България и САЩ: урок по това да не казваме „да“ преди да чуем въпроса

 

Новината, че САЩ ще поискат удължаване на срока за престой на техните самолети, който от началото на годината са на летище „Васил Левски“ можеше да мине практически незабелязано. Да, тя щеше да породи лавина от яростни реакции, фейсбук гняв, дълги спорове и упражнения по истерия, но, нека да го признаем, това е нещо през което България минава каквото й да се случи – от победата на Евровизия до поредното кошмарно наводнение, което поразява цели части от страната. Една самозатворена реалност в която не се случва нищо различно, единствено градусът на кипене подскача все повече и повече.

Този път обаче темата стана обект на обсъждане, защото в нея имаше нещо ново. Преди заседанието на правителството премиерът Румен Радев обяви, че е разговарял с министъра на отбраната на САЩ Пийт Хегсет и Доналд Тръмп, и е поставил пред тях въпроса с падането на визите за български граждани. Нека да припомним нещо, защото е важно. Темата с визите за САЩ се търкаля из българския политически живот от близо 30 години насам. Проблемът стана особено остър след 2007 година, когато България се присъедини към ЕС, но не попадна в американската програма за безвизово пътуване. Така само три държава от ЕС все още пътуват с визи до Щатите – Румъния, България и Кипър. Румънците получиха бонбонче от Вашингтон, защото миналата година изискването за визи за тях падна, но впоследствие, американските власти отмениха решението си. От години насам американците обещават темата да влезе като приоритетна в нашите съвместни отношения, но към момента няма абсолютно никакво развитие по темата, а отказът от развитие се коментира все с едни и същи аргументи – процентът на отказани визи трябвало да падне под 3 процента. Междувременно през март стана ясно, че България вече е на рекордни ниски нива на отказ – 5,1 на сто, но по един или друг начин САЩ продължават да оставят темата встрани. Тук не говорим просто за международен престиж, а за това дали едни отношения могат да бъдат наистина партньорски без някакво реципрочно отношение за направените стъпки.

С други думи промяната на българското поведение, която Радев изрази не може да бъде наречена революционна, но е достатъчно значима, за да направи впечатление. България за първи път иска нещо реално срещу изпълнението на своите съюзнически ангажименти. А в един свят, разтърсен от геополитически земетресения, войни и абсолютна несигурност, това е единственият език на който трябва да се говори.

Действията на Радев предизвикаха силно съскане и скептицизъм в либералната общност и десните инфлуенсъри. Начетох се на два милиона есета как това било безпринципна основа за правене на политика, как Радев се опитвал да се прави пиар, как това изкарвало България от общата външна политика на ЕС и всякакви други административни тъпотии и дребнотемия. Истината е, че нито един от тези аргументи не е реален. ЕС отдавна можеше да вземе по-значимо отношение към темата за страните-членки, които не са в програмата за безвизово пътуване за САЩ, но както винаги брюкселските чиновници оставяха Америка да диктува правилата. На всичкото отгоре вече живеем в свят в който старите съюзнически взаимоотношения се пропукаха. Тръмп отдавна показа, че няма трайни принципи, не е последователен в нито една своя политическа линия и разбира външната политика като начин за сделка. Тоест това, което е чул от министър-председателя е нещо, което е разбрал. Друг е въпросът дали темата ще бъде придвижена, защото България не разполага с голям коз в тази игра. Присъствието на самолетите тук улеснява американците, но те по всяко време могат да намерят и друго летище, въпреки, че в процеса на търсене ще срещнат и доста откази поради подозрението, че самолетите са тук, за да участват в бойни действия в Близкия Изток.

Така или иначе – едва ли някой със здрав разум може да си представи, че България е в състояние да изгони американците. И заради това в тази игра идва нещо ново – да поискаме от тях падането на визите. В миналото ни страната ни изтърва къде-къде по-благоприятни моменти за пакетна сделка. При закупуването на изтребителите Ф-16 беше не просто възможно, а абсолютно необходимо темата да бъде поставена. Президент тогава пак беше Доналд Тръмп, но Бойко Борисов като премиер тогава реши, че за него е по-важно да се снима пред камината в Белия дом и американския президент да му запомни името за цели 15 минути, вместо да иска и допълнителни елементи в цялата сделка.  Сега ситуацията е различна, но е добър знак, че България за първи път се опитва да поиска нещо в замяна.

Знам, че много хора няма да приемат такъв подход. Едно от колективните несъзнавания на българския дух е външната политика да бъде горда, самостоятелна, независима, а тук можем да прибавим още десетки поетични прилагателни. Реалността е по-хладна и мрачна. Единствената реална промяна, която може да се направи днес е страната ни да започне да получава реални облаги от това, че изпълнява своя съюзнически ангажимент към САЩ. В този смисъл усилията на Радев наистина са нещо различно, но най-важното реално.

Защото едва ли някога е имало по-обидно и смазващо духа обвинение към нашата външна политика от това, което държавният секретар каза за няколко страни, включително и за България: „Те казаха „да“ преди още да сме задали въпроса“. Дори в платената любов няма как да има „да“ преди да се чуят изискванията на клиента. Тогава как си позволяваме подобни принципи във външната политика?

САЩ изобщо не са най-добрият партньор напоследък. Благодарение на няколко поредни администрации ЕС се оказа заплетен в блатото на неразрешимата по военен път драма в Украйна, „Северен поток“ беше взривен, американците извиха ръцете на всички европейски държави да се откажат от руския газ и петрол и изправиха Стария континент пред лицето на истинско икономическо бедствие. Малко след това заради терористичната война срещу Иран и алтернативата за газ и петрол, минаваща през Ормузкия проток бе заличена от играта и остава неясно кога отново ще има нормален транзит оттам. В такава безизходна ситуация най-доброто, което можеше да направи България е да иска от своите съюзници поне един жест, нещо реално, за да се види, че отношенията ни не са еднопосочна улица.

В безпощадните и смазващи години на прехода най-отвратителното за всички хора беше да гледат как отвън ни налагат принципи на икономическата и външна политика. Точно така затворихме 3 и 4 блок на АЕЦ „Козлодуй“, без някаква реална икономическа или енергийна обосновка. Просто така казаха началниците. Точно така ни натикаха в гърлото скъпите американски изтребители, което се оказа между другото изключително нерационално и дългосрочно губещо решение. Ако България беше избрала шведските самолети „Грипен“, страната ни щеще да е един от първопроходците на това митично инвестиране в европейската отбрана от което днес е така запленена Урсула фон дер Лайен. А срещу всичко това България не получи абсолютно нищо.

Не знам дали една външна политика трябва да се подчинява на приниципи в свят в който такива не е останаха. Но прагматизмът и реализмът са болезнено необходими, защото иначе сме обречени още с години да не получим от САЩ никакъв жест, нито пък разбирането, че българите не са някакви аборигени от задните части на Европа, а народ, който заслужава уважение и внимание.

С всичко това съвсем не искам да кажа, че България в тази ситуация ще получи нещо, но промяната се състои дори и в това да го поискаш.

Което показва едно вече различно ниво на осмисляне на процесите. Съвсвсем наскоро Радев каза и нещо друго, което ми се струва важно – че Европа има нужда от солидна доза евроскептицизъм, за да оцелее в съвременния изключително сложен свят. Мнозина видяха в това изречение парадокс и пак го оплюха. Но в него има заложено нещо, което всеки средностатически българин усеща – евроскептицизмът не отрицание на ЕС или революционно разрушение, той просто е преоценка на старите догми и правила, които не работят и отдавна вече никой не спазва. В такава ситуация единственият възможен изход е да почнеш да действаш извън правилата и да се опиташ на погледнеш по друг начин на картата на международните отношения. 

И това да искаш от САЩ безвизово пътуване е добро начало. 

Не че някой е тръгнал непременно да се наслаждава на прелестите на Новия свят. 

Но да знаем, че тях отношенията ни са партньорски, а не на принципа господаря командва, а ние се съгласяваме преди още да сме чули въпроса…

 

Корупционните паяжини на петроханската политическа секта

 

Има нещо трайно прецакано в политическото поведение, психика и подход към света на политическа партия "Петрохан" (тук вкарвам колективното психодясно във всичките му метастази и мутации). Няма нито едно място в което те да са похитили властта и да не се олели в корупционни скандали, схеми, съмнителни будистки фонтанели и пълно и мрачно храчене върху всичките им принципи и идеи...

Благомир Коцев е ходещият аватар на това небесно безумие и проклятие. Св. Благо Великомъченик прокурорски се оказа не просто епично некадърен кмет, а и кмет, който е осигурявал политически чадър на безобразно престъпление.

Три години!

Цели три години неговата администрация вижда как украинската мафия похищава земя, строи незаконно, нагло пренебрегва всички правила, а той не прави абсолютно нищо. Нищо! И, ако някой вярва, че това не е корупционно действие, нека да отиде в гората да издирва еднорози. Десницата управлява Варна както педофил лагер за деца. Докато бореха митичната заплаха от Путин, а десните публицисти/пияници пишеха кървави есета за руска инвазия се оказа, че инвазията е съвсем реална, ама е украинска.

Нека да ви разкажа с думи прости какво виждаме във Варна. Това е далавера, която е започната от ГЕРБ. ГЕРБ обаче я карат по техния начин - издават удостоверения за търпимост, въртят някаква документация и прибират пари. Строежи обаче няма. 

Коцев наследява тази далавера и като ефективен мениджър решава, че като взима пари поне ще разреши на евроатлантическите ни братя от Украйна да строят.

Тук имаме корупционна коалиция между ГЕРБ и ПП/ДБ и трябва да признаем, че градските десни са корупционно по-ефективни. А след това и оправданията им са ефектни - те не можели да направят нищо, защото имало държавен чадър. Това обяснение може да върви, ако Благомир Коцев го продава на жена си като аргумент защо не може да измие чиниите тази вечер, но да ми го пробутват като политически аргумент е пълна простотия.

Но точно тук виждаме цялото безобразие към медийния свят в който живеем.

Нито една от големите медии не направи критична журналистика с Коцев. Нито една. Точно обратното - виждаме мелодраматичен опит за спасяването на имиджа на един абсолютно провален кмет, който не е спрял тази безобразна, тъпа и отвратителна далавера. Гледам, че утре украинците щели да дават пресконференция, за да покажат документи и разрешителни. Може да се окаже, че това е краят на Коцев като кмет, защото ако документите са от неговата администрация той не само трябва да хвърли оставка, но и да се върне в затвора...

Колкото й да ги бранят медиите петроханци са централно сбъркани, политически увредени и няма място на което да не са се провалили по най-гръмовния начин. 

Между другото - през 2023 година БНТ пуска репортаж за незаконна сеч в местността на украинския анклав. Тогава нито един от видните десни еколози не е мъцнал нито една буква по темата, нито една. 

Разбирам, че им е било приятно да си продухват фонтанелите в Петрохан, но в името на спасението на душите си можеха да кажат нещо...

 

Медиите като съучастник в украинския тероризъм

 

От години е ясно, че средствата за масова информация отдавна не са четвърта власт, а просто винтче в голямата и жестока пропагандна машина. Новото е, че медиите вече дори не се опитват да го крият. Те са част от механизма за масово дебилизация на населението и са основен елемент от пералнята за мозъци. Това си личи у нас най-вече, когато става дума за геополитическите конфликти, които разтърсват планетата и най-вече за войната в Украйна.

Примерите за това са многобройни, което не ги прави по-малко шокиращи. Напротив. Днес в Нова телевизия един самозван експерт започна да оправдава украинския тероризъм в Луганск.

Кой мислите, че е виновен за него?

Точно така - руснаците.

Тези подли ватенки защо били направили общежитие толкова близо до фронтовата линия. 

Още повече, че жертвите били кадети, обучавани за войници и, разбирай, били направо легитимни мишени. 

Тази дехуманизация бе изгълтана от водещите с радост и никаква съпротива. 

Оказва се, че има хора, които заслужават да умрат. Че украинските ракети носят хуманизъм в себе си, а руските жертви са просто незначителна статистика. 

 И това е в съзвучие с поредните изстъпления на украинската пропаганда, която отдавна не брои руснаците са хора и тържествува при всяко поразяване на цивилна цел, а те общо-взето поразяват основно такива.

Машината за промиване на мозъци обаче не спира дотук. 

Тя отива още едно ниво отгоре. Пак по мейнстрийм телевизия руските удари по Киев бяха обяснени като "отмъщение за удара в Луганск при който загинали четири души". 

Едно изречение, но препълнено с лъжи. 

Жертвите не са четири, а много повече, което не пречи на знайни и незнайни международни редактори да набиват в главите на хората лъжливи новини. 

Всъщност тези лъжи са инструмент на войната. Те са фабрика, която не иска мир, а настоява конфликтът да е кървав, мрачен, продължителен и ако може да се води до последния украинец. 

Заради това е голяма заблуда, че средствата за масова информация подкрепят Украйна. На тях не им пука за Киев или украинците. Те искат просто Русия да е ангажирана във война, без да си дават сметка за последиците. Подобно нещо наблюдавахме и за Газа - оказа се, че животът на израелците е с пъти по-ценен от живота на палестинците. Това е политика не просто на двойните стандарти, а на узаконеното лицемерие и подлост. А после всички се чудят защо зрителите бягат от традиционните медии. Ами, защото ги третират като прасета за угояване, а не като критични единици. Поднасят им токсична отрова и няма нормален човек, който да се остави да бъде превръщан в морско свинче за експерименти.

Другата великолепна опорка е, че Русия минава през фронтова криза и, че властта на Путин се клати от хората, които не искали война. 

Да, Русия минава през своите проблеми, но те не идват от либералната опозиция, която и без това е толкова немощна, че не може да напълни дори две московски кафенета. 

Всъщност проблемите на Путин идват от хората, които настояват войната да се води много по-решително и, че вече няма време за позиционни действия, а за решително, твърдо и системно нападение. 

Много искам да видя полулибералните медиите, ако се осъществи такъв поврат в руската политика и да чуя как ще го коментират телевизионните папагали, които все разбират от всичко. 

Защото рано или късно дори и Нова тв трябва да разбере, че Путин остана последният руски либерал, който остава все по-самотен, защото утопичната му идея, че Русия може да бъде поканена на масата на "западните партньори" вече е нелепа и карикатурна. 

Но това вече е друга тема.

 

Геополитиката, която виждаме зад конкурса „Евровизия“

 

Победата на Дара на финала на „Евровизия“ и глобалната доминация на прилепчивия хит „Бангаранга“ се оказаха точно инжекцията с адреналин от която България се нуждаеше. В разгара на буря от галопиращи цени, изцяло променена политическа ситуация и постоянни медийни скандали, дори и най-големите оптимисти едва ли са вярвали, че България може да пробие на този конкурс. България принципно никога не вярва в себе си. Това е историческа закономерност, която често ни е екзекутирала морално преди всяко състезание, но носи и нечувани пристъпи на радост, когато моделът на вечното лузърство бъде разрушен. Така беше и през 1994 година, така се случи и през 2026 година, когато Дара беше на път почти да се откаже от участие заради бурята от хейтърски мнения, които разтърсиха социалните мрежи. Какво ли не прочетох за нейната песен – от обвиненията за скрити сатанистки послания до размахването на високултурен пръст, че такава музика е долна, ниска и пошла. Да, защото иначе „Евровизия“ е конкурс на който се състезават само извисени оперни песни, пълни със смисъл, послания и тежки метапрепратки към голямата култура на света. С други думи – Дара постигна нещо много важно. Тя не просто покори публиката по света, тя строши отровния зъб на българското хейтърство, а това е битка много по-голяма отколкото си личи на пръв поглед.

Но стига толкова сме обръщали поглед назад. Като всеки голям конкурс обаче и особено в последните години „Евровизия“ не е само културно, тя е и политическо събитие. Мащабът на проявата е такъв, че в определени моменти там политиката е доминирала над музиката, а задаването на културни модели и разбирания напълно е погребвало идеята за мелодичност и популярност на песните. Точно това се случи през 1998 година, когато победител стана израелската певица Дана Интернешънъл. И до днес се спори дали нейната победа е автентична, защото изпълнителката преди това е била мъж и честно казано славата около нея носи толкова скандален характер, че музиката остава на втори план. Нейната песен обаче все пак беше разпознаваема и жизнена, защото и до днес я въртят из нощните клубове и то не само там, където се събира трансаудитория. Но моделът беше зададен. Той продължи с австриеца Кончита Вурст, чиято победа вече беше напълно абсурдна и нелепа. В негово лице трябваше да бъдат наградени драг-кралиците по света, но особената идея на Вурст да се облича с рокли, въпреки, че е пуснала брада, е напълно скарана дори и с драг-естетиката. В света никой никога не си е запял песен на Кончита Вурст, но спечелването на „Евровизия“ през 2014 година си е новинарски факт, незаобиколим и вечен, който издава, че зад конкурса отдавна има друга логика, която граничи с културната само условно.  След това през 2016 година конкурса бе спечелен от украинската певица Джамала, която изпълни мелодраматичната песен „1944“, посветена на депортацията на кримските евреи. Песента е разтеглена, скучна, дори и противна, но украинката си тръгна като победител. Ситуацията беше такава – две години по-рано Украйна изгуби Крим и „Евровизия“ трябваше да героизира постмайдановските комсомолски изпълнители. Години след това Джамала се изживяваше като политически комисар върху младото поколение изпълнителки в Украйна, защото при следващи селекции за „Евровизия“ тя с треперещ глас ги разпитваше за това какво мислят за загубата на Крим и вкарваше политика дори там, където хората основно гледаха красиви крака и секси-дупета. Тоест всяка „Евровизия“ отдавна е геополитическо събитие и всеки, който се опитва да открие единствено културата там, ще направи стратегическа грешка. Заради това е добре да се опитаме да поразсъждаваме малко за ситуацията в света и за мястото на България в него като вземем за отправна точка гласуването за отделните песни. Тук няма да се концентрираме единствено върху баналните двойки, които наблюдаваме всяка година – Кипър гласува за Гърция и Гърция винаги гласува за Кипър или Черна гора подкрепя Сърбия. Тази година имаше изненадващи моменти като Хърватия, чието жури даде всичките гласове за Сърбия. Нещо, което допреди няколко години беше абсолютно невъзможно и немисливо дори и сърбите да бяха извадили най-гениалното парче. На Западните Балкания обаче ври и кипи и постоянните затопляния и захладняване на отношенията разкриват всяка година съвсем различна картина.

Много интересно и показателно бе това, че нито журито, нито публиката в Украйна оцениха хита на Дара. Журито ни удари в десетката с 0 точки, а публиката скръндзаво даде 4. И това е при условие, че от официалната власт от години насам се лее жестока подкрепа за Украйна, а патетичните есета за великия Владимир Зеленски и безсмъртната смелост на украинската армия могат да убият човек със своята патетика. Украинците обаче, които естествено за нация във война са свръхполитизирани, ясно си дават сметка за реалните настроения на българския народ. Те си личаха още в началото на войната, когато социолозите из Европа още правеха проучвания какво е отношението на отделните нации към военните действия. Още тогава си личеше, че България е в опозиция на почти цяла Европа. Сега вече никой никъде не прави такива проучвания, защото най-вероятно целият континент се е „българизирал“, а политическите елити на ЕС държат това да остане в тайна. България не обича украинците, очевидно отношението е реципрочно. Но гласуването на публиката в Украйна не остана незабелязано. Дори десните инфлуенсъри се видяха принудени да тръгват да го обясняват („у нас премиер стана агент на Путин и пипало на Кремъл, как искате да гласуват бедните украинци“), но аргументите им нямат никаква реална почва. Гласуването е достатъчно показателно и дълго ще бъде припомняно, независимо, че говорим за музикален конкурс.

В победата на Дара има един много силен политически аспект за който ще се говори тепърва. Тази година „Евровизия“ бе бойкотирана от много страни заради участието на Израел в нея. А Израел видя в конкурса златен шанс да се опита да демонстрира, че не е толкова мразен в Европа. Всички големи медии от дни насам разследват наемането на лобистки фирми, които да накарат публиката в много страни да даде гласа си за Израел. Факт е, че тази година песента от Тел Авив беше скучна и брутално плоска, ама изведнъж зае второто място. Със своята енергия, харизма, неподравеност и чар обаче Дара изпревари израелеца и то с най-голямата разлика в историята на конкурса. ЕС щеше да има големи вътрешни проблеми, ако Израел беше победил. И тук няма значение кой коя кауза подкрепя. Просто в ЕС има голямо разделение по тези тема, а последното нещо от което Съюзът се нуждае е отварянето на такъв нов вътрешен фронт. Въпреки това за следващите издания наистина трябва да се мисли дали мястото на Израел е сред участниците.  Русия бе изхвърлена от конкурса, а Израел стои. Това е проява на космически двоен стандарт, който не просто отслабва ЕС, а го превръща и в посмешище.

Интересно е да се види и каква подкрепа е получила България от балканските страни, защото нашите отношения на полуострова са ключови за бъдещето ни развитие. Оказва се, че най-щедри към нашата песен са сърбите – 10 точки от публиката, 7 от журито. На следващо място е Гърция – 10 точки от публиката, 6 от журито. Румъния, Хърватия, Черна гора – всички те сериозно са ни посекли. Разбира се, никъде в принципите за добросъседски отношения не е залегнало изискването да се подкрепяме, но именно в такива мигове става ясно къде България има добър имидж и къде не. На мястото на външната министърка на страната щях сериозно да се заровя в тези числа, защото те показват къде и колко има да се работи. Най-малкото на ниво имидж сред обществото.

За мнозина дойде като изненада доминацията на България в Литва, Дания и Австралия. Тук може би вече не опира до политика, а до човешки отношения. Но само преди около половин година аз лично налетях на група австралийци, които бяха възхитени от България. Възхитата им беше толкова голяма, че аз дори изпитах известно неудобство, все пак съм оттук, а не мога да изпадна в подобен възторг. Но това, което ми впечатли, че те са научили за това колко е яко в България от свои приятели, които споделяли наляво и надясно за прелестите на родината. Разбира се, и песента „Бангаранга“ има своето значение, но и красивият имидж на България по тези далечни места на света. За Литва и Дания тепърва трябва да се проучва, но нищо не пречи премиера да направи по една официална визита на тези места. Очевидно там има доста възможности за развитие на отношенията.

А най-красивото в победата на България е, че тя бележи едно завръщане към музикалния характер на конкурса. Песента на Дара е написана по всички правила на жанра, а има и запеваем припев, което е още един допълнителен плюс. България не е чак толкова важна, че чрез нея да бъдат давани примери или съучастие в идеологически линии. Значи това бележи едно завръщане към нормалността, към песента като песен, към енергията, към това да не отличаваме някога по политически причини, а заради това, че може да запали душите на младите и да ги накара да подскачат с часове и да пеят „Бангаранга“. 

Какво по-хубаво от това?