В култовата комедия "Денят на мармота" главният герой (изпълняван изящно, самоиронично и изненадващо задълбочено от Бил Мъри) главният герой беше принуден отново и отново да преживява един и същи ден. Понеже тази комедия с невероятно скорост придоби култов статут, фенове от цял свят бяха изчислили, че главният герой е преживявал един и същи ден близо 12 хиляди пъти или 33 години. В кинотворбата фазите на подобно изживяване са показани много прецизно и психологически издържано - от изненадата и шока, през забавлението, купона, отдаването на разгул, свалки и пиене, до крайната депресия и желанието за самоубийство отново и отново, защото преживяването на едно и също рано или късно се превръща в пирон, който се забива все по-надълбоко в твоя мозък. Филмът, понеже все пак говорим за холивудско кино, допуска и четвърта фаза - пречистване, топване в горещите води на истинската любов, духовно възвисяване и накрая пробиване на времевата примка. Ще отдадем всичко това на културата на хепиенда в която трайно пребивава американското общество, въпреки, че и то вече дава всички признаци за събуждане от тази матрица.
От 2021 година насам България май живее в политическа времева примка. Един и същи сюжет се повтаря отново и отново, но за разлика от холивудската реалност при нас след всяко рестартиране нещата се влошават и ни демонстрират сриване все по-надолу в еволюционната политическа стълбица. Слез седмите поред парламентарни избори страната ни постави нов антирекорд - по най-дълга невъзможност да се избере председател на парламента. Сюжетът не е нов (ние сме във времева примка, по дяволите, нищо не е ново), но дължината на тази криза сюрпризира. В предишни издания на парламента след дълго лутане партиите все пак намираха някакъв компромис, за да задвижат колелата на парламентарната каруца. Днес вече говорим за практически пълен блокаж и абсолютна невъзможност да се мръдне от мъртвата политическа точка. Защото при така създадения климат на невъзможен диалог, то дори и намирането на компромис за шеф на НС, няма да помогне да създаването дори и на временно управление. Защото замръзването на парламентаризма е много болезнен и очевиден симптом, че политическата криза продължава и всички оптимистични анализи за нейния край, са били просто розови видения и нищо друго.
Истината е, че България е заложник на сложния романтичен танц между първата и втората политическа сила. Отношенията "любов-омраза", които характеризират действията на ГЕРБ и ПП/ДБ досега проваляха всяка възможност за създаването на правителство. Първо Бойко Борисов е хлътнал по градското дясно като романтичен гимназист, второ - мажоретките от психодесницата са си въобразили, че са незаменими, незаобиколими и незабравими. Всяка психотерапевтка на изтормозени двойки ще ви каже веднага, че това е токсична комбинация. И тя няма разплитане в здравите земи на логиката, а приключва някъде там, където свършват хлипащите любовни романи - в смъртта на главните герои и в сълзите на четящите домакини.
В примката политическата отговорност пада основно върху ГЕРБ. Може би това е единственото нещо, което Бойко Борисов отказва да проумее. Партията му упорито (отново и отново) печели първото място, но и също така инатливо изгърмява своите мандати и потъва в обидено мълчание. Това подсилва и подлютява политическата буря, защото ГЕРБ отказват да направят така необходимата крачка назад, за да започне тангото и да видим дали то няма да доведе до успешен край. Крачка назад в случая означава първата политическа сила да разбере, че в толкова взривоопасна ситуация партиен кабинет няма как да мине, а ще има ефекта на смъртоносен вирус. Както и, че Бойко Борисов не може да се завърне на бял кон начело на държавата. Защото политолозите може би имат основание да твърдят, че ГЕРБ е излязъл от изолацията, но това не важи и за Бойко Борисов. Неговата кандидатура моментално възпалява старите рани, връща лентата назад и всички политически формации вдигат ръце от всяка форма на сътрудничество. Ако някой ден в митичното бъдеще ГЕРБ спечелят пълно мнозинство, това ще е единственият мандат за премиерски пост на Борисов. Дотогава той ще е като варел с радиоактивни отпадъци и ще проваля (отново и отново) всички преговори. Дори и ламтящите за власт политически вегани от ПП/ДБ няма да клекнат на този вариант, а сме ги виждали във всякакви унизителни политически пози, които не са разказване пред невръстната аудитория.
Така ГЕРБ са в собствена повтаряща се времева примка. Предлагат невъзможен за осъществяване вариант, другите отказват, а хората на Бойко Борисов потъват в обвинителна тишина и отказват всякакви други взаимодействия. Този филм го гледахме толкова много пъти, че вече никой не може да си спомни кога започна той. Ще бъде болезнено, ще бъде изтощително, ще бъде емоционално разтърсващо, но ГЕРБ държат ключа към диалога - ако предложат надпартийни премиер и правителство, ако сложат срок на действие и програма на масата, тогава съвсем естествено може да започне диалог. Всичко останало ще е театър. ГЕРБ ще играят, че искат все пак да има кабинет, останалите партии ще играят ролята на загрижени. Но финалът е предизвестен.
Не по-малка вина за кризата обаче носи и втората политическа сила, въпреки, че любимата й поза е вечно да се прави на невинна и да пищи като осквернена жена, когато я спипат на местопрестъплението да мърсува управленски и идеологически. ПП/ДБ са в собствената си времева примка на това да избягат от отговорност за Делян Пеевски. Истината е, че от 2014 година насам никой никога не е давал толкова много власт на Пеевски колкото правителството на Николай Денков. Градската десница точно заради това иска нови избори. Тя смята, че две поредни кампании са достатъчни, за да предизвикват обичайната амнезия в българското общество. Декларацията за санитарен кордон около ДПС-Ново начало също е трудно да бъде приета сериозно. Тя не е израз на идеологически намерения, а опит за купуването на индулгенция. Заради това другите партии не пърхат от радост и не бързат да подписват подобен текст. Тайните замисли на създателите му са твърде очевидни. Истината е, че второто място на ПП/ДБ е болезнено - те са в цайтнот, защото избирателите им се топят, разочораванията се увеличават, а и геопилитечските ветрове се променят. При тази скорост на предсрочни избори съвсем не е далеч деня в който коалицията ще се разпадне на съставните си части, защото градското дясно е като наркоман - не смуче ли от властта, залинява. Нещо повече - тя практически не може да съществува в качеството си на основна опозиционна сила, защото всички вече знаят, че при първа възможност се гушват и с най-големите си противници, уж в името на невидимите евроатлантически ценности и вектори.
ПП/ДБ може би щяха да се разминат с поставянето пред стената за разстрел на общественото мнение, ако не беше хитрият номер на "Възраждане". Костадин Костадинов призова за обединението на всички сили, за да бъдат заобиколени ГЕРБ, Пеевски и Доган. Парламентарната математика излиза, но политическата, уви, не. Защото градската десница вече вижда ГЕРБ като свой законен политически съпруг, но при условия поставени от нея. За да може да демонстрира сила предварително.
Е, как това да не е токсична връзка?
И точно тази токсичност отново и отново разрушава парламенти, унищожава надежди, хвърля страната в безкрайна поредица от политически драми и успешно трансформира българския политически живот в сапунена опера.
Защото логиката на сапунката показва, че вървим със страшна сили към избори номер 8.
Всички са вперили очи навън и чакат какво ще донесе на света втория мандат на Тръмп.
Проблемът е, че докато вятърът на тази промяна стигне до България ще е безнадеждно късно.
Тоест от времевата примка трябва да излезем сами.
Героят на Бил Мъри се отърва като порасна духовно, намери любовта и стана по-добър човек.
В България това едва ли ще ни се случи. Няма как да израснем духовно с политически джуджета, любов не е остана у никого, а без всичко това как да станеш добър.
Нашият изход ще е по-мрачен, по-хиперболичен, но пък може би ще остави след себе си огнената следа на това никога повече да не вярваме на политически покерджии, които залагат съдбата на държавата отново и отново на избори след които нищо не следва.
Ако един път излезем от този кошмарен хазарт, може би ще има някакво бъдеще.
Знае ли човек.
No comments:
Post a Comment