Tuesday, May 13, 2008

5 мои детски спомена

В един блог наскоро видях тема за детството през 80-те години и идеята ми допадна. Всъщност казано по сериозен начин - темата за детството е темата за паметта. Знам, че звучи прекалено сложно изразено така, но пък наскоро отново прочетох един невероятен роман, който навремето ме беше запалил да си спомня - късче по късче, моментите от своето детство - става въпрос за автобиографичния роман на Набоков "Други брегове".
Човек като Набоков започва да гради собствената си утопия за детството в емиграция. Детството му протича в една държава в която той до края на живота си не може да се върне и заради това романът му наистина придобива елегично звучене примесено с блянове и сънища.
Така по същата рецепта аз ще се опитам да се върна в моето детство, но ще разкажа само за 5 спомена, които имам.


1. Стара Загора

Не съм човек, който може много често да изпитва носталгия. Всъщност моето правило винаги е било, че подарявам носталгията на другите. Носталгията всъщност е един непрестанен хленч по миналото. А мен винаги ме е интересувало бъдещето.
Обаче все пак в мен има останало малко пространство за носталгия. Тъпото е, че изпитвам носталгия по един град в който наистина вече не мога да се върна, о, простете набоковската нотка. Става въпрос за Стара Загора от моето детство. Струваше ми се, че Стара Загора е най-големият град на света. Толкова голям и обемен, че не спирах да тормозя майка ми с въпроса "А на какъв език говорят в София?". Стара Загора беше толкова огромен град за мен, че ми се струваше невъзможно в София да се говори на езика на който се говори в града на липите, на правите улици, в града на Гео Милев и на всички останали поети.
Стара Загора и тогава, а и сега, е град в който трябва да се върви пеш. Този град не бива да се възприема докато си седнал. В него има математическа логика, но и очарованието, което излъчва един уютен дом. Има, тук май по-скоро е имаше - паркове и фонтани, които бяха невероятно красиви. В градската градина растяха теменужки във всякакви цветове. Оттогава като видя теменужки се сещам за Стара Загора.
Днес Стара Загора е различен град. Не ме разбирайте погрешно, той продължава да е хубав и уютен. Просто вече не е градът в който съм роден и израснах. Сега когато съм там, в някоя останала както преди сграда, или по някаква странна игра на въображението за миг виждам онзи, другият град, който толкова ми липсва. Обаче после всичко си е по новому. Ето откъде идва съвсем мъничкото парченце носталгия в мен. То не ме определя (надявам се), но го има.

2. Сладоледът

Днес си направих труда да вляза в една "Била" и изброих около 25 вида сладолед. При това убеден съм, че съм пропуснал много. Вече мога да гледам сладолед безстрастно и да го подминавам без да го забелязвам.
В детството ми съвсем не беше така. Първо, че не си спомням случаи през зимата да е имало сладолед, който да се продава по улиците, така че цяла зима изкарвах в жадуване по лятото и възможността да си купуваш сладолед. Имаше и около 4 вида сладолед - бял, жълт, виолетка и шоколадов. Продаваха го улични продавачи облечени в бели работни облекла, а пазеха сладоледът в съдове, които кой знае защо съм запомнил, че наричаха гюмове. Имаха специални лопатки с които натъпкваха сладоледа във фунийката. Можех с часове да гледам как сладоледаджията оформя фунийката и това не ми омръзваше. В ония години като ме попитаха какъв искам да стана, винаги отговарях нещо от типа: "милиционер", "космонавт". Сега си мисля, че още тогава съм лъжел добре, защото истинският отговор, онзи неподправеният и пълен с детско възхищение и страст беше, че искам да стана сладоледаджия. Джани Родари имаше едно стихотворение "Продавач на надежда" в което най-хубавият куплет естествено е:

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал...познайте какво? -
Надежда! Надежда за всички.

Всеки път като го чуя си представям един сладоледаджия като онези в миналото с количките на които имаше два гюма и само два вида сладолед. Не мога да се отърва от усещането, че то това е продаването на надежда - да правиш хората щастливи. А мен лично нищо не ме правеше по-щастлив от фунийка сладолед. След нея ми се струваше, че лятото никога няма да свърши и, че светът е вълшебно място щом можеш да си купиш сладолед. Днес понякога ме е яд, че не съхраних това чувство в себе си.


3. Безвремието

Сега след толкова години вече мога да си дам сметка, че детството ми мина в безвремие. Има универсално време, име време историческо, един ден сигурно ще изчисляват всичко в квантово време, но моето детство протече в свят в който наистина време отсъстваше от пейзажа. Сега, а това вероятно е проблем на собствената ми памет, като се замисля за дните на детството виждам, че те не са белязани от никаква значима промяна, чак докато не навърших дванайсет години и не ни сполетя десети ноември.
Иначе в онзи другия период, където времето не играеше, аз помня едни и същи паркове, едни и същи фонтани, едни и същи улици по които само от време на време минаваше кола, а иначе по улиците се търкаляха кестени и липов цвят. Точно заради безвремието, днес не мога да си спомня дати, а само някакви образи. Например роботизирания дядо Мраз в универсалния магазин в Стара Загора. По негово изваждене знаех, че е настъпила някаква промяна във това, което наричаме време. Иначе всичко беше спокойно и нереално. Заради това смятам, че детството ми беше хубаво. Обаче заради безвремието аз просто не успях да порасна. Това не е толкова лошо. Просто не можете да разчитате на мен да ви обяснявам корпоративни теории и да участвам в разговори за пари и интриги. Винаги ще предпочета да говоря за улиците на Стара Загора и за безвремието на детството.


4. Торбалан

Не знам колко хора са чували за Торбалан. Това е митично и лошо същество. Торбалан беше въведен в моя свят като възпитателен елемент на баба ми. Тя казваше така: "Ако не си послушен ще дойде Торбалан и ще те вземе". В началото наистина се връзвах. Има нещо зловещо в думата торба. Съсед на баба ми беше един доста сбръчкан старец, който винаги гледаше лошо. Аз си представях Торбалан точно така - зловещ старец с голяма торба в която вкарва децата и те изчезват някъде в тази ужасяваща реалност. Интересна подробност - баба ми казваше, че Торбалан живее в гардероба.
По-късно установих, че идеята за Торбалан е универсална в много култури и не е продукт единствено на въображението на баба ми (а тя е бивша учителка и наистина има въображение) и нейните предци. В англосаксонската култура има нещо наречено "boogeyman". Странно същество, което живее в килерите на техните къщи и също е заплаха за децата. От една статия в Уикепедията с ужас видях, че този мит се прехвърля от култура в култура съвсем безпролемно и се инкорпорира толкова добре във вярванията и мистичните светове на десетки народи.
След като съм бил заплашван с Торбалан, значи принадлежа към древната традиция на децата, които с ужас са гледали гардероба в някоя по-мрачна вечер и им се е струвало, че вратите зловещо помръдват и то по твърде демоничен начин. Още тогава не знам защо бях си въобразил, че, ако подгъна одеалото добре под себе си каквото й да се крие в мрака, никога няма да успее да се докопа до мен. Забелязвам, че и до днес този навик ми е останал. Значи все още някаква частичка от мен се опитва да се предпази от Торбалан, Бугимен или както и там да му е името. Спомените са коварно нещо - връщат ни и към миговете на такива митологични битки, не само към приятните неща.

5. Първата еротична снимка, която видях

Когато за първи път видях гола жена на снимка усетих, че присъствам на събитие с максимална важност за крехкото ми съзнание. Това беше картичка на която жена с поличка от палмови листа позираше еротично на някакъм плаж и сластно гледаше към камерата, тоест към мен - потребителят на нейната голота. Бяха други времена. Голотата не беше така достъпна, а по-скоро твърде сакрализирана. Заради това снимката, която видях запомних за дълго. После понякога сънувах тази жена, чието име вероятно няма да знам никога. Днес, ако видя такава снимка сигурно дори няма да й обърна внимание. Това, което преди ни беше забранено сега е лесно постижимо и вероятно вече няма да се родят български поколения, които да израстват със случайни еротични картички, които да посрещат като знамение свише.

1 comment:

Димитър Лъжов said...

Сашо, твоят постинг е приятно събитие в блогосферата... Ти ми откриваш тези страни от характера на Александър, които ми позволяват да видя още по-добре Сашко... Това е чудесно. Мисля, че в уводната част на текста някак се опитваш да ни убедиш, че носталгията не ти е присъща, тоест да четем този текст с едно наум... Ето, пиша уж носталгично, ама не съм носталгичен... (Носталгичният привкус не е признак на слабост...) Истината е, че ние все още нямаме причина да сме носталгични към нашето детство, но на 65, на 70 вероятно ще разберем истинския смисъл на думата „носталгия”. Също така е истина, че у всеки Александър има по един малък Сашко и у всеки Димитър по един малък Митко...