В края на книгата си „Митът за Сизиф” Албер Камю прави един много стряскащ извод. След като ни е прекарал като влакче на ужасите през абсурдните стени, свобода, самоубийство, след като с шеметна скорост ни е превел през Достоевски, философията на романа и много други проблеми, французинът с резки спирачки ни паркира пред финалния си извод, че „трябва да си представяме Сизиф щастлив”. Нека само да напомним, че Сизиф е онзи митологичен нещастник прокълнат от боговете да бута камък до върха на една планина, а всеки път отново и отново, камъкът да пада надолу и демоничният преход да започва отначало. Философът смята, че щастието на Сизиф произтича от висшата му вярност, която отрича боговете и му дава сили да бута товара си. Самото усилие осмисляло живота....
Аз отдавна съм се отказал да разбирам екзистенциалистите, но често съм размишлявал върху финалната формула на Камю. Защото нормалното съзнание отказва да приеме, че предлаганото решение е вярно. Защото е трудно да си представиш страданието като единствен път към осмисленото щастие. Не е нормално дори.
Но, както смятах тази фраза само за един парадоксален афоризъм в един момент с ужас видях нейното политическо приложение. В началото даже не успях да се сетя за какво ми напомня преживяното, чак след това, чак след седмица изкарана в мрачни размисли и апокалиптични предчувствия, загрях за какво става дума.
В речта си пред 47-ия конгрес на БСП Сергей Станишев се опита да пробута точно тази философска формула на делегатите, обвита в много думи и странни клишета. Опита се да им каже, че в тяхното страдание днес е утрешната им сила. В една безсъдържателна реч той се опита да им опакова неясна надежда за бъдещето. Не им разви политически проект, а им заговори за това колко е страшно политическото време навън. Опита се да ги накара да се влюбят в безнадеждната тежест на загубата. Постара се да ги наплаши, че този камък е много по-малък в сравнение с някой друг...Изобщо майсторски ги хлъзна в неясното блато на нищо неозначаващите думи...
БСП за първи път е в толкова голяма криза. Аз смятам, че партията бе поразена от две ужасяващи светкавици – европейската криза на лявата идеология и нашенската корупция, която деградира и деморализира най-вече вярата на обикновените социалисти във възможностите на партията. Като комбинация тези два проблема са точно като скалата, която Сизиф трябва да бута до върха на планината. Но аз не вярвам, и няма да повярвам, че трябва да намираме щастието си в това.
БСП в момента е една куха структура. Изпразнена и изчерпана формация, която не носи идеен заряд и която разсипнически се подигра с надеждите на гласувалите за нея, надежди за един по-справедлив и нормален живот.
С речта си пред конгреса Станишев, както и подкрепилият го апарат сведоха партията единствено до собствените си политически амбиции. А те са скромни. Техните амбиции са да оцелеят. Да намерят отново своето тихо пристанче, удобно уредени с депутатски заплати. В затвореното комплексче на политическият елит. Какво от това, че редовно стрелят по тях? Какво от това, че атаките на ГЕРБ системно удрят по обикновените социалисти? Какво от това, че неополицейщината се разпростира като черен облак над държавата? Станишев и неговите приятелчета очертаха своят проект – бъдеще щастливи докато бутате камъка по билото на планината. Хахаха, може би заради това богът на кашлицата не му даде мира докато той четеше доклада си...
8 години смятах, че Станишев е правилният човек за БСП. Очевидно е, че не съм бил прав. Защото аз не смятам за нормално лидерът на най-голямата партия, а и най-старата у нас да бъде дефиниран на принципа на най-малкото зло. А днес се получава точно така. Юрий Асланов, дясна ръка на Станишев съвсем наскоро го определи като сполучлив избор в сравнение с алтернативите му. Въобще днес Станишев няма силната подкрепа дори и най-верните си фенове, които гледат да укротят неясните сили на политическите процеси като подхвърлят в медийното пространство примирени фрази от типа :”можеше да бъде и много по-зле”, „да му дадем още един шанс”. БСП не е експериментален полигон или обществена лаборатория, за да може да се дават безкрайни шансове. Визията на Станишев се провали и отдавна е време той да даде на друг да се опита да управлява кораба.
Каква точно бе визията на Станишев? Това е най-сложният въпрос, защото отговорите могат да бъдат няколко и то взети не от думи на лидера, а от негови реални действия. Управляващият елит на БСП се опита да се капсулира докрай и единствен той да диктува управленските решения на партията. Без да посягат на свободата на словото в БСП те всъщност убиха демокрацията в нея, защото свободата на словото е силна, когато има кой да чуе думите ти. 8 години в БСП не се проведе нито една смислена дискусия за бъдещето на партията и особено за бъдещето левият български проект и неговите основни ценности. Станишев и хората му технократизираха БСП, което винаги е идеологически колапс за една партия. Левицата е идеен генератор и когато спре да ражда идеи, тя няма смисъл. БСП се превърна в универсално неясна партия, без конкретна визия, с еластичен речник и действия. Толкова еластичен речник, че в един момент неоидеолозите на партията успяха да сътворят невижданото с бруталността си изречение: „Плоският данък е дясна мярка, която дава леви резултати”. Точно някъде тук аз започнах да се губя в думите на БСП и да не мога да се ориентирам. За един социалист е много важно да има ясни обяснения за света, а БСП в един момент просто не предлагаше такива. Лявата идентичност на партията бе сведена да красиви есета, неприложими в реалността. До развълнувано-задъхани думи, които се забравяха веднага след произнасянето им. БСП загуби фокус, разля се с корупционна страст, а мотивираните финансово псевдосоциалисти съвсем забравиха, че ги избират обикновени хора, които имат очи и уши. Олигархията вече съвсем открито заяви своето присъствие в левицата, което преля границите на всяко търпение.
На този фон Сергей Станишев въпреки всичко имаше успешен ход след изборния крах. Просто да си подаде оставката и да остави историята да си свърши работата. Защото само след година и половина всички ще си спомнят с носталгия за неговото управление. На фона на безумията на ГЕРБ и ексцентричните им идеи, Станишев щеше да изглежда разумен и целенасочен. Финансовите резултати на кабинета ме също ще бъдат недостижими. Хората по света се оттеглят заради това. Защото оценките се дават не в разгара на бурята, а от дистанцията на времето. Станишев обаче влезе в смъртоносна серия от фатални грешки. Отказът от оставка, виновното следизборно мълчание, поривите му по луксозен живот в Бояна, притихването, липсата на визия, всичко това се стовари като мощен юмрук върху партията и я изпрати в обществен нокаут. А той реагира на вихрите по много интересен начин – пусна своите хора да му прокарват най-идиотската от всички възможни тези. Че старото поколение в БСП вече пречи и, че лидерът трябва да получи възможност да управлява партията с младите. Някакси встрани остана факта, че повечето от тези млади хора са политически неграмотни, стерилни кариеристи, които намират вдъхновени начини да превърнат всяка фраза на Станишев в опити да се надцакат един друг и да си фантазират, че нещо от което вършат е ляво. Младите, тези които би трябвало да са бъдещата патерица на Станишев и неговато нова политическа легитимация в средите на левицата, са парцелирани и разделени между лобитата в БСП и то по начин, който никога няма да им позволи да работят заедно. А, да лобитата в БСП – другата основна вина на Станишев. С поетическото си пренебрежение към организационните въпроси той позволи това феодализиране на партията. Той позволи олигарсите да се правят на социалисти и да държат в подчинение цели партийни региони. Нещо повече – с безумната си серия от грешки, той им даде възможност и в един момент те да започнат да му четат политически морал и системно да му набиват канчето по медиите...
Делегатите на конгреса отново преизбраха Станишев, но можем да видим в това не само пирова победа, но и начин да се постави друг на огневата линия. Защото оттук-нататък лидерът на БСП не може да разчита на никого освен на себе си, но това ще се окаже крайно недостатъчно. Ама крайно недостатъчно. Защото изборът на статуквото на поражението е харакири в невиждана форма. Този конгрес по никакъв начин не беше представителен за настроенията на левите хора и Станишев го чакат твърде тежки времена, ако е повярвал, че изборът му е нещо повече освен израз на страх, паника и ужас от промените.
Аз съм привързан към БСП. Винаги съм гласувал за нея. И заради това имам право да кажа всичко това. Имам право да споделя защо ми е болно. Имам право да недоволствам от подмяната на думи и диагнози. Имам право да се чувствам гневен. Имам право и да не приемам това, което се случи. Имам право да кажа истината. Защото, ако не я кажем сега, няма да си я кажем никога, а живота в лъжа никога не пречиства духа. Никога.
И най-накрая – откровено се питам нещо. След като ни предложи да вярваме, че в митологичната орис на БСП се крие щастие, след като трансфирмира посланията на Камю в политически формули ,чудно ми е единствено едно. Ама само едно. Трябва ли да си представяме Станишев щастлив?
No comments:
Post a Comment