Саддам Хюсеин

Обикновено човек се чувства неудобно на територията на собственото си минало. Добре де, за другите може и да не е така, но при мен е правило. Защо е така? Вероятно, защото не се чувствам променен по никакъв начин. Имам предвид, че каквито мисли ме вълнуваха на 16 години, продлъжават да ме вълнуват и досега, а това почти сигурно показва, че няма шанс на чисто мисловно ниво да напусна тийнейджърството.
Точно заради това смятам, че човек дължи три неща на вселената:

1. Да се постарае да бъде честен поне пред себе си.

2. Да намери начин да пребивава предимно в щастие.
 
3. Да не задръства света излишно с поезия.

Старал съм се доколкото мога да се придържам към този почтен начин да се наслаждавам на усещането за живот. Но понякога дори и аз очевидно съм се поддавал на тръпката да пиша поезия. Не бих задръствал пространството с нея, но по някакъв неописуем компютърен начин при мен вчера попадна едно стихотворение, което съм успял да напиша през 2004 г. Никога нямаше да го пусна в който и да е свой блог, ако в него имаше фрази като "блестящата луна в романтичния дъжд" или пък "кървяващата болка на несподелената любов", а опази боже нещо от типа: "сияяен вятър и изстрадалата ми душа". Обаче установих, че съм написал стихотворение за Саддам Хюсеин. Представя си нямам какво е било това мое състояние на духа и дали някога ще мога да го повторя отново, но реших да пусна стихотворението си тук, за да видя как звучи то - четири години по-късно. В политически аспект оттога насам се случиха трагични неща с физическото присъствие на бившия иракски диктатор. Янките успяха да го обесят, но като във филм на ужасите, страната, която им остави той още дълги години ще бъде тяхната гнойна рана, която няма да зарасне... Но ето и самото стихотворение:

САДДАМ ХЮСЕИН

Ако не беше късно щях да викам
и да се видя по проклетата телевизия -
в бункерите сутрин е тихо
просто няма начин да не усетиш съня който те дебне
като камера да улови момента
когато политам над шибаната пустиня

аз съм паметник и в това си качество
май нямам право на последни изявления...

имат право само проклетите янки
да се взират в ДНК-то ми като във библия
без да могат даже нищичко да разберат

защо направих всичко -
просто трябваше!
както казах аз съм паметник приживе
а ние не обясняваме твърде много нещата...

зад мен остана една прекрасна пустиня
и останаха изгреви
такива изгреви магични
които те прострелват във сърцето
че рано сутрин заръмжават камиони
и се блъскат в първата попаднала стена...

будиш се щастлив от този сън