Трябваше ли да ми пука за Кардам?

Когато видях по новините вестта за катастрофата на Кардам Сакскобургготски реагирах леко цинично. Казах: "Един по-малко!".

Майка ми (истинска православна християнка, която вярва, че трябва да сме добри, защото така правим света по-поносимо място) ме изгледа много обвинително и каза, че трябва да съчувстваме чисто човешки на пострадалия и неговото семейство. Добави, че реакцията ми била цинична и брутална.
Опитах се да потърся в себе си съчувствие към Кардам, но нещо не се получи. Зациклих. Да не говорим, че страшно ме ядоса това, че по телевизията навсякъде го наричаха княз. Княз на какво бе, мама му стара? Какъв княз е този? Оказа се, че дори не е княз на собствения си "Ягуар".
Замислих се за самия мен и за това чудовище ли съм аз, че не изпитах никакво съчувствие към потрошеният в катастрофа Кардам.
Може би наистина съм чудовище, но според мен монархическите фигури не влизат в понятията за хуманизъм. Монархът най-често се оказва неподходящият човек в неподходящото време. Монарсите ме дразнят, а децата им дори още повече. Поради много исторически причини и обществени настроения за мен всякакви аристократи, монарси и други просто не влизат в обективните понятия за хуменизъм. Това не е ново разбиране, то датира от много време насам. Днес в 21 век, когато на монарсите се гледа по-скоро като на екзотика, както и на резервоар за пълненето на страниците на жълтага преса, това разбиране бе тласнато леко встрани, но е факт, че го има. Ето защо не ми беше жал за Кардам. За мен той е сравним с всяко средностатистическо извънземно. Просто го смятам за върховен анахронизъм, ходеща отживелица и други неприятни определения.
После вече реших да седна и да обобщя моето собствено разбиране за отношенията ми към монархическите издънки и защо то клони към точката на абсолютната нула. Май всичко започва с Френската революция.


Френската революция и Жан-Пол Марат

Някъде из дискусиите по блоговете мернах нещо за Френската революция и заради това, че тепърва ще трябва да се говори дали тя е велика или не. И понеже според мен съвременна Европа и особено политиката на съвременна Европа започва от Френската революция и от радикалният опит за устоновяване на гражданска свобода, която тя прави, смятам, че трябва да се припомним няколко много велики фигури от тази революция. Между другото както за повечето радикали в този свят и за тях мненията варират от "Алелуя" до "Разпни го".
Още на училищният чин обаче лично за мен култовата фигура на Френската революция стана и продължава да е - бойкият якобинец, гневният революционер, мащабният мислител Жан-Пол Марат (1743-1793). Френската революция избухнала през 1789 г. се оказва повратно събитие в живота на Марат, въпреки, че той и преди това започва да става известен. Получил медицинско образование, Марат е неспокойна, журналистическа натура, която не търпи застоялото блато на монархизма. Веднага след революцията Марат започва да издава своя вестник "Приятел на народа". Въпреки, че са предприети радикални реформи - премахват се съсловните привилегии, феодалните права, църковният десятък и личните феодални задължения на селяните, той, заедно със своите съмишленици продължава да е недоволен. Марат, Камий Демулен и Жорж Дантон създават клубът на Корделириерите в който обединяват представители на санкюлотите (буквало "без кюлоти" - бедните във Франция са носили дълги панталони, за разлика от аристокрацията обличала кюлоти. Всъщност дори само това име започва да показва събуждането на гражданския патос - облеклото на бедните става символ на гордост в противовес на облеклото на аристокрацията).
Днес много хора се ужасявят от личността на Марат, защото смятат, че той е идеолога на тоталния терор след идването на якобинците на власт през 1793, когато предвождани от Марат и Робеспиер якобинците отнемат властта от жирондистите. В тази критика вероятно има известно основание. Марат все пак е автор на звучащата днес много гадно фраза - ""За да бъде осигурено общественото спокойствие, трябва да паднат още 270 000 глави."
На мен лично винаги по-любима ми е била друга фраза - "Хората имат правото да погълнат туптящите сърца на тираните си". Смятам, че втората прекрасно обяснява първата. Якобинците залагат на терора, защото просто не знаят (и в това е тяхната трагедия) друг начин да изчистят обществото от цялата утайка на миналото. В политическата фантазия на Марат терорът е вълшебното средство, което като цирей ще изтиска демоните на роялизма от френското общество. Терорът на якобинците обаче е и отговор на цялата система на дълголетно подтисничество перфидно организирана от страна на аристократите. Зловещата тирания роди не по-малко зловещия си отговор. После стана ясно, че терорът не е лекарство, но якобинците наистина не са виждали друг начин.

Екзекуцията на Луи 16-ти

Най-уникалното явление на френската революция обаче е екзекуцията на Луи 16-ти. Преди да ме обявите за луд, който се опиянява от терора, нека да обясним, защо тази екзекуция всъщност ражда Нова Европа. Кралската фигура винаги е била сакрална, нещо недостъпно за очите. Кралят не е само своето физическо присъствие, той е и властта дадена му от Бога. Имаше една книга "Двете тела на краля" от Ернст Канторовиц в която въпросът е разгледан много добре. Кралската фигура не принадлежи изцяло на земния свят и това е в същината на нейната идеология. Този статут осигурява на краля две съществувания - земно и небесно. Допреди Френската революция никой не е можел да си представи крал да бъде убит или екзекутиран. Подобно действие е било равносилно на това да метнеш граната по Бога. Формирането на политическо богословие в Средновековие започва от факта, че според онова, глупавото разбиране кралят има повече от едно измерение. Едното му тяло стои на трона, другото от дясната страна на Господ.

Раждането на съвременна Европа

С отрязването на главата на Луи се ражда съвременна Европа. Когато главата на монархчето се търкулва по площада, всеки сантиметър от нейния път бележи радикалната промяна.
Народът вижда, че кралете не са недосегаеми. Тяхната святост е унищожена. Монарсите са изкарани от небесните си обиталища, а самите небесни обиталища са символично потрошени. След тази екзекуция нито една активна монархия в Европа не е успяла да се задържи дълго. Просто кралете, царете и тути кванти стават легитимен обект на терор. Руските анархисти разказаха играта на няколко поколения техни царе с бомби.
Съвременна Европа се ражда от разбирането, че кралят е фигура като всички останали и е длъжен да се подчинява на гражданската власт. Това е оптимално преподреждане на властовите йерархии. Кралете слизат в дъното на веригата и стават само лица на държавността, но от ръцете им е иззето правото да взимат решения.
Отрязаната глава на френския крал ражда гражданското общество в Европа, защото представлява уникално политическо събитие. Френските революционери обезглавяват завинаги небесната същност на монархията. Заради това например по-късно гуруто на консервативната философия, политическия монстър Жозеф дьо Местр така яростно отрича революцията. В неговите очи това е разрушително събитие, което изпепелява до основи рамките на познатия му свят. Дьо Местр е имал право да се бои. Светът в който Луи 16-ти е бил екзекутиран никога не може да бъде същия свят отново.

Пак за Марат и други герои

Една тъпа роялистка Шарлот Корде убива Марат. Най-яркият глас на френската революция замлъква. Трагедията на Корде и на нейните съподвижници обаче е, че един път изваден от бутилката гражданският дух не можа да бъде вкаран отново в нея. Френската революция вече е родила още един автентичен левичар Гракх Бабьоф. Той пише една уникална книга "Заговорът на равните". За тази книга Бабьоф плаща с главата си, защото в нея формулира идеята за общество без частна собственост. Давам Бабьоф за пример, защото един път влязла в света, енергията на гражданите не може да бъде стопена. И това пак се дължи на екзекуцията на Луи. Тя е символичният преход между старото и новото време. Вероятно без екзекуцията на този крал, социалистите никога нямаше да се появят като идеология. Разтърсването, по-скоро очистването на небесния свят самонастанилите се в него крале даде шансът ни днес да бъдем такива, каквито сме.

Моето заключение

На целия този фон - Кардам не съществува в моя свят и няма как да съществува. Между другото той не съществува и в света на българите. Както правилно отбеляза източен мъдрец като другарят Фукара - в друга държава такъв инцидент щеше да е начало на криза, защото не друг, а престолонаследникът се потроши. Тук се пошумя, пошумя и отмина.
Може и да не останат с един по-малко. Но пък историята върви уверено напред и никога няма да се завърне в земите на монархията и нейните уродливи произведения.