Полет в българския език

От известно време насам установих, че досега пред живота си аз съм слушал българския език, но не съм го разбирал. Преди няколко дни обаче са замислих за една фраза и осъзнах, че всъщност езикът понякога ни предлага странни главоблъсканици върху, които има много да се мисли.

Когато някой умре ние казваме - "той почина". За първи път си дадох сметка за тази фраза. Човекът почина. От какво си почива един човек в смъртта? От живота? От напрежението? От лекотата на това да си жив? Не съм наясно.
Но в езикът ни е въплатена тази идея - смъртта като почивка. Това е особен начин да възприемаме свършека. Не като болка, а като ваканция.

Откъде може да идва това разбиране, което граничи с философията. Дали езикът не го е запомнил от времената, когато наистина смъртта е изгреждала като добър изход от зловещото битие?

Петър Увалиев в една своя реч веднъж бе казал, че езикът помни неща за които ние не си даваме сметка. Той цитира куплет от стихотворение на Лилиев и заяви, че звуците в нея по някакъв начин напомнят на конницата на прабългарите. Ние нямаме памет за нея, но копитата на тази конница е оставила следите си в българския език.

Когато се замислих по този проблем, а никога досега не го бях правил, стигнах до извода, че ние рядко си даваме сметка за красивите възможности на българския език, който крие в себе си повече бездни от Хималаите. Ако сравним нашият език с океан, спокойно можем да кажем, че повечето българи прекарват своето време единствено на брега кротко плацикайки се на вълните, без да искат да навлязат в буйните дълбочини, където има въртопи, течения и цунамита.

За първи път видях, че българският има невероятни възможности в творчеството на един журналист. По ирония на съдбата той не е българин. Произходът му не е такъв. Става дума за Йосиф Хербст. Рядко обаче сме имали журналист с такъв усет за езика. Хербст пише с лекота, както с лекота превръща българският език във върховно иронично пътешествие. Завиждам му за тази лекота. Може би трябва да си чужденец, за да я постигнеш.

Но пак да се върна на почивката и смъртта. В езика ни има следи от миналото, които като сенки ще бъдат винаги с нас. Това не е мистика, а реалност. Възхитата ми от езика в момента не крие дори и грам патриотизъм. Това е възхитата ми от нещо, което притежавам по рождение, а досега никога не съм използвал както трябва.

После се замислих и за друго. Кой е истинският език? Този, които използваме докато говорим или този, който сътворяваме докато пишем. Разлика между двата има...

Предпочитам обаче да спра поне засега с разсъжденията си. Навън в държавата ври и кипи, чувам разни опозиционери да се пенят по радиото, говорят за катастрофи, олигархии и мафии, а аз разсъждавам за дълбочините на българския език. За няколко момента почти не се чувствах странно заради това. Абе - философията извисява. За малко.