Размисли от плажа

1. Чайките

През живота си не съм обръщал внимание на чайките. Не е имало защо. Преди няколко дни обаче го направих и не съжалявам. Случката може да започне със съвсем баналното изречение – видях се набързо с моя стар авер Чичо Митко, поговорихме си за вселената и помъдрувахме за войната в Грузия, а след това се запътих към плажа. Разгънах лазурната си хавлия на плажа и се приготвих вдъхновено да наблюдавам няколко млади рускини, които бяха решили да поиграят волейбол на плажа, но за разнообразие (долу скуката, както се казва) бяха решили да играят по монокини...
Тогава обаче вниманието ми бе привлечено от няколко остри писъка издавани от една чайка или каквото там издават като звук чайките (между другото как ли се нарича това – чайюкане? чайрикане? чайграчене?). Обърнах поглед към небето, където се бе настанило безмилостното слънце подобно на позив за апокалиптичното бъдеще на глобалното затопляне. Там сред синевата стоеше една бойна чайка и по странен начин се задържаше във въздуха. Видях че тези птици (а дали пък не беше гларус – който знае разликата да ми пише) имат много интересен начин да се задържат във въздуха – махат с криле и използват въздушните течения, но стоят неподвижни във въздуха. Поводът за издаването на толкова писъци от страна на чайката бе едно анархистично хлапе, което гордо се разхождаше с дюнер по нагорещения пясък. Чайката – пак ще повторя – странна птица се опитваше отчаяно да привлече вниманието на момчурляка и вероятно да получи своята част от угощението. По някое време хлапето загря за политическия интерес проявяван към него и обърна поглед нагоре. Беше изключително странна картина – хлапе и чайка втренчени в един друг. Природа и цивилизация. Дюнерът на земята срещу неограниченият полет на птиците. Постмодернистите биха добавили – хтонично срещу небесно.
С интерес забелязах, че както пърхаше с крила чайката постепенно се приближаваше към желаната цел, но от своя страна момчето с дюнера не само не се притесни, ами дори с известно любопитство наблюдаваше ситуацията. Видях, че в синевета в посока откъм огромното слънце, предсказващо единствено жежко бъдеще, други птици се приближават вдъхновено, надушили отдалеч екшъна. За миг дори параноясах малко (разговорите с Чичо Митко понякога все пак угнетяват духа), защото ситуацията ми напомни за онази ужасяваща повест на Дафни дю Мюрие “Птиците”, по която английският перко Алфред Хичкок пък направи още по-ужасяващ филм. Точно когато щях да грабна хавлията си и подобно на герой от “Пътеводител на галактическия стопаджия” да се опитам да стопирам първия попаднал наоколо звездолет, за да ме изведе от бойното поле, момчурляка извади един картоф от дюнера си и го метна на пясъка. Чайката пикира като американски бомбардировач насред арабска пустиня, забърса малко пясък с крилете си, но се пребори за горещия картоф и го отнесе към почти несъществуващите облаци...
Отпуснах се на пясъка и се опитах да размишлявам или поне да си извадя някакъв извод от тази случка, тогава обаче се сетих за рускините. Обърнах поглед, но уви – тях вече ги нямаше, само една попрезряла германка се опитваше да впечатли съпруга си като мажеше баварските си телеса със слънцезащитен крем. Погледнах към небето - чайките бяха отлетели. И така космическият смисъл на всичко ми избяга. А рускините си бяха тръгнали... Проклети чайки!