От България до Руанда – политически пътепис за битката с корупцията

 

Руанда, казват, е прекрасна държава, която има дълга и ужасяваща история. От книгите на великия Ришард Капушчински знам колко смазваща е трагедията около геноцидът в тази прекрасна държава. И как първите външни наблюдатели, които попадат там след ужаса буквално са смазани от психически проблеми и губят ума си. Историята на вътрешното разделение в тази страна може да бъде обект на дълъг и интересен текст, защото в историята на Руанда се смесват тоталната вина на колониалните власти, безразличието на Първия свят към Третия, смазващата хладина на нечовешката политика и геноцидните страсти, които винаги са съпътствали събитията по света. Но никога не съм подозорал, че Руанда може да се превърне в обект на политически шеги у нас, на безброй вицове, мемета, фейсбук-ирония и бъзик. А всичко това беше отключено от един пост на премиера Кирил Петков, който обяви, че се е видял с президента на Руанда Пол Кагаме и, че е бил поздравен от него за борбата с корупцията у нас. Всичко това се случи по време на срещата на върха между ЕС и Африка в Брюксел.

И като се започна една вахканалия в социалните мрежи, направо ум да ти зайде. Прочетох толкова много иронични постове, шеги, високомерни изцепки и простотии, че мога да си направя собствена енциклопедия на българската душа. Очевидно в България имаме усащенето, че държава като Руанда няма никакво право да дава преценки на нашата политика, а може само да мълчи стресната, трогната и очарована от нашето величие. Тоест преди да кажем няколко критични думи за действията на Петков, ще тръгнем в посока обратна на мейнстрийма - нека да видим какво точно ни казва Кагаме и най-важното коя личност се произнася.

Пол Кагаме е дългогодишен президент на Руанда, добил своята популярност като лидер на фракцията, която слага край на кървавия геноцид. Той е толкова популярен в страната си, че още като вицепрезидент всички знаят, че той е фактическият лидер на държавата. След това методично, постепенно и упорито Кагаме започва да работи за друг световен образ на Руанда, защото прекрасно осъзнава, че не може цяла вечност да живееш в ролята на голямата жертва на нещастната история. Африка е особен континент и доста критични наблюдатели ще ви кажат, че победите на Кагаме на изборите по никакъв начин не са дошли след свободен вот, но е факт, че той е лидерът, който наистина направи така, че да поведе истинска битка с корупцията. И резултатът е факт - днес страната му се намира в класациите за корупция на по-челно и престижно място от България. И дали това е продукт на истинска битка или въпрос на фини дипломатически маневри и усилия, няма никакво значение. Инвеститорите, които се интересуват от всички детайли от дадена страна като потърсят официални данни ще видят, че Руанда е преди България. Това би трябвало да накара всички фейсбук-всезнайковци поне малко да се замислят преди да тръгнат да си упражняват изисканата ирония и невероятният сарказъм. Защото Руанда е пример за държава, която тръгва буквално от геноцидното дъно на историята през 1994 година, за да стане една от развитите държави в Африка днес. Да повторя - Кагаме едва ли някога ще влезе в учебниците като пример за демокрация, но тук говорим за битка с корупцията. Дори и авторитарните лидери тръгват на война с нея. И няма нищо лошо Кагаме да се изкаже за модерните предизвикателства пред България. Тези думи идват от политик с толкова много опит, битки и дипломатически авторитет, че трудно мога да му открия местен аналог. Важно е да се знае.

Въпреки това смятам, че Кирил Петков направи грешка като тръгна да са хвали с тази среща. Вероятно трябваше да подходи по друг начин - просто да разкаже, че я е имало и, че дори в далечната Руанда вече знаят, че България се опитва да изкорени корупцията в себе си. Защото честно казано дори и Джо Байдън да се беше произнесъл ласкаво за нашата битка с корупцията, иронията щеше да е аналогична. Просто, защото българите са достигнали до етап в който отдавна не вярват на чужди похвали, съвети и мнения. Именно защото усещането за корупция у нас е пандемично, а наказани буквално няма, всяко позитивно мнение би било посрещнато с ритници, гняв и ирония. Тук пак опираме до най-голямата липса в новото управление - липсата на наказани хора от предишния режим. И, да, прекрасно знам, че в една демокрация наказанието не идва като в древногръцка трагедия - незабавно и ултимативно. Наясно съм, че съществува факторът "Иван Гешев", който е най-голямата опозиция на новото правителство, а без качествено обвинение не може да има и реални присъди, но хората не са длъжни да съобразяват своя гняв с обстоятелствата. Те виждат, че в България тази битка не просто с корупцията, а с корумпираните се бави. За всички останали реформи е необходимо време, но постигането на справедливост закъснява. Защото в един от миговете в които България беше световна новина, по време на протестите през 2020, това беше основното искане на пъстрата група от протестиращи. С други думи хората вероятно са прави да не приемат мнението на Кагаме. Самите те трябва да се убедят, че битката с корупцията е реалност.

Аз лично смятам, че Кирил Петков осъзнава това. В неговите интервюта това става кристално ясно, но тук той е в плен до предизборната илюзия, че тази битка ще е лесна, бърза, ефектна и холивудска. Тук е България и за съжаление тя функционира по друг начин. Ние в близките години не сме преживявали руандийска трагедия в такива мащаби, но нашата собствена участ е да сме заключени в един никога несвършващ преход, който така и не произведе функциониращ политически модел. Така България започна да живее от чудо в чудо, тоест - от разочарование до разочарование.

Ако бяхме останали само до Руанда, вероятно този текст щеше да е по-позитивен, но малко след историята с Кагаме, Кирил Петков пусна в своя фейсбук профил снимка с държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен. Оказа се обаче, че от нея напълно е изрязан македонския премиер Димитър Ковачески, което няма как да бъде скрито в съвременната виртуална епоха. Ето такива неумели действия вгорчават усилията на кабинета по нормализация на обстановката у нас. Защото има много враждебни очи, които дебнат всяко действия и медийно го усилват, за да създадат усещането за абсолютна нестабилност. Точно за това трябва да си дава сметка пресслужбата на Министерския съвет, защото изрязаният македонски премиер веднага отвори темата за отношенията между София и Скопие и качва разговора на съвсем различно равнище. Така всяка добра инициатива може да бъде погребана под тонове жълтения, а в такава ситуация всяко правителство ще се чувства така все едно ходи в подвижни пясъци.

В края на този текст обаче ще направя извод, който мнозина няма да одобрят, но точно така трябва. Въпреки медийните пушилки и обстрели, социологическите проучвания, които излязоха в последната седмица ясно показват, че в държавата няма нестабилност или кризисна ситуация. Да, хората яко недоволстват от цените и чакат да видят как ще ги компенсира правителството, сметките за тока са свръхпроблем, който е основна тема на всеки човек, но въпреки това няма усещане, че е възможно съвсем различно правителство. А и политическите проценти го показват - организаторът на тази пушилка партия ГЕРБ не само не покачва авторитет, а се срива, така че база за предсрочни избори просто няма. Мнозина се опитват да внушат такава необходимост, но това е един балон, който вероятно трагично ще се спука след приемането на бюджета на второ четене. Това няма да промени отговорностите и атаката към кабинета, но поне ще е ясно, че медийната пушилка е спецоперация с далечни цели. Ние днес се пържим в ирониите за Руанда, в мистериите с изрязаната снимка, но съм убеден, че само след 10 дни, проблемите ще бъдат съвсем различни. Защото някой много иска да не се стигне до съдебната реформа и до реалното отпушване на битката с корупцията. Това е далечната цел на всички фойерверки и пиратки, но тук и с похвала и без похвала от Кагаме, България трябва да си свърши работата. 

Наложително е. 

 

Политическата Лили Иванова и нейните катастрофални концерти

 

В началото не исках да повярвам. Живеем във век задръстен с фалшиви изявления, новини, личности и телевизионни безумия и сляпо вярвайки в последните остатъци от здрав разум в човешката природа, отказах да се доверя на цитата. После обаче рухнах пред фактите. Оказа се, че Господарката на световната география, бившата шефка на парламента Цвета Караянчева е обогатила своята творческа биография с нов мисловен проблясък и мълния. "Да управляваш след Бойко Борисов е все едно да пееш след Лили Иванова", е изригнала Караянчева с което солидно допринася за сриването на менталния статус на нацията. Тези дни гледам, че всички социални мрежи са изригнали срещу мацките в предаването "Ергенът". Какво да ви кажа - силиконовите гърли са невинни. Те са само следствие. Те са страничен ефект от загубата на всички останали морални, национални, етични, а и литературни ориентири. Тоест - долу ръцете от силиконовите златотърсачки. Или поне им търсете сметка след това. Първо трябва да се занимаем с Караянчева и всички онези, които не спират да произвеждат мисловен субпродукт, който като киселина прогаря колективното несъзнавано на българското общество.

Госпога Караянчева (говорим за онази ефектна дама, която подаряваше стари календари на старчески домове, защото били с хубави пейзажи) едва ли осъзнава колко лоша услуга прави на Лили Иванова като я вкарва в едно изречение с Бойко Борисов. Примата на българската естрада (или както я бяха нарекли в един документален филм на руския Първи канал - богинята на соца) не е заслужила името й да се търкаля в политическата кал и да плаща цената на всички прегрешения, съмнения и престъпления на миналото.

Аз харесвам Лили Иванова, защото нейният глас е озвучил някои от безсмъртните мелодии на моето детство, а те вече са неразривна част от мен и завинаги ще остане така. Виж - политическата "Лили Иванова" след която трудно се пеело оставя като наследство само проблеми, драми, истерия, изчезнали милиони, провалени проекти и парламентарни панаири. И като казахме панаири се сещам, че точно така се казваше един от най-големите хитове на истинската Лили Иванова - песен за изчезналото в мъглата на времето детство и за никога незавръщата се младост. Панаирите на политическия аналог на примата обаче носят същото усещане за безнадеждност и страдание. Днес виждаме как депутатската група на ГЕРБ се държи като основен пратеник на социалните послания и редовно удрят с черепи по банките, за да настояват за компенсации на скъпия ток. Но пропускат да отбележат нещо много дребно, нещо ключово в целия този проблем - именно те либерализираха пазара по най-глупашкия и некадърен начин. Именно те настояваха болници, училища, даже църковни храмове да бъдат пуснати на свободния пазар и днес виждаме ефекта от всичко това. Либерализиран пазар винаги, абсолютно винаги означава драматичен скок на цените и хора, които се опомнят твърде късно, за да разберат, че клишетата с които са ги разстрелвали са абсолютна измислица. Целият този пазарен панаир го дължим на политическата Лили Иванова, която днес май е решила да си сменя амплоато и да се превръща в стенд-ъп комедиант, поне с такова усещане оставам като гледам телевизионните му изяви из страната.

Специално си пуснах песента "Панаири" и слушайки я с политически възпалено съзнание осъзнах, че ако тръгнем да я анализираме в нея има и политически смисъл. Само вижте какво се казва в нея: "На шега е уж задигнал / моя детски смях и моя весел глас. / Няма как да го настигна, / няма как да си ги взема вече аз". Не знам за вас, но аз чувам в тези поетични дълбини отглас от цялата финансова схема около магистрала "Хемус" - другото величаво наследство на политическата Лили. Онази същата магистрала от която бяха откраднати милиони в чували, а се твърди, че още разкрития тепърва предстоят. На всичкото отгоре следите на тези пари вече са почти заличени и кажете ми как ще "си ги взема вече аз?".

Истината е, че да управляваш след Бойко Борисов е все едно да вземеш микрофона след пияна фолкаджийка, която е мятала гюбеци по сцената, изпотрошила е чашите, чиниите, музикалната техника и даже се е опитала да прави стриптийз, за да си вдигне процента на бакшишите. Заради това новото управление се оплете и бави. Защото никой никога не е подозирал, че ще намери музикалната сцена в такова състояние. Държавата трябва да се възстановява от нулата, защото политическата Лили я беше обърнала на кръчма. Всяка събота вечер да събираш бизнес-кръга си и да разпределяш обществените поръчки - нима това може да се нарече демокрация и законност? Днес остатъчната паяжина от медии на ГЕРБ, солидно захранена за последен път се опитва да ни обрисува времената отпреди май 2021 година като някакъв загубен рай на стабилност, просперитет, спокойствие и международен авторитет. И всичко това е безобразна лъжа за която най-добре свидетелстват бурните протести от лятото на 2020 година, които показаха, че политическата Лили Иванова вече няма публика, която да го аплодира и е останал без фенове, които да го носят на ръце или да вярват на телевизионните фокусници. 

Вероятно заради това госпожа Караянчева е пропуснала да види реакциите на своето екзотично сравнение. Цели 12 години ГЕРБ изстискваха държавата до посиняване, феодализираха общините и напълниха администрацията с калинки и днес си мислят, че писъците на калинките им са някакво реално недоволство, което може да ги върне на власт. Защото политическата Лили май никога не е слушала своят естраден двойник. Истинската прима имаше един невероятен хит със заглавието "Не всичко е пари, приятелю". А точно обратното постъпваха ГЕРБ - и тук не говорим само за открадното, а за опитите с някакви мизерни добавки или допълнителни средства да запушат социалните пробойни, оставени от тяхната кошмарна политика. Точно тази работа на парче днес прави всяка нова реформа трудна и бавна, защото тя няма на какво да стъпи. Ние имахме само имитация на държава, имитация на политика, имитация на градеж и пълна заблуда, че съществува демокрация. Политическата Лили Иванова от един момент нататък започна да предпочита разходките с джипа и стискането на ръцете на костюмираните активисти на ГЕРБ вместо да попадне сред истинските хора и да улови тяхното драматично негодувание срещу него, политиката и партията му.

Ето в руините на тази катастрофа трябва да съществува новото правителство. И, бога ми, то ще направи своите грешки, ще има своите неверни стъпки, но продължава да има кредит на доверие, защото е нещо толкова различно от политическата Лили Иванова и нейният изкривен свят, чийто последни гърчове днес наблюдаваме така изразително. Цялото вдигане на пара, всички медийни експлозии и екзотични телевизионни сравнения са просто част от агонията на една политическа естрадна звезда, която май започва да осъзнава, че на концертите й няма да има никога повече кой да дойде...

 

Брястът на Левски

 

На 19 февруари тази година за първи път попаднах в митичното село Къкрина, там, където е ханчето, където турските заптиета залавят Васил Левски. Бил съм на много места, свързани с Апостола, но точно там усетих много по-различна енергия, много по-истински и драматично осмислих факта, че това е мястото където Османската империя успява да плени най-великият българин. И човек започва да се замисля – първо за невероятната упоритост на историческата памет, която години след случката упорито е събирала детайли за това какво се е случило, как се е случило, за да може днес уредника на музея да повторя пред младите поколения станалото минута по минута. И пак за паметта – за това как брястът на който Левски е завързан се пази и до днес. През 1997 година гръмотевична буря разсича и убива дървото, но то е консервирано, запазено и днес стои в двора на ханчето, последният свидетел точно на онези дни, точно на онова драматично събитие, което буквално трансформира българската история и ни задава морални, етични и политически стандарти, които са недостижими.

Именно в Къкрина си дадох сметка как личността на Левски е пронизала цялата българска история и литература в последните 149 години. И това е повече от нормално. Това е част от опита да се опитаме да разберем една личност, дотолкова надминала времето си, че чак е страшно,  ако се замислите. Още като ученик не спирах да се удивлявам на един факт – във време по което в Европа няма нито една република, ама нито едно, Левски формулира републикански идеал. „Демократска република“. Още тогава, във времена, когато се формират националните държави, той иска държава за всички, независимо от техния етнос и произход.

Левски обаче има и страна, която винаги ме е хвърляла във възторг. Можем да я открием в неговите писма до няколко именити чорбаджии. В тях можем да открием един човек не просто с ярко социално мислене, но и с ясна програма за действие. Само вижте какво пише до чорбаджията Ганчо Милев – „един чисто народен човек сто чорбаджии не могат да го купят“; „чакахме Ви да усетите горещите сълзи на бедния ни народ, който е вече в крайно тегло, но не! Вие му пиете още кръвта и го предавате на мръсния мъчител. Разберете, решили сме се вече – или да Ви съберем [привлечем], или да Ви поразим…“

Този дух е опияняващ. Пред нас стои един човек, изцяло посветен на делото си. Един човек от съвсем различно бъдеще, което е така упоително, че още е наш основен идеал. Харесва ми този Левски с убежденията, заплахите, огнения дух, непреклонните идеи и всепосветеността. Това е точно човекът, който ни е необходим и днес.

Вероятно заради това в Къкрина усетих с кожата си нещо като тръпка, нещо като съжаление, но и нещо като предчувствие, че не всичко е загубено. Защото в поразеният от бурята бряст в двора на ханчето, в консервираното дърво видях, че има гнездо на врабчета. Дори след своята смърт дървото продължаваше да е дом. Същото важи и за Левски. Него отдавна го няма на този свят, но той е в думите, в идеите, в надеждата за бъдещето, в усещането за промяна, в битката за различен живот, във всяко ново поколение, което го преоткрива за своите собствени стремления и въпроси.