Скромност и обида

В ГЕРБ очевидно цари невероятна скромност. Само така можем да си обясним нелепите изявления на видните представители на тази партия покрай осветяването на доходите им. Най-интересна беше реакцията на шефа на депутатите от ГЕРБ Красимир Велчев. След като парите му бяха осветени по неумолимата сила на закона, се разбра, че той притежава 1 208 366 лева на влог. Това стана причина ДУМА да напише, че икономическият хъс на гербаджията да продаде фирмата си го е изстрелял по богатство дори пред Ахмед Доган. Вместо да се почувства поласкан заради похвалата, Велчев тръгна с вид на меланхоличен литературен герой да се жалва в парламента, че бил несправедливо обругаван. В своята тъга гербаджията произнесе и реплика, която трябва внимателно да прочетем: " Гордея се, че съм внесъл в бюджета като данък над 200 хил. лв. и при тази ситуация е обидно да говоря за доходите си".

Интересно как става така, че богатите депутати винаги се чувстват обидени да говорят за доходите си. И винаги стигат до идеята, че медиите съсипват имиджа им на честни данъкоплатци с едно просто действие - като обявяват финансите им. В безкрайното си възмущение обаче Велчев пропуска няколко подробности от икономическия си живот. Гербаджията така и не обясни защо не е продал фирмата си през 2009 година, когато стана депутат, ако иска наистина да бъде чист в очите на хората и обществото. Ако наистина е толкова обидчив от публикациите в ДУМА, Велчев може би нямаше да се впуска в евангелистки проповеди за това какво губят богатите хора, а щеше нормално да изясни всичко. Останалото създава усещане, че гербаджията има да крие нещо.
А и какво е обидното да те сравнят с Доган? В крайна сметка ГЕРБ направиха така, че позволиха на лидера на ДПС да легализира парите си.
Няма място за скромност.

Смъртта не е избор изобщо

Преди няколко дни стана ясно, че депутатът от левицата Любен Корнезов е внесъл закон за евтаназията. С него се дава възможност на един болен човек да поиска да прекъсне живота си. "Смъртта ме е гледала в очите и аз съм гледал нея, не правя закона за себе си", афористично се мотивира народният представител.

Според мен евтаназията е ужасяващо извратено разбиране за милосърдие. Оставям настрани чисто българските причини за съмнение в такъв закон - знаем каква е здравната система и как правото да се отнема човешки живот рано или късно ще избие в някаква тежка криминална афера в която са замесени пари, корупция, лични драми и много ненавист. Оставям настрани и религиозните мотиви срещу отнемането на живота, които се въртят около това, че животът е чудо, вероятно най-голямото чудо с което някога ще се сблъскаме и е небесно престъпление той да бъде прекратяван преди биологическият часовник сам да спре.

Ще се опитам да формулирам една кротка, атеистична съпротива срещу всяка форма на евтаназия.

Човек постоянно прави избор в своя собствен живот. Но изборът на смърт не е избор изобщо. Това е скачане в пропаст и е безумие. Всеки лекар ще ви сподели, че медицината днес има своите граници. Благодарение на нея човешкият живот се е увеличил два пъти, но ефектната метафора на един учен гласеше, че нашите знания могат да бъдат сравнени със светлината на кибритена клечка в огромен мрак. И наистина случва се човек да се разболее неизличимо и да не му дават никакъв шанс за живот. Но всеки лекар ще ви каже, че има едни три процента медицински чудеса - болни се възстановяват, независимо, че би трябвало да умрат. На какво се дължи това все още няма отговор, но не бива да изключваме възможността за чудо.

Човек е същество, което живее в надежда. Да спреш да се надяваш е като да спреш да дишаш, да спреш да бъдеш човек. Евтаназията е екзекуция на надеждата и така убива всичко човешко.

Винаги, абсолютно винаги има шанс човек да стане част от чудото и да се възстанови. А животът е свръхценност - постоянно трябва да се стремим към него.

Дори и да приемем, че състоянието на един човек е критично и няма никакъв шанс за подобрение - кого ще натоварим с отговорността за преждевременната смърт. Как ще принудим лекарите да станат убийци? Никой от тях не учи, за да отнема живот, смисълът на професията им е да го запазват. Нима ще ги караме да вървят срещу своята природа, срещу своята същност, срещу всичко онова, което ги прави хора?

Смъртта е най-самотното нещо на земята. Но човек не живее сам. Всеки човек е като малка вселена и животът му неусетно с обвързва с живота на другите. И заради това е длъжен да избере да живее. Защото чрез смъртта си засяга прекалено много хора. Приемете го дори от егоистичната страна - живей, за да не страдат хората край теб. Живей, защото не е ясно дали някога отново ще те има на тази земя.

Някои твърдят, че отвъд има небесен живот. Други смятат, че душите пак се завръщат на земята. Трети твърдят, че там няма абсолютно нищо. Няма да получим скоро този отговор - така, че стой на земята и не спирай да дишаш. Дишай напук на всичко.

Наскоро прочетох, че невероятният писател Тери Пратчет иска да отиде в Швейцария, където наскоро разрешиха официално евтаназията, за да сложи край на живота си. Имам всеки роман на Пратчет, който е излизал в България. Четенето им ми е донесло невероятно удоволствие и много смях. Сега писателят страда от Алцхаймер и иска да си отиде.

Не съм бил в неговото състояние. Но все пак смятам изборът му за погрешен. Пратчет дължи на себе си, на семейството си, на феновете си да живее. Защото единствено чрез живота природата пълноценно осъществява себе си.

Смъртта не е изход за нищо. Тя не е лечение. Тя не е болест.

Тя просто част от живота, но ние нямаме право да определяме кога да дойде.

Градските хлебарки на дясната мисъл

(еволюционно изследване на биологичния вид "десен интелектуалец" и неговите мании, фобии и запои)

На тази земя не съществува нищо по-сдухано от българския десен интелектуалец. Поради особеностите на своите психологически фобии и омраза към всичко в което съзира нещо несветовно или неевропейско, десният интелектуалец има строго ограничен ареал на действие и на политическо мислене – около жълтите павета в София и около кръчмите в центъра на пет или шест по-големи градове на страната.

В други части на България този социален вид е абсолютно непознат и не би оцелял дори и за секунда, но хората са запознати с него, защото медиите всекидневно бълват образи на десни интелектуалци, които с морализаторски ужас в очите, бяс в речника, странна смесица между псувни и меланонхолия в мислите си, бичуват простотията на народа, изостаналостта на обществото, невъзможността на хората да търпят глада в името на тоталния просперитет на дясната идея и некадърността на всички, които имат нахалството да пускат шегички за Великата Империя зад Океана и нейните узаконени двойни стандарти.

Десният интелектуалец живее в изначално сбъркана реалност, защото няма вариант на света, където той да се чувства добре. Като продукт на социална еволюция формирана под мощния напън на празни клишета, скучни книги и моралистично кресчендо, той винаги се чувства на около сантиметър от бездната на лудостта. В резултат на подобно есхатологично световъзприемане, десният интелектуалец не спира да бърбори и винаги търси някакви знаци, които да докажат на болния му ум, че той е пратен с божествена мисия в една тотално непукистка реалност, за да я промени спрямо собствените си виждания, а в повечето случаи това означава да има неограничен достъп до пиене, хора, които да го слуашат, три вестника в които да пише статии и четири-пет деснеещи журналисти, които да му се обаждат да коментира всичко – от последното посещение на рок-група в България до прелитането на Путин над страната, което да бъде обяснено като начало на агресия срещу демократичния ред във вселената.

Понеже десният интелектуалец е тотално незапознат с реалността в страната, а и тя го дразни до болка, той разсъждава върху света с идеите на партиен секретар от 1956 година, със същото количество кипящ гняв в душата и с рекордно слюноотделяне, когато се изговарят клишетата, които трябва да изглеждат като проява висш философски разум и загриженост за страната.

Десният интелектуалец е асоциално животно, защото природата на космическата му лудост е такава, че той не може да търпи хора около себе си. Хората са всекидневно доказателство заради това, че теориите му са грешни, а алкохолът е удивително скъп. След като е свел жизнения си хоризонт до сутрешните блокове на телевизиите, до няколко вестника и блогове и до три каси с бира, десният интелектуалец е в остра социална недостатъчност да си обясни случващото се в света. Тези обяснения обаче са му необходими във всеки миг и час, защото без тях смисълът на живота му би изчезнал, а и няма да има кой да му се обажда и да го търси да коментира събития. А коментирането на събития с важен тон и богословска анатема е апотеозът на екзистенциалния порив за живот на сдухания вид, който изследваме в този кратък текст.

Остро лишен от сетива и чувствителност, десният интелектуалец спешно се нуждае от основен враг в реалността, защото единствено необяснимия, страшния, титаничния враг може да обясни и пред самия него, защо жените го отбягват, а и вече не му дават да пие на кредит по кварталните капанчета. Тогава десният интелектуалец с удоволствие и емоционален възторг открива първобитния расизъм като своя запазена марка. Обръща поглед на изток, където слънцето изгрява сутрин и там в далечината усеща голямата държава на която той се чувства длъжен да обяви джихад. И така всеки десен интелектуалец счита за свой основен обществен дълг да мрази Русия.

Ще постъпим много грешно, ако търсим логични основания за тази омраза. Десният интелектуалец обикновено я обяснява с цяла серия от смъртоносни клишета, които за него не означават абсолютно нищо – че свободната му като стриптизьорка във Франция душа не можела да понесе всекидневната гледка на диктаторския ботуш на Путин и малкият му син Медведев, че екзистенциалната му философия била изградена върху триумфа и силата на личността, а пък гадните руснаци подтискали цялото човечество с евтина водка и пикантни мезета. Това са талашитени извинения за първобитен расизъм. Ако сме усърдни наблюдатели на еволюционните процеси като Дарвин на островите Галапагос, веднага ще се убедим в това. Ако в руснаците направят някаква акция и има жертви, десният интелектуалец веднага зарязва салата си в кръчмата и търчи да пише статия със заглавие: „Мръсникът Путин иска да изнасили вселената”. Когато американците гръмнат сиропиталище в Афганистан или по-погрешка изтрепят цял взвод от приятелската си сега иракска армия, десният интелектуалец не счита нужно дори да излиза от запой, за да заклейми каквото й да е.

Русофобията, която е вид расизъм, който постоянно крие, че е расизъм, се корени в тоталитарното разбиране (което е типично холивудско, между другото), че има абсолютно добри и тотално лоши в световната политика. Понеже десният интелектуалец е удивително ограничено в речника си и в четенето същество, то прихваща идеологическата схема и започва постоянно да сумти мислите си като се съобразява единствено с нея. Тук не бива да изпускаме желанието на част от представителите на този вид да се докопат и до някой друг лев в процеса на радостното ближене на анатомични части от снаряжението на „много добрите”.

Десният интелектуалец обикновено има наранена политическа биография. Опитал се е да влезе в политиката, да седне на депутатска банка и там да си хърка спокойно, докато получава заплата, но напорът на реалната политика го е изритал мощно в областта под гърба и заради това любимо занимание на този биологически вид е да лее сълзи за загубените идеи, да хълца, че българите са толкова тотално тъпи, че не са предпочели да изпукат от глад и да оставят Костов да си довърши реформите по окончателното убиване на страната.

Оттук-нататък трябва да разграничим видовете от това социално животно, защото тази класификация е много важна, за да можем да разпознаем това същество, да го отбягваме старателно и никога да не му даваме пари назаем. Всъщност основно има два вида:

1. Стар перко

Най-често срещания вид десен интелектуалец – обхваща сложна социална гама от индивиди – от Евгений Дайнов до Огнян Минчев. Общото между тях, че всички са от висшата номенклатура, някои от тях са били активни доносници на Държавна сигурност и първи са успели да вземат пари от новите господари. Ефектът от скорострелното взимане на пари и нагълтването с пози и клишета е смъртоносен за мозъчната дейност. Този вид „стар перко” престава да мисли, набляга на алкохола, за да стимулира графоманските си изстъпления и често досажда на журналистите с пространни разсъждения за света.

Също така старият перко е неумолим световен конспиратор. Според него няма нещо в което Путин да не е намесен, а това, че рускините, които е заглеждал на морето не са му бутнали, също бива отнесено към мрачната психика на руснаците, която само дебне как да се настани в България и да ни залее с водка и сельодка. Старият перко винаги прави опит да са сложи на всяка власт и гръмогласно се изкарва основен адепт на дясното откровение за това как се управлява държава. С годините този подвид е схванал, че трябва да се прави на модерен, въпреки, че вместо гръбнак има няколко бастуна, които го карат да ходи по земята като нещастник с тежък запек, озовал се в оголен от храсти и дървета парк, без тоалетна на километри околовръст, и заради това започва да употребява хулигански фрази, да се прави на пич и да възхвалява всеки опит на градските луди да напишат неприлична дума върху паметник, който смятат за вреден.

Да, за битката на старите перковци с паметниците няма да говорим. Тя е интересна само за психиатрите и за колекционерите на потенциални масови убийци.

2. Градският гъзар

Сравнително нов вид сред десните интелектуалци. Представлява младеж на около 30 години, който се облича женствено, говори неразбираемо, все едно постоянно четеш гланцирано списание и се прави на човек от световна величина. Дете обикновено на богати родители, които, за да се отърват от него са го пратили за някоя и друга година в чужбина. Понеже тотално не може да се впише в една реалност, която цени хората не по клишетата, които могат да изговорят, а по реалното мислене, градският гъзар набързо се прибира в България и започва да си търси работа на която да му дават много пари, а да работи много малко. Както правилно отбеляза веднъж Валери Найденов (най-сериозният изследовател на патологията на дясната мисъл в у нас), в България никой не работи по-малко от десните. Което не им пречи яростно да се обявяват срещу всякакви привилегии за обикновените хора и ядовито да тропкат с краче, когато видят шокиращата несправедливост, че богатите са принудени да плащат данъци.

Градският гъзар, ако не работи в център за възхвала на мракобесния капитализъм, се урежда я някъде за радиоводещ, я за колумнист в жълто списание и започва да попържа вселената наред.

Нормалният разум не е в състояние да приеме всички измислици и халюцинации, които може да роди градският гъзар в пристъпа си на дясна екзалтация – от това, че руснаците са особен вид биологични вампири до това, че работниците трябва да свикват да ядат през ден, за да се впишат успешно във възторжения постмодерен капитализъм.

Градският гъзар в неговия фризиран вид обича да се възторгва от младостта. Естествено всичко спира само до думите, защото повечето хора от този вид си нямат никаква представа от реалните хора. Те свеждат всичко до букви и хонорари. Но пък това не пречи винаги да въздишат за мрачната реалност, която подтиска младежкия дух, с което вероятно се опитват да подскажат на света, че това, че вече не го вдигат не е проблем единствено на биологията.

Градските гъзари също се опитват да се правят на пичове, пишат с разтропани клишета, но се отличават с пълна липса на оригиналност, а и често бъркат измислиците си. Всъщност за тях е важно името им да се върти, да изглеждат куул и да си получават редовно големите заплати срещу титаничния мързел. В замяна градския гъзар е готов като леко момиче да се подложи на всички, а понякога и по собствена инициатива. Друг път дращи статии по поръчка и е готов да коментира всичко във вселената, ако знае, че хонорарът ще му стигне за всекидневната доза екстази.

Това е само началото в изучаването на този градски вид нелепост. Но смятам, че основите на този текст са стабилни, научни и са подплатени с много дълго наблюдение на проявите на обществена лудост в България. Вероятно всички десни интелектуалци в страната са около 55 души, но поради липсата на желание за контакти с околния свят, е трудно да им бъде извършено преброяване. Можем да видим само следите им по вестникарските статии и по повръщаното след запои по кръчмите. Но, четете внимателно текста ми и се учете да ги разпознавате. Не заради друго – тези типове са като хлебарките. Те са градските хлебарки на дясната мисъл. Ще оцелеят при всяка една ситуация. Очевидно алкохолът и безумието са добра рецепта за дълъг живот.

Руснаците са виновни, да знаете.

Добре дошли в кучкарника

През 1925 г. Михаил Булгаков пише повестта си "Кучешко сърце", която вижда бял свят едва през 1968 г. В нея е описана шантавата случка за това как един учен в следреволюционна Москва превръща едно куче в човек. Сатиричният талант на Булгаков е много скептичен - в момента, в който става човек, кученцето придобива всички отвратителни черти на хората. Заради това хуморът в книгата е черен - човекът не е венец на природата, а някакво шумно и скандалджийско изключение от общия вселенски ред.

През 2011 г. премиерът на България, зареден от силата на единствената прочетена в живота му книга ("Винету" от Карл Май), реши философски да обяви на света, че кучетата приличат на българите - трябва да ги държиш здраво. Това изречение е осъзнат мироглед. Полицейската психика не притежава втори пласт. Тя самичка се саморазобличава.

Премиерът не вижда политическа разлика между хората и кучетата. Вероятно заради това настоява да управлява с викове, команди и затегнати каишки. Сравнението е израз на управленска фантазия - премиерът иска дресиран народ, който върти радостно опашка при най-малкия жест. Очевидно вече го дразни сподавеното мърморене и недоволството, което кипи в очите на хората и в техните проклятия към властта. Проблемите му щяха да бъдат лесно решими, ако имаше народ от кучета. Полицейската държава е възможна обаче само ако хората си повярват, че са кучета и харесват да бъдат третирани така.

Ако днес беше жив, Булгаков щеше да се зарадва да види изявлението на Борисов. То би потвърдило всичките му основания за мрачна ирония върху природата на хората.

И щеше да го накара да заобича кучетата още повече.

Избори ала Дянков

Лоша новина!

Правителството натовари Симеон Дянков със задачата да бъде основен организатор на изборите за президент и местна власт на 23 октомври. Като знаем какъв бюджетар е чиновникът на Световната банка, още отсега можем да предположим какви избори ще организира.

Още на първия ден ще опищи света, че има дефицит на бюлетини, който му е оставен от предишното правителство. После ще даде пресконференция в която ще сравни вота с постен хамбургер, защото Станишев е дал за пенсии парите за урни. Ще се ожали публично, че необезпечените договори от времето на Александър Стамболийски са сринали бюджета за вота. А най-накрая ще поиска в конституцията да бъде записано, че страната приема изборен борд - тоест резултатът ще се решава лично от лелята на Симеон Дянков, от самият Симеон Дянков и от духът на Ванга, за да се пази добра изборна дисциплина.

Вън от шегата това ще бъдат интересни и драматични избори. Единият вицепремиер ще бъде организатор, другият вицепремиер, който е и вътрешен министър - шеф на предизборния щаб на ГЕРБ.

Какво се получава? Полицията, която трябва да охранява демократичността на вота ще бъде ръководена от някой и.д. шеф, докато Цветанов нищи начини ГЕРБ да срази противниците си. Няма как обаче да избягаме от подозрението, че в наближаващия вот има и друг интересен сюжет, който убягва от вниманието на любопитната публика. Цяла серия от СРС-та разкриха трагичното състояние на отношенията Дянков - Цветанов. Да не би покрай изборите да се окаже, че двете вицета отново са влезли във война. Единият с организация, другият с предизборни шашмалогия. И какъв вот ще бъде това - организиран от некадърен финансист с участието на полицай, който дори не знае да говори правилен български.

Не избори, а комедия с черен хумор.

Дано поне да не е смях през сълзи.

Задръстеняците като комикс герои

Комиксовата акцията около паметника на Съветската армия се превърна в попсъбитието на сезона. Петнайсетина интелектуалеца се събудиха от безвремието на дясната летаргия и започнаха да обясняват как лъчезарността на тази игра показва освободена мисъл, разчупвала историческия шаблон, превръщала историята в забавление, а не в бреме. Изобщо за краткото съществуване на цветната инсталация се наслушахме на високопарни клишета и интелектуално дърдорене.

Ироничното на ситуацията е, че в защита на полета на свободната мисъл се обявиха най-големите задръстеняци на София, тези, които обикновено ходят така, все едно са глътнали по пет бастуна, а в очите им гори фанатичният блясък, който озарявя зениците на закален член на "Ал Кайда" при вида на небостъргач. Тези същите изведнъж обявиха, че изрисуването на паметника е висша форма на постмодерно творчество, защото подсказвало за игрива мисъл. Това обаче са абсолютно същите задръстеняци, които, ако видят колаж на Джеймс Уорлик по боксерки да сочи чатала си, а отдолу да пише "Чичо Сам те иска", ще опищят света, че демокрацията е под заплаха, а демоничните руски орди всеки миг ще влетят у нас, за да ни продават евтин ток от АЕЦ "Белене".

Столичните задръстеняци набързо окупираха полето на "защитници" на странната акция, защото всички останали се оказват в капан. Ако тръгнеш да защитаваш нормалната идея, че паметниците не са за игра, а са нашите маркери за историческа памет, излизаш защитник на сивотата, разделението и други форми на съвременен ужас. Но пък идеята, че трябва да се подхожда към историята с палавост и постмодерна игра също е невероятен капан. Ето ви цяла серия от исторически инициативи, които ще разчупят клишираната, суха и скучна представа за нашето минало. Този Софийски университет е супербанален, останка от миналото. Ректоратът спокойно може да го превърнат в стриптийз клуб. Това ще придаде едно ново измерение на университетското образование и ще позволи на младите да не се стягат от изпитите. Паметникът на Стамболов също дразни. Помпозен чичка от миналото, някакъв си исторически динозавър - едни хитлеристки мустачки биха осъвременили вида му. Този царски дворец в центъра също е тотално обикновен в този вид. Ако го превърнем в обществена тоалетна ще покажем на хората, че сме над историческите помпозности и сме суперосвободени като психика. Изобщо не народ, а гении на историческите иронии.

Защитниците на преопаковането на историята всъщност са най-големите исторически комплексари, защото не могат да приемат миналото като факт. България в момента страда от синдрома "Оруел" понеже шепичка десни интелигенти спряха алкохола, за да могат да се изявяват по медиите и започнаха драматична акция по преопаковането на собствените си животи. Те не искат да разрушат паметника, искат да премахнат миналото си.

Заради това героите от комиксите, които се появиха за кратко, свършиха своята работа. Един заплюнчен реститут вилнееше пред паметника срещу "друзята". Жертва на неговите обиди обаче не беше Путин, а една обикновена рускиня, която живее от 30 години в България. Този откровен нацизъм отдавна тлее в кръстоносците срещу паметници. И е смешно. Но именно в такава ситуация, когато гаврата (макар и добре направена) се нарича творчество, става ясно защо задръстеняците скочиха в защита на анонимните бояджии.

Всички те навремето се пребоядисаха по-успешно от комикс герои. И си въобразиха, че пребоядисването на паметника ще скрие тяхната мизерия. Ами не стана.

А на мен точно това ми е смешно.

Защо все още мразят Георги Димитров?

Преди няколко дни (на 18 юни) съвсем тихомълком се навършиха 129 години от рождението на Георги Димитров. Днес е трудно да се говори за него, защото съвременната епоха със страстта на обществен цензор е наложила една шепа политически коректни клишета и схеми и всеки, който излезе от тях, бива разглеждан като някакъв изперкал болшевик от миналото.

България има сериозен проблем със своята по-модерна история, защото ние като общество не сме в състояние да разграничим обективният анализ на миналото от изгарящите политически страсти на съвремието. И резултатът в повечето случаи е ироничен и абсурдистки - ние не само не познаваме историята си, ние не искаме да я познаваме, защото историята у нас се използва като фабрика за митове или като аргумент в политиката, за друго тя просто не служи. Това ни прави в повечето случаи хора без памет, които не знаят накъде са тръгнали в историческото пространство.

Няма друга държава, която да си позволи да се отнася с пренебрежение към фигура като Георги Димитров. Той е теоретик на много високо ниво, много способен човек и твърдя, че, ако трябва да го опишем със съвременни термини - е бил поп-звездата на лявата идея през 30-те години на миналия век, име, което е възпламенявало мечтите и умовете на хората.

Днес (коварният контраст днес/вчера ще е проклятието на този текст) ние не обичаме да си задаваме въпроси, но ако застанем в опозиция на това разбиране, трябва да се попитаме - защо Георги Димитров е човекът, който изиграва историческата роля да стане глас на надигащия се антифашизъм по света?. Отговорът, че пропагандата го е направила такъв е отвратително банален и съответно неверен. Нито една пропаганда не може да направи от проклетника герой, от мизерника благородник и от тъпака гений. Димитров просто има качествата не само за лидер, но и за вдъхновител и заради това Лайпцигският процес се превръща във фиаско (първото и единствено фиаско за много години напред) на нацистка Германия. За престоя си в затвора Моабит, Димитров успява да усъвършенства немския си по невероятен начин, да се подготви така убедително, че да разкърти и размаже Херман Гьоринг, застанал в ролята на негов обвинител. Това не би било по силите на смотан, прост и ограничен човек, какъвто се опитват да изкарват днес Димитров. Но това е част от другото предизвикателство пред нас - ние трябва да четем историята като криминален роман, за да успеем да избистрим истината и да се отървем от умишления мрак на клишетата, злобата и интригите с късна дата.

Георги Димитров е фигура, която едновременно съчетава трагизма и силата, драмата и волята, нeщастието и интелекта. Заради това всеки опит да се говори за него със заучени схеми и съскащи от злоба гласове е обречен на неуспех и винаги ще оставя след себе си горчивият привкус на поредната манипулация. Димитров никога не е бил творение на Сталин, както се опитват да твърдят новопосветени в упоритото промиване на мозъци историци и култоролози. И целият му живот, както и трагичната му смърт не само го доказват, те са най-голямото доказателство, че докато живеем в подменена история, ние сме обречени да се давим в нашият собствен мрак отново и отново.

Заради това нека да се спрем на отношенията Сталин и Димитров, защото те най-добре разкриват мизерията на сегашните правоверни исторически шаманизми и истинското значение на Димитров като фигура от нашето минало.

Димитров не е и няма как да е продукт на Сталин. Господарят на Кремъл, разбира се, не е имал никакъв друг избор освен да подкрепи епичната битка на българина с фашисткото правосъдие, но едва ли е очаквал световната популярност на Димитров да стигне до такива висоти. Това не само му връзва ръцете, това е срещу самата природа на тоталитарната му власт. И, когато Димитров се озовава в Москва, той е имал статут на недосегаем. А това се превръща в трън в очите на Сталин. Днес трябва да гадаем за отношенията между двамата, защото руският диктатор не е оставил писмени следи за вътрешният си живот, а дневниците на Димитров изумяват с безпристрастното предаване на събитията, без нито една оценка за случилото се. Но Сталин през цялото време се опитва да демонстрира пред Димитров кой е истинският господар на положението. Двамата обвиняеми заедно с Димитров на Лайпцигския процес Георги Танев и Благой Попов са хвърлени в лагери. Кремълският тиранин прави тези репресии умишлено, за да уязви станалият много популярен в Европа българин. От днешна гледна точка това изглежда като някаква много садистична игра, но не бих се учудил, ако точно тя най-добре предава драмата на ситуацията.

Тук идва големият въпрос - имал ли е възможност Димитров да защити двамата си другари? Вече се знае, че за други случаи българинът е ходил да търси съдействие, опитвал се е да помага. Но днес трябва да сме пълни наивници, за да смятаме, че е имало дори един процент шанс Димитров да спаси съратниците си. Той ясно е осъзнавал политическият капан в който се намира. Тук започва неговият трагизъм като политическа фигура. Той е известен, но безсилен. Разсъждаващ, но е с вързани ръце. Име-икона, което няма грам свобода. И въпреки всичко Сталин прави една грешка, която по-късно поправя по кървав начин - той си позволява да подцени Димитров, мислейки си, че с репресии над негови близки приятели го е парализирал напълно.

Още един аргумент в полза на Димитров. От гледна точка на бъдещето на нас ни е лесно да тълкуваме едно или друго решение на определен човек. Но пропускаме малък факт - "мъглата по пътя", както казва Милан Кундера. Бъдещето е неясно за нас, точно, както е било неясно за хората в миналото за които говорим. Не е имало начин те да си дават сметка за последствията за едно или друго тяхно решение, за техните заблуди, самозаблуди, идеи, вярвания, мечти и цели. Днес се опитваме да тълкуваме Димитров от блясъка на някаква абсолютна историческа истина, което е абсолютна нелепица и фарс. Най-малкото, защото така сме обречени никога да не разберем изцяло какво точно се е случило в нашето минало. Те, хората от миналото, са били като нас - бъркали са, падали са, пак са се изправяли. Това кротката логика на живота. Но пътят напред за всеки от нас тъне в мъгла. При Димитров не е било по-различно. Но той все пак успява да дочака своя шанс.

Интересното в отношенията Сталин - Димитров започва след 9 септември 1944 година. След като се завръща в България, Димитров веднага започва политика на еманципация от руския вожд. Тук пак трябва да обясним една от манипулациите, които се опитват да ни пробутат. Проф. Ивайло Знеполски е основен автор на този исторически шаманизъм. Когато обявява Димитров за продукт на Сталин, Знеполски почти с богословски пламък пише как българинът е съвършен интерпретатор на заповедите на кремълския шеф и заради това е оцелял.

После обаче Знеполски рязко променя своето разбиране и започва да твърди, че в България Димитров изведнъж започнал да не схваща какво иска Сталин от него. Тази промяна се осъществява за период от няколко месеца. Противоречието е така глобално, че успява да демаскира интригата и лъжата на новата интерпретация.

Всъщност Димитров започва опит за отдалечаване от СССР и това веднага предизвиква политически сътресения в Кремъл. Оказва се, че този, който трябва да е бил парализиран завинаги не само е запазил автономно мислене и инициатива, той намира сила в себе си реално да осъществи всичко, което е замислено.

Идеята за Балканската федерация, наистина стара идея на Коминтерна, но свалена от дневния ред на Сталин рано-рано, е един от начините новата българска власт да се опита да вземе завоя. Днес се правят много опити това да бъде представено като национално предателство на Димитров, но хората, които го правят пропускат истинската битка - битката България да има самостоятелна политика. Основен проводник на това мислене е Димитров. Може би заради това днес е неудобен, не се вписва в лесната схема на заклеймяванията.

Балканската федерация е едно на ръка. Георги Димитров обаче прави много по-голяма стъпка. Започва формулирането на съвсем нова политика, на нов начин на управление на държавата, който днес е известен като "народна демокрация". Рано или късно българската история ще бъде принудена да даде оценка на тази инициатива или, ако използваме модерната дума "доктрина" и тя най-вероятно ще е положителна. Народната демокрация е идеята на Димитров, която никога няма да умре.

Едно обяснение, защото днес живеем във времената, когато хората не се интересуват от идеологически въпроси без да осъзнават точно колко си вредят с това. Когато Ленин организира Октомврийската революция той говори за "диктатура на пролетариата", което съдържа в себе си и предпоставки за бъдещия ужас. Димитров като политик е поне една класа над Ленин, защото престоят му в СССР го убеждава, че диктатурата на пролетариата не върши работа и ще е съвсем безполезна формула в България. Невероятно напредничаво за времето си той формулира идеята за "народната демокрация", която може да придвижи страната напред и която да е съвсем различна от буржоазното разбиране за демокрация, с широко участие на хората в управлението. Това е единственият политически и идеологически опит, в сталинските времена, на някой да създаде политическа и идеологическа опозиция на целия сталинизъм. Авторът на този уникален опит е Георги Димитров, а тази негова заслуга упорито му се отрича. Защото, ако признаят това на Димитров, те трябва изцяло да ревизират много от наложените клишета за обяснение, а те са наложени с политическа цел.

Днес обаче, когато хората по света излизат на площадите - в арабския свят започнаха, после това се пренесе в Испания, тези хора настояват именно за народна демокрация, за допускането им в процеса на взимане на решения. Народната демокрация не е пропаганден балон на Димитров, а негово реално убеждение. Неговият начин да разчупи политическата клетка, да промени страната си.

Как знаем за това ли? По най-простия начин - той плаща с живота си за своята политическа дързост. Със смъртта си (Сталин убива Димитров) той показва виталността на своята концепция, животворния заряд на идеите си и потенциалът си като политик. А после Сталин изтръгва със сила идеята за народната демокрация от българският политически живот и отвсякъде другаде, където идеята е пуснала корени. "Народната демокрация" след Димитров се превръща само в едно клише, но именно заради това дължим на себе си да възстановим идеята в първоначалният й вид, а не с политически мазохизъм да се опитваме отново и отново да се самобичуваме. Поне един път в своята история България се опита да се съизмери в политическо отношение с големите сили в света, но после бе принудена да приеме горчивият хап на поражението и всичко онова, което сгрешеният тоталитаризъм донесе като рани. Но това не отменя идеята. Не отменя мечтата. Не отменя дързостта.

Заради това мълчанието за Георги Димитров е срамно и неискрено. Не могат да го изличат от историята. Могат да се опитат да лъжат за него. Могат да се опитат да фабрикуват измислици, но блясъкът на идеите винаги се оказва по-силен от сивотата на интригите. Димитров е велик човек, а фактът, че го мразят и до днес, показва, че той не е някакъв анахронизъм от миналото, а политик, който не се вписва в удобните обяснения и фризираният ред.

Няма да завършвам с ентусиазираните обяснения за него. Попаднах обаче на един цитат за Димитров от разсекретени архиви на английското разузнаване от 1920 година. Описанието на Димитров там ще разтрака зъбите на много пишман-историци у нас: "Димитров, народен представител, много интелигентен, университетско образование, юрист и отличен писател по социалистически въпроси. Неговите най-характерни черти са безстрашие и авантюристичен дух. Пламенен оратор". И още нещо англичаните казват: "По общо мнение той е фанатичен болшевик, но много честен човек".

Заради тази негова честност и пламенност дължим да си спомняме за истинският Димитров, а не за купищата лъжи (и предишни и сегашни) за него. Дължим го на човека, който имаше енергията и куража да иска самостоятелен път за България. Независимо от грешките си.

Бисери

В България имаме любимо лятно занимание - да се смеем на ученическите бисери, които младото поколение ражда, когато атакува елитни гимназии или университети. Така наскоро един ученик бе определил Атила като "пич божий", а друг бе писал съчинение за "Хан Бибиян".
Днес политическите дебати в България стигнаха нивото на ученическите бисери.

Опозицията вади данни, че България се сринала до дъното по усвояване на европари. А еврофондовете бяха митичната тема на ГЕРБ, с която те атакуваха властта. И какво се получава в отговор? Дискусия за това какво трябва да се промени? Нищо подобно. Отговорът е като ученически бисер - Дянков започва да вади лентички от джоба си, Вежди Рашидов да описва пурите си, а останалите министри кротко да дремят на парламентарните си места.
Опозицията иска вот на недоверие за провал на антикризисната политика, премиерът казва: "Не мога да ги гледам" и не стъпва в парламента.

Ключът за разбирането на тази неадекватност даде депутатът Марио Тагарински с гениалната констатация: "У нас държавата е добре, но хората все още не живеят добре". Точно така. Животът на държавата и животът на хората са съвършено различни неща. Те нямат допирни точки. Депутатите и министрите са държавата, всички ние - хората. Това обяснява как е възможно, когато се пита за проблемите, да се отговаря с бисери и шегички.

При хубав живот на държавата - весело настроение.

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

Коалиция на страха

"Наглеците, които искат вота" (ако използваме с извинение премиерския речник) май успяха да предзвикат вълна от паника и страх в мнозинството. Само така можем да си обясним безпрецедентното решение на ГЕРБ и коалиционните им партньори по бездушие Синята коалиция да лишат българския народ от правото да слуша дебатите по вота на недоверие. За 20 години досега това не се е случвало нито един път.
Най-циничното в случая е, че ГЕРБ използваха една национална трагедия, за да се скрият зад нея. По недопустим начин се изгавриха с чувствата на хората само и само, за да не допуснат истината за тяхното управление да бъде чута. Това е страх, който се превръща в единствената емоция на управлението - те треперят, за да си запазят местата, крият се, за да не бъде разкрито тяхното малодушие, затъмниха парламента, за да не бъде развален техният егоистичен рахат.

А премиерът за пореден път не дойде. Сякаш този вот се отнася за правителството на Малайзия, а не за неговото собствено. Вече трябва ясно да го кажем - Борисов и ГЕРБ целенасочено се опитват да ерозират българския парламентаризъм, за да могат да се поставят над всеки закон. Това не е обикновено пренебрежение или мързел - това е антидържавно и неморално поведение. Дори едно такова неявяване трябва да е повод за още един вот.
Все пак от дебатите имаше смисъл. Те показаха страха. И свалиха маските от лицата на много хора. Моралистичните кресльовци от Синята коалиция, хората с чиито гласове Борисов състави кабинет, влязоха отново в своята роля и показаха, че са част от тази власт. Синята коалиция се оказа тайната любовница на управлението. Заради това заедно си направиха коалиция на страха.
Ама голям страх наистина.

Капаните на алтернативата

Като шега се разказва, че средновековните богослови са обичали да блъскат главата си над неразрешими проблеми. Типичен пример за такъв казус е въпросът: "Способен ли е Бог да създаде скала, която сам не може да повдигне?". Това е проблем-капан, защото всеки отговор е грешен.

Днес спокойно можем да приемем, че равнището на политическите дебати в България не е излязло от схоластичните спорове на Средновековието. А вероятно това обяснява и цялата драма на анализите по обществените проблеми, на които ставаме свидетели.
Преди дни в предаването "Референдум" по БНТ известни социолози, политолози и наблюдатели час и половина обсъждаха темата "Има ли алтернатива сегашната власт?". Очевидно в България имаме трайния дефект да превръщаме дори очевидните неща във философски проблем. Алтернатива винаги има. Ако политиката беше хомогенен процес, тя просто нямаше да съществува. В този смисъл самото съществуване на понятието "политика" предполага наличието на алтернативи. Иначе хората просто нямаше да отиват да гласуват. Избор в еднаквостта трудно може да има.
Затова толкова странно беше почти общото мнение на експертите, че ГЕРБ нямат алтернатива. То е необяснимо в тази вселена. В различен свят може би щяха да бъдат кристално прави, но тук мнението им е висш абсурд. Всяка различна партия от ГЕРБ е алтернатива на ГЕРБ, особено ако има достатъчно гласоподаватели. Разбирането, че едно управление няма алтернатива, почива на уникалната предпоставка, че в политиката е възможна една-единствена истина, което е абсолютна глупост. Нима в САЩ фактът, че управлява Обама, кара политическите наблюдатели да твърдят, че той няма алтернатива, въпреки че съкруши републиканците на президентските избори? Представяте ли си френските медии да пишат, че Саркози няма алтернатива?

Всеки анализатор у нас прибягва до притчата "липса на алтернатива" в момента, в който не може да обясни по друг начин обществените процеси. Фактът, че ГЕРБ запазва лидерската си позиция според социологически проучвания, съвсем не означава, че те са единственото възможно управление на България и никой друг не може да ги замени. Но този фатализъм, струящ от фразата "алтернатива няма", носи духа на средновековното богословие.
Трябва ли да се учудваме, че българското общество толкова често тръгва на избори с религиозната вяра, че чудото този път ще се осъществи на всяка цена, след като хората, които трябва да обясняват политиката, са мистици? Вярата в един абсолют е много иронична в политиката.
Алтернатива винаги има. Както винаги, ще има хора, които твърдят, че няма такава.

Богословските нрави го изискват.

Светът на боговете от комиксите

(уроци по литературно богословие)

Всичко започна с това, че изрових едно свое старо стихотворение. Нека да уточня нещо - поетичните ми опити датират още от дните, когато смятах, че е страхотна идея да се пише единствено и само за смъртта, а римата "луна - смъртта" ми изглеждаше като съвършен диамант.

Тогава обаче в мен настана нещо като литературен катарзис и в мига в който можех да започна да пълня стихосбирки една след друга, аз спрях да пиша поезия. Това действие доведе до невероятен душевен подем в мене, защото установих, че съм спасил разума си от съдбата да се лута в много тъмни пещери за неопределен период от време.

Веднага след тази моя културна епоха идеята да напиша стихотворение ме е озарявала съвсем, ама съвсем спорадично. Поддавал съм се на изкушението, но общо-взето твърде рядко, тоест спокойно можем да го причислим към статистическите грешки на вселената. И заради това помня всяко свое стихотворение и си го пазя в свещенна тайна, както милиардерите пазят секрета на първия си спечелен милион.

Ето защо стихотворението публикувано тук ме изненада. Изобщо не си спомням кога, как и защо съм решил да напиша нещо подобно.

Първо си въобразих, че то не е мое, но стилът и напрегнатото му безумие съвсем ясно издадоха дори и за мен, че аз съм си играл с тези думи и те са мое собствено творение. Това е класическа шизофренна ситуация - да наблюдаваш себе си убеден, че няма начин това да си ти. Много е ексцентрично да попаднеш на собствени думи, следите на които си загубил в себе си като снимка от детството.

Ситуацията е лъчезарно постмодерна - трябва да възстановиш цялата си памет единствено и само по една снимка и нищо повече. Ето защо реших да напиша този текст. Той е опит за война срещу моята собствена амнезия и за изравянето от боклука на един погребан в мене свят. Смятам, че модерните хора дължат на спомените и думите си почит и не могат да си позволят с лека ръка да ги потопяват в реките на забравата и никога да не се сещат повече за тях.

В името на тази битка с боговете на амнезията ще се опитам да възстановя късче по късче какво може да ме е накарало преди толкова години да напиша едно стихотворение, което днес вече дори не съм сигурен, че харесвам.

Първо - самото стихотворение:

Екзекуторът и свършекът на света

Екзекуторът се качва на трамвай

два самурайски меча има във ръцете му

облечен е със черно наметало

и няма жал нито капчица жал

а точно това е прекрасно...

Екзекуторът проблясва като мълния

само за секунда се придвижва

от единия край на света до другия

а мечовете му нямат спокойствие

цял екватор от скелети мъкнат след себе си

скелети под лунна светлина

които са като хоро от ада

Екзекуторът не изпитва съмнения

всеки миг е постоянен и блестящ

уверен е като небостъргач безкраен

обвит от облаци

и има светкавици в черните си зеници

Но екзекуторът се качва на трамвай

точно сега и никой не го вижда

само облаците го усещат някак си

вижте го - отразен във нощното стъкло

екзекуторът е гледка която си струва

защото напомня за края на света

по един такъв апокалиптичен начин

Но на него естествено не му пука

защото

всичко започва от него

Цялата вселена бляска в тези мечове!

Кога съм написал това? Нямам никаква представа.

Навремето, когато американските комикси нахлуха като буря в нашата култура, много се впечатлявах от една от културните стратегии приложени в тях. Във всеки комикс винаги се стига до една и съща ситуация - главният герой (обикновено надарен с много мащабни свръхсили) стои в мрака на някоя висока сграда, грандиозен небостъргач или нещо друго и с трепет гледа светлините на блесналия град под себе си, а наметалото му се вее като знаме на бойна кула.

Тази сцена всъщност е пикът на целия комикс, защото показва ангажираността на героя с целия свят. Цялото добро в измисления свят е отговорност на свръхдобрия.

Вероятно някъде в мен се зародила идеята да предам с бял стих тази картина, но по мой собствен начин.

Винаги съм се чудил каква ли философия за живота би развил един Спайдърмен например. Или един Батман. Саморазправата със злото е едно на ръка, но всъщност в измислените светове на комиксите те говорят единствено за това. Но не знаем какво мисли за устройството на вселената един супергерой.

А знаем ли какво мисли Бог за нашия свят, ако наистина съществува?

Ние можем да предполагаме неговите мисли, но няма как да се поставим на мястото на едно свръхсъщество, което е дало началото на всяко сътворение, ако онова, което пише в Библията не е древна литературна фантазия. Неспособността ни да бъдем богове ни кара с пламнали мозъци да изпитвме нещо като драматичен страх от необята и да не сме в състояние да приемем идеята за безкрайност.

Сега се питам - ами ако Спайдърмен е божеството в своя нарисуван свят? Ако всеки супергерой, създаден от човешки ум всъщност наистина е божество. Анимационните светове съществуват заради тези герои. Те се гледат заради тези герои. Тези герои са най-близкото нещо до активно и действено божество, което можем да сътворим. Нещо като много поп-версия на религиозен текст. Не напразно битките в тези светове винаги са епични и винаги са ясно изчистени - невероятното зло срещу свръхсветлото добро.

И се запитах: какво ще стане, ако Батман осъзнае себе си като Бог? Какъв ли ще е светът, ако Супермен разбере, че той е единственият извор на смисъл? Ще бъде ли друг Спайдърмен, ако един ден проумее, че цялата нарисувана вселена зависи само и единствено от него?

Божествените свойства са трудни за описване и разбиране. Много поколения богослови са опитвали да влязат в тази ниша и са се проваляли поради изначалното несправедливо условие на задачата. Това все едно да се опитаме да накараме мравка да опише небостъргач. Мравката може да се досеща за съществуването на небостъргача, но той е недостъпен за нея като разбиране и смисъл. Бог трябва да има всезнание, за него времето е просто илюзия, той е самата вечност. Такова същество няма как да бъде описано, а още по-малко разбрано. Неговото битие е съвършено различно от нашето. Толкова различно, че отново влизаме в капана на мравката и небостъргача. Дори и да има бог, то ние сме обречени да не го разбираме. А и вероятно не трябва да го разбираме.

Умишлено влязох в тези аматьорски богословски разсъждения, за да продължа да издирвам следите на стихотворението си в мен. В него аз съм описал едно Божество. Едно божество, което има малко общо с нашия свят. Един комиксов герой, една първопричина със самурайски мечове. Вселената започва от мечовете, защото Бог ги държи. Бог в това стихотворение не е положителен герой. Не е и отрицателен. Той е екзекутор и се държи съобразно логиката на измисления комиксов свят. Върши си работата на Бог - качва се в трамвай и позира за мен, за да мога да опиша този миг.

Този миг е мигът на края на света. Когато всеки комикс свърши това е библейско бедствие. Светът се прекратява, за да започне отново от следващата фантазия.

Аз съм описал божеството в края на света.

Май можем да твърдим, че това е и религиозно стихотворение, хаха.

И най-накрая. Всичките описани разсъждения са умишлено пресилени, за да мога да съживя спомена за идеята, която ме е вълнувала. А може и да са лъжливи. Може просто да съм искал да си поиграя с думите, да се чувствам поет за пет минути, защото да се усещаш поет (заради това толкова много хора пишат стихотворения) е невероятно ръзтърсващо. Но, ако приемем, че Бог е слово и, че от словото започва всичко, това превръща поетите и писателите в невероятни същества - хората, които си играят с Божествата.

Точно тук текстът взе да натежава и е време да спирам. Намерих едно свое стихотворение и съм доволен от него. В крайна сметка без да е религиозна дейност писането е единственият начин да се върнем в миналото и да открием себе си преди 10 или 20 години. Да открием думите си тогава и да се опитаме да се разберем.

Винаги е вълнуващо.

Демокрация в повече

На теория демокрацията в България винаги просперира. Дори заема все нови и нови политически пространства. Ако отворите уставите на партиите, ще се изумите от либерализма на правилата. Текстовете в официалните документи винаги са свободолюбиви като тийнейджър, който иска да отиде на дискотека. На практика обаче нещата винаги стоят по друг начин, което придава на демокрацията в българския й вариант статут на измислен комиксов герой.

Пресен пример е драмата с десните вътрешни избори. Синята коалиция реши да проведе максимално демократичен вот, като допусне всеки български гражданин да гласува на него. Това усилие не само е достойно за адмирация, то заслужаваше да бъде поощрено, защото друг начин за промяна на политическата система, освен чрез активното привличане на гражданското участие в нея, просто не е измислен.
Ден след изборите обаче лидерът на ДСБ започна остро да пъшка срещу засиления ромски вот на вътрешните избори. На страницата си във фейсбук той дори сподели, че ще иска точно циганските гласове да не бъдат зачетени. По-късно нарече вотът на ромите "атипичен". Изобщо постъпи по типичен десен начин - народната активност започна да му действа съмнително и той се отнесе с огромно подозрение към нея като детектив от роман на Агата Кристи.

Защо изведнъж такива подозрения се загнездиха в душата на тъмносиния лидер? Нима още когато десните обявиха, че вътрешният им вот ще е максимално отворен, Костов не е предполагал, че някъде може да има и изкривявания. Просто такава е самата природа на политиката - тя се прави от хора, а където има намесени хора, има и трикове, шашми, номера. Това обаче не е причина да се отказваш от демокрацията. Костов вчера беше на път да се отрече от нея.
Това всъщност е част от проблема. Когато стои единствено на думи, демокрацията изглежда като велика магия и постоянен повод за фукане. Когато бъде приложена на практика, резултатите от нея се оказват атипични, тревожни, годни за отмяна, невъзможни. Всяка партия в България винаги стига до мъртвата точка, в която се оказва, че демокрацията е пречка, а не възможност. Че свободата на правилата изкривява реалността, сякаш единствено неизкривена политическата реалност може да съществува в умовете на лидерите и никъде другаде.

Интересен въпрос към Иван Костов - спрямо какво е атипичен ромският вот? Спрямо вътрешното безкрайно демократично светоусещане на бившия премиер? Спрямо съзвездието Рак, което навлиза във Везни?
Когато демокрацията излезе извън страниците на устави, тя, вместо освобождение, обикновено предлага проблеми на изтощените лидери, които си припомнят старата сентенция на майка Тереза, че повече сълзи са проляти от сбъднати молитви. Демокрацията май е нещо като Годо - всички се оглеждат за нея, ама никой не я очаква сериозно да пристигне. Тъжно.
Но няма смисъл да се заяждаме със Синята коалиция.

За разлика от други партии тя все пак опита да приложи демокрацията на практика...

Най-големият самотник на републиката

Мнозина може би вече са забравили, но премиерът Бойко Борисов в ранните дни на своята политическа кариера записа и едно актьорско участие. Това стана в българската сапунена опера „Забранена любов”. Сцената в която се появи тогавашния кмет на София беше кратка, но пък изпълнена с драматично напрежение и сценаристко слагачество.

На някакъв свръхлуксозен, буржоазен прием с благотворителна цел, целият елит очакваше да дойде кметът на София. И той се появи в медийния си блясък. Тогава главната гаднярка на филма – една злобна корпоративна вещица, го хвана под ръка и прелъстително го попита: „Реши ли дали ще се кандидатираш за премиер”. На този въпрос тогавашния кмет отговори с многозначителната фраза: „Когато реша – първо на тебе ще кажа!”.

Репликата му винаги е била скандална, въпреки, че когато я произнесе розовата медийна среда беше толкова любвеовилна към Борисов, че никой не му я натри в лицето. Но помислете сега – дори в онези дни, дори в престорения филм, тогавашния кмет всъщност твърдеше, че когато вземе каквото й да е решение първо ще го сподели с богатите си приятелчета. Култово.

Нещо от артистизма на неговата изява можем да доловим и днес в публичният образ на премиера. Сапуненото поведение е станало запазена марка на Борисов и той винаги прибягва до него, когато политическата ситуация стане напечено. Трябва да го признаем – това е първият български министър-председател, който реално знае как да се възползва от страстта към мелодрамата в българската колективна душа.

В серия от интервюта навръх 52-ия си рожден ден премиерът реши да поднесе още една малка част от артистичната си душа на народа, за да могат хората да видят, че Борисов страда повече от всички. Пред вестник „Труд” министър-председателят постигна нови висини в театралното описание на живота си. Пред задаващата въпроси журналистка, ръководителят на правителството тъжно споделя, че личният му живот не може да бъде тема на разговор, защото е приключил.

Това е крайъгълният камък на актьорския свят на Бойко Борисов. Цялото му артистично творчество е изградено около идеята за самотата на отдадения управленец. Не напразно на него принадлежи фразата, че всяка вечер си стои сам като куче в „Бояна”. В интервюто пред „Труд” темата за изолацията му е развита в нова тоналност – той призовава репортерката да се качи до спалнята му, за да види, че няма да открие женска дреха там. Министър-председателят се самоизографисва като съвършения аскет на републиката, самотник номер едно, изолираният от външния свят гений, отдаден на строежа на магистрали и бетонното бъдеще на страната.

Трябва да възприемаме тези твърдения като актьорска игра и като нищо друго. В българското безвремие паметта не означава нищо, защото памет може да има само там, където има време, но все пак нека да припомним прословутите скандални записи на премиера. Те не разкриват образа на самотник, напротив разкриват човек, който е готов да извива ръце само и само да уреди приятелите си със спокойствие на топлите им службички. Един управленец за когото играта на футбол „по обед” е най-пиковият момент от деня, а всичко останало просто начин да минава по-бързо времето.

Темата за самотата в образа на Борисов бързо прелива в класическата тема „не ме разбират”. Нея премиерът разви в телевизионната рубрика „По пантофи” на Валерия Велева (само за протокола – жената, която му изпече баница и занесе на крака в Банкя в деня в който стана ясно, че ГЕРБ печели изборите). Изведнъж Борисов като герой от роман на Достоевски се ожали, че на него и на партията му народът не им прощавал нищо. Тук е времето за изваждането на кърпички. Оказва се, че министър-председателят на магистралите има наранима душа и вече започва да изпитва тъмна обида към народа, че не му отпуска никакъв толеранс. Лъжата е размазващо голяма. На нито едно друго правителството на страната такава смъртоносна серия от гафове, провали и предателства нямаше да бъде простена. Борисов успява да мине между капките, но най-вероятно единствено заради актьорския си талант, който той започва да експлоатира все по-често.

На тази благодатна сапунена територия премиерът просто няма равен. Само той може да сподели, че на рожденния си ден ще се заключи, защото не иска да вижда никой. Това поведение би разтълкувано като явна шизоидност при всеки друг, но министър-председателят добре знае, че на него ще му се размине. Защото той превърна политиката в сериал, а в логиката на всеки сериал е добрият герой да страда. Заради това, пак пред Велева, Борисов разви красивата история как е плакал, когато е напуснал МВР, всичко му било криво, дори цяла вечер злобно гледал Цветелина и не опитал приготвените от нея спагети. Банкерката му била сготвила спагети! Как може да стоите безучастно при тази драматична история за измяна, любов, страст, сълзи, полиция, нагорещени емоции и много храна?!

Борисов е добър актьор, но не заслужава „Оскар”, все още не е достигнал тези висоти. Защото межди всички сапунени лиготии, които разказа, той сподели и нещо шокиращо. Откровено си призна, че не развил връзка с дъщеря си. Каза го на висок глас по телевизията.

Далеч съм от мисълта да следвам пуританската американска линия, че хора без семейство не трябва да управляват една страна. В идеята има логика, но тя е твърде едностранчива, за да е правилна. Но тук говорим за човек, който не е успял да постигне връзка с плътта от неговата плът. Да си неспособен на нормален контакт с твоето дете вече е диагноза за цялата личност. Това е върховен нарцисизъм или невероятен егоизъм. Човек, впримчен единствено в логиката на собственото си добруване и то до степен, че друг да не може да присъства в неговия свят. Заради това е свръхупотребата на думата „аз” в неговия речник. Отвъд „аз” за Борисов другият свят е някаква сянка. Това, дори и да е самота, е черна самота.

А точно този черен артистизъм на изолацията може да ни разкрие и дефектът на целия кабинет – хората не означават абсолютно нищо. Фантазията на премиера е като фантазията на Хитлер – той иска да бъде увековечен в бетон и трилентови магистрали и не го интересува, че тези магистрали може би няма да водят наникъде, защото хора просто няма да има.

Когато сериалът ГЕРБ свърши, България ще има проблем. Защото трябва отново да започне да живее в реалния свят, далече от телевизионната политика и далече от страстите на най-големия самотник на републиката. А самият Борисов го чака съдбата на телевизионен герой – когато сериалът започне да става скучен и да губи темпо, главният герой обикновено трябва да си замине. Но това всъщност е хубаво, нали? Така поне вече може да не се чувства изолиран.

В затвора, казват класиците, никога не ти е самотно...

Кандидат-президентската програма на Александър Симов

„Еротичната демокрация на България”

Драги съграждани,

заставам пред вас опиянен, окрилен и възторжен от тежката мисия с която сам се натоварих, а няколко астрални духове и самодеен колектив от подуенски баби подкрепиха - да издигна кандидатурата си за президентските избори през 2021 година. Човек трябва да знае как да гледа с ентусиазъм и предпазливост в далечното бъдеще и в женските съблекални. Eто защо излизам пред вас като манекенка на ревю на Ив- Сен Лоран и заявявам: време е да мислим за България и Европа след драматично декларираната 2020 година. Време е да мислим смело не само за следващия и по-следващия президент, но и за изборите на които аз ще се явя и ще спечеля безапелационно като кечист в еуфория след много погълнат допинг. Станете и посрещнете вашият бъдещ президент – еротичният президент на България!

Днес се намираме в един глобализиран свят. Дължината на женските поли се скъсява всяка година! От 2001 година насам потниците на младите девойки ги правят все по-впити и по-впити, да не говорим, че сутиенът очевидно бе отречен като ценност още в края на миналия век! Силиконът трайно обърка представите ни за естествен бюст, а сутиенът с подплънки философски ни накара да се съмнавяме дори в реалността!

Предизвикателствата на постмодерната епоха стават непосилни за чистите характери и на тях трябва да бъде даден достоен отговор.

Днес е времето да решаваме нашето бъдеще.

Днес е часът в който да кажем, че сме категорично „за” женската голота и не приемаме империалистическият възглед за дрехите, които трябва да бъдат носени задължително.

Днес е минутата в която да кажем – през 2021 година искаме президент, който ясно разбира отговорностите си пред вселената и не се страхува да черпи електората, дори и в луксозни заведения!.

Днес е вселената, в която е възможно да предадем еротичен характер на нашата демокрация и да изградим България наново, но с повече голи жени!

Другарки и другари,

Положението в отечеството днес е кофти. Мрачни времена и бездуховност царят навсякъде. Вчера например се опитаха да ме накарат да си платя изпитата ракия в един ресторант. Протестите ми не бяха уважени, нито апелът ми шефът на Европейската комисия веднага да се самосезира за чудовищната гавра, която се извършва с напредничавата част от обществото. Ден по-рано една дама се опита да вика полиция, защото съм й бил пуснал ръка в автобуса и прати приятеля си да ми строши пръстите. Единствено умението ми да развивам неочаквани скорости ме спаси от тези простаци. Хората се озлобиха, къде остана разбирателството между човешките същества, състраданието, взаимопомощта? Къде?

Интелигенцията е потъпкана и стене страховито. Преди две седмици няколко жени не само не оцениха моите стихотворения, които се опитах да им рецитирам, стихотворения драматични, пълни с екзистенциална страст и лирична меланхолия, но и пратиха охраната на дискотеката да ме изхвърли, а едната ме одра по лицето с нокти, а другата се опита да ме ритне по област в която точен ритник би ме извел завинаги от демографската политика на България. Светлите умове на родината са пренебрегнати.

Икономиката също цикли като американски музикант лишен от хероин, а портфейлът ми е празен като главата на преял народен представител. Веселин Маринов записа нов албум, а серията „Карибски пирати” съвсем изпростя.

Време е за промяна!

2021 година идва и ние трябва да сме готови за нея.

Заставам пред вас и казвам категорично: 2021 ще е година номер едно от новата еротична история на страната!

Братя и сестри,

да си президент е отговорна мисия, особено при растящите цени на алкохола. Но аз се нагърбвам с нея, защото ми пука за вас и искам да дам най-доброто от себе си на нацията и на нейното развитие. Време да е мислим нестандартно.

Ако навремето модните дизайнери бяха мислили клиширано като нас, днес ние никога нямаше да имаме най-великото постижение на човешките цивилизация – дамските прашки.

Трябва да мислим като тези гиганти на духа и мечтите, които не се уплашили от сгорещеният обществен климат, а са ни надарили със своята съвременна визия и промениха изцяло историята на човешкото либидо.

Днес ние мечтаем за Памела Андерсън и Анджелина Джоли, но само, защото стоим върху раменете на гиганти, които преди нас показаха, че пътят ни е неограничен от нищо, особено, ако плата по бельото е по-малко.

Заради това заставам пред вас с 10 смели идеи за 2021 година, които ще преследвам упорито като папарак холивудска актриса.

1. Целенасочена политика за увеличаване на глобалното затопляне. Това е най-хубавото нещо, което се е случвало на страната. Морските води ще увеличат нивото си, но и България ще увеличи плажната си ивица. Когато станем изцяло морска държава – икономиката веднага ще тръгне напред, ще привлечем туристи от цяла Европа, а имотите на всички българи ще си повишат цените. Тогава моментално напускаме Европейския съюз и подаваме молба да ни признаят за част от Карибските острови. Холивудските звезди ще си отдъхват на плажната ивица в Стара Загора и ще пият коктейли.

2. Разпускам администрацията на президенството и половината от него го правя студия за производство на порнофилми. Нека да печелим от най-експортния си продукт – красивите жени! Другата половина – нощен клуб, който през деня ще ми е работен кабинет.

3. Вицепрезидентът ще се сменя през един месец. Постът по право ще се полага на момичето от корицата на поредното издание на „Плейбой”.

4. АЕЦ „Белене” – да! Ако това е начинът повече рускини да идват в България!

5. Легализация на леките дроги. Наркотиците са измислени да правят живота на човек по-лек. В шантав свят никой няма право да отказва дрога на хората.

6. Рязък завой във външната политика. От янките досега сме видели само Джеймс Уорлик. Аз лично ще внеса нота до Белия дом и ще ги заплаша, че ще скъсаме отношенията си с тях, ако не назначат за посланик у нас Памела Андерсън.

7. Смяна на химна. „Мила родино” е хубава песен, но вече не отговаря на духа на времето. Мисля, че песента на Ивана „Сто патрона ще ти вкарам, ако в крачка те набарам” най-добре отразява духът на времето. Тя ще даде знак и на съседите, че може да сме малка и еротизираща се нация, но няма да се церемоним с посегателите срещу нашите светини, които не си плащат!

8. Никога не съм разбирал идеята да имаме лъв на герба. Кьорав лъв не съм видял по нашите земи, а дори и да видя просто ще реша, че конякът, който съм пил е бил кофти. Мисля, че на герба може да бъде изографисана палава пиарка с бизнес-костюм и напращял бюст. Ще демонстрираме глобалност и съвременост.

9. Алкохолът без акциз. Нация, която не пие лесно се поддава на депресия.

10. Всяка банка да е задължена да дава 50 на сто от печалбата си в черпене на народа и наемането на стриптизьорки за поддържане на патриотичният дух на нацията.

Блондинки и брюнетки,

това са само една част от идеите, които ще направят България нова страна след 2021 година. Аз ще бдя над своите приоритети като Искра Фидосова над своята обедна порция.

Ще бъда справедлив президент и обещавам, че няма да ме виждате често по телевизията, освен, когато съм председател на журито на мис „България”, мис „Мокра фанелка”, мис „Кюстендилска роза”, мис „ Севернобългаско дупе”, мис „Морска фея”, мис „Южен бюст”, мис „Старопланинска нимфа” и всички останали обществено-отговорни прояви, присъщи на големият ми пост и амбиции за бъдещето

Ние сме страна с богата история, хубави хора, силна ракия и ветрове, които бързо гонят махмурлука. Трябва да следваме заветите от миналото, дори и тогава, когато нямаме сили да ги прочетем, защото сме пели до късно на концерта на Тони Стораро. Нашите исторически герои, или поне тези, чиито имена можем да си спомним, биха се гордели с новият път на България, която първа ще открие еротичната демокрация на своето бъдеще и ще триумфира към нови висини с президент като мен.

Заради това днес аз повеждам еротичната вълна към властта. Гражданите и гражданките са сила, когато са без дрехи. Когато голите хора се осъзнаят като мощ, диктатурите са безсилни.

Потрайте още само 10 години. После купонът ще е сигурен.

Аз съм вашият президент.

Еротичният президент!