Десните джуджета срещу президента

Пред президенството се разхождат някакви хора и ръкомахат. Единият от тях опиянен от насочените към него микрофони (нещо случващо се рядко напоследък) гръмко казва: "Поискаха оставката право в очите му!" и гледа така сякаш щото този на който е поискал оставката е митичен звяр безподобен, който бълва огън. Друг от странните хора - белокос и с втренчен поглед, също крещи пред президенството и изживява звездните мигове на живота си като се прави на герой от политически трилър. Сред крещящите на площада (това май е добро име за филм) има и разни други хора, които истерично искат да привлекат вниманието към себе си и заливат хората с приказки, не спират да говорят и са готови да говорят, докато има дори и един наивник желаещ да ги слуша...

Началото на исте(о)рията

Описаната картина не е сцена от артпиеса посветена на безмислието на живота. Тя реално се разигра в четвъртък пред президентството. Тогава представителите на опозицията напуснаха заседанието на Консултативния съвет за национална сигурност при президента едва половин час след започването му. Пред медиите обясниха, че те искат оставката на Георги Първанов заради доклада на ОЛАФ, заради това, че Първанов имал тъмни спонсори и се заигравал с олигархията.
Преди да навлезем в детайли около тези думи на опозицията и най-вече около хората, които ги изрекоха, нека само да припомним, че с напускането на КСНС десницата навлезе в неразрешимо идеологическо противоречие. Само преди два или три месеца седесарите бяха стартирали своя собствена инициатива за отстраняване на държавния глава, защото - насладете се на иронията - той отказал да свика заседание на КСНС. Преди два дни представителите на тази партия ясно показаха, че изобщо никога не им е пукало за заседания при президента по национална сигурност, а всичко е било част от истеричният им начин по който могат да разбират и да правят политиката.

Панаир на суетата

Най-неясното в цялата истерия е как опозицията стигна до извода, че президентът Първанов е извършил "държавна измяна". На всички ни е ясно, че на света няма по-разтегливо понятие от юридическия език, но мисловните пируети на опозицията са достойни, дори и могат да затъмнят логическите връзки на пациентите от китната болница в Карлуково.
Да не говорим, че краткият опис на опозиционните водачи, които се обявиха за оставката на президента, ще ни разкрие потресаваща картина. Волен Сидеров (човек, който накара бодигарда си да извади и насочи пистолет на старец), Борислав Ралчев (политик без идентичност, изгубил броя на партиите в които е бил), Николай Свинаров (политик, който трябва да дава доста обяснения за своето минало на управленец), Иван Костов (провален премиер и политически мъник), Йордан Бакалов (виден политически конспиратор) - ето част от панаира на суетата, който се разля пред медиите в егоцентричен опит да спечели внимание. Нито един от тези хора не може да е мерило за морал, но същевременно те не спират да говорят. Всъщност представителите на този панаир искат да крещат. Те имат нужда да викат, защото иначе някой ще си спомни за тяхното минало.
На всички ни е ясно, че Първанов е трън в очите на опозицията, защото разруши прекрасната им представа за света от 90-те години на миналия век. Заради това сега търсят всякакви начини да го очернят. Ако им мине номерът. "Първанов няма морал", бе най-често повтаряният рефрен от опозиционните представители. И най-противното в това изречение е, че очевидно тези, които имат наглостта го да изрекат се самопредставят като политически ангели, незамърсени и неопетнени. Романът "Панаир на суетата" от Уилям Текери е известен като романът без нито един положителен герой. Така и българската опозиция днес е уникално въплащение на разрушителното в българския характер. Те не искат институции, те искат руини. Искат нестабилност. Няма да са спокойни докато не потопят държавата под водата. Нека не звучи пресилено. Десницата през годините отново и отново е доказвало само едно - никога не е давала пет пари за България.

Политическите мъници

Нека да подходим и чисто прагматично към темата. Това е наложително в обстановка в която всяко изречение е предназначено да звучи като неистов писък. Нека да видим каква е политическата тежест на партиите и шумните им представители, които толкова много искат Първанов да си отиде, защото очевидно не могат да си представят никакъв друг начин да го победят. Ако сумираме общите гласове на СДС, "Атака", ДСБ и БНС на изборите през 2005 г. ще получим малко над един милион избиратели или по точно - 1 001 227. Българска народна демокрация не слагаме в сметките си, защото тази партия не съществуваше по никакъв начин на онези избори, а имаме основателни съмнения дали изобщо ще просъществува и занапред.
Георги Първанов бе преизбран за втори мандат (първият президент в историята постигнал това) с гласовете на 2 050 488 души. Разликата е размазваща, при това за Първанов хората гласуваха като личност. За какво говорим тогава? Какъв е големият извод? Очевидно сблъсъкът е между политическите джуджета и българският президент. Партийките, които едвам се забелязват сигурно могат да бъдат и още по-шумни, това обаче не отменя факта, че те не могат да стъпят и на малкия пръст на Първанов. И това не е похвала за президента, това е констатация.

Самоубийство и зрелища

Да приемем, че имаме един идеален за импийчмънт парламент, който веднага би събрал две трети от своите гласове, за да предаде казусът с президента на Конституционният съд. Решението за отстраняваме на Първанов трябва да бъде взето именно от КС. Дори и съдия с юридически похотлива мисъл обаче няма как да не забележи, че ситуацията (при това само, ако приемем, че обвиненията са верни) по никакъв начин не отговаря на изискванията на конституцията за отстраняване. Значи опозицията в момента действа според старата и много изпитана мъдрост - "цялата пара в свирката".
Или пък има по-екзотичен вариант. Опозицията вкупом се е подала на несъзнателното усещане, че краят й наближава. Нали казват, че преди да се оттегли в небитието, животът на човек минавал пред очите ми. Може би точно това сръхусещане, че краят наближава стана причината опозицията да си припомни и да се опита да се завърне към любимите си хулигански хватки от началото на прехода - напускане на парламента, разпъване на палатки пред него. Естествено всичко това си остана на фаза "красиви мечти за безоблачното минало". Според мен искането за импийчмънт, особено като видим, че е на практика неосъществимо, е признак за тоталния фалит на десницата.

Вместо обобщение

Георги Първанов със сигурност е допускал грешки в своя политически живот. Но заслугите му към България сравнени с тези на политическите джуджета, които днес му искат оставката са все едно да сравняваш заснежените алпийски върхове с хълмчетата край София. Просто не върви по никакъв начин.
Смятам, че президентът Георги Първанов не се нуждае от защита, защото най-добрата му защита са неговите действия. Все пак той не се е опитал да вдигне политически чадър над никой и не е скрил нито един факт. Конспиративните фантазии на десницата може би звучат красиво в ушите им, но се отличават с пълно пренебрежение към реалността. И това в крайна сметка ще им коства прекалено много. Много повече отколкото могат да си представят в момента.
Чудно ми е как средностатистическият десен депутат си представя идеалната за него България. Вероятно премиер, президент и шеф на КС едновременно е Иван Костов, който никога не си говори с никой, за да не омърси царствената си особа. Или пък каква ли страна си мечтае Волен Сидеров? Всъщност - това последното не искам да го зна. Светът е тежко място и без да сме наясно с фантазиите на Волен Сидеров.
Всяка атака срещу президентът Георги Първанов при това за абсолютно недоказани обвинения ще се върне срещу тези, които я правят. Ако президентът реши да издаде книга на всички обвинения срещу него пред кариерата му на политик сигурно ще се получи нещо като суперразширено издание на "Война и мир". Искам да кажа, че Първанов вероятно не се е притеснил много от критиките и явните интриги срещу него. Те не са новост в десния репертоар.

За държавата е обидно, че за 18 години нищо ново не е научено.