Шизофрения

По-малко от две години бяха нужни на Борисов и компания да доведат българското общество до тежка форма на шизофрения. Това е онова неблестящо състояние на духа, където човек започва да чува гласове в главата си, да се раздвоява или разтроява и да живее в свят, който повече прилича на сън, отколкото на действителност.

Най-парадоксалното е, че за тази шизофрения можем да се досетим от някои дори и официозни социологически проучвания. В тях се твърди, че рейтингът на кабинета е паднал с едва 2 процента от началото на годината например, но в същото време 80 на сто вече открито заявяват, че правителството не прави нищо за обикновените хора. Други 58 на сто пък формулират положението в страната като "нетърпимо". 80 процента с ужас наблюдават скока на цените и същевременно замръзналите си доходи.
Картината на описания социален ужас и картината на все още кротките политически числа са абсолютно несъвместими. Те са в класическо шизофренно противоречие. Все едно цифрите от едната страна на таблицата нямат абсолютно нищо общо с другата.

Социологическите проучвания показват това раздвоение, но не обясняват дали то няма да се прояви като обществен разпад или друг вид радикализъм. Защото подобен живот в два свята винаги се заплаща по някакъв начин. В момента (или пък когато) българите започнат да мислят, те ще трябва да схванат противоречието, в което живеят постоянно.

Бедният живот е в рязък контраст с медийния и социологически комфорт на кабинета. И премиерът най-малкото би трябвало да изгуби сън, като прочете данните.
Защото усмивките, които му се струва, че вижда от страна на народа, като нищо могат да се окажат просто пристъп на качествена шизофрения.

В кои точно истини вярват левичарите

Тези дни се сблъсках с кратка бележка на Калин Манолов (върховен жрец на култа към Айн Ранд) във Фейсбук, която бе озаглавена: "Пет истини, които левичарите мразят". Всъщност тези пет "истини" са формулирани от човек наречен Гари Демар. Аз и преди съм се сблъсквал с това име, така че не изпаднах в политически възторг. Гари Демар е християнски фундаменталист и перко и то от най-досадният американски вид. От тези, които постоянно опяват за това, че християнството трябва да стане водеща основа на всяка политика, отричат Дарвин и намират небесно оправдание на нечовешкия капитализъм.

Възникването на подобни политически перковци и то точно в Америка, създателите на която до един бяха атеисти и секуларисти, е феномен, който трябва да бъде изследван много задълбочено. Ще споделя само едно свое разбиране за този християнски фундаментализъм, който като зараза е треснал цялото американско общество. Това, което ще споделя го взимам наготово от Кърт Вонегът и книгата му "Безотечественик".

В нея той казва, че е смешно да си християнин, да твърдиш, че си христянин и да искаш "10-те божи заповеди" да бъдат основен принцип на водената политика. Десетте божи заповеди, казва Вонегът, това е Мойсей.

Христос казва съвсем други неща: "Блажени бедните по дух, защото е тяхно небесното царство". В проповедите му блажени са още милостивите, миротворците, кротките, гладуващите и жадуващите за правдата. Вонегът е убеден, че съвременните капиталистически християнски фундаменталисти биха се ужасили сериозно от Проповедта на планината, там, където Христос описва тези блаженства.

Тази проповед, смята Вонегът, е в тотално противоречие с всичко, което Америка символизира днес. А, да, да не забравяме и друго - именно Христос казваше че по-лесно камила ще мине през иглено ухо, отколкото богатият да влезе в царството небесно...

Та, "истините", които левичарите не харесвали, идват от човек, който смята всичко, което Вонегът иронизира за правилно. Заради това никак не е трудно да оспориш всяка една от тези измислици.

Аз се постарах да ги опровергая една по-една, с думи прости, ясни и не много гневни.

1. Не можеш да превърнеш бедните в богати чрез закон, който превръща богатите в бедни.

Няма нормален левичар на тази земя, който да иска всички да са бедни и богатите насила да станат такива. Идеята е съвсем различна - богатите просто трябва да поемат отговорностите си от които иначе бягат. С други думи - като си богат поне гледай да не прецакваш всички. И имай съзнанието, че е съвсем естествено данъците да си ти по-големи. Какво ти пука, че плащаш повече - нали си богат?

2. Когато някой получава нещо, за което не е работил, друг трябва да е работил за него, без да го получи.

Абсолютно вярно. Заради това в човешките общества съществува нещо, наречено солидарност. С радост бих помогнал с моя труд на хора в беда, ако знам, че ако аз закъсам за мен ще бъде направено същото. В крайна сметка именно благородството (да се лишиш от нещо в името на друг, да преодолееш първосигналния егоизъм) прави хората хора.

3. Държавата не може да даде на някого нещо, което преди това не е взела от друг.

Точно това е смисълът на държавата. Тя не може да бъде единствено охранител. Държавата се намесва да преразпределя там, където това е необходимо. В крайна сметка - държавата е най-мощният инструмент за постигането на социална справедливост. Ако това не ви харесва - значи имате проблем с целия свят.

4. Когато половината хора разберат, че няма нужда да се работи, защото другата половина ще се грижат за тях, и когато другата половина разбере, че няма смисъл да се работи, защото някой друг ще получи това, за което са се трудили, това е началото на края на една нация.

Невероятно по глупостта си разбиране, защото умишлено дели хората на категории, които са абсурдни. Бедните не са хора, които не работят. Да си беден не означава да си мързелив. Историята е доказала, че в най-масовият случай бедните са бедни, защото някой е свил лъвският пай от всичко. Както и богатите не са богати, защото се смазват от труд. Звучи красиво като обяснение за света, но е невярно, неистинско и тъпо. Началото на края на една нация идва в един-единствен случай - когато най-богатата част от нея се самозабрави дотолкова, че всички останали започват да тънат в мизерия, отчаяние и липса на перспектива.

5. Не можеш да умножиш богатството, като го делиш.

А когато концентрираш богатството на едно място - направо можеш да го взривиш. Видяхме какво се случи от 2008 година насам. В света се създадоха 7 или 8 мегамощни финансови компании, които се самовзривиха, защото не издържаха на тежестта на богатството, спекулата, интригите и алчността. Убеден съм, че разделеното в много, ама много фирми богатство би било по-здравословно за целия свят.

Концентрацията на капитал е като концлагер - винаги стига до убиването и прецакването на хора.

Гробокопачите на мултикултурализма

„Мултикултурализмът се провали!”, отсече преди няколко дни президентът на Франция Никола Саркози. Десният държавен глава с популистки забежки, ексцентрично поведение и съпруга-италианка реши да влезе в тази тема в много тежък за него период. Популярността му пада с всяка измината минута, френската преса не го оставя на мира заради няколко крупни афери, а курсът към финансови ограничения вбеси народа. В такива мигове всеки политик, за когото идеите означават малко или пък изобщо не означават нищо, веднага се хвърля да си търси спасителна ниша.

Саркози я откри в атаката срещу мултикултурализма.

В тази игра обаче французинът бе изпреварен с няколко дни от английският премиер Дейвид Камерън. Консерваторът, който за по-малко от шест месеца успя да вбеси всички английски студенти с драстичното поскъпване на образованието и финансовите рестрикции, първи се ориентира в мрачния политически климат и даде специално изявление посветено на модерния демон „мултукултурализма”. Именно тази политика досега, смята Камерън, подхранвала екстремистки идеологии и повишавала опасността от ислямски тероризъм във Великобритания.

Камерън препоръча като антидот срещу демона нещо наречено „мускулест либерализъм”, а Саркози (типично за французин) обясни малко по-дълго, че „ние бяхме прекалено загрижени за идентичността на лицето, което пристига и не достатъчно за идентичността на страната, която го приема”.

И Саркози, и Камерън обаче заобикалят проблема, защото, ако го изкажат наистина просто трябва да се гръмнат – мултикултурализмът никога не е осъществяван на практика, за да се е провалил.

Това, което се провали е, че капиталистическите икономики гръмнаха, че финансовите рестрикции са на път да превърнат европейските общества в постоянен извор на социален радикализъм, красивата икономическа утопия на либерализма рухна като арабски диктатор и сега лидерите се нуждаят от модерна заплаха, която да задържи единна социалната тъкан. Тази заплаха бе формулирана като „мулткукултурализъм”, а нейният крах бе обявен, за да бъдат накарани хората да млъкнат и да злобеят.

Двойните стандарти на Европа към имигрантското население проличават едва днес, в условията на жестока криза, която няма изгледи да свърши скоро. 50 години имигрантите бяха добре дошли на Стария континент, защото вършеха работа. Осигуряваха евтина работна ръка, задоволяваха се с малки заплати, скромни условия, а резултатът от техния труд бе рязкото дръпване на Западна Европа нагоре по икономическата стълбица. Турските имигранти в Германия, арабските емигранти във Франция, емигрантите от цяла Източна Европа във Великобритания – това бяха тълпите на отчаяните, които се втурнаха към надеждата за нормален живот и сигурно битие. Тези хора обаче никога не получиха шанса да бъдат равноправни граждани, защото природата на пазарната икономика е такава. Тя цени евтиния труд, но не позволява всички да станат милионери. Един милионер е знак, че сто хиляди души със сигурност са прецакани. Така работи системата. Потосмукачна пирамида.

Правилата на играта през годините бяха повече от простички –имигрантите участват в икономическия процес като нископлатени работници и си налягат тихо парцалите в красивият политически рай на Западна Европа. Никой не искаше да си спомня, че съществуват. Всъщност измислиха им забавление – това с уважението към културните привички, традиции и идентичност дойде като заместител на липсата на социална справедливост. Тази политика бе прилагана, за да имат правителствата аргумент срещу всички имигрантски социални искания. Това бяха правилата на играта – ето ви идентичност, спрете да мрънкате за пари.

Всъщност имигрантите са жертва на жестоката игра, която се осъществи пред очите им. И тази жестока игра ги направи вечни пленници на техния етнически произход. Защото техният етнически произход бе единствената сфера в която те можеха да бъдат свободни докрай.

В същото време повечето европейски правителства разчитаха на красивите думи и на общите фрази вместо да заложат реална политика на цялостна интеграция. Резултатът от това е трагичен. Западна Европа просто не може да интегрира малцинства по позитивен начин. Посетете повечето европейски столици – емигрантските квартали живеят в различна реалност, отделени, изолирани, в паралелно време.

Там винаги е имало единствено имитация на мултикултурност, защото мултикултурност не означава да оставиш едно малцинство да тъне в мизерия, но да се хвалиш навсякъде, че си приел деветстотин документа за отстояване на неговата културна идентичност.

Същият Саркози, който днес се изживява като глашатай на смъртта на мултикултурализма в дните си като вътрешен министър се закани, че с пароструйка ще изчисти сганта от бедните имигрантски квартали. Ако не си спомняте – точно тогава тези бедни квартали се бяха вдигнали на масови бунтове, а Франция, а и цяла Европа и до днес не е наясно на какво точно се дължаха те. Защото най-лесният отговор винаги е бил „ те не искат да се интегрират”. Това обаче не е обяснение. В момента в който произнесеш тази фраза – ти вече заемаш политическа позиция, а недалече по този път дебне Хитлер и неговите демони.

Днес, когато икономическата криза като жесток зъбобол удари целият Стар континент, очевидно политиците са решили да свалят и последната маска от лицата си. Толерантността, която бе осъществявана само на думи, вече не им носи дивиденти. В епохата на радикалната криза на авторитетите и мащабно разочарование от политическите системи, единствените сигурно гласуващи остават екстремистите и националистите. И десницата в цяла Европа радостно започна да гледа към тях и да им намига похотливо. Заради това премиерите тръгнаха да си търсят нови територии за завоюване и спешно им трябваше демон за погребване.

Ето как се стига до преждевременното погребване на никога несъществувалият реално мултикултурализъм. Речите около неговото погребение са признак за политическа болест, защото никой не желае да посочи проблема категорично и ясно. Това е системен проблем на капитализма – в миговете в които преживява криза той винаги става националистически и брутален. Просто красивата приказка за добрата Европа рухна. Добрата Европа иска да спаси себе си като погребе малцинствата си или като поне се опита да ги унифицира и те да заприличат на нея. Основната рана обаче стои – социалното неравенство и превръщането на цели етнически групи във второ качество хора.

В България също има почва за този език. Което е смешно, защото тук всеки намек за мултукултурализъм среща жестокия отпор на националистическите клевети и фетви. Наскоро чух двама националисти да наричат толерантността – „толерастия”. Затвореният ум не може да произведе абсолютно нищо по-различно. В този смисъл ние успокоително наподобяваме на Европа – скачаме на националистическата пързалка без да ни пука, че тя не води никъде, а пропастите в които може да ни запокити нямат измерване.

Преди много години един български поет нарисува най-истинския образ на Европа, която тънеше в своето безвремие през 20-те и 30-те години на миналия век. Стихотворението е на Александър Вутимски и се казва – „Европа-хищница”.

В него той сваля маските от красивите клишета с които Европа стига до българския ум. Рядко в българската литература се е раждало по-тъжно, трагично, иронично и заканително стихотворение. То е израз на чудовищната болка на един човек, който трябва да се прости с романтичната илюзия за светъл свят и да приеме реалностите, които идват с фашизъм, оръжия и експлоатация.

Днес Европа започва удивително да прилича на литературната страна на Вутимски. В мига в който министър-председателите заговорят за клишетата и започнат да клеймят измислените от тях демони, ни става ясно, че светът трябва да бъда разтърсен. Но не от псевдопогребения и политически шаманства.

Европа, ако иска да има бъдеще, трябва да преосмисли цялата си роля в света и да започне в спешни темпове да гради различна визия. Всеки трябва да има мястото в Европа. Заради това е тъпо да отписваш мултикултурализма.

Той е единственият начин Старият континент да се запази. Само мултикултурна Европа, но реално мултикултурна може да даде различен отговор на дясното безумие, което шества по света. Ако позволим на Камерън, Саркози и другите да чертаят бъдещето на континента ще стане страшно.

А всъщност – кой е казал, че случаят „Египет” не би могъл да се повтори в Европа? Може пък това да е най-доброто, което някога се случвало...

Омерта

Марио Пузо извади на бял свят и популяризира мафиотския термин "омерта". В демоничния свят на Коза ностра "омерта" е идеята, че трябва да мълчиш за всички престъпления, на които си свидетел. Това е репресивният механизъм на мафията - проговориш ли, срещу теб се изсипва самият ад.
ГЕРБ, понеже вече успешно приличат на герои на Марио Пузо, са намерили свой собствен начин да налагат омертата. Като заплашват тези, които започнаха да говорят истината. Първа жертва на този квазимафиотски гняв се очертава бившият зам.-шеф на митниците Антоний Странджев. Доста упорито се заговори вчера, че срещу него може да бъде повдигнато обвинение и той да бъде арестуван. Странджев стана виновен, защото първи проговори за всичко, което МВР е вършило в течение на година и половина, и за попълзновенията на Цветан Цветанов към митниците. В момента, в който проговориш - ставаш виновен. Цялата сила на закона може да бъде стоварена върху гърба на един човек, който просто се осмели да наруши герберската омерта.
ГЕРБ опасно много не приемат никакво различно мнение освен своето, а битката с престъпността им е важна само колкото да овладеят контрола над престъпния свят. Заради това Марио Пузо би видял в механизмите на тази власт нещо много познато - от преследването на проговорилите до желанието да контролираш живота на всички.
Сега ще сътворят нещо като театър на Антоний Странджев. Ще го арестуват показно? Но това ще означава ли, че той не е прав? Че ГЕРБ не действат като мафия? Всъщност един арест мигом ще покаже, че думите му са били правилни, а някой много се страхува от тях.
Защото омертата е отишла на кино.

Трактори

В нашето семейство от доста време насам се питаме, защо изоставаме толкова драматично от другите бивши соцстрани? Защо например в Босна и Херцеговина при много по-нисък БВП имат по-висока средна заплата? Да не би да има тайна рецепта за високи доходи, която ние просто сме пропуснали да си препишем в годините на прехода? И тъй като явно няма да можем да си дадем универсален отговор, нека да следим нещата страна по страна. Да вземем за пример Чехия.
Оказва се, че си имаме общи теми - темата за "трактора". Чешките медии съобщават, че производителят на трактори "Зетор" се завръща на иракския пазар. За първото тримесечие на тази година се предвижда затам да потеглят 50 трактора.
И ние се интересуваме от Трактора. Следим внимателно кога и къде влиза, кога излиза и какво пуска. Нашият Трактор също грее от страниците на вестниците и в централните новини, но очевидно засега не можем да експортираме на иракския пазар.
Още на първо четене може да се установи разликата между България и Чехия - тя се крие в различното отношение към такива теми като темата за тракторите. Затова средната работна заплата в Чехия е 1030 евро, а у нас е 340 евро. Всичко опира до качеството и функцията на тракторите.
Едните (чешките) извършват народополезна дейност. А ние от Трактори не можем да си поемем дъх. С тях почват сутрешните блокове и завършват политическите анализи. Нашият Трактор е направо философско явление - с него се обяснява цялата държава, преход и състояние на фискалния резерв.
Може би точно това е проблемът. Нашите Трактори ни отнемат толкова много време, енергия, нерви, че просто изтървахме как тракторите на хората тръгнаха по света.

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

Мадам В. и банкерът

(красива приказка за медийната реалност в България)

Журналистиката в България е еротичен, а не информационен инструмент. Очевидно е, че част от най-изтъкнатите й представители си служат с нея единствено в нелеп опит да заместят непълното си познаване на „Кама сутра” и по възможно най-порнографски начин да обслужат клиента, който ги е наел.

Никога не съм си мислел, че една статия може да бъде радикален заместител на фелациото, но за съжаление репортерската реалност на българската журналистика ме опроверга жестоко. Тъпо е да се занимаваш с писане срещу колеги, защото не това е начина да се справиш с дефектите на цяла една професия. Но пък случаят е толкова специален, че се струва да проследим еротичните гърчове на една репортерска душа, която получи названието мадам В. не от мен, а от Ахмед Доган. Приемете дори, че този текст не е срещу Валерия Велева, не я познавам, нямам нищо лично срещу нея, просто се сблъсках подобно на „Титаник” с една нейна статия, която разкърти душевния ми мир. Тази статия е толкова показателна за съвременното състояние на българската журналистика, че бих могъл да пусна единствено нея и да си спестя коментарите. Но пък миговете на еротично медийно величие съществуват именно, за да бъдат забелязвани. Трябва да обръщаме внимание на умелото превръщане на медиите в момичетата от квартала с червените фенери в Амстердам, защото това много по-ясно от всичко останало ще ни обясни как стигнахме до ситуацията в която мадам В. да е сексуален законодател в репортерското майсторство.

И така в броя от 18 февруари на вестник „Труд” се появи величествено фолио на мадам В. посветено на банкера Цветан Василев с епохално заглавие: „Искам да докажа, че съм най-добрият”. Той представлява синтезиран вестникарски възторг от фигурата на този човек, написан в стила на романтичен любовен френски роман от средата на 18 век.

Едно необходимо пояснение. Лицето Цветан Василев е шеф на Корпоративна търговска банка.

България е държавата на осъществената банкокрация, която е нещо като финансов фашизъм и терор всекидневно упражняван върху обикновените българи и заради това мнозина могат да не си дадат първоначално сметка, коя точно е Корпоративна търговска банка. Всъщност – проблемът не е във вас, тази банка съвсем доскоро умишлено бе потопена във финансовите сенки именно заради тежките обвързаности на Цветан Василев с всяка власт. Според официално разпространена информация парите на всички държавния предприятия, а сред тях са мегафирми като Българският енергиен холдинг, АЕЦ „Козлодуй”, Булгартабак, Кинтекс и много други държат всичките си авоари именно в Корпоративна търговска банка. Според данните към март 2010 година 621 милиона лева от тези търговски дружества са били в банката на „великият” банкер.

Възходът на Цветан Василев започва в момента в който властите решават, че неизвестната му банка е най-доброто място за финансите. Така само за няколко години този човек през 2009 година възкачва банката си на 4-то място в България. Очевидно е, че банкерските му амбиции никак не са укротени, защото Цветан Василев под различни форми през годините е в бил съдружие с Ирена Кръстева и Делян Пеевски, фигурите, които опустошиха медийния пазар на България. Говори се дори, че изданията на Кръстева – Пеевски всъщност са прижание и на Цветан Василев, което прави картината на утопичното финансово благополучие още по-красива.

Идилията започнала по време на тройната коалиция радостно не спира и при Бойко Борисов, а вероятно това е и причината всички издания на Делян Пеевски буквално за нощ да обърнат курса си и да станат партийни органи лично на новия министър-председател. Някой си беше направил труда да проследи едно от изданията – вестник „Телеграф”. В продължение на месец най-тиражният български всекидневник упорито пускаше портрета на Бойко Борисов на първата си страница все под заглавия, които го представяха като някаква допингирана форма на Супермен.

Ето това е Цветан Василев и то описан без много злоба. Поредната странна фигура на прехода, която успешно трансформира финансовото си благополучие в политическо влияние и заради това точно този банкер не бива да се сърди, че ще го наричаме олигарх оттук-нататък. Защото, ако има класическо определение за олигархична ситуация, то в енциклопедиите вместо нейното описание може да стои потретче на банкера Василев.

Мадам В. ясно е осъзнавала този образ на описвания банкер и заради това започва портретът му стратегически. От далечното Габрово в което през 1959 година се ражда малкият Цецко. Веднага след възторжените описания на богатството му (журналистическата дама много добре усеща, че трябва да се вмести именно в разбирането, че парите определят основната стойност на човека), статията ни захвърля в отрицанията на Василев за тъмните слухове около неговата личност. Банкерът лаконично отговорил на мадам: „Ние даваме най-добрите оферти”. И това трябва да обясни неочакваната любов на правителствата към него и към трезорите на Корпоративна търговска банка. Валерия Велева не си прави труда да поразчепка този въпрос. Тя е пратена да върши еротична драматургия и веднага след като съвсем за кратко се е осквернила с фразата, че може да има тъмни слухове за видния банкер, мадам ни разказва вълшебната история за ученолюбието и жадната за книги и знания душа на младия банкер, който още не е знаел, че всички държавни кинти ще бъдат в неговата банка. Човекът четял по 15 часа на ден, гълтал по 350 книги за едно лято и, разбира се, бил мил отличник и първенец.

После в живота на младия Цветан става драматично, гнусно и противно събитие. Гадните комунисти се гаврят с него и вероятно почти насила го пращат да учи в Полша. Банкерът не крие страданието си пред мадам: „Нашите” деца ги пращат в Москва, а него – в изгнание да се поти над противната специалност „външна търговия” в Лодз, Полша.

Велева толкова радостно подминава този факт, че си струва да се занимаем дори и за малко с него. В годините на преходи всички свикнахме да виждаме дисиденти, които комунистическата власт мракобесно е пращала да учат в чужбина, я в Брюксел, я в Лондон, я в Полша. Чел съм пространни интервюта за това какъв тормоз е било това и как пратеният на подобна образователна каторга с тежък режим вътрешно е виел като холивудски върколак срещу несправедливия ужас.

Всички изкарали обаче и една минута при предишната власт много добре знаят, че всяко учене в чужбина е било запазено за децата на най-висшата партийна и най-висшата стопанска номенклатура. И че да отидеш да учиш в Полша в началото на 80-те години не само не те прави репресиран от системата, а със сигурност доказва произходът ти от върховете на номенклатурата, която най-успешно взе завоите на прехода като направи едни държавни пари свои собствени пари. Но, това е друга тема.

В Полша младият Цветан се разчупил идеологически и се отърсил от комунизма, а мадам В. трепетно пресъздава вътрешният му живот и размишления за епохата. Банкерът се върнал в България, завършил „международни икономически отношения” (по онова време също привилегирована специалност на елита) и разчупеният му мозък започва работа през 1985 не къде да е, а в Института по международна икономика и пазарни отношения – една от сферите запазени именно за най-висшата номенклатура.

Мадам В. след това с едва сдържана страст започва да говори за демократичното битие на банкер на своя герой. Вече падат ограниченията на мрачната и неясна история, тук тя може да разпилее щедро своя талант в драматургично извисяване на типажа над обикновената тълпа.

След като ни разхожда с Цветан из неговите напредничави предприемачески усилия в установяването на тоталната банкокрация у нас, Велева най-накрая излиза на свой терен. Започва пространно изложение на социалните навици на обожаваният обект. А той е скромен и пълен с лично достойнство. Винаги носи строг кюстюм. Не е като другите плебеи да пуши пури или цигари, стои далече от тази отрова, защото вероятно трябва да живее поне до 150 години. Сдържано разказва, че пие вино, от време на време уиски и е епохален готвач на крем-карамел. Любимият банкер на държавата започва да сияе в човешката си светлина - като всички нас, но много по-благороден и изискан в своето съвършенство.

Най-доброто от банкера ни предстои, но известната журналистка, носителката на „Черноризец Храбър” все още не иска да отлети от така близката й тема за личния, пантофен живот на Цветан Василев. Започва пресъздаването на силен разказ за семейството на благородника с мустаците (които той се бил зарекъл да носи цял живот). Дъщеря му, разбира се, е гениална като таткото. Че дори малко отгоре. Завършила Американския колеж, после специализирала в Париж (в текста на мадам фразата е „мастърс в Париж”, хахах, разбира се, че ще е мастърс). Интересното в нейния път е как гений като дъщерята на банкера в момента е решила да менажира проекти в банката на „тате”. С нейния интелект вероятно биха я взели навсякъде, а и самата тя искала собствен път на развитие, ама в крайна сметка се е отзовала в семейната банка. Ех, труден е пътят в наши дни на неподравената интелигентност!

А Цветан продължава с ненавист към снобизма, не го харесвал. „Не казвам, че не ходим по луксозни места, но масовките не са по вкуса ни”, застрахова все пак семейството си той от някой злобен поглед към стандарта им или пък от някоя снимка как се кипрят в свръхелитно заведение.

Най-накрая, както трябва между господар и слугиня, започват обществените откровения на Цветан Василев. Валерия Велева ги предава с интелектуално простодушие и доброта. Василев е гневен на политиците: те създали на бизнеса образа на носител на корупционни практики. Чистата душа на банкера се гърчи от тази обществена несправедливост. Знаете ли обаче? Той може би е прав. Човек като Василев ударил стратосферата на олигархичната власт може би не вижда никаква корупция. Нима ние виждаме въздуха, който дишаме? Корупцията е толкова неизменна част от тази сфера, така демонично е плъзнала навсякъде в тези кръгове, че със сигурност е станала просто обикновено правило на играта. Политиците са виновни, всъщност вероятно тези от тях, които не искат да си мълчат, защото посочват очевидните неща, а банкерската душа не иска описания на живота си. Тя иска възхвала и заради това е била призована мадам – мадам трябва с език (не с литературния, с другия) да изчисти образа.

А мадам е гениална с езика: „ Смята (Цветан Василев), че е пагубно в обществото да се отглежда омраза към богатите”

Ключовата фраза на статията. Тя вероятно е написана именно заради това кратко изречение.

Олигархът вече не иска само да бъде богат. Той настоява да бъде уважаван. И пуска кучето-пазач, в случая Валерия Велева, да гради утопичният му потрет. Нека да се заслушаме обаче в банкерските вопли, защото те са фалшиви като гласът на млада фолкпевица. Аз не съм видял в българското общество омраза към богатите. Хората мразят банкерите като Василев не, защото са богати, а защото знаят, че Цецковци станаха богати като си присвоиха техните пари. Цветан Василев е олигархична икона, трябва да му вдигнат параклис в Корпоративна търговска банка. Богатството на Василев е богатство върху труповете на всички, които умряха от бедност в озъбения и гаден преход. Това не са парите на инициативен човек с нова идея, а са капитали на един номенклатурчик, който вече иска да бъде уважаван, да си купи нова легитимност от историята, да си сложи маската на почтенност върху кривото лице на олигарх.

И, ако мадам В. беше истинска журналистка, борец не за пълната истината, а поне за правото да се пита и да се рови, нямаше да му спести нито едно от тези съмнения. Поне можеше да му ги намекне. Да изчопли от него поне едно истинско изречение, поне една истинска дума, поне един истински поглед.

Вместо да си свърши работата на журналист, мадам си върши работата на агиограф. Тя „изтръгнала” от Цветан Василев, че сърцето на банкера не било задръстено от цифри – широката му душа давала пари за SOS-селища, финансирала строежа на църкви. Носителят на невероятното добро дори платил чернодробната трансплантация на едно малко момиченце. Мадам не пести възторга си от тази доброта – щедро го сравнява с дядо Коледа.

Най-накрая все пак Велева споменава пред банкера, че се говори за близостта му с Доган и Делян Пеевски. Олигархът възмутено отхвърля слуховете за близост с политика, но пък споменава, че чувствал Пеевски като свой син. Ама това си било само обич и уважение нищо друго. Велева е напълно доволна от тази реалност. Приказката, която ни разказва напълно я удовлетворява, тя е факир на илюзията, не й трябва да бърка по-дълбоко в блатото.

Вероятно, защото знае, че си е платил за качествена услуга Цветан Василев по някое време се отпуска пред мадам и споделя. Но тук ще пресъздадем нейните точни думи, защото е класически пример за това колко е гнусно един журналист да приспи съвестта си:

Изрично подчертава - не финансира медии чрез банката. Това е в отговор на публикациите, че с парите на държавата финансира частни медии. Вади лични средства, когато види в даден проект потенциал. Развива го и го продава. Прави го от инвеститорска страст.

Всеки първокурсник от Факултета по журналистика би се сетил какво трябва да се пита след подобно изявление. На първо четене аз ще формулирам само 3 въпроса, които за мадам В. очевидно не са съществували:

1. Това означава ли, че със свои лични средства Цветан Василев участва в медийната групировка на Пеевски?

2. Как точно става това разграничаване между неговите лични и банкерски капитали? Ако може да обясни технологията на подобно действие?

3. Не е ли странна ситуацията в която държиш парите на държавата, докато използваш медиите в които си инвестирал „лични” средства да възхваляват кабинета, който от своя страна увеличава парите, които държи в трезорите на Цветан Василев?

Това са само 3 въпроса, а мога да напиша 30 и то само по тази тема. Вместо да тръгне по този път Валерия Велева решава да ни запознае с друга интересна страна от банкерското битие – как той държи като реликва в банката си бюрото на Буров. Самият Банкер пък стои в бившия кабинет на Буров. И говори за Буров като за свой бог с леко мистичен оттенък – надявал се, че духът на банкера бродел из банката все още. Силно. Много силно.

За самият Буров могат да бъдат казани доста лоши и немалко добри неща вероятно. Но тази историческа нишка в случая е имитативна. Тя е просто като друг начин за запълване на социалната нелегитимност на новата олигархия. Тя тръгва назад към финансовата история, за да може да оправдае днешният си процес на неморално, нечовешко и престъпно забогатяване. Всъщност не е много ясно – Буров може би не е бил по-различен. Днес му изградиха нов ореол от слава, ама фактът, че олигархията си го е харесала за икона не говори добре за него като личност.

В крайна сметка мадам и банкерът завършват съвместната си дейност с мощен оргазъм. Велева обяснява как всеки проект на Василев е успешен. Като пламенен поет му предрича блясково бъдеще и след цялата еротична дейност на която ни е направила перверзни свидетели ни оставя с лош дъх в устатата и с ужас в очите. Защото изнасилването на едно общество, особено когато медиите станат инструмент за това изнасилване, може да бъде доста творчески и брутален процес. Ето 20 години не е спирало, но едва напоследък медиите станаха активни в това злодейство.

Журналистиката има санитарни функции. Тя трябва да пречиства, там, където е необходимо и да рита в слабините всяко статукво докато не го накара да си изплюе топките през гърлото. Резултатът от слабата журналистика е социално-дезинтегрирано общество, отчаяни хора, щастливи олигарси, политическа депресия и усещането за тотална безнадеждност. Когато медиите станат камшик на богатите срещу всички останали, корпоративна играчка за забавление, започваме да живеем в объркан свят, на ръба на напрежението и на колективната лудост. Заради това в България се възцари голямата психария.

Положението не е безнадеждно. Днес просто официозните медии не са единствения канал по който информацията стига до хората. Заради това текстовете на такива като мадам стават все по-сюрреалистични в своят вълшебен слугинаж. Те (тези като мадам) от ден на ден стават все по-безсилни, все по-немощни, защото хората се изплъзват от техния контрол и искат да дишат свободно в свят незамърсен от олигарси и техните политически наемници. Не знам дали свободата ще дойде в близко бъдеще. Но щом олигарсите започнаха да се страхуват от омразата на хората – трябва да сме радостни.

Дори и насила.

Добра новина от дебатите в Страсбург?

България трайно се превърна в европейската провинция на скандала

Eвропейският парламент се оказва трайната ахилесова пета на ГЕРБ. Преди малко повече от година именно евродепутатите с безкомпромисни въпроси посякоха "отличничката" на кабинета Румяна Желева, лишиха я напълно от еврокомисарски амбиции и прекратиха преждевременно политическата й кариера. Тогава ГЕРБ проспаха факта, че казаните от Европа думи тежат изключително силно, че са като политическа гилотина дори и на родна почва, където дебатите обикновено не се водят около идеи, а силно напомнят на сюрреалистична комбинация от древногръцка трагедия и сапунена опера с драматични вопли, обвинения, скандали. А вместо хор, който да обобщава мъдростта, на сцената се появяват флашки, бомби, СРС-та и други демонични явления.

Димна завеса

Опарени от предния път и още с рани от битката, евродепутатите от ГЕРБ се бяха подготвили сериозно да разводнят дебатите в Европарламента по скандалите около подслушванията в България. Обстановката като че ли беше благоприятна за техните намерения. Дискусията около наболелия в България проблем стана малко преди полунощ в полупразна зала, но ГЕРБ бяха решили с всички налични средства да превърнат разговора в дразнеща кавга.

Еврокомисарят по развитието, литовецът Андрис Пиебалгс, откри дебатите с изтънчено бюрократична реч, в която нямаше нито една конкретна фраза. В този шедьовър на двусмислието и апотеоз на брюкселския евроезик Пиебалгс сподели, че българските власти били предприели необходимите стъпки, за да проверят злоупотребата със СРС-та. Преведена на нормален език, неговата реч може да бъде обобщена така: България има добро законодателство в тази сфера, ние се надяваме, че тя го прилага така, но ако установим, че властите са кривнали от пътя, ще им налетим като природно бедствие.

След това много невдъхновяващо начало депутатите от ЕНП започнаха надълго и нашироко да описват единствено нормативната база в България. Това определено беше тяхната тактика за омаловажаване на темата. Те говореха за законите в България като цяло, но нито един от десните не спомена конкретните случаи, които станаха повод за обществено заключение.

Дали умишлено или не, повечето депутати от ЕНП, които не са българи, говореха като извънземни, които не са наясно с темата и заради това предпочитаха да правят предимно политически заключения. Оценката не е пресилена - дебатите в Страсбург изведнъж придобиха партиен характер, което мигом унищожи възможността за реална полза от тази дискусия, освен даването на публичност на проявите на полицейщина у нас. Това беше целенасочена димна завеса, за да може темата максимално да бъде разводнена. Към края на дискусията евродепутатите от ГЕРБ започнаха да обвиняват БСП, НДСВ и ДПС, че водят предизборна кампания, като използват европейската сцена за нейното начало.

Тъжната истина е, че ако някой говореше кампанийно, това бяха именно гербаджиите, които с предварително подготвени политически есета дебнеха като есесовци да не би някой да каже лоша дума срещу правителството.

И в Европа

за всичко е виновна... тройната коалиция

Европейският парламент предлага особена гледна точка към българските процеси. Тя усилва абсурдите и ясно показва кои са националните дефекти на политеческия процес у нас. В този смисъл представителите на ГЕРБ постигнаха виртуозност в представянето през Европа на всички втръснали на българите тези.

Депутатката Илияна Иванова драматично обвини тройната коалиция, че се опитва да саботира България и да очерни имиджа на страната. Иванова съвсем очевидно тотално бе забравила политическия опит на нейната отречена колежка Румяна Желева, която като евродепутатка се занимаваше единствено с хули срещу предишния кабинет. Сега от думите на нейните заместници целият проблем отново бе сведен до тройната коалиция.

Най-запомняща се със своя градус бе речта на независимия евродепутат Димитър Стоянов. В сълзливо едноминутно изказване националистът се ожали как е бил пребит от полицията по време на тройната коалиция и с треперещи ръце прокълна всички, които говорят срещу кабинета. Така и не стана ясно как побоищата над Стоянов са свързани с подслушванията в България, но очевидно за него двете неща са в неразривна логическа дружба.

Рекордьорът по драматургия обаче се оказа гербаджията Андрей Ковачев. Той се възпротиви на идеята, че много малко от СРС-тата у нас стигали до съда и атакува социалиста Ханес Свобода с думите: "В България има други данни." Ковачев също не обясни от кой мистериозен източник черпи тези "други данни", но пък в постепенното истерясване на дебатите никой не обърна внимание на неговата откровена наглост.

В ЕНП обаче бързо се усети българският разнобой. В наистина смислена реч Надежда Неински остро разгроми кабинета на Борисов и се обърна към колегите си от ГЕРБ, че дебатите не са за миналото правителство или за бъдещото такова, а за действията на настоящия кабинет.

Страсбургски откровения

Градусът на напрежението бе усетен дори и от чужденците, един от които сподели, че непоносимостта витае във въздуха в Страсбург. Италианският либерал проф. Джовани Ватимо рязко обобщи: "В България има практики, присъщи на полицейската държава."

Британката Даяна Уолис също обяви, че е разтревожена от информацията за нощни посещения на спецслужбите в домовете на хората.

Един от евродепутатите направо обяви, че не е нормално, нито редно кабинетът да изкарва цялата си опозиция престъпна само заради това, че тя не е съгласна с неговата политика. Думите му едва ли бяха чути.

В крайна сметка ясно се видя, че българските депутати от ГЕРБ са в национална изолация в ЕП. Нито един от другите им колеги не подкрепи техния въздухарски оптимизъм, яростна демонизация и полицейски прийоми да изкарват опозиционерите най-черните хора на света.

Най-лошото от дебатите дойде на другия ден. Дежурните по обич на кабинета медии направиха и невъзможното да ги омаловажат. Журналистите, пратени специално там с трепет да следят да не би върху репутацията на ГЕРБ да падне и прашинка, цитираха единствено думите на правоверните Бойкоборисовци и на Димитър Стоянов. Все едно никой друг в залата не е взимал думата за нищо.

В новата журналистическа версия за света дебатите в Страсбург са едва ли не единствено упражнение по политика, нещо като туристически парламентаризъм, форма на пилеене на времето на цяла Европа. В крайна сметка това затъмнение обаче рано или късно ще се обърне срещу ГЕРБ, защото европейските им провали стават все по-очевидни.

От дебатите по подслушванията става ясно и друго. България присъства на европейската сцена единствено с вътрешните си скандали и полицейски драматургии. Отсъстват големите идеи, модерните визии, перспективите за развитие. България е провинцията на скандала. Интригантският резерват на Европа, който си е въобразил, че това е нормално.

Звучи тъжно като заключение, но е така. А след всички казани думи можем да бъдем убедени и в друго - ГЕРБ нямат основание да се чувстват спокойни. Евробюрокрацията може бавно да взима завоите и да се движи мудно, но полицейщината вече няма да бъде изпускана от поглед. Това е новината.

И тя е хубава.

Епохата на медийните врачки

Три неща в България очевидно завинаги ще си стоят неизменни: Лили Иванова, хвърлянето на пиратки по мачовете и телевизионните коментатори.

Лили Иванова упорито се бори с времето и пространството и то с помощта на половината козметични хирурзи в България, така че, това е битка, която ще следим още доста време.

Хвърлянето на пиратки по мачовете е спонтанен народен протест срещу времената и епохата, които са толкова скапани, че даже футболистите ни не искат да тичат, ритат и да вкарват голове.

А телевизионните коментатори са последното парче от конспирацията – очевидно е, че са формирали един затворен, самовъзпроизвеждащ се кръг от хора, които цел е да удавят хората в лъжи, помпозни метафори и абсолютно скука.

В България има тотална инфлация на телевизионните образи. А това е криза на анализа като цяло. Всички събития, които се случват се коментират от един удивително малък кръг от експерти, политолози, социолози, сатанински икономисти и фолкпевици на свободна практика. По този начин цялата страна е заклещена в кошмарният и непрекъсващ кръг на клишетата и пластмасовите фрази.

Политиката не съществува сама за себе си. Тя не е самозатворен процес. Всичко, което се случва трябва да бъде обяснено. Хората вярват не в самата политика, а в нейната интерпретация дори. В това как стига до тях управлението, а то стига най-често чрез своите собствени думи и чрез думите с които го обясняват другите.

Заради това е важно какво ще чуят хората от думите на „експертите”, какво ще разберат от тях. А ролята на медиите е да поднесат на публиката целият букет от интерпретации, за да можем всички да се ориентираме в глобалния хаос и безредие.

Авторът на „Задочни репортажи за България” Георги Марков в книгата си разказва следната почти мистична случка. Две години преди да емигрира от страната той се отбива до редакцията на един литературен вестник. Насочва се към стаята на началника, отваря вратата и вижда как началникът стои пред петима души, ръкомаха гневно и казва нещо в смисъл: „Какво си мислят тези, ще видят те...”. Писателят се извинява, че ги прекъсва и си тръгва.

Година по-късно Марков пак отива в същата редакция по някаква случайност пак се насочва към кабинета на началника. Отваря вратата и отново става свидетел на абсолютно същата случка. Началникът пак стои пред същите пет души, ръкомаха гневно и крещи: „Какво си мислят тези, ще видят те..”.

Марков коментира тази случка с почти богословски тон. В един момент му се струва, че в България времето не помръдва по никакъв начин, че страната е в някакъв страничен крачол на световното и обществено време, в някаква странна черна дупка, където нищо не се променя.

Тези дни аз преживях абсолютно същото. Включих си случайно телевизора (вече от близо две години почти не гледам телевизия) и видях политологът Евгений Дайнов, който коментираше правителството на ГЕРБ, бомбата пред редакцията на вестник „Галерия” и политическите реалности. Естествено наричам това коментар само приблизително, защото то много повече напомняше на постмодерна приказка. Дайнов твърдеше, че лошите атакуват правителството, а щом лошите атакуват кабинета, значи кабинетът е добър. И аз изпитах нещо мистично, защото си спомних как преди около 11 години по съвсем същия начин, с абсолютно същите думи, с абсолютно същите жестове Дайнов обясняваше същото за правителството на Иван Костов.

Какво да кажем повече за движението на историческото време по земите български?

Ако не е Дайнов ще е някой друг от петнайсетината политолози и социолози. В интерпретациите им има съвсем леко разминаване. Едните се правят на възвишено десни, другите го играят лакирано леви. В крайна сметка обаче това не скрива факта, че това са едни и същи хора, с едни и същи действия, с едни и същи обяснения за света. Сменят се единствено фигурите на политиците за които се говори, но интерпретациите са влудяващо едни и същи.

Вероятно тук проблемът е и в журналистите, които не са в състояние да изтръгнат, дори и насила нещо различно като поглед, нещо различно като идея, нещо различно като визия за света.

В резултат на това сутрешните блокове са задръстени с истерия и еднаквост. Понеже няма как да има битка на идеи при самозатворения кръг на лошата реалност, се стига единствено и само до личностни противопоставяния, режисирани скандали и малко ченгета за пикантен привкус.

В този смисъл телевизионните врачки са една доза по-почтенни от кастата на анализаторите. Врачките поне не крият какво са – изпечени манипулаторки, които се заиграват с чувствата на обърканите и нещастни хора. Проблемът е, че телевизията прави същото и с политическите си анализи само, че префинено отказва да признае, че гаврата е пълна.

Когато хората нямат обяснения, те се изпълват с тъга. И резултатът е, че рано или късно повечето стигат до състояние на отвращение от всичко, което дори и малко напомня на политика. И телевизиите се превръщат в най-мащабната антипросветителска кампания провеждана някога. Те връщат хората в състояние на мистичен ужас, защото в мига в който между тв-врачката и медийният политически шаман разлика не може да бъде направена – всичко отива по дяволите.

Заради това отсега е страшна идеята за това как ще протекат президентските избори. В острата криза на политически анализ, в разгула на клишетата, в карнавала на смешния стерилен език, в самоповтарящият се кръг от лица с маските на експерти, май ще е най-добре да не разчитаме на тях да ни ориеинтират в мъглата, която ГЕРБ спуснаха върху всичко политическо. Ще трябва да се оправяме сами. Далече от телевизорите и от шаманите – врачки.

Забелязал съм нещо позитивно – когато хората се опомнят от медийната упойка и започнат да разсъждават сами, светът наистина се променя. Само и само тогава.

Междувременно може да послушаме Лили Иванова.

Медии под тротил

Вече с кожата и сърцето си чувстваме страшната истина, събрана в думите на Ноам Чомски: "Пропагандата за демокрацията е това, което е тоягата за тоталитаризма". В книгата си "Медиите под контрол", издадена в България, когато всички си мислехме, че демокрацията е безкраен карнавал на доброто, а свободата на словото е неотменима сила на новата вселена, Чомски ясно описваше картината, която всички виждаме днес - медии с избити зъби, които служат само като усилвател на правителствената пропаганда и креслив пиар.

Едва, когато стане истинска ексцесия обаче можем да видим целият драматизъм на предупрежденията на Чомски. Истинска ексцесия като една избухнала бомба пред редакцията на вестник "Галерия".

Нека сега да видим как българските медии са отразили това ужасяващо събитие. Един всекидневник от първа страница "информира" за избухналата бомба чрез версия на Бойко Борисов - че коварни конспиратори (премиерът сложи тук всички журналисти от вестника и близки до тях лица) са взривила адската машина. Имат си хората версия, дадена им не от факти, а явно от свише спуснатото им властово ясновидство.

Друг ежедневник задъхано се надпреварва с времето и мисълта, за да ни запознае с "основната версия" - инсценировка! Кога успяха пък да формулират тази основна версия? Въз основа на какви факти? По снимки ли гадаеха? Астролог ли им подсказа? Това тъне в медийна мистерия.

Трети вестник спокойно, полутържествено, иронично и цинично ни казва, че случката е "400 г. тротил салют за еврокомисари". Салют? Поздрав? Празник? Няма обяснение за това, нито пък за хладният цининизъм на заглавието.

Още един ежедневник пък изпечено праска подзаглавие: "след флашките със скандални записи гръмна тротил". Все едно двете неща са едно и също нещо. Все едно събитието с бомбата е навързано в тежка конспиративна схема, която няма нищо общо със света на правоверните журналисти и дежурните обожатели на властта.

Трудно е да се коментира тази сюрреалистична поредица от заглавия.

Големият френски журналист Серж Алими, директор на в. "Монд дипломатик" неотдавна издаде книгата си "Новите кучета пазачи". Това е книга за журналистите, които срещу кокал под масата, пазят това, което им кажат, че трябва да пазят. Вместо да бъдат кучечата-защитници на обществото, те са се превърнала в кучета-пазачи на странни интереси. Подмяната е тотална. И тя ражда вестници, които са дъвка за окото, но не и храна за мозъка.

Пазачите са си пазачи. Кои са обаче господарите? Анонимни, скрити зад парите си, хладнокръвно пресмятащи как, кога и върху кого да стоварят "тоягата" си. Техните имена се произнасят шепнешком и с озъртане. Защото очевидно са силни. Успяха да превърнат журналистите в клоуни. И сега нещата са много по-страшни. Тоягата при тоталитаризма от време на време удряше в празното пространство и все пак се появяваха критични материали. Пропагандата е като хидравлична преса - празно няма!

Свобода на словото ли?

Глупости.

Кучетата-пазачи (по-скоро техните чорбаджии) веднага ще скочат да твърдят обратното и с лай да ви убеждават, че са свободни, съвестите им са чисти, а банковите сметки неопетнени.

Точно това трябва да ви убеди, че ние сме правите. И сме сериозни.

Повече от тротил дори.

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

Факелното шествие на луковите глави

Вече никой не може да ме убеди, че властта тайно не подкрепя българските неонацисти. След като десетки граждански организации изразиха остър протест срещу това, че общината е разрешила на фашистите да проведат традиционното си мракобесно сборище Луков марш, след като имаше макар и малък протест пред общината, след като тази година в няколко открити писма бе изразено абсолютно възмущение от фашистката проява, оказа се, че шествието все пак ще се проведе.

В общината не се намери кой да го спре, а злите езици говорят, че кметът-седесар Иван Сотиров с маниакален поглед е кряскал из „Московска” 33, че му било писнало да му говорят за фашизъм. С такава „мъжествена” позиция в Столична община е трудно да постъпиш мъжки и да спреш официално лумпените.

Последният пирон в ковчега на здравия разум бе поставен от областният управител на София Данаил Кирилов, който официално разреши провеждането на нацистката завера. В заповедта му – шедьовър на бюрократичната обтекаемост, има някакви намеци, че полицията трябва да спре шествието, ако се използва нацистка или разпознавана като нацистка символика.

Областният управител Данаил Кирилов със сигурност знае, че това, което е написал е просто измиване на ръцете и затваряне на очите, но действията ще тежат на неговата политическа съвест.

Защото онези, които биха почели някой като Христо Луков няма нужда да носят нацистка символика – фактът, че са се събрали да почетат паметта на един човек, който спокойно можем да характеризираме като престъпник, вече говори за това, че те са фашисти.

В България – страна без памет – май постоянно трябва да си повтаряме баналните истини, защото фалшификаторите на историята са на всяка крачка и само чакат да затъмнят истината.

Кой е Христо Луков?

Легендата на обърканите фашистчета за него е тотално неистинска. В тяхната версия едва ли не Луков собственоръчно е спасил Кюстендил от сърбите по време на Първата световна война. Това, разбира се, изобщо не отговаря на истината, а е просто част от фашисткият мит за суперсилната личност. Луков вероятно не е бил най-некадърният военен в българската армия, но политическите му разбирания можем да окачествим като налудничави, мракобесни и маниакални.

Като министър на войната в кабинета на Георги Кьосеиванов прословутият генерал не спира да настоява България да има най-тясно сътрудничество с нацистка Германия. Нацистките идеи стават водещи в живота му.

Обсебен от омразата си и своята злоба Луков създава Българските национални легиони, една отвратителна фашистка организация, която системно организира погроми и побоища. За това, че „доблестният генерал” започва системно да превърта, говори факта, че дори тогавашната власт (която изобщо не се отличава с разум) намира начин да се отърве от него и да го изтика на задни позиции. За да не разваля климата с лудостите си, набързо го повишават в чин и изтикват в запас.

Характерно за лудостта е обаче, че тя винаги си търси изяви и заради това Луков започва да тръби, че България трябва да прати войски на Източния фронт на всяка цена. Към този удивителен коктейл от политически мании трябва да добавим и яростен, злобен и фанатичен антисемитизъм, който е определял друга голяма част от разбиранията на смахнатия военен.

През февруари 1943 година обаче комунистическа бойна ядка поставя край на вътрешните мъки на генерал Луков и го застрелват точно пред дома му. Случката е пресъздадена много хубаво във филма на Въло Радев „Черните ангели” и е описан в книгата „В името на народа” на Митка Гръбчева.

Мисия невъзможна е да се намери оправдание на едно убийство и това не трябва да бъде правено, защото обществото ни и без това е деморализирано до крайна степен. Но и до днес са запазени снимка на „доблестният” генерал Луков пред отрязани партизански глави. „Бранителят на България”, „доблестният националист” всъщност е бил един твърде зле прикрит маниак. И до днес се твърди, че официалната власт също приема убийството му с известна радост, защото именно хора като Луков са били спирачката на твърде плахата и нелепо осъществявана съпротива от страна на официална България на германския натиск страната ни да прати войски да се бият с руснаците.

Толкова за героя. Толкова за фашиста. Толкова за вампира от миналото.

Една история не ми дава мира. В обявеното във Фейсбук събитие за провеждането на Луков марш се бе записал един потребител, наречен „Чифутска измет” (който благодарение на многото възмутени май все пак бе изтрит). В полето за работното си място същият бе сложил като професия „удушвач в Аушвиц”. Не знам какво трябва да не ти е наред, за да можеш да напишеш нещо такова, но това е лицето на Луков марш, маршът на луковите глави.

Нима някой и за минута се заблуждава, че там ще се съберат объркани младежи, които с треперещи ръце и блеснали очи прелистват „Моята борба”, четат стари издания на книгите на Алфред Розенберг, правят си татуировки „White power”, мечтаят си да носят униформи и винаги говорят свръхсериозно все едно всеки момент ще им се спукат всички кръвоносни съдове?

Нима някой и за минута се заблуждава, че на шествието ще се струпат всички, които си мечтаят безконтролно да пребиват хора, само заради това, че са различни, да нахлуват в циганските гета и да тормозят невинните там, да изкарват малцинствата виновни за всички проблеми на България?

Нима някой и за минута се заблуждава, че всеки, който понесе факла в чест на Луков не си фантазира България като стерилна диктатура в която политиката ще се определя от кубинките и потните униформи? Хората, които се събират по нацистките сборища винаги гледат мрачно и злобно, защото свободата ги притеснява удивително много. Свободата да си различен, свободата да имаш собствено мнение, свободата да си отговорен, свободата да не ти пука, че някакви маниаци ежегодно се събират, за да преодолеят страха си, че идеите им отдавна се разлагат на политическото сметище.

Обаче аз избрах да ми пука, защото властта избра да не й пука. Предпочитам да си мисля, че това е обикновен непукизъм, въпреки, че съм склонен да го отдавам на политическа стратегия. С нежеланието си да забележи, че всяка фашистка проява е в радикално противоречие с конституцията на България, властта всъщност става съюзник на фашистите, легитимира се като още една лукова глава, която мечтае за море от факли и за млади момченца, които произнасят националистически клетви, за да подитснат в себе си странните желания да се облекат с рокли.

И най-лошото. Луковите глави си представят отвратителна България. Нямаше да мога да живея и една минута в толкова нечовешка държава. Опитах се да прочета по форумите техните идеи за бъдещето, но такива не открих. Открих много думи написани с Главни букви (Отечество, Родина, Генерал, Родолюбие, Преклонение, Единение, Кама Сутра (добре, де това си го измислям), Бог), но всички те бяха част от толкова общи фрази, че човек може да получи виртуален зъбобол. Фашистката утопия се крепи единствено на насилието и злобата, защото друг проект за света тя просто няма.

Опитах се да си спомня на какво ми прилича това. И тогава ми просветна. Преди няколко година арабистът Владимир Чуков издаде една великолепна книга, наречена „Ал-Кайда” с перо и сабя” в която проследяваше идеите на всички джихадистки и вестители на терора от Абдула Азам насам. В крайна сметка Чуков не намира нищо отвъд думите освен един върховен, мрачен и странен утопизъм. Това е характерно за всяка терористична фантазия. Думите не могат да заместят света.

Ето кои са Луковите глави – българската Ал-Кайда. Шантавяците от предградията. Обърканите и лудите. Насилниците и маниаците. Лумпен-терористите.

Ал-кайдистчетата на родна почва!

А, да, не трябва да забравяме и дозата реализъм, която има в техния джихадистки спектакъл. Разбрах, защо палят факли и търсят огъня като символ, който да потвърди обърканите им видения за съвременния свят.

Те просто съвсем ясно знаят, че ако адски огън наистина има – ген. Христо Луков е във ВИП-сепарето му – там, където е най-горещо, болезнено и, където писъците са най-силни.

Огън, следвай ме, нали така?