3 изгледа от Вавилонската кула

Една леко черна шега с атентатите от 11 септември 2001 години показваше снимка на турист на терасата на Световния търговски център. На кадъра се виждат усмихнатият модел на фотото и един самолет връхлитащ върху кулата. Шегичката е стилна и съм се хилил доста докато гледам снимката, но в крайна сметка когато наскоро я видях отново, тя ми напомни за едно красиво състояние на невинност на човечеството. Тя не е истинска като фотография, но, ако беше щеше да отбелязва последният миг в който някога човешки поглед би видял самолет да се приближава до небостъргач без да се страхува от нещо.

Рухването на Световния търговски център беше като нелепо повторение на рухването на Вавилонската кула. Когато тази библейска постройка пада в прах, човечеството заговаря на различни езици. Бог в своята космическа мъдрост отнема универсалният език на човечеството и го оставя да се оправя самичко в разграниченият от езиците свят. Откакто рухнаха Кулите много неща в познатият ни свят се промениха и повечето от тях тръгнаха към по-лошо, вероятно, защото всяко фундаментално рухване води след себе си като последица увеличаването на хаоса в света и разделението между хората.

Ако обаче днес се поставим в една утопична ситуация и стъпим на върха на недостроената Вавилонска кула сигурно бихме видели онзи различен свят, който е трябвало да бъде и който никога не беше. Понеже нямаме как да пресътворим отново грандиозната постройка, днес ще се опитам да опиша този въображаем поглед към онзи другия свят в който сигурно нито един небостъргач нямаше да бъде в опасност, защото всеки от нас щеше да пребивава в райско състояние на невинност и възторг. Не ми е ясно как в разсъжденията си стигнах от небостъргачите, 11 септември и Ground zero до картините на рая и небето, но в крайна сметка човешките същества се отличават с неотменимата си способност да градят утопии в които да вярват.

1. Езикът на рая

Една моя любима писателка Дубравка Угрешич изказа най-доброто предположение как са говорили в рая. Според нея там Мъжът и Жената са говорили единствено и само с палиндроми. Палиндромът е утопична езикова форма при която една дума отпред назад и отзад напред се чете по един и същи начин. Елементарен пример за това на български са думи като боб, поп, рефер, малко по-сложен палиндромен израз е "алена фанела". Палиндромът изравнява езика. Изравнява изтокът и западът. В рая - място до което можем да се докоснем само чрез мисловни игрички вероятно наистина са говорили с такива универсални фрази. Угрешич дори дава пример на английски език как биха се представили един на друг Адам и Ева:

- Madam I'm Adam (Мадам аз съм Адам).

А Ева му отговаря със своето име, което на английски е съвършен кратък палиндром "Еve".

Дубравка Угрешич прави една стъпка по-напред дори в наплашването на народонасолението покрай палиндромите. Тя цитира една поема на нейна сънародничка хърватка. Поемата е намисана изцяло в палиндроми малко преди Югославия да се разпадне. В изящната стилистика на тази поема Угрешич вижда предсказание за кървавия разпад.

Нещо повече дори - според нея именно въвеждането на този райски език в поезията разрушава Югославия. Сякаш опитът да се проговори на божествен език в несъвършения свят води след себе си единствено война и кръвопролития.

Не мога да споделя дали Угрешич е права. Но пък спокойно мога да ви кажа, че покрай мен не сте в опасност от предизвикване на война в България или пък сриване на облаците към земята. След дълго вечерно мислене (знам, скучно занимание, но ние философско настроените души сме такива)единственият палиндром, който успях да измисля е лъчезарно глупавият "Е пак капе". Може би така да призова най-много някой дъжд, нищо повече.

Представям си какво им е било в рая.

Да говориш с така изравнен език никак не е лесно. Не знам дали представата за палиндромския език дава възможност да надникнем в рая. Вероятно не. Защото наистина трябва да се роди човек, който говори с едни и същи думи четени отпред назад и обратно и то постоянно, за да видим поне отзвук от онези времена на невинност и друг свят. Ако обаче един ден някой в този свят проговори с райски палиндроми, сигурно ще се родят нови утопии, нови идеали и хоризонти. Не ги чакайте от мен обаче. Аз съм на етапа „Е пак капе”. Тоест пазете се от дъждовете. Сигурно съм ги призовал в количество достатъчно за роман от Маркес....

2. Картографията на рая

Винаги е имало голям спор сред богословите – къде точно се намира Рая. В наши дни леко опростачените тъпанари се опитаха да сведат този въпрос до това, че видите ли раят бил навсякъде край нас или в нас самите, в главите ни и така нататък. Само, че навремето богословите съвсем сериозно са изчислявали къде може да се намира тази божия земя. Църквата дълго време е приемала сбърканият модел на Птолемей за вселената, защото той идеологически е отговарял на тяхната визия за съществуването. Той твърди, че Земята стои в центъра на Вселената, заобиколена от осем сфери, които носят Луната, Слънцето и други светила. Птолемей смята, че вселената свършва с външна сфера зад която не става ясно какво има. Тогавашните богослови с кеф приемат теорията, защото тя оставя достатъчно място за съществуването на ад и рай, отвъд тази външна сфера.

По-късно Коперник и другите му адепти уви завинаги унищожиха идеята, че раят е накъде там след звездите и вселената. Въпросът, който изниква обаче след цялата тази умозрителна игра - къде тогава е раят. Така де, ако в четири часа през нощта ти изникне внезапна нужда да посетиш невинните земи, накъде трябва да взреш погледа си.

Въпросът е изненадващо труден.

Спомням си романа „Ню Йорска трилогия” на Пол Остър. В първата новела от него еди детектив е нает да следи човек пуснат от затвора, защото е държал сина си заключен в стая с идеята, че оставено само на себе си детето ще проговори на ангелския език, идея вдъхновена от трудовете на Емануел Сведенборг, чийто налудничав живот сам по себе си е идеална тема за роман. Както и да е – детективът започва да следи своя обект и в един момент наум му идва това, че всяка обиколка описва определена буква. Когато тръгва по картата, за да види коя буква точно се описва, той открива красивата фраза – Tower of Babel (Вавилонската кула). Всяка една разходка на следеният е буква от тази фраза. Описаната в романа на Остър идея се загнезди в мен, защото събуди едно мое детско подозрение за същността на рая.

Тогава не разбирах от религия, не че разбирам и сега, но всъщност се чудих да не би раят просто да си е бил на Земята. Планетата е достатъчно красива и трепетна.

Раят е състояние на невинност. С отнемането на невинността, тоест с получаването на познание – раят се трансформира в мястото, което обитаваме днес. Ние сме изпъстрили своят живот с легенди за изгубената невинност, със символи на срутеното желание да постигнем божествена същност и желанието на много хора да се завърнат в крайното състояние на невинност всъщност е желание да върнем рая тук на земята. Защото той вероятно не е бил никъде другаде. Заради това харесах сцената от романа на Остър, напомни ми за моето детско революционно прозрение и всъщност може и един ден да ме принуди да потърся знаците от рая сред земята – навън е пълно с толкова красиви жени, очевидно е, че в тях е вплетена някаква частичка от онези изгубени дни, преди коварната змия да изкуши Ева с познанието. В този смисъл – и тук вече драматично се разделяме с Остъровата идея – всяка разходка из средностатистически град прекарана във възхищение на красивите жени, всъщност е богословски опит да си върнем отнетия рай и да пресъсътворим своята собствена Вавилонска кула, но не като опит да стигнем до Бога, а като кротък начин да съберем възхищението си от цялата красота на живота.

3. Раят пред нас

В крайна сметка смятам, че Вавилонската кула е едно епично явление, защото бележи красив опит за достигане до небесата. Историята за тази кула е мит, но от мига в който човешките създания са погледнали небето, те никога не са успели да го забравят. Вероятно са очаквали да намерят Господ някъде там сред звездите. Когато поотраснах – и станах на такава възраст, че да мога да се шегувам с големите идеи – се чудех дали пък човечеството не е унищожило своя създател. Това не е богохулна мисъл. Просто първият човек, който попадна в космоса беше руснак, атеист и комунист, а предполага се, че те не биха има очи за божествата. И ако вселената зависи от наблюдателя, то дали лицето Юрий Гагарин докато е обикалял планетата всъщност не е унищожавал фундамента на цялата религия.....?

Стига с глупостите обаче. Нека да хвърлим третият последен поглед от въображаемата Вавилонска кула от глупости, която сътворих. Хората започват да строят тази митологична постройка, защото всеки човек носи утопия в дъното на душата си. Хората, които не вярват в утопии вървят срещу своята истинска природа. Човешките същества винаги са обитавали два паралелни свята – този на реалността и този на идеалната земя в главата си. Който каже, че не живее в такова политическо, душевно и емоционално раздвоение значи доста успешно се лъже за собствената си природа. В миговете преди кулата да рухне хората трябва да са били щастливи, а после вече ветровете на гнева ги разпиляват по земята без да могат да се разберат.

Раят пред нас е – и вероятно това е големият урок на разрушената кула – в онези минути преди проклятието и гневът да се стоварят. Представям си устремът на хората, които са искали с постройката си да стигнат до небесата. Това прави хората велики същества. Имат небесни амбиции...

Раят е да знаеш как да пресъздадеш небето в главата си, а после да търсиш начини да стигнеш до него и в реалността. Този рай винаги ще го има, защото е пред нас и е възможен, дори и когато това изречение звучи не като богословие, а като банална политика. Предупреждавам ви само за едно. Ако комунистът, който първи летя в космоса обаче е прецакал природата на вселената, то това означава, че всичките ми думи не струват абсолютно нищо. Всъщност това може би е истинската форма на рая. Когато се освободим от думите, ще дойде свободата наистина. Не знам дали е така. Звучи красиво, но може да не е вярно. А и истината е, че не трябва да ни пука много.

Звездите са над нас.

Нека да ни пука за тях.

И най-накрая. Ако онзи турист на терасата на търговския център съществуваше наистина, а не беше митологична фигура подобно на Вавилонската кула, ми е чудно само едно. Дали в края на живота си той е проговорил с палиндроми. След дълго ровене в интернет открих един дълъг български палиндром - “Лято. Пот. Сечище. Вопли. Било катерят сини планинари. Тиранин-алпинист ярета коли. Бил по-вещ и често пот ял”. Ако заговориш така възможностите са две – или вече си си спрял хапчетата или си постигнал индивидуалния си рай. На този турист, който никога го е нямало, сигурно двете възможности са му изглеждали еднакво безумни. Още един палиндром, но този на руски, защото него го знам от дете и понякога съм си го повтарял като мантра –"А роза упала на лапу Азора". Ако е викал помощ с палиндроми не е имало кой да го разбере и ситуацията съвсем е станала безпощадна. Та този турист ми харесва, защото не е съществувал и за него е вероятно да е бил просто частица от рая попаднала на грешната земя в неподходящото време. Знам, че се иска непремерено количество лудост, за да създадеш богословски текст по една забавна снимка, но щом тя не ми излиза от главата, значи в нея е бъкало от невидими значение. Поне аз така смятам. Този турист, тази неземна и несъществувала никога фигура единствено би могла да ни каже прав ли съм или не в своите безумни разсъждения.

Но дотогава ви оставям на спокойствие и ви съветвам да не се опитвате да си играете с палиндромите. Те случват света по ексцентричен начин и се появяват край хората когато не ги очакват. Така разхождайки се покрай Централна поща преди около една-две години най-внезапно бях спрян от един палиндром, изписан като лозунг на пощата.

Той гласеше: „Анархия и храна”.

Оттогава свикнах да размишлявам за рая...