Станишев е евродепутат е най-голямото доказателство, че вътрешнопартийната демокрация в БСП реално работи. Ако си спомняте той не беше в първоначалния вариант на листата, но след това Националния съвет го постави в нея с тайно гласуване. Кървава диктатура, нали? Авторитаризъм до посиняване.

Всъщност апаратнтата контрареволюция навлиза във фазата на отчаяние, защото хоризонтите пред нея рязко се смаляват. Голямата идея на ударите срещу сегашното ръководство не е просто то да бъде свалено, а всички опити за обновяване на БСП да бъдат отменени. И най-вече основният инструмент на вътрешнопартийната демокрация - това, че цялата партия ще може да гласува за лидер. Тези, които най-много реват за авторитаризъм всъщност искат да удавят левицата за пореден път в блатото на апаратните хватки и конгресите на договорките. Защото това е естествената им хранителна среда. Всъщност, ако БСП проведе едни общопартийни избори за лидер, тя никого отново няма да може да бъде заплетена обратно в паяжините на постоянните интриги. И точно заради това в хлипанията на пленума трябва да долавяме цъкането на бомба, която е на път напълно да взриви всички идеологически претенции, които Станишев и компания твърдят, че имат. Точно по този параграф те могат да бъдат оборени с конкретни факти, но като всяка контрареволюция и тяхната няма нужда от реализъм - те са се оттегли в телевизионните полета, където играят с думите и театралничат.

В крайна сметка всичките обвинения отправени от екрана рухната в залата. И ги разби не Корнелия Нинова, разбиха новоизбраните кметове, които един след друг разказаха за неравната битка, но и за куража, който са имали техните организации. Да не говорим, че в хода на дискусиите се оказа, че всъщност подпсите под доклада не са 50 както беше шумно анонсирано, а само 21. При това 21 души, които присъстват в индивидуално качество. И резултатът от гласуването след това доказа нещо друго - разцепление в БСП няма. Ама наистина няма. Има 21 телевизионни тигъра, които могат да ръмжат пред журналисти, ама никак ги няма в зала, пред очите на собствената им партия.

Не смятам, че интригите в левицата ще спрат. Но смятам, че БСП с мощни крачки върви към нормализация. След изборите за лидер през следващата година левицата наистина с основание ще може да каже, че е приключила един политически цикъл с достатъчно явни успехи, но и разбира се, с доста разочарования. Това е автентичния цикъл на една жива и жизнена партия. През 2015 година много анализатори, които днес Станишев цитира с религиозно упование, обявяваха БСП за историческа останка и за партия в последните дни на живота си. Днес, дори и леко разкашляна от апаратната контрареволюция, БСП доказа, че е жизнен организъм, който знае как да се бори дори и с вътрешните политически вируси. А след години на лутане партията вече е придобила и важното умение да се обръща с гняв назад, към собственото си минало и лидери. Какво по-хубаво от това?

Държавната пирамида за втората пенсия

В първите години на демокрацията, когато свободата ни беше рекламирана като безкрайна възможност за индивидуално забогатяване и неспирен просперитет на отделната личност, много българи, незакалени в грубите реалности на новите времена, изгоряха в т.нар. "пирамиди". Бях дете, но никога няма да забравя колко много възрастни обсъждаха с трепетен поглед и с надежда в гласа своето бъдеще забогатяване, защото разни съмнителни барони правеха всичко да изглежда на една ръка разстояние. Пирамидите разчитат точно на тази надежда за чудо. Тя е по-мощна от рекламна кампания, по-силна от телевизионен клип. Всеки човек разчита, че универсалната гадост на вселената по някакъв начин ще му бъде спестена и единствено на него ще му се усмихне вечно изплъзващия се късмет. Минаха година, прахта на наивността се слегна, но и до днес, ако хванете някой човек в настроение той ще ви разкаже колко пари е закопал в проклетите пирамиди и всякакви други схеми за бързо забогатяване, които пробягваха през живота ни като романтичен блян. Такива разговори се съпровождат с псувни, както и с цинизъм, пряк резултат от загубената по груб и брутален начин невинност. Няма как да напишем наръчник по обществена психология за последните 30 години, ако не обърнем внимание на това колко много българи изгоряха в различни схеми, шамански бизнеси, универсални врачки, всемирни лечителки и какво ли още не.

И понеже електоратът почна да усеща кога го жилят и кой се опитва да пребърка джобовете му, то и схемите за ограбването ставаха все по-софистицирани и сложни. Тези дни хората масово започват да се пробуждат с махмурлук от един друг трик, който с години ни бе рекламиран като великолепно лечение на бедната старост - втори пенсионен стълб, което е ефектен начин да скриеш истинското име на проблема - частните пенсионни фондове. От 2001 година насам всеки българин, роден след края на 1959 година е задължен да внася част от пенсионните си осигуровки в частен пенсионен фонд. Още по-красиво е, че това също е прикрито зад изящен евфемизъм - доброволно-задължителен стълб. Дървено желязо! Всичко това беше направено с много красива рекламна кампания. С години на цялото народонаселение се внушаваше, че това е световния начин за справяне с ниските пенсии. Давай пари в частен фонд, нека да ти се трупат на отделна партида, а от теб се иска само да дочакаш митичната възраст за пенсиониране и да почваш да си гледаш кефа на застаряващ бонвиван. Така формулата в своя идеален вид трябваше да изглежда така - за 20 години в частните фондове ще се натрупат достатъчно пари за първата партида пенсионери и те ще се включат в даването на дивиденти. Така държавата щяла да си позволи да редуцира с 20 на сто пенсиите от НОИ. Ако ви звучи сложно, не се плашете. Цялата социална сфера е усложнена до мозъчен спазъм и то съвсем умишлено. Но комбинацията от държавна пенси и доход от частен пенсионен фонд трябваше да реши проблемите. Още от първите дни на тази държавна пирамида обаче се намериха злостни гласове на хора, които казваха, че сметките поднесени по този начин не излизат. Доста експерти излизаха и казваха, че втората пенсия е само мит и вместо да реши проблемите с бедността, тя ще подпечата още по-голяма мизерия. Тези дни стана ясно, че всичките аларми са били верни. Дори социалният министър Бисер Петков призна, че хората, които взимат само държавна пенсия ще взимат повече пари от тези с "двете" пенсии. И това ще е така поне до 2060 година, а познавайки българската държава вероятно дотогава всичко ще е гръмнало напълно и разнесено на пепел из политическото пространство. Втората пенсия се оказа най-голямата схема, изработена със съучастието на българската държава. Нещо повече - вместо решение, тя се оказа инструмент за допълнителна бедност и точно заради това, ако отворите социалните мрежи ще видите нещо страшно. Веднага след местните избори българите се събудиха с толкова много новини, които доказват, че властта ги е дебнела да ги свари по бели гащи. Няма да им плащат първия ден на болничните, а сега и мечтите са по-осигурена старост се оказаха финансово фокусничество и политически трик. Истината е, че всички, които се опитваха да надават предупредителни крясъци през годините не са били паникьори, а са били истинските спасители - онези, които предупреждаваха какво ще стане. Но, защото сферата е сложна, а и защото на никого не му се слушат песимисти всички пренебрегвахме кошмарните им изчисления. Един от "паникьорите" чисто математически доказваше, че за 20 години в частните фондове не могат да се натрупат достатъчно пари, за да компенсират редукцията с 20 на сто от страна на НОИ. Той предупреждаваше, че и част от тези фондове съвсем не управляват добре парите и ще дойде ден, когато новите пенсионери на нацията ще се събудят с ниски пенсии и гневни сърца.

Всъщност истината е, че хората не се интересуват от финансови детайли и то с право. Държавата съществува и общественият договор е с нея тя да следи за такива наши интереси и да ни ориентира навреме за промените. Никой никога не е предвиждал ситуация в която самата държава ще се превърне в пирамида и целта на нейното съществуване ще е системно да обира своите граждани и да ги изтръсква като брашнен чувал. Но ако тази митична държава има инстикт за самосъхранение е добре да надникне какво се случва в социалните мрежи. Нивото на напражение се покачва и не е далеч мига в който целият гняв ще се стовари по улиците. Защото българинът наистина е търпелив човек, скърца със зъби, посинява, но мълчи. Но всичко това е довреме. Всичко това е докато ножът не задълбае в кокал. Тогава яростта му е мрачна, а анархизмът му избуява като революционна симфония. Когато цели поколения разберат, че са ограбени, това ще разтърси основите на държавата. А всъщност можем ли да наречем държава онова, което е създало таза финансова илюзия и 20 години лъжеше гражданите си за светло бъдеще?

Едно време част от босовете на пирамиди се спасиха. Някои избягаха, други бяха убити, трети изчезнаха безследно, четвърги са още по затворите. Тук обаче авторите на пирамидалната схема са пред очите на всички, онези, които лъгаха с години също. Така че не знам на какво се надяват, за да си спасят кожите? Достатъчно е само да се заслушат. Звукът от скърцането със зъби е оглушителен.

Градското дясно в лабиринта на своите грешки и на кръстопътя на политическата надежда

Миналата седмица изпитах странното политическо усещане, че съм попаднал в пиеса на Самюел Бекет и напълно съм се изгубил в нейния абсурден сюжет. И всичко това, защото чух как Бойко Борисов громи градската десница с аргументи, които бяха взети все едно директно от моя статия. Не се възгордявам. Не твърдя, че министър-председателят е слязъл специално от джипа, за да преглежда старите ми текстове и да се ограмотява идеологически. Но аргументите ни бяха удивително сходни. В своята гневна тирада министър-председателят обяви, че вече не бивало да наричаме "тези хора" десница, защото това били внуците на червената номенклатура. Малко преди него пък най-нежният глас на евроатлантизма у нас Росен Плевнелиев също реши да се кара на градското дясно и дори прати Мая Манолова да им става лидер. Изобщо в дясното политическо пространство кипят алхимични процеси и се развиват политически турбуленции, които  май ще стават все по-буреносни и взривоопасни. И това се дължи на факта, че през всичките безкрайни и гадни 30 години на прехода десницата нито веднъж не влезе в идеологически дебат за самата себе си, нито един път не се опита да потърси някаква друга идентификация за себе си освен примитивния, банален, архаичен и много глупав антикомунизъм. Сега, когато светът се усложни, когато политиката стана много по-нюансирана, когато България навлиза в различна фаза на политическо развитие тази липса се превърна в гнойна рана върху десните телеса и "Демократична България", както и ГЕРБ тепърва ще имат да усещат киселинния дъжд на този проблем. Градското дясно също реагира неадекватно на обвиненията. Половината от тях се сетиха за политическото минало на Плевнелиев, който доскоро превъзнасяха като светъл лъч, а навремето дори искаха да предлагат за президент, а другата половина с гневни лица и издължени физиономии тръгнаха да доказват, че десните гласове за Мая Манолова в София съвсем не са били решаващи, дори напротив - потопили са я в мрака на забравата. Всъщност десните отново избързват и бъркат - ГЕРБ искат да ги завлекат точно в такъв дебат, защото той е потенциално разрушителен за старото градско дясно и особено за недотам ориентираните им избиратели. Влизането в лабиринта на изясняването на идентичности точно в този миг е изстрел в челото на градското дясно. Това е капанът, който Бойко Борисов е хвърлил пред тях с идеята да ги отстрани и завинаги да ги маргинализира. Нека сега да обясним

Разбира се, повече от абсурдно е бившият член на БКП (нещо повече - напусналият системата на МВР поради отказ да се деполитизира) Бойко Борисов днес да се опитва да се превърне в знаме на антикомунизма. Повече от смешно е - екскомсомолският секретар Росен Плевнелиев (надъхан кариерист по времето на соца) днес да се прави на морален проповедник и да раздава оценки кой е десен и кой не. Принципно е повече от шантаво партия ГЕРБ в която отсъстват каквито й да е политически ценности, да се опитва като раков тумор да превземе цялото дясно пространство и да кани или гони от него. ГЕРБ не може да бъде описана в идеологически категории - те са партия на властта, те са политически паразит, който се вмъква в чуждо цяло и го разрушава напълно отвътре. Точно това се случи в десницата. Те боледуват от ГЕРБ, а в миговете в които този вирус дойде и носеше унищожение, никой в старата десница нямаше сетивата, усета и знанията, за да разбере какво им носи Бойко Борисов.

Заради това преди да отговорим на въпроса олевя ли градската десница и какво се случи на местните избори в София, първо трябва като патоанатоми да разровим гнилата плът на бг-дясното, за да открием археологическите свидетелства за катастрофата. От най-ранните дни на прехода в ушите ми се е забила една основна мантра: "левицата в България не е реформирана". Отгласи от това трафаретно клише още могат да бъдат уловени в лексиката на предворната политология и телевизионното шаманство. Тъжната истина е, че беше точно обратното. Добра или лоша българската левица от първите дни на своето трансформиране води идеологически дебат за собствената си същност, който не се е укротявал дори в миговете в които тя е била на власт. Основният проблем на политическото пространство у нас винаги е била десницата, защото точно тя беше нереформирана, неавтентична, задръстена с токсични идеи и пълна с полуинтелектуалци, които така и не успяха да й формират сериозна политическа програма. Това си личи дори и до днес, когато представителите на градското дясно можеха с часове да спорят до посиняване за съдбата на Паметника на съветската армия, но не и да предложат каквато й да смислена идея за трафика в София. Градското дясно обожава да се дави в плюнки към миналото, но не и да представи реални идеи в помощ на дребния бизнес, например. Те три дни могат да скърцат със зъби на тема досиета, но нямат нито един отговор за преодоляване на регионалните дисбаланси. Българското дясно в стария му и традиционен вид беше нефункционално, с изключително нисък коефициент на полезно действия, нискоинтелектуално, догматично, перверзно и талибанско. Те така и не успяха да формират реална идея какво точно ги прави десни и има ли живот за тях отвъд антикомунизма и омразата към БСП. Точно в това се оказа ключът към тяхната болест.

Когато на хоризонта се появи ГЕРБ, а фигурата на Бойко Борисов засия във всичките си мускули, българската десница, защото не знаеше коя е, каква е, нямаше представа заради собствената си същност и беше морално обезсилена заради икономическите си престъпления и набързо го припозна като част от себе си. Това беше достатъчно на вируса да се развихри. От тогава досега ГЕРБ като вампир изсмукаха старото дясно, присвоиха си неговата реторика, откраднаха избирателите му, а днес вече виждаме, че се опитват напълно да го умъртвят и изтласкат от естествено му място.

Всъщност не смятам, че психодясното е олевяло с това, че част от неговия електорален корпус даде глас за Мая Манолова. Всъщност разделението ляво-дясно е признак за модерно общество, с институционална култура и развита демокрация. Когато властта е в ръцете на хунта, на костюмарски кариеристи, които биха се писали и марсианци само и само да останат в управлението, тогава е съсвсем естествен процес леви и десни заедно да се опитат да възстановят демокрацията. Проблемът е, че градското дясно дълго време не можеше да си научи урока и дори влезе в правителство на Борисов. Според мен още носят синилата от бича и следите от моралното изнасилване, а тези белези просто нямат лекуване. С други думи - нищо ляво няма в "Демократична България", а и не необходимо да има. Просто фронтът в България днес не минава между лявото и дясното, а между ненормалното и нормалното. Заради това социалистите в София излязоха да гласуват за кандидатите на традиционната десница и ги направиха кметове. Не, защото ги харесват. Не, защото им имат доверие докрай на техните кандидати. А, защото разделителната линия беше между необходимостта от промяна срещу статуквото на безвремието, луксозните кметски лимузини и преялата арогантност на една властова партия, потънала в разкош и цинизъм. Десницата у нас едва сега започва процеса по своето рефомиране и това безнадеждно закъснение е много тъжно, защото ако те не се бяха забавили толкова, ако не бяха проспали 30 години, ако не тънеха в интелектуален нарцисизъм, може би днес България щеше да е друга страна. Но дори и сега, ако гласуването на десните избиратели беше някакво начало на нормализаци, това все пак е лъч надежда. Ще можем да си говорим за ляво-дясно в мига в който красивото пропукване на ГЕРБ се превърне в тяхно окончателно фиаско. Тогава ще има време да се караме, спорим и мразим, но дотогава всеки, който е намерил мястото на фронтовата линия от страната на добрите е добре дошъл. Батальонът на мрака ще бъде упорит, но в крайна сметка е обречен на загуба.

Преход и антидепресанти

Нарочно не написах нищо за 10 ноември. 

В мътния поток на оценки, преиначени спомени, лъжи, откровени интриги и натруфен патос просто няма да съучаствам. 

Но в цялата канонада от мнения има един момент, който се нуждае от диагностициране. На 30-ата година с чудовищен блясък се прояви шизофренията на дясното съзнание у нас. При тях от една страна преходът е дирижиран от комунистите, представлява подлост на апарата на БКП, мръсните ченгета и агентите на ДС, а от друга "последните 30 години са най-доброто, коета ни се е случвало" (Бойко Борисов) и "мантрата, че българският преход е сгрешен е най-зловредния прочит - евразийците трябва да плащат на всеки, който я повтаря" (Филип Димитров). Хора, които могат да живеят с тези две алтернативни реалности в главата си са обречени на обществена кататония. Всяка една от тези посоки на мислене е взривна зона - ако преходът е успех, то тогава защо хората масово се евакуират от територията и никога не поглеждат назад, а ако е комунистическа конспирация как така днешният премиер любовно гушка американската посланичка, а тя не само не го дава на съд, а се опитва да търпи мечешките му ласки? И после искат да няма носталгия по миналото. Ами невъзможно е. 

Тя (носталгията) не е непременно политическа,а е жалба по едно време, когато нацията нямаше крещяща нужда от антидепресанти.

Защо Борисов беше с вкисната физиономия в нощта на изборите

Стара, а вече и адски досадна традиция е, след местни избори всички да се обявяват за победители. Май в рамките на нашия живот никога няма да преживеем просветляващото усещане някой да се признае за наритан и разгромен. В свят в който всички са победители е трудно, а и практически безполезно да коментираме изявления след вота, тупания в гърдите, нарцистични изхвърляния и всички останали форми на лудост. Може би с едно-единствено в изключение. В нощта след първия тур Бойко Борисов обяви победата си за "безапелационна". Щеше да е убедително изявление, ако не беше станало ясно, че партията за първи път отива на балотаж в трите най-големи градове на страната - София, Пловдив и Варна. Това си е голям шлем отвсякъде, но премиера остана сляп за него. В нощта на втория тур Борисов не се отметна от думите си. Но притиснат от журналистическо любопитство за това как ще коментира загубените градове от ГЕРБ, той каза, че толкова е побеждавал, че вече му е "доскучало". Тоест загубите са някакво разнообразие в сивия му политически живот на победител. Точно тук, убеден съм, премиерът послъга публиката. Точно както се опитваше да ни убеждава преди изборите, че няма да участва в кампанията, а след това се качи на джипа и не слезе от него, за да раздава пари, подаяния и да се занимава с всякакви други дейности на ръба на морала и закона. Едва ли е искал чак толкова голямо разнообразие. Сигурен съм, че Борисов е бил влюбен в отровносинята карта на България, която Цветан Цветанов размахваше тържествуващо през 2015 година като символ на върховната политическа доминация на ГЕРБ в местната власт. Това е лошото в покоряването на безспорните върхове. След тях пътят е единствено надолу. Точно заради това смятам, че премиерът най-много е искал да му е скучно, а фактът, че му е станало интересно е лошо знамение за него и за партията, която представлява.

Но стига толкова с общите приказки. Дайте да видим фактите. ГЕРБ са безспорният победител на тези избори. Те имат най-много гласове, най-много областни градове, най-много общински съветници в цялата страна. В такава ситуация обаче обикновено истинските победители отварят шампанско, скачат от радост и се забавляват както никога преди в живота си. Сега се върнете спомените от пресконференциите на ГЕРБ в нощите на първия и втория тур - едни навъсени, намръщени лица. Всички мастити костюамари там гледат като хора с хранително разстройство, които отчаяно се опитват да го прикрият. Защо? Нали победата им е безапелационна? Нали няма нищо от което да се безпокоят? Нали са първа политическа сила? За да открием отговорите на тези мистериозни въпроси обаче ще трябва да се върнем съвсем малко назад във времето. Бих повярвал на премиера, че му е доскучало да бие, ако точно неговата партия ни в клин, ни в ръкав реши да намалява партийните субсидии до 1 лев за глас. И то в средата на годината, точно преди местните избори. Всичко това, съчетано с красивото удоволствие на безграничните корпоративни дарения. Целта беше една-единствена - БСП, точно БСП, да бъде поставена на колене преди изборите, финансово унищожена, организационно разнищена, политически омаломощена и така местните избори да бъдат служебна победа за партията на властта. Видяхме и образа на този натиск - нямаше малко магазинче из София, а из страната, което да не се беше окичило с плакати на ГЕРБ. Даже по едно време се зачудих - как при такава бизнеслюбов към Фандъкова тя едвам взе изборите в София, и то на балотаж, и то с едва четири процента разлика? Очевидно нещо в показната любов и реалните чувства сериозно се разминава. Но темата беше друга - властта направи всичко възможно да занули БСП предварително, да натика опозицията в миша дупка и буквално да повтори картата на Цветанов. Само така можем да си обясним всички командно-админстративни и политически действия. Повтарянето на картата щеше да отърве Бойко Борисов от най-големия му политически призрак и от вечния въпрос, който го следва като проклятие: "Как ще се оправите без Цветанов?".

На този фон в нощта на втория тур се случи чудо - БСП проби в цели четири областни градове. Знам, че не звучи особено впечатляващо, но когато тръгваш от нулева база такъв резултат е равен на политическа експлозия. Беше направен и знаков пробив в Созопол, където кандидатът на БСП успя обедини всички срещу ГЕРБ. Какво да говорим за падналото още на първи тур Банско и за мощния пробив на левицата в столичните райони "Младост" и "Изгрев"? Можем да изброим и други градове, но ето ви факт, който не може да бъде отречен - БСП се завърна на картата на местната власт. Тя разруши онова монолитно отровносиньо с което толкова много се гордееше Цветанов. И заради това левицата, макар и останала втора политическа сила, има много повече за какво да се радва на постиженията си. Те не дойдоха лесно, но точно заради това за заслужени. Не се дължат на някаква вълна или обществено опиянение, а са плод на продължителен труд, последователно подмладяване, много упоритост и железни нерви. След европейските избори БСП научи един много важен урок - отстраняването на ГЕРБ от власт няма да се случи като холивудски финал, няма да стане отведнъж, а точно обратното - ще се случи стъпка по стъпка, паднала крепост след паднала крепост. Всички инстинкти на Бойко Борисов днес пищят, че противникът е осъзнал най-големия урок и на това отдавам вкиснатата му физиономия.

Нещо повече - обединенията анти-ГЕРБ се случиха навсякъде из страната. Така падна ГЕРБ се провалиха във Видин, Плевен, Добрич. Формацията на Борисов навремето възникна като опозиция на статуквото, а после властта, корупционните схеми и милванията на три папи по главата я превърнаха в основна тухла на системата. И там, където се е натрупал гняв срещу статуквото, където хората повече не могат да понасят това, което се случва край тях, те започват да не могат да понасят и ГЕРБ. Защото ГЕРБ - това е статуквото. ГЕРБ - това е системата. ГЕРБ - това са онези, които тънат в луксозни апартаменти. Както винаги в това върховно осъзнаване провинцията е по-напред от София. София за пореден път се доказа като интелектуалната провинция на България, защото тук партийната номенклатура на ГЕРБ до последно палеше свещи за ниска активност, а ниския коефицент на интелигентност на една част от избирателите на Демократична България допълнително влоши неща и забърка четвъртият пореден бъркоч, пардон, мандат на Фандъкова. Всъщност дори и резултата в София не стана повод за отваряне на шампанско. Всеки може да си мисли каквото иска за Мая Манолова, но благодарение на нея за първи път видяхме бюрократичните търтеи на Фандъкова наистина притеснени, че краят на хубавите службици идва. Беше прекрасно в продължение на един месец да ги гледаме с издължени физиономии и тревожни погледи как се чудят дали светлото бъдеще не приключва за тях. Беше вдъхновително и как новите кандидати за партийната софра в Общинския съвет от ГЕРБ се опитват да се надминат едни други по поклони пред пчелата-майка и пред пчелата-баща в Министерския съвет. Манолова пъхна горяща факла в кошера на осите и си струваше някой да обезпокои това корупционно безвремие.

Опасявам се обаче, че точно в София ГЕРБ направи друга стратегическа грешка, която не беше в състояние да изчисли. Никой не очакваше и Корнелия Нинова, а и Мая Манолова да се обяват в подкрепа на кандидат кметовете на Демократична България, там, където те отиват на балотаж. И това се случи, защото те познават медийния, а не реалния образ на БСП. БСП през годините многократно е доказвала, че е единствената формация, която може да постави на заден план своите вътрешнопартийни интереси в името на по-голяма цел. И там, където БСП подкрепи ДеБъ - техните кандидати станаха кметове. Аз съм наясно с истинската природа на това формирование - буквално половината ще се продадат на ГЕРБ и то с похотливо желание. Но ако другата половина поне останат верни на своите закани и природа, то с идеята за София като бастион на ГЕРБ вече окончателно е приключило. Там, където Найо Тицин, верен на своята автентична природа, реши да привижда дясно коварство (еех, ама как врътнахме БСП, а пък не гласувахме за Мая) всъщност има доста голяма доза правилна лява тактика. И това найотициновците тепърва ще го разбират. Но всичко това в комбинация ясно ни показва защо в нощта на втория тур победителите не отваряха шампанско и не се поздравяваха гръмогласно. Може би някъде в дъното на душите си и на бреговете на остатъците си от съвест те са разбрали, че това е последният път в който могат да демонстрират единство и да се хвалят, че от победи им доскучава. Ето как се оказахме в ситуация тези, които са победили да не могат да усетят вкуса на победа, а тези, които останаха втори да имат правото да тържествуват. 

Парадоксално е, нали? 

В държавата на Бойко Борисов всичко е такова.