Моята кротка политическа утопия

(как и защо на 14 януари формулирах своите розови обществени мечти)

За да ви споделя моята съвсем кротка политическа утопия, ще трябва да ви разкажа една история буквално от днес. Или не история – по-скоро едно впечатление, което коварно се настани в моето несвикнало с мислене съзнание. Но рискувам да полудея или да се сдухам напълно, ако не споделя наблюдението си със света, а на вас оставям за преценката – дали вашият репортер напълно е изгубил връзка с реалностите и неименуемо се доближава до момента в който санитарите с бели престилки и усмирителни ризи ще му говорят внимателно и ще му устройват засади, или пък може би, скромният автор на тези думи все пак е открил някаква политическа истина, която си струва да бъде ценена.

Днес се оказах на митинга пред парламента на който 400 души (поне половината бяха журналисти) протестираха срещу развихрените полицейски идеи на МВР да имат право да контролират половината ни (другата половина както върви някой ден ще я контролира лично премиерът) личен живот, кореспонденция и присъствие в интернет. Каузата беше добра, една от най-смислените каузи, които човек може да защити през краткия си живот и заради това не съжалявам за нито една секунда от прекарването си на в студа, на ветровития площад пред Народното събрание, на 14 януари. (Предният 14 януари, спомням си, имаше голям сняг, имаше и полиция и побоища пред парламента, въобще – да живее януари, месецът определено не е скучен). Това, което ме порази отново обаче беше разнородната смес на хората, които присъстваха на площада. Така – в следващият абзац ще се опитам да ви представя политическите и гражданските окраски на повечето от тях, без да претендирам за изчерпателност, нито за логическа подреденост.

Най-напред забелязах едни свои познати анархисти. Единият от тях ми подаде новият брой на вестник „Свободна мисъл” – уникално издание, което винаги ме радва. Мотото на вестника е една велика мисъл на Ботев „Законът е напечатан само за робовете”. Видях, че откакто не съм ги виждал моите познати са станали четири пъти по-радикални, а фразата „социална революция” не слиза от устата им. Иначе това са много прилежни младежи, невероятно начетени, леко конспиративно настроени, но като цяло всеки разговор с тях действа позитивно на духа ми. Анархистите бяха вбесени от развихрената полицейщина, двама от тях ми обясниха какво биха причинили на Бойко Борисов, ако го хванат, а други двама ми споделиха, че БСП не е никаква лява партия, че подобно нещо няма бъдеще и, че единствено крайната, ама крайната левица е отговорът на въпросите (с ръка на сърцето си признавам – понякога и аз съм склонен да си мисля така).

Малко след срещата си с анархистите и с вестник „Свободна мисъл” под мишница, мернах един от бардовете на синята идея, а сега свободен електрон във висша степен – Васко Кръпката. Пичът беше нарамил една китара, с неизменната превръзка на главата и се смееше нещо сам на себе си. По-късно се оказа, че специално за протеста е написал песен от която запомних следните думи: „Имам си вирус в компютъра скрит, май че е е време да направя delete”. Никога не съм харесвал особено Васко Кръпката, но ми допадна това, че той поне е уникално последователен в собствените си разбирания за света.

Една минута след това кимнах на две свои познати, които виждам, че от протест на протест стават все по-запалени еколожки. От време на време попадам на блога на едната от тях и ми прави впечатление, че дамата (ако не се лъжа тя е учителка) също се радикализира от ден на ден и по странен начин комбинира любовта си към романтичната поезия с гневни призиви срещу всяка власт, която дори и за момент си позволи да осквернява природата. Зелените си имаха отделна групичка, която си беше ентусиазирана и нахъсана.

Малко след тях вече мярнах и фашистите. Те също бяха там. Рехава групичка от десетина човека с плакат „Българска национално-радикална партия”. Предводителят им, който един-два пъти съм виждал да се пени по телевизия „Скат” е някакъв професор с мустачки тип ала Хитлер. Този кадър не знае да говори спокойно, всяка негова фраза се произнася все едно всеки момент ще се гътне от инфаркт. Чувал съм го как успява да громи евреите без да си поеме дори дъх и без да прави логически паузи, което превръща всяка негова реч в сложна комбинация от неразбираеми теории, произнесени с кресчендо на което би завидяла дори и великата Мелба. Учудих се, че и фашистите са там, защото от тях се очаква да са върли фенове на полицейското мислене и манталитет. Но пък българският фашист очевидно живее странно раздвоен – между желанието си за диктатура и омразата си към куките.

После на площада се появи бойна и шумна група от пенсионери. „Това са най-активните юзъри на интернет”, шегуваха се хората, но така или иначе пенсионерите допълнително привнесоха екзотика в протеста.

Иначе сред тълпата можеха да бъдат забелязани свободни блогъри и електрони, дори разпознах един-двама, чиито статии и блогове съм чел, интелектуалци на свободна практика като мен, един пич, който през цялото време си танцуваше и правеше странни движения, развихрени ученици, които бяха избягали от близкото училище, за да бъдат на протеста.

Описвам само тази част от хората, които си заслужават. Защото по някое време се домъкна и целият политически съвет на НДСВ, воглаве с Минчо Спасов и Милен Велчев, но не ми се хабят думи да описвам толкова неприятни хора. Или пък също така не ми се говори за идването на Мартин Димитров и Димо Гяуров на митинга. Видях, че двама от анархистите доста шумно проклинаха присъствието на кука като Гяуров на протест срещу следенето в интернет.

Точно тогава осъзнах нещо, което леко ме сдуха. Всъщност сдуха ме доста, защото цял ден след това не се отървах от меланхолията си и от желанието да се карам с хората. Този протест в частта в която ставаше за описване беше нещо като кратко присъствие в политическа утопия. Светът на този протест беше ясен, обясним и разбираем. Хората се вълнуваха от една идея, от една кауза и бяха се лишили от време, за да я защитят. Тези хора вероятно нямаха и 400 души, но пък представляваха нещо, което вече не може да се види в политиката – автентичните идеи и чистите намерения. Навремето Явор Дачков правилно бе отбелязъл, че в България само маргиналтото е автентично. Хората на протеста, които видях бяха автентични с всичките си лудости. Бяха истински. Бяха истински, както нищо не е било истинско в политиката от много време насам. Не знам защо това радостно наблюдение ме сдуха. После цял ден ми беше криво. Вероятно така се чувстват хората, които за малко са попаднали в рая, а после са били принудени да го напуснат. Цялата аматьорщина на митинга, несъвместимостта на хората, енергията и странните песни ми харесаха по някакъв много непоносим начин. И после цял ден се отдавах на черен хумор, заяждах се с хората, съзнавах, че се държа глупаво, че не трябва да го правя, но беше по-силно от мен. Просто автентичните обществени преживявания в нашия живот са сведени до толкова малък минимум, че може спокойно да бъде пренебрегнат. И си го изкарвах на другите, заради тази липса.

И сега вече няколко думи за моята кротка политическа утопия. Искам разбираема политика и автентични идеи. Искам разпознаваеми партии. Искам левицата да е левица, а десницата – десница. Искам автентични фигури, автентична политика. Писна ми от компромиси. Писна ми от обяснения. Адски ми втръсна от полуизвинения и арогантни аргументи за дивотии. Искам цялата политика да прилича на този митинг – да ти е ясно къде е мястото на всеки и да можеш да определиш себе си. Не искам дясна левица и левееща десница, до гуша ми дойде от популисти хлъзгави като мазни пехливани. Долу размитите граници и неясните клишета! Видя се, че хората могат да говорят с ясни думи и разбираеми каузи. Дори партийните ездачи на митинги не успяха да опорочат това усещане. На студеният площад се чувствах свободен и весел и смятам, че всяка политика, всяка истинска политика трябва да те докарва до това състояние.

На 14 януари, на култовия 14 януари, разбрах, че политиката може да е уютна, може да представлява нещо хубаво, разбираемо, ясно и осъществимо. Всички анархисти, зелени, свободните елементи и блуждаещите певци ми го доказаха. Дори пенсионерите ми помогнаха да разбера какво искам. Искам една кротка утопия. Нищо повече. Малко смисъл и ентусиазъм отново. Искам политика, която да ме вълнува като филм...

Извинете за патоса, простете за лигавия тон, моето жалване приключва точно тук!