Едва ли някой някога е вярвал, че ще доживее да види
България в състояние на извънредно положение. Такова не е имало буквално от 9
септември 1944 година. Но днешното с пъти надминава лекия ужас на политическите
бури, защото в случая заплахата няма лице, тя е невидима и това води човек
почти до лудост. Коронавирусът разтърси из основи познатия живот на планетата и
преобърна всичко, което доскоро смятахме за нормално. Вероятно трябва да мине
още време преди да оценим ефекта от тази глобална пандемия, но още на първи
поглед се видя как при голяма заплаха глобализацията се разпадна като картонена
къща. Всяка държава се самозатвори, самоизолира, защото това е единственият
начин вълната на коварната болест да бъде пречупена и поне малко ограничена.
Отворените граници бяха затворени. Свободното придвижване - забранено.
Магазините бяха затворени, дискотеките и ресторантите също. Здравната система
напълно се задъха, а брифингите на Националния оперативен щаб се превърнаха в
телевизионно ежедневие. Всички повтаряха, че паника не трябва да има, но
въпреки всички призиви магазините за храни буквално бяха разграбени, а
изчезналата тоалетна хартия се превърна в повод за не една и две виртуални
шеги. Всички опити от началото за годината за успокояване на атмосферата у нас и
за оптимистични призиви, че пандемията ще ни подмине бяха забравени с
прогресивното нарастване на случаите на заразени хора. В такава ситуация
парламентът с пълно единодушие обяви едномесечно извънредно положение, за да се
види дали властта и държавата ще имат сили да се справят с невижданата кризисна
ситуация. Мисля, че дотук трябва да спрем с медицинската страна на темата.
Вирусите се оказаха мощна сила, която може да постави цивилизацията ни колене и
това е тема за философски анализи, които доста ще ни мъчат оттук-нататък. В
такава драма обаче не по-малка важни са и политическите наблюдения за
способностите на една държава да се справя с кризи, да мобилизира гражданите си
за една кауза и да реагира дори и на най-екзотичните и непознатите заплахи.
Точно по този параграф обаче управлението на България започна да изпушва като
прецакан стиймпънк-двигател. Само се замислете - точно седмица преди да се
изправим пред най-голямата криза в историята на прехода у нас представители на
управляващата партия заклеймиха цялото съсловие на медицинските сестри като
"психически нестабилни жени". И защо това? Защото сестрите имаха
наглостта да подновят протестите си срещу управлението и да поискат нормален
живот за себе си и съответно по-високи доходи. Вместо разбиране ги разстреляха
със съскането "терористки". Само седем дни по-късно се оказа, че
здравната система на България практически не е готова за битка с коварния
вирус. Липсват инфекциозни отделения, а на много места сестрите и лекарите
буквално обявиха, че ще напуснат, защото ги карат да работят без защитни
облекла, дори без маски и ръкавици. В светлината на голямото световно бедствие
изведнъж всички проблеми на здравната ни система блеснаха като пробойни в броня
и стана ясно, че положението е буквално трагично. Вероятно точно заради това
някой пиар принуди шефът на ВМА Венцислав Мутафчийски да си сложи военната
униформа като шеф на Оперативния щаб и с нея да информира народонаселението
какво предстои. Трикът почти сработи. Социалните призиви се напълниха със
слюноотделяния по повод на новата генералска фигура в общественото
пространство, но ако нещо попречи един ден на кариерата на униформения лекар
към властта, то това ще е факта, че той прие да стане говорител на една
абсолютно ненадеждна власт. Правителствата могат да ограничат правата на
хората, за да пречупят гръбнака на разпространението на вируса, но понеже това
е свързано с невероятни загуби за бизнеса и домакинствата нявсякъде из Европа
излязоха с мощни помощни пакети, които да компенсират засегнатите. Само в България
стана ясно, че реална помощ едва ли ще има. В Италия например, епицентърът на
кризата в Европа, бяха отложени сметки за ток, вноски по кредити, раздадени
ваучери за бавачки, за да могат домакинствата и обикновените хора да не платят
солено цялата цена на строгите мерки. У нас едва на втория ден след въвеждането
на извънредно положение финансовият министър се появи, за да обяви, че
Българската банка за развитие щяла да "подпомогне" фирмите, които
имат проблеми с ликвидността и обяви, че държавата е готова да поеме 60 на сто
от заплатите на работници, които фирмите искали да съкратят в кризисния период.
Освен, че твърде общи и неуточнени, тези мерки ясно показват, че държавата няма
представа как да помогне на своите граждани. Още отсега е ясно, че само до
десетина дни ще се появи огромна спекула, както се случва във всяка държава,
която минава през криза. Другите правителства действат по темата, само у нас
Горанов като поет обяви, че се надява и призовава никой да не се занимава със
спекула. Също така, оказа се, че голямата цена на извънредното положение ще го
плати малкия и средния бизнес, който беше принуден да затвори без никакви
компенсации. Генерал Мутафчийски дори се взриви в емоционален патос пред
камерите, че много често го питали дали хората ще могат да ходят на фризьор.
Всъщност убеден съм, че зад този въпрос не стои единствено бездънна суета, а
реална загриженост какво ще стане със собствениците на малки бизнеси за които
един месец буквално е равен на вечност. След това извънредното положение ще мине,
епидемията може и да е преборена, но държавата буквално ще заплува в
икономическа рецесия, защото малкия и среден бизнес ще лежат на ринга в нокаут.
Всъщност точно по тази параграф държавата се оказа блокирала, защото властта
така и не поиска да представи реална и работеща програма за справяне с
икономическите послествия от карантината. Всъщност точно по този параграф се
разкри едно ужасяващо социално неравенство. Някои могат да минат през този
месец без да го усетят, но не всички имат лукса да са собственици на тлъсти
банкови сметки и неограничени ресурси. Така поне разбрахме, че плуваме в
автентичен капитализъм - богатите се оказаха пригодени за карантина, а бедните
бяха поставени пред избора - да се разболеят или да умрат от глад. Заради това
театралните кипвания на Мутафчийски бяха нелепи. За мнозина в България неговите
брифинги се превърнаха в тръба на апокалипсиса. И не точно заради бедствието с
коронавируса, а заради това, че живеят в държава, която не дава пет пари за тях
и как ще издържат своите семейства. Един познат ми сподели с огорчение, че
драматично съжалява, че навремето не е останал в Италия, въпреки, че сега е
гнездото на болестта. Там поне щяха да мислят за мен, изстена той драматично, а
тук сме оставени на вирусите, бездушието, наглостта, а най-накрая ни набиват
канчето, че не сме достатъчно социално отговорни. Исках да го опровергая. Исках
да го размажа морално, но не намерих точните думи. Опасявам се, че просто бях
съгласен с неговото мнение.
No comments:
Post a Comment