Има нещо много поразително в магическата същност на страната в която живеем. Това не е опит за самоцелна ирония. В България, дали е от солта на балканските ветрове или пък от неистовите лъчи на слънцето, което достига до нас, а може би от йодираните вълни на Черно море, чието ехо се носи по цялата територия, наяве се случват неща за които други страни само сънуват или пък гледат на кино.
Трагичният и разтърсващ случай с отвличането на Ангел Бончев, а по-късно и с отвличането на жена му е доказателство за това. Докато слушах новините и версиите за разигралата се драма не можех да повярвам на чутото. Сюжетът на кървавата история прилича едно към едно с някой роман. С този извод съвсем не искам да се шегувам или да иронизирам случилото се. Факт е обаче, че такава навързана ситуация - отвличане, рязане на пръсти, срещи за откуп, полицейско преследване, отвличане на съпругата, звучи направо нереално, защото по никакъв начин не би трябвало да се вмести в представите на един нормален човек за света.
Навремето в своя гениален роман "Generation П" руският писател Виктор Пелевин даде глас на своето огромно съмнение, че не изкуството имитира живота, а по-скоро животът изкуството. Вече започвам да го разбирам. България е страна в която литературата се сбъдва по най-гръмогласен и кървав начин. Именно тук преоблечени като попове бандите извършиха касапница в столично заведение, повтаряйки едно към едно киновъображението на режисьора Гай Ричи въплатено във филма му "Гепи". Именно в България - този наяве литературен рай - бесните злодеи изпълзяха от книгите и се самопровъзгласиха за елит. Сега си обяснявам защо у нас литературата не върви. Тя просто се е преплела в живота по най-кошмарен начин. Литературата е станала наша сянка, защото страната ни мощно нахлу в зоната на своята абсолютна нереалност. Ако затворим очи, сигурно ще се пренесем между страниците на някой роман и повече няма да можем да излезем оттам. Един мой приятел понякога се терзае от мисълт, че прилича на анимационен герой. Въпреки този факт обаче е намерил начин да извлича полза от своето съмнение, а не да го превръща в източник на постоянен драматизъм. "Сега вече знам, че не мога да умра, защото, аз съм само един анимационен герой", сподели един път този мой познат, въпреки, че сега не съм сигурен дали вече не се е отрекъл от думите си. Както й да е - в изречението му обаче има мъдрост. Това е абсолютната мъдрост на невзъмжното съществуване, а България е страната-пророк на това разбиране! А може и да не е. Всъщност - пука ли му на някой...
Много може да се разсъждава по тази тема. Но нека в заключение да направим един конкретен извод. Литературата въпреки, че понякога обича да лети в облаците си има свои канони, които съвсем рядко нарушава. След като всички прочетохме историята на Ангел Бончев и вероятно провалената акция по залавянето на похитителите му, единият закон просто се набива в очите. Във всеки филм или книга след такава издънка винаги има полицейски шеф, който тъжно въздъхва: "Очевидно в управлението ни има "къртица!!!".
Няма да давам акъл на МВР, но има за какво да се замислят.
No comments:
Post a Comment