Свобода за Джулиан Асандж!

През 1995 година писменият ми изпит за влизане във факултета по журналистика беше на тема: „Свободата на словото – начин на употреба“. Времената тогава бяха много по-невинни.  Хората все още имаха надежди и безпределно количество илюзии. Бяха ни съобщили, че вече сме в по-добрия свят, не в библейския, а в ценностния смисъл на думата. Уверяваха ни, че нашият път е към клуба на богатите и красивите, а щом влезем там историята моментално ще спре и ние ще потънем в абсолютно благополучие, върховните късметлии от геополитическата лотария. Тогава за първи път, наистина за първи, се замислих върху тази фраза. Свобода на словото? Какво означава това? Какво е свобода по принцип? Спокойно, не захвърляйте текста настрани – няма да ви доскучавам с философски разсъждения. В крайна сметка обаче, оставен сам пред белия лист реших да подходя трезво по темата и да обобщя своите съмнения, че тази фраза е политическо клише, която може да се тълкува по толкова много начини, че в повечето случаи се използва като политически бич, а не като ценностно разбиране за света. Пуси райът са боркини за свобода, търговски бранд за бунтарско дисидентство, а всеки, който е тръгнал в самотна битка срещу политическото лицемерие на САЩ е путинист, хибридчик и маниак, който трябва да лежи в затвора докато изгние. Има хора, които могат до безкрай да леят сълзи за нещастната съдба на Анна Политковска и същевременно да напишат хиляда тържествуващи статуса за ареста на Джулиан Асандж. Ако ги попитате обаче – те моментално ще се самообяват за пророци на свободата на словото, ще настояват, че демокрацията е закодирана в тяхното ДНК , а свободата им е по-скъпа дори от банковите им сметки. Ето това неразрешимо противоречие не ми даваше мира докато пишех по темата за свободата на словото. Тогава не знаех кой е Асандж, все още не съществуваше Уикилийкс, но базовите предпоставки за днешната драма винаги са били налице. Опасявам се, че много хора възприемат свободата на словото като право да изразяват собственото си мнение и като право на затвор и презрение за всички, които им противоречат.

Сигурно десет пъти тези дни изгледах клипчето със записа на това как британските полицаи арестуват в посолството на Еквадор в Лондон Джулиан Асандж. Това е мъчително видео. Брутално до непоносимост и стягащо в железен обръч гърдите на всеки човек, на който наистина му пука за свободата на словото. Защото драмата на Асандж не е индивидуална, тя е много по-голяма от него и дори от Уикилийкс. Това е драмата на всеки човек в този свят, който се бори за абсолютна свобода на словото, за тотална прозрачност на информацията, за липсата на граници между официалната власт и хората.
Когато през 2010 година Уикилийкс пусна цяла серия от американски дипломатически грами за публичен достъп, подозирам, че Асандж прекрасно е съзнавал в каква битка се впуска. Той тръгна на поход срещу най-отмъстителната държава в света, срещу нейните дълги политически и полицейски пипала и вероятно от самото начало е подозирал какъв ще бъде неговият край. Може би сте забравили, но нека да ви припомня какво научихме от тези грами – от тях разбрахме как американските дипломати се отнасят към своите най-близки съюзници. Научихме какви определения лепят на европейските лидери – Ангела Меркел – „тефлоновата Ангела“, Саркози – „император без дрехи“, Владимир Путин – „самец“, Дмитрий Медведев – „Робин“ (от двойката Батман и Робин) и много други. Научихме голяма част от механизмите на тайната дипломация, за изградената мрежа за получаване на информация, невинаги по коректен и правилен начин. Специално пък ние в България (четете, четете грамите!) – разбрахме как лица от българския политически елит бързат да докладват в американското посолство за всяко взето решение от правителството. Изобщо – неприятно, но много пречистващо знание.  Пак от информация на Уикилийкс научихме как през 2012 година тогавашния външен министър на България Николай Младенов е бързал да докладва в Държавния департамент на САЩ, че проектът за АЕЦ „Белене“ е бил спрян от правителството. Досега нито един път сайтът не е бил уличаван, че пуска фалшива информация или дезинформация. Всичко, което прочетохме беше свещената истина и нищо друго освен истината. Мисля, че разбирането за механизмите, които движат света също се промени. Дотогава всички просто подозирахме. Сега знаем.

Още тогава, през 2010 година, геополитическия слугинаж побърза да заклейми Уикилийкс. Самозвани експерти започнаха да сумтят защо сайтът пускал само американски документи, кога щял да пусне информация и от тъмните режими по света. Това трябваше да внуши на ошашавената публика, че Асандж не е борец за свобода, а разузнавателен инструмент за всяване на хаос в света. Което, ако се замислите е опорна точка на отчаянието. Голямата империя беше хваната по бели гащи и се опита да оспори не информацията, а намеренията.

Още тогава стана ясно, че дните на свобода на Асандж са преброени. Започнаха да го преследват с цялата отмъстителност на която една държава и нейните васали са свободни. Най-накрая му измислиха обвинение в сексуално насилие в Швеция, поискаха да го предадат на местното правосъдие, а беше ясно, че следващата стъпка е екстрадицията му САЩ. И Асандж се опита да се освободи от тази клопка – потърси и получи политическо убежище в Еквадор. На власт тогава там беше Рафаел Корея, прогресивен и много смислен лидер, който помогна на свободолюбивия хакер. И точно тогава се оказа, че дипломатическите правила и протоколи моментално бяха отменени. Еквадорците не получиха правото да изведат Асандж от посолството си в Лондон и така той се превърна реално в затворник. Цели 7 години стоя затворен там, но продължи да води своята битка, а това не просто е достойно за уважение, това е самоотверженост, която наблюдаваме все по-рядко.

Асандж е анархист. Но той не е философ. За него всяка власт е форма на репресия. А тайните на властта са основния инструмент за репресия. И така се роди великата и утопична идея за отворения интернет. За световната мрежа не като комерсиален продукт, а като място за реално знание на политическите процеси. Това е продукт на разбирането, че ако разоръжиш една власт от нейните тайни, тя ще бъде обезсилена и смазана. Истински свободният човек е човекът, който знае. Там, където има знание подчинението е невъзможно. Дори и да не споделяте това разбиране, няма как да не усетите неговият безкраен романтизъм и сила. Асандж – това е свободата да знаеш. Всичко останало, което се пише за него е продукт на дребна, злостна и гадна пропаганда. Статуквото не търпи идеалистите. Те не се вписват в неговото разбиране, че всеки има цена и може да бъде купен. И заради това свободният човек трябва да бъде вписан в схема, необходимо е да бъде разнищен морално. Точно заради това никой не очакваше, че Асандж ще издържи 7 години в посолството на Еквадор. Всеки, който не вярва в своята кауза щеше да се пречупи. Създателят на Уикилийкс обаче издържа. Заради това се наложи да го заловят с втръсналите до побъркване подлости. Новият президент на Еквадор Ленин Морено сам го предаде на силовите органи. А преди това близо година бе лишил Асандж от достъп до интернет.

Сагата „Асандж“ започва едва сега. Пред очите на всички ни бе осъществено едно съвсем реално насилие върху свободното слово, върху битката за пълна прозрачност и върху усилията на една група от хора да ни покажат реалната картина на световната политика. По това можем да се досетим колко е опасен Асандж и как самото му съществуване е трън в очите на геополитическото статукво. Всички, които днес обаче готвят съчки за неговата клада май подценяват, че точно този дух не може да бъде върнат в бутилката. Асандж отвори път на цяло едно поколение идеалисти, които не искат да се примиряват с положението и активно работят ситуацията да се промени. Едуард Сноудън щеше да е невъзможен без Асандж. А подозирам, че има още много други, които чакат своя час и ред. Заради това битката с Уикилийкс беше загубена и то много отдавна. Всички полицейски каски и мозъци все още отказват да го признаят, но това е блестящата истина. Ние имаме голямото щастие да живеем в една и съща епоха с Джулиан Асандж. Хора като него правят света достойно и свободно място.
През същата тази 1995 година, когато се потях върху темата „Свобадата на словото – начин на употреба“ в България на посещение беше и бъдещият нобелов лауреат Харолд Пинтър. Никога няма да забравя неговата реч в Софийския университет. Пред смаяната българска публика, състояща се от бъдещи умни и красиви, известният драматург обяви, че демокрацията на западния свят е само едно клише и, че отдавна е изпразнена от съдържание. Демокрацията, каза Пинтър, днес е само в угода на политическите елити и буквално не достига до всички останали хора, смазани от бита и ежедневието, заливани от измислени скандали, за да не видят истината за своето положение. Тогава, спомням си, част от публиката даже напусна залата, ужасена и потресена от това, че един англичанин им говори такива неща. Днес, когато виждаме как Великобритания се отнесе с Асандж, вече можем да си дадем ясно сметка колко прав е бил Пинтър навремето. И колко безобразни и подли са били всички в публиката, които не разбраха какво им казва той.

Свобода за Асандж!
Това е тема по която трябва да се крещи.
Постоянно!