(уроци по литературно богословие)
Всичко започна с това, че изрових едно свое старо стихотворение. Нека да уточня нещо - поетичните ми опити датират още от дните, когато смятах, че е страхотна идея да се пише единствено и само за смъртта, а римата "луна - смъртта" ми изглеждаше като съвършен диамант.
Тогава обаче в мен настана нещо като литературен катарзис и в мига в който можех да започна да пълня стихосбирки една след друга, аз спрях да пиша поезия. Това действие доведе до невероятен душевен подем в мене, защото установих, че съм спасил разума си от съдбата да се лута в много тъмни пещери за неопределен период от време.
Веднага след тази моя културна епоха идеята да напиша стихотворение ме е озарявала съвсем, ама съвсем спорадично. Поддавал съм се на изкушението, но общо-взето твърде рядко, тоест спокойно можем да го причислим към статистическите грешки на вселената. И заради това помня всяко свое стихотворение и си го пазя в свещенна тайна, както милиардерите пазят секрета на първия си спечелен милион.
Ето защо стихотворението публикувано тук ме изненада. Изобщо не си спомням кога, как и защо съм решил да напиша нещо подобно.
Първо си въобразих, че то не е мое, но стилът и напрегнатото му безумие съвсем ясно издадоха дори и за мен, че аз съм си играл с тези думи и те са мое собствено творение. Това е класическа шизофренна ситуация - да наблюдаваш себе си убеден, че няма начин това да си ти. Много е ексцентрично да попаднеш на собствени думи, следите на които си загубил в себе си като снимка от детството.
Ситуацията е лъчезарно постмодерна - трябва да възстановиш цялата си памет единствено и само по една снимка и нищо повече. Ето защо реших да напиша този текст. Той е опит за война срещу моята собствена амнезия и за изравянето от боклука на един погребан в мене свят. Смятам, че модерните хора дължат на спомените и думите си почит и не могат да си позволят с лека ръка да ги потопяват в реките на забравата и никога да не се сещат повече за тях.
В името на тази битка с боговете на амнезията ще се опитам да възстановя късче по късче какво може да ме е накарало преди толкова години да напиша едно стихотворение, което днес вече дори не съм сигурен, че харесвам.
Първо - самото стихотворение:
Екзекуторът и свършекът на света
Екзекуторът се качва на трамвай
два самурайски меча има във ръцете му
облечен е със черно наметало
и няма жал нито капчица жал
а точно това е прекрасно...
Екзекуторът проблясва като мълния
само за секунда се придвижва
от единия край на света до другия
а мечовете му нямат спокойствие
цял екватор от скелети мъкнат след себе си
скелети под лунна светлина
които са като хоро от ада
Екзекуторът не изпитва съмнения
всеки миг е постоянен и блестящ
уверен е като небостъргач безкраен
обвит от облаци
и има светкавици в черните си зеници
Но екзекуторът се качва на трамвай
точно сега и никой не го вижда
само облаците го усещат някак си
вижте го - отразен във нощното стъкло
екзекуторът е гледка която си струва
защото напомня за края на света
по един такъв апокалиптичен начин
Но на него естествено не му пука
защото
всичко започва от него
Цялата вселена бляска в тези мечове!
Кога съм написал това? Нямам никаква представа.
Навремето, когато американските комикси нахлуха като буря в нашата култура, много се впечатлявах от една от културните стратегии приложени в тях. Във всеки комикс винаги се стига до една и съща ситуация - главният герой (обикновено надарен с много мащабни свръхсили) стои в мрака на някоя висока сграда, грандиозен небостъргач или нещо друго и с трепет гледа светлините на блесналия град под себе си, а наметалото му се вее като знаме на бойна кула.
Тази сцена всъщност е пикът на целия комикс, защото показва ангажираността на героя с целия свят. Цялото добро в измисления свят е отговорност на свръхдобрия.
Вероятно някъде в мен се зародила идеята да предам с бял стих тази картина, но по мой собствен начин.
Винаги съм се чудил каква ли философия за живота би развил един Спайдърмен например. Или един Батман. Саморазправата със злото е едно на ръка, но всъщност в измислените светове на комиксите те говорят единствено за това. Но не знаем какво мисли за устройството на вселената един супергерой.
А знаем ли какво мисли Бог за нашия свят, ако наистина съществува?
Ние можем да предполагаме неговите мисли, но няма как да се поставим на мястото на едно свръхсъщество, което е дало началото на всяко сътворение, ако онова, което пише в Библията не е древна литературна фантазия. Неспособността ни да бъдем богове ни кара с пламнали мозъци да изпитвме нещо като драматичен страх от необята и да не сме в състояние да приемем идеята за безкрайност.
Сега се питам - ами ако Спайдърмен е божеството в своя нарисуван свят? Ако всеки супергерой, създаден от човешки ум всъщност наистина е божество. Анимационните светове съществуват заради тези герои. Те се гледат заради тези герои. Тези герои са най-близкото нещо до активно и действено божество, което можем да сътворим. Нещо като много поп-версия на религиозен текст. Не напразно битките в тези светове винаги са епични и винаги са ясно изчистени - невероятното зло срещу свръхсветлото добро.
И се запитах: какво ще стане, ако Батман осъзнае себе си като Бог? Какъв ли ще е светът, ако Супермен разбере, че той е единственият извор на смисъл? Ще бъде ли друг Спайдърмен, ако един ден проумее, че цялата нарисувана вселена зависи само и единствено от него?
Божествените свойства са трудни за описване и разбиране. Много поколения богослови са опитвали да влязат в тази ниша и са се проваляли поради изначалното несправедливо условие на задачата. Това все едно да се опитаме да накараме мравка да опише небостъргач. Мравката може да се досеща за съществуването на небостъргача, но той е недостъпен за нея като разбиране и смисъл. Бог трябва да има всезнание, за него времето е просто илюзия, той е самата вечност. Такова същество няма как да бъде описано, а още по-малко разбрано. Неговото битие е съвършено различно от нашето. Толкова различно, че отново влизаме в капана на мравката и небостъргача. Дори и да има бог, то ние сме обречени да не го разбираме. А и вероятно не трябва да го разбираме.
Умишлено влязох в тези аматьорски богословски разсъждения, за да продължа да издирвам следите на стихотворението си в мен. В него аз съм описал едно Божество. Едно божество, което има малко общо с нашия свят. Един комиксов герой, една първопричина със самурайски мечове. Вселената започва от мечовете, защото Бог ги държи. Бог в това стихотворение не е положителен герой. Не е и отрицателен. Той е екзекутор и се държи съобразно логиката на измисления комиксов свят. Върши си работата на Бог - качва се в трамвай и позира за мен, за да мога да опиша този миг.
Този миг е мигът на края на света. Когато всеки комикс свърши това е библейско бедствие. Светът се прекратява, за да започне отново от следващата фантазия.
Аз съм описал божеството в края на света.
Май можем да твърдим, че това е и религиозно стихотворение, хаха.
И най-накрая. Всичките описани разсъждения са умишлено пресилени, за да мога да съживя спомена за идеята, която ме е вълнувала. А може и да са лъжливи. Може просто да съм искал да си поиграя с думите, да се чувствам поет за пет минути, защото да се усещаш поет (заради това толкова много хора пишат стихотворения) е невероятно ръзтърсващо. Но, ако приемем, че Бог е слово и, че от словото започва всичко, това превръща поетите и писателите в невероятни същества - хората, които си играят с Божествата.
Точно тук текстът взе да натежава и е време да спирам. Намерих едно свое стихотворение и съм доволен от него. В крайна сметка без да е религиозна дейност писането е единственият начин да се върнем в миналото и да открием себе си преди 10 или 20 години. Да открием думите си тогава и да се опитаме да се разберем.
Винаги е вълнуващо.
No comments:
Post a Comment