Балоните на синята страст

(разказ за десницата като еротичен филм)

 

Спорът за разликата между порното и еротиката тече от години и то с философска страст, която би изумила дори стар и сардоничен мизантроп като Шопенхауер. Този спор се води основно между интелектуалци и в него често са намесени перверзни думи като конотация, дискурс, парадигма, хиперболизация, хипетрофия и много други, които звучат предимно и само като имена на венерически болести. Тънката и недоловима за философите граница между порното и еротиката обаче всеки тийнейджър би ви я обяснил на минутата. Порното – знаем какво е. Но еротиката е по-висша магия, защото се появява като зараждащ се трепет, ако да кажем новата съученичка влиза като лъчезарна фея от порноземите, с къса пола и изненадващ поглед. Еротиката е в нейната аура, в идеята за неочакваната жена, за двусмислието и напрежението на ситуацията. Идеята обаче не е да си четем лекции, а през ехидната лупа на тийнейджърските трепети да се опитаме да разчетем за пореден път цялата безумна дясна драма, която за пореден път се очертава на хоризонта, видима и мъглива като ядрената гъба над Хирошима. Нека да разкажем за кризата вдясно с кратки реминисценции и то под формата на няколко еротични сюжета.

 

1. „Харемът на смуглия шейх”

 

Иван Костов е трагически обременена фигура, защото магията на еротиката вече окончателно не действа при него.  Създаването на ДСБ бе нещо като опит за политическа виагра на Командира, за да запази остатъците му от управленска потентност, но в крайна сметка от гордостта му не остана нищо. В древните арабски хареми властта се е изравнявала по странен начин. Независимо от богатството на шейха в крайна сметка от него целият народ е чакал едно-единствено нещо – продължаване на рода, за да не се получи династична криза. В един момент отвъд парите, отвъд властта, цялата стабилност на държавата опира до еротичните възможности на шейха и до тяхното целесъобразно прилагане.  Това поставя всеки арабски управленец пред големия въпрос за собствената му преценка. Защото генетичния материал на династията не може да бъде хабен наляво и надясно, а трябва да заплоди някоя от жените в харема. Едва след раждането на мъжка рожба шейхът е свободен за разгул, защото е изпълнил основното си предназначение.  Костов, в ролята на шейха, се оказа трагически импотентен за създаването на поколение. Има се предвид, че всяка вечер той се отбиваше в харема, вършеше каквото вършеше, вестниците пишеха, но резултат от нощните действия така или иначе не се получи. В такива мигове всяка древна арабска държава се е обръщала за помощ към мистичните сили. Пустинни магьосници са молили духовете на всемира да благословят топките на шейха и да им върнат плодотворната сила. Гадатели са призовавали пазителите на вселената да се смилят над господаря им и да върнат живота в неговата полова система. Врачки са беряли билки при пълнолуние и безветрие, за да може да ги смесят с пустинен пясък и кръв от скорпиони, та дано да се върне оплодителната сила на шейха. Когато обаче цялата магия на синята шаманология рухна, Костов не се отказа от посещенията си в харема, въпреки, че жените в него за първи път от много години започнаха да си подмятат ехидни слова за неговите мъжки способности и потребности. Защото арабските историци от векове знаят – там, където има много жени на едно място, рано или късно плъзват слухове и смуглият шейх получи своето. Разпнаха го по вестниците, изгавриха се с неспособностите му, а харемът се разбяга...

 

2. „Оргията на неверните съпруги”

 

Когато шейхът рухна в неспособност да създаде ново поколение, но без да се отказва от регулярните посещения на харема, съпругите му, неговите придворни и присъдружни обожателки се оказаха в състояние на политическа незадоволеност. В крайна сметка позицията на жената в древния арабски халифат се е определяла единствено от нейната майчинска функция като носител и възпитател на бъдещето, на бъдещия шейх. Така в един момент харемът на Костов се оказа изпразнен от бъдеще, а съпругите се отзоваха по средата не тежка екзистенциална криза. Защото тяхното съществуване в импотентната среда на костовото световъзприемане се оказа път без изход. И съпругите тръгнаха по белия свят, изкушени от неговите удоволствия, за да потърсят алтернатива на шейха, без мъжество. И понеже все пак сценарият, който описваме е само еротичен, ще пропуснем сцените на политически съвокупления на които станахме свидетели, както и на оргийните моменти, които пък вестниците щедро ни описаха почти с речника на „Хиляда и една нощ”. Съпругите се разпръснаха с надеждата, че ще намерят достоен заместник на мъжката немощ на шейха, но видяха, че големият свят е пълен с авантюристи, които жадно се възползваха от прелестите им, но в крайна сметка от тези съюзи поколение така и не бе заченато. На хоризонта се появи и фигурата на Големият Паша от небето, който дойде сред съпругите, поогледа ги язвително, попита за цената, поцъка с език, каза две-три псувни от далечните западни земи на Банкя, пък накрая махна с ръка и реши да си прави отделен харем. Така жал изпълни сърцата на съпругите и те пак допълзяха в хладната къща на шейха, където той съвсем сбръчкосан и тих стоеше все така импотентен, но с неустрашимото желание да продължи да се отбива в харема, защото считаше себе си за незаменим...

 

3. „Палави ученички и лоши учители”

 

Всяка съпруга в харем в арабския свят е знаела едно-единствено житейско правило, което обаче е действало в повечето случаи – с годините човек не става по-млад. И така в десния харем се бяха появили палавите ученички,  които вече май не се кефеха на стария шейх, а в очите им се разчиташе безкрайно любопитство за мистериите на света. Всеки арабски харем се е изправял пред този проблем. В онези години обаче – годините в които Харун Ал Рашид се е обличал в дрехите на бедняк, за да види как живее народа му – проблемът със стария шейх се е решавал бързо. Някой от жадните за власт синове на бърза ръка е организирал сипването на коварна отрова в хладното вино на баща си, или пък някой от другите наследници е уреждал инцидент при лов – и така пред халифата се е ширвало ново бъдеще и нови надежди за плодоносни слабини. Уви в десният политически харем дори Аллах не иска да наднича много често и старият шейх си остана там, а поостарелите и нежелани от друг съпруги, започнаха повторно да пишат оди за неговите уникални мъжки способности. А младите съпруги взеха една по една привечер, под огромните сенки на луната да се измъкват на прибежки и да търсят подслон в други палати, там където шербетът изглежда по-сладък, пилафът по-пикантен, а песните на мюезина по примамливи. И така в десния харем се стигна до последната драма – останаха последните жени и немощния шейх и се взряха изчаквателно в бъдещето с последна молитва към боговете – слабините на шейха да дадат своя плод, за да може харемът да не бъде разрушен от лъчите на изтощителното слънце и пустинните ветрове. А палавите ученички, палавите млади съпруги се тема на отделен порнофилм, който душата на поето описващ тези покъртителни сцени не ще опише днес, за да не оскверни ветровете в перото си.

 

 

 

Коментар на критика. Вместо послеслов.

 

В крайна сметка всяко еротично напрежение, трябва да получи своята свобода, ако не иска да се превърне в трайна фрустрация на духа. Дясната еротика се освобождава единствено и само под формата на разцепления, бягства, отлюспвания, сатанизиране на отделни фигури и въздаването на проклятия към онези, които не разбират Смуглия шейх. Балончетата на синята страст започнаха да се пукат едно по едно, а и тук вече никое съзнание не е в състояние да проумее логиката на по която те започнаха да се пукат. Това е логиката на спонтанната еротика на вселената, която я прави толкова забавно и пикантно място. Всъщност гавра с духа на красотата на вселената е да мислим за десницата, вместо за някоя поетична жена, но от друга страна когато десният харем се изпразни, когато шейхът стане само спомен в съзнанието на объркания избирател, ще ни останат единствено тази възможност за смях. Добрата еротика върви с добрия смях. Не непременно заедно, но е добре след края на възбудата да се посмееш,  защото, ако плачеш – това няма да е добър свят, нито добър край. Разсъждението не се отнася само до десницата, отнася се до всичко във вселената. За десницата има отделен съвет. Една белградска атеистична мъдрост гласи – „Тази година Великден няма да има – намериха тялото”. Ами тялото на десницата бе открито – разпарчетосано и съвсем нееротично. Десният Великден се отменя. Възкресенията са възможни, но в друг свят. В друга Вселена. Я, това звучи почти като рекламно изречение на еротичния филм, който изгледахме!

ВЪЗВАНИЕ КЪМ ЖЕНИТЕ ПО СВЕТА ОТ БЪДЕЩЕТО

Уважаеми жени, вече дори и слепите за знаците на Аллах, небесните енергии, кармичните сили и божествените фурии, проумяха един простичък факт – мъжете са на изчезване. Природата безпощадно ни показва последният изход и съвсем скоро мъжката част от човечеството ще остане просто спомен, легенда и хипербола, тоест нещо подобно на Майкъл Джексън от 80-те години на миналия век.

Тъжните факти трябва да бъдат споделяни отрано. Не само аз съм го забелязал. Майкъл Мур в книгата си „Глупави бели мъже” първи привлече внимание върху тъжният факт, че природата се опитва да убие мъжете. Според този американски представител на нашия изчезващ вид, след като бе изобретено ин-витрото и високите стълби, мъжете просто са изгубили своето основно предназначение на този красив до невъзможност свят – да помагат в зачеването на бебетата и да се пресягат да вземат нещо от високите полици. Истината стана очевидна отдавна, но мъжете са странни същества – заключени са в собствените си фантазии и илюзии – и твърде често се чувстват неудобно на територията на истината. Разбираемо е. Динозаврите сигурно навремето когато са видели прелитащият метеорит, който е ставал все по-голям и голям, сигурно възхитено са си мислили с техните странни мозъци: „Яяя, каква голяма падаща звезда. Сега сигурно тя ще ми изпълни всичките желания”.Мъжете са като динозаврите. Всеки мъж по случайност оцелял в безкрайното женско поле на журналистиката ще ви го каже. Та заради това аз се нагърбих с неблагодарната задача да напиша това възвание към жените от бъдещето, заради което сигурно ще бъде низвергнат от редиците на динозаврите, но това е тежката цена, която прогледналите първи за истината плащат за своите прозрения, откровения и халюцинации.

Драги жени от бъдещето, мъжете бяха странни създания, които много ги биваше да вдигат шум за маловажни неща. За вас от бъдещето може и да е странно, но мъжете се вълнуваха от различните начини по които други мъже могат да ритат кръгло нещо, наречено топка. Вероятно няма да разберете защо са го правили, но е важно да знаете, че в такива мигове, мъжете не ставаха за говорене. Точно в тези мигове мъжете си бяха това, което са – митични и странни създания, в красивите мигове, преди да разберат, че ще трябва да изчезнат. Може би заради това и беше тяхната способност да вдигат шум и да се оплакват, че жените край тях вече не искат или пък се преструват, че не могат да готвят. Нямам представа какво е бъдещето, а и честно казано не съм сигурен, че искам да науча, но ако не знаете значението на думата „готвене”, значи нещата са дръпнали в посока, която наистина не съм склонен да разбера. Все пак аз съм един от динозавърския род и за нас мъжете в онези дни, готвенето беше нещо като магически ритуал с който жената потвърждаваше или поне трябваше да потвърди, че вселената работи като часовник и всичко наоколо е наред.

Естествено, уважаеми жени от бъдещето, мъжете имаха и невероятната способност да живеят в самозаблуда за собствения си статус. И как иначе – та те дори не усетиха, че изчезват като вид, а продължаваха самодоволно да си пият бира по диваните и да си мечтаят за свят изпълнен със стриптизьорки, които са завършили всиши кулинарни школи. Динозаврите вероятно също са го правили. Когато не се самозаблуждаваха, мъжете обичаха да водят войни, да правят атомни бомби и невероятни по размера си затвори. Това беше част от демоничната природа на този изчезнал вид, за който вие вероятно сте чували единствено в легендите. Ако не знаете какво е война, уважаеми дами от далечното и надявам се прелестно бъдеще, ще преосмисля нежеланието си да науча нещо за него. Жените може и да имат много дразнещи привички, но войната не е сред любимото им хоби, а повечето от тях биха предпочели да мислят за пазаруване или телевизия, вместо за това как да строят затвори. Но нека да проявим творческо благородство и разум и да отдадем мъжката склонност да се участва в конфликти на тяхното неотменимо като изгряването на слънцето, състояние на живот в постоянна самозаблуда, че нещо в света зависи от тях.

Иначе в добрите си мигове, мъжете имаха и свои силни страни, за това трябва да ми повярвате, другарки от бъдещето. Някои от тях се развеселяваха след като пийнат и можеха дълго да забавляват съседите си с популярни изпълнения на песни в които на думата любов се виеше, а на думата душа почти се плачеше. Мъжете в своят апогей страдаха от романтика, заклещена някъде в генетичната им памет, въпреки, че тази романтика често имаше малко общо с женската идея за нея. Това беше част от красотата на епохата, която не помните. Защото след всички промени в един момент динозаврите от нашата епоха се отзоваха приклещени в ъгъла на глобализацията, бяха постоянно навиквани, край тях постоянно се съскаше, отправяха им се обвинения, появиха се жени, които държаха мъжете отговорни за всичко лошо по земята, дори и за земетресенията на Плутон и мъжете като изчезващ вид, без да го съзнават, просто изгубиха битката преди тя дори да е почнала. Беше красива епоха. Имаше невероятни мигове, но в крайна сметка жените победиха окончателно. И вероятно това е за добро. Днес пиша възванието към вас, драги дами от бъдещето, с надеждата, че ще чуете гласа на последния динозавър, или по-скоро на първия динозавър, който се усети за наближаващата гибел и от драматичното разстояние на далечната история ще се опита да ви прехвърли няколко завета, които се надява да помните или поне да поставите в някой учебник по история, в раздел „Изчезнали видове. Мъже”

И така нека посланието от миналото да започне:

1. Пийте от време на време бира пред телевизора и се опитвайте поне един-два пъти да се уригнете. Мъжете бяха майстори на това забравено изкуство. Бяха го усъвършенствали с десетилетия, за да му предадат звучност и орнаменталност. Това ще е начин да си спомните за историята, уважаеми бъдещи дами.

2. Мъжете обичаха да си фантазират, защото без фантазиите си щяха да са обречени на самота в големия свят. Не знам какво да ви посъветвам тук, освен спомняйте си, че изчезналите динозаври бяха майстори във фантазиите. В тях жените винаги бяха красиви, което само по себе си вече е диагноза на изчезналия вид...

3. Прекарайте един ден без истерии. Мъжете навремето никак не си падаха по тях. Дори обратното. Образът на истеричната жена винаги ги е ужасявал, защото пред тази природна сила мъжете се чувстваха слаби и вероятно образът на крещяща жена подсъзнателно им подсказваше, че изчезват като вид.

4. Преди окончателно да изчезнат от света, мъжете обичаха от време на време да се напият. След това голяма част от този вид знаеха, че когато природните нужди, които се появяват след 7 бири, най-добре се облекчават сред природата, под дърветата, там където ветровете вея, а човек чувства единство с вселената. Не съветвам дамите от бъдещето да повтарят мъжкия пример, опазил ме бог. Съветвам ги единствено да се грижат за парковете и природата, това ще е нещо като храм, като напомняне за това, че по земята ги е имало мъжете.

5. И най-накрая. Дано бъдещето ви да е хубаво и развълнувано. Аз като представител на динозаврите ви пращам привет от миналото, от последните дни в които мъжете още смятаха, че са силният пол. Първите прогледнали за истината наистина са обречени на страдание. Ето защо ще ви помоля за последна услуга, уважаеми дами от бъдещето. Очевидно е, че след този текст ще бъда подложен на преследване и разбиващи критики, защото говорещите истината са обречени да страдат и то особено от себеподобните си, чието най-изявено качество, както отбелязах е самозаблудата. Поне вие пренесете споменът за мен в бъдещето.

Не държа на големи почести. Един – два паметника, една-две улички кръстени на мен, три-четири книга посветени на живота ми - „Динозавърът на истината” ще е добро заглавие – мисля, че това ще ми е достатъчно. Та така – другарски привет, пазете планетата, грижете се децата, живейте в мир и от време на време си спомняйте за нас мъжете, които се опитахме, но слава богу не успяхме, да прецакаме земята...

Страх и чест

(политическа фантазия с руски привкус)

Да си представим хипотетична ситуация. Русия от времето на Пушкин. Канят някой на дуел и то както са знаели да канят в царска Русия - с почест и малко обида. Да си представим сега, че унизеният и оскърбен човек приема дуела, но вместо на посоченото място и на точното време, решава като философ да се яви на избрана от него локация, във време, което няма нищо общо с уговореното. Според стриктният кодекс на честта от онези години, този човек би бил определен и обществено заклеймен като страхливец. Това е все едно да тръгнеш на битка, ама да не отидеш до бойното поле, а да свърнеш в близката кръчма и с тупане по гърдите да твърдиш, че враговете се страхуват от теб докато си поръчваш четвърта водка напривер.

Както и да го погледнем обаче Бойко Борисов се отзова в тази по класически руска ситуация. Сергей Станишев му отправи покана за телевизионен дебат на определено време и място, столичният кмет обаче реши да отиде и да дебатира пред Министерския съвет в съвсем друг ден и час. Не ясно как реши, че съдбата ще му се усмихне за дуел, ако се появи на стълбите на МС в неделя в 20 часа вечерта. Не знам какъв ухажьор е Борисов, но ако и на любовните си срещи е ходил така, живо чудо, че изобщо е привлякъл женско внимание. Вън от шегата, разиграните от столичният кмет циркове вече започват да стават досадни. То не бяха нощните бдения пред МС, не бяха реплики за липсата на коса, не бяха анализи за кофтия материал, ами сега политиката по арогантен начин навлиза единствено и само в територията на обидите. И понеже започнахме с Русия, нека да завършим с Русия. Висоцки навремето имаше една велика песен - "Игра на карти през 1812 г." В нея се разказва за група руски аристократи, които пият, играят на карти и постоянно се карат. Припевът е рязък до болка: "А в същото време Бонапарт преминаваше границата". Във времената когато проблемите са много, кризата фучи навън подобно на нетръгващата си зима, наистина е време за дебати, а не за обиди. Нека да виждаме визии, а не нощни разходки. Дуелите трябва да са с идеи. Но за да има идеи е хубаво единият от претендентите - по-шумния - все пак да ни ориентира къде и как би ни споделил какво смята да прави. В противен случай - още в началото стана ясно как биха го нарекли руснаците от миналото. Доколкото познаваме Борисов няма да му е приятно да му лепнат такова определение.

Как написах стихотворение за Осама Бин Ладен

Страстта на хората да пазят хартийките от собствените си ненужни литературни творения винаги ми е изглеждала странна. Има някакъв концентриран нарцисизъм в подобно действие.

Добре де и аз пазя някои от своите литературни продукти.

В своя чест мога единствено да споделя, че се срамувам от повечето от тях, но съм ги запазил вероятно от тайна вяра, че вселената ме е надарила със свръхлитературни способности, които един ден потомците ще оценят... Хаха, дори аз трудно вярвам в това и определено имам съмнения дали, читателите(ако такива изобщо се появят) ще се вържат на това.

Друга обаче ми беше идеята. Тези дни призракът на Бин Ладен отново започна да шества из света и най-вече из България. Щом и по нашите земи чухме, че някой си кмет е като Бин Ладен, значи вече сме дръпнали доста напред след прогнозираният край на историята. Вместо обаче да ме настрои агресивно, идеята, че Бин Ладен или някой като него ме настрои литературно и ме върна далеч назад във времето.

2001 година беше прелестна. Изкарах шест месеца от нея в казармата – гадно време, което ми се видя около 6 години, пфуу, направо 6 века – и после излязох навън, но излязох в политически различен свят. Просто в света се бе случил 11 септември и всички говореха за организацията наречена „Ал Кайда” и за нейния зловещ предводител Осама Бин Ладен.

Понеже бях в армията събитията от този трагичен септември достигнаха до мен по доста приказен и нереален начин. Гледах по телевизията забиването на самолетите в кулите, но трудно можех да повярвам, че това се случва наистина.

В казармата е така – реалността се отдалечава и трябват усилия, за да повярваш в нея. Гледах падащите небостъргачи и не можех да се отърва от усещането, че всичко това е сън, ама сън със спецефекти.

По-късно се уволних, както казах светът беше различен, ветровете и влаковете ме довлякоха в София, животът ме завъртя, но така или иначе името Бен Ладен изплуваше отвсякъде. И тогава една вечер – "меня Муза посетила" – аз седнах и написах едно кратко стихотворение за Бин Ладен.

После го пуснах в няколко литературни форума, защото все още се заблуждавах, че там наистина има хора, които разбират от литература и изведнъж с ужас получих упреци, че съм талибан, фанатик и мизерник.

Днес повечето от тези определения биха ме хвърлили във възторг от моя милост, но в онези времена бях склонен да се поддавам на светската суета и нелепост, та размислих за писането си на поезия. Добре де, излъгах. От време на време още пишех поезия, но не я пусках във форумите, защото бях убеден, че идиотите няма да я оценят.

И сега след като тези дни името Бин Ладен отново стана толкова актуално, аз се зачудих дали не пазя онова толкова отдавнашно стихотворение. Със страстта на архивар се зарових в своето литературно сметище и открих – о, да, за ужас на капиталистите и буржоата – своята ода за Бин Ладен. Та сега смятам да я постна тук. Стихотворението дори и след толкова години леко ми хареса, което ме изпълни с възторг.

И така – моето стихотворение за Бин Ладен:

Осама Бин Ладен - афганистанската пустош пламти

звън на бомби в димящия вятър

рано сутрин марихуаната е най-хубава

как да не се радваш тогава на изгрева

самолети прорязват небето

ама са толкова далече и така нереални

че Осама няма какво друго да правиш

освен да стреляш с автомата към облаците

и да крещиш, че не ти пука

а после да осъзнаеш, че това е истина

не е ли хубаво да бъдеш истински

уви не ни е писано да сме такива

ние сме сенки в кристалния вятър

огънати сънища в мрака нелеп

и най-накрая прилепи прелитат

небостъргачи се сриват – част от съня

и то най-красивата част....

Ами това е. Стихчето си ми харесва. И само за предупреждение – ако в някоя красива сутрин, докато сънувам арабски пустини и хареми, на вратата ми позвънят агенти на ДАНС и ме поканят на разговор за живота, божествените сили и житието на Мохамед, ще знам, че някой читател на този текст е виновен и проклятията ми ще го стигнат, дори и да съм в ареста по обвинения в ислямски радикализъм...

Мир и щастие!

Симеон срещу НДСВ

НДСВ преговаря с ДПС за евентуално съвместно явяване на двете партии на предстоящите избори. Това каза вчера лидерът на жълтите Симеон Сакскобургготски, докато царствено представяше новия сайт на своето семейство. Българската политика успешно доказа, че всякакви съюзи са възможни и в новината нямаше да има нищо, което да шокира дори и най-нервните репортерки, ако не беше простият факт, че само преди два дни с официална декларация, носеща клеймото на жълтата партия, ендесевейците категорично не отрекоха всякакви слухове за такива преговори. Нещо повече - ще си позволя по-дълъг цитат от документа с дата 14 март, защото думите не се нуждаят от коментар: "НДСВ е обект на непрекъснати режисирани или пък самодейни "сценарии" и "варианти", тиражирани в публичното пространство. В полето на виртуалната политика, на слухологията и откровената лъжа се лансират всякакви "хипотези" и твърдения, базирани на всевъзможни, но по правило анонимни "източници" - от лъжовно-бомбастичното "Царят се оттегля", до банално невярното "НДСВ води преговори за коалиция".
Идеята, че се водят преговори с ДПС, е обявена като банално невярна, което означава, че самата партия навярно окачествява по този начин вчерашните думи на своя лидер. Политиката е коварна игра, особено когато правилата са известни на един-единствен човек. В тази ситуация днес се намира НДСВ, колкото и тъжно да звучи това. Политиката при жълтите е тъжен кръговрат - всеки си казва мнението, всеки се опитва да отгатне по движението на звездите каква е либералната гледна точка, но в крайна сметка се появява царствената фигура на лидера и неговата дума унищожава всички други.
Симеон Сакскобургготски има особен стил в политиката. При него думите май никога не са били особено важни. Защото всички са свикнали да търсят втори план във всяко негово изказване, сякаш не говори той, а Умберто Еко. В крайна сметка се оказа, че един път Сакскобургготски каза истинските думи, а партията му остана назад, оплетена в собствените си недоразумения. Значи НДСВ и ДПС наистина водят преговори. Това е новина отвсякъде. Доган май има да си отмъщава...

Политически косопади

На Сергей Станишев няма как да настръхне косата, защото няма коса също като мен. С тази крилата фраза се вписа вчера столичният кмет в безкрайна тема в разменените реплики между него и министър-председателят. Ако чуем нещо такова във фризьорско риалити шоу, нямаше да ни изненада. Вкарването на косопада във политическите дебати за това кой ще бъде премиер след изборите обаче винаги настройва публиката по подозрителен начин. В крайна сметка, ако сведем политическата битка единствено и само до загубата на коса, значи вече сме преминали доста граници и то неусетно. Защото какно пречи след време някой друг пък да каже за опонента си, че не може да се изчерви от срам, защото още не са му минали младежките пъпки. Ще звучи добре като вестникарско заглавие, но дори и то няма да скрие абсолютната липса на смисъл в подобни крилати фрази.
В живота на един мъж има няколко смущаващи момента, които трайно могат да го бележат. Пубертета, внезапно големият интерес към жените (понякога уви само едностранен), а след това, за съжаление, косопадът, който е неотменим в доста случаи подобно на древнокитайско проклятие. Както и да си решеш косата, каквото и да правиш с космите по нея, те вече безпомощно не могат да скрият поразителната гладкост на темето, както и красивият начин по който то започва да отразява слънцето. Това е елементарна биология.
Очевидно Бойко Борисов се бори с природните дадености. Във всяка група за колективна помощ се прилага правилото, че си излекуван от травмата едва когато можеш да измислиш начин да се шегуваш с нея. Сигурно оттук идва и крилатият хумор на столичния кмет. Когато превърнем политиката единствено и само във начин колективно да се борим с комплексите, ние като държава вече имаме голям проблем. Защото се предполага, че политиците ни няма да си разменят обиди, а ще конкурират визии за бъдещето. Колкото и да са интересни въпросите за пърхота на столичния кмет или за липсата на коса на Станишев, те биха заинтригували единствено и само някой политически ентусиазиран коафьор, но като цяло - почти никой друг във вселената. Просто хората искат идеи, искат развитие, а не фризьорски дуели. Мъжете обичат предизвикателството да влизат в мощни личностни сблъсъци. Само, че темата за косите или за тяхната липса нещо не е много мачовска, а по-скоро клони в други посоки. И все пак на моменти е леко плашеща. Днес политиците си мерят косите, а какво ще ги спре утре да тръгнат да мерят и друго...

Обич към софийските дупки

Завиждам на Париж. Те си имат Айфеловата кула. Като си помислиш не е нищо особено. Купчина железа, странна конструкция, която пропуска ветровете и начин да погледнеш френската столица отгоре. Нищо и половина, ама туристите й се кефят. Край Айфеловата кула има хиляди щандчета на които можеш да си купиш модели на това архитектурно творение. Мънички кулички, кулички от шоколад, кулички-ключодържатели и естествено любимото – Айфеловата кула в стъклено кълбо, което, ако тръснеш отчаяно създава ефекта, че над френската забележителност вали романтичен сняг.

Завиждам на Брюксел. Те си имат Пикаещото момченце. То е толкова невзрачно, че ако не го търсиш умишлено като нищо ще го пропуснеш. Обаче го намираш заради десетките магазини в който продават отново миниатюрни моделчета на момченцето – има го изрисувано на чаша, има го като тирбушон (романтично ще спестя коя част на младежа точно отваря виното) и естествено – има го в топка в която вали сняг. Красиво е.

Завиждам на Пиза. Град, който не блести с нищо освен с остатъците от махмурлука на един архитект. Напило се значи жабарчето, кво е правил, кво е строил историята мълчи и до днес, обаче кулата му излязла крива. Това не пречи туристи от всички страни и до днес да се дивят на това архитектурно недоразумение, да го снимат като побеснели и да се хвалят на децата и внуците с тези снимки. Кулата в Пиза също съм я виждал в много форми да се предлага на възхитеното пътуващо човечество – като магнити за хладилник, като ваденки за автомобили, като миниатюрни моделчета и пак като култовото – кулички в стъклени топки в които вали сняг. Сега като се замисля – май си е далавера да си производител на стъклени топки, защото винаги има какво да пъхнеш в тях.

Завиждам на Прага. Те си имат красиви жени, които бързо стават най-големите порнозвезди в Европа. Да се разхождаш в Прага – твърдят запознати – било като да гледаш софтпорно на живо. Струва ти се, че всяка второ жена си я гледал някоя вечер докато проблемите на вселената не са ти давали да заспиш и си цъкал по каналите докато не спреш на единствените телевизии, които дават нещо наистина за гледана нощем – да не се лъжем, всички знаете кои са те... Порнозвездите на Чехия не съм ги виждал в стъклена топка, но пък сега ми звучи като добра идея и, ако я видя осъществена до дупка ще съдя всеки гаден порноплагиат...

Моята любима София обаче не е за завиждане. Не съм видял някой да ми завижда, че живея в столицата на България и това ме обърква. Не, че хора не идват насам, но всички пристигат притиснати от икономически затруднения, а никой не се преселва в София обзет от естетически възторг. Това е лошо. Убеден съм, че столицата трябва да е красива, а тя не е. Затънала е в боклуци, хаос и глупости. Но най-много ме дразнят дупките. Софийската дупка е явление с космологичен характер. Тя не може да бъде описана единствено с термини от физическия свят, защото непреходността на тези дупки може да се съизмерва с някои мистически явления. В живописният квартал „Подуене”, където моя милост всяка вечер се отдава на сънища за Париж, Брюксел, Пиза, Прага и други дестинации има една такава. Тя се намира точно посредата на квартална уличка и когато завали дъжд се превръща в миниатюрно езерце. Ако се заслушаш може би дори ще чуеш песни на русалки на дъното. Шофьорите минават през нея обзети от религиозен и хазартен възторг. Всеки път се чудят няма ли да останат в нея. Това е особената игра на руска рулетка. Може би поредното преминаване на колата ще е и нейното последно. Класика. От пет години живея в „Подуене” и тази дупка си стои постоянно там. В един момент свикнах с нея като с нещо непреходно. Тя така и не изчезна. Шофьорите минават през нея, псуват, коли се трошат, околните автомонтьори забогатяват и живота си тече като в роман написан в стил магически реализъм.

Софийската дупка не може да бъде съизмервана и с черните дупки във вселената. Тя е по-вечна от тях. Софийската дупка се мултиплицира по невероятен начин. Всеки софиянец може да разкаже история за дупка. Това е философско изживяване. Не си говорим за жени/мъже, за книги или за политика, а за дупки. Когато пък съм настроен конспиративно пък си мисля дали дупките в София не са тайния начин на столицата да спира притокът на хора към нея. Крепостите в Средновековието са били заобикаляни от ровове с вода, защото целта е да бъдат непристъпни. София днес е като крепост от Средновековието – непрестъпна от рововете по улиците. Може би това е част от някаква стратегия за сигурност на нашия град – да стои непристъпен за всички. Горд и достолепен.

С други думи искам да кажа, че символът на София не е прелесната църква „Александър Невски”, не е патинираният паметник на Цар Освободител, не сталинско ампирския властови триъгълник от сгради в центъра, не е едрогърдата и жължта статуя на София, а е именно дупката. Дупката описва София най-добре. Не ме карайте да влизам в подробности. Мога да ви ги кажа, но няма да ни стане приятно.
Проблемът ми е следния. Някой дали би поискал да си купи дупка затворена в стъклено кълбо. Над нея ще вали сняг също. Или пък дъждец и дупката ще стане езерце в което може да плуват миниатюрни попови лъжички. Или пък софийска дупка – пепелник. Знам, че не звучи много добре. Искам да ми завиждат, че живея в София, а ето, че дори самият аз не знам с какво да ги накарам да ми завиждат. Ето защо тъна в черни мисли към европейските столици и големи градове. Гадове. Тръгнали са да ни навират в лицата техните гениални творения. Аз пък ще отида до дупката в Подуене, ще си разпъна един шезлонг пред нея и ще се снимам за ужас на Европа. Защото очевидно още дълго ще живеем с тези дупки. Трябва да се научим да ги обичаме...

Дясното обединение и вещиците

Не, не мога да издържа на изкушението. Като гледам, че СДС и ДСБ сключват споразумение на петък, 13-ти, денят на лошите енергии, на вещиците и нечистите сили, просто драматургичната сила се оказа по-силна от мен. Сетих се за гениалните рецепти на вещиците от "Макбет":

ПЪРВА ВЕЩИЦА

Трижди котка измяука!


ВТОРА ВЕЩИЦА

Трижди таралеж изписка!


ТРЕТА ВЕЩИЦА

Моят Харпир вика: „Почвай!“


ПЪРВА ВЕЩИЦА

Хайде, бърже кръг сторете,
мърши всякакви хвърлете
да се смесят във котела:
първо жаба мекотела
тридесет и един ден
в сън под камъка студен
своята пъпчива гнус
пълнила с отровна слуз!


ТРИТЕ ВЕЩИЦИ

Плам, пламти! Котел, бълбукай!
Адска смес, мехури пукай!

ВТОРА ВЕЩИЦА

Рибица от блатен смок,
остро жило на слепок,
мъх от прилеп, клюн на сова,
от усойница отрова,
кълка на дъждовник гаден,
пух от бухал кръвожаден,
рог на охлюв, кост на пес,
в общото вариво влез!


ТРИТЕ ВЕЩИЦИ

Плам, пламти! Котел, бълбукай!
Адска смес, мехури пукай!


ТРЕТА ВЕЩИЦА

Змейска люспа, вълчи зъб,
пръча жлъчка, свински пъп,
пуздра от търбух акулов,
недосмлял човешки улов,
мумия от дърта врачка,
тисов корен, куча жвачка,
бран по тъмно бучиниш,
от евреин косъм риж,
турски нос, татарска устна;
и — на таз магия гнусна
сокът за да стане гъст —
тигрови черва и пръст
на детенце, в трап родено
и от майка удушено!


ТРИТЕ ВЕЩИЦИ

Плам, пламти! Котел, бълбукай!
Адска смес, мехури пукай!


ВТОРА ВЕЩИЦА

Охлади я с кръв шебешка —
щом срази, да е без грешка!


Този безсмъртен вещерски коктейл просто трябва да бъде наречен "Дясно обединение". Ако се напъна мога да ви покажа коя партия зад коя съставка стои, но пък от друга страна - нека всеки сам да отговори за себе си. Адска смес! Класикът е дал най-доброто от таланта си в политическите описания. Шекспир наистина е гений!

Походът на социолозите срещу врачките

Като видя социологическо проучване тези дни се сещам за един безсмъртен афоризъм на великия поляк Станислав Йежи Лец - "Бъди реалист - не казвай истината". Дори неангажиран с политическата проблематика човек няма как да не се стресне от количеството цифри и думи, с които ни заливат социолозите, както и от шокиращата им способност да коментират всичко, което се движи по света. Фактът обаче, че този анализ е прикрит зад високопарни фрази като "респонденти", "редуциране на влияние", "масови представи" и "положителни нагласи", съвсем не скрива друг очевиден факт - социолозите днес са иззели ролята на врачките като социален феномен. Очевидно след закриването на култовата телевизия "Канал 2001" духовете на медийния мистицизъм заразиха социологическите агенции.
В един момент, точно преди изборите, електоратът се озова в ситуация да бъде бомбардиран с числа и думи, и да се чуди откъде идват взривовете. МБМД вчера обяви, че разликата между ГЕРБ и БСП е 10%! А-ха да повярваме на сложното математическо изчисление, но паметта ни се събужда и се сещаме, че преди няколко седмици друго проучване показваше тази разлика, но с пъти по-малка. Още един куриозен факт - според шаманите на МБМД партията на Яне Янев е пета политическа сила. По-лесно е да повярваш, че под дърветата в Борисовата градина живеят елфи, отколкото на тези данни. А после социолозите се жалват, че към тях се подхожда с недоверие.
Заради подобни въздухарски проучвания днес никой не вярва на социологическите изследвания. Освен подозрението, че зад всяка цифра стоят конкретни суми, има и друга причина социолозите да бъдат недолюбвани. Просто в ситуация на хронично недоверие към политическите партии експертите по обществено мнение стават дразнещи именно с натрапените си коментари и с неяснотата, а понякога тенденциозността, на задаваните въпроси.
В скорошно проучване социолозите бяха отбелязали, че се увеличава делът на "опасяващите се", че БСП ще вземе нов мандат. Защо опасяващи се? Въпросът вече съдържа апокалиптичност, която не прави чест никому. Но за сметка на това с думи като "опасяващи" социолозите успешно тръгват на поход срещу врачките и ще ги победят. Когато врачките станат кът, никой няма да го забележи. Защото телевизиите ще са пълни със социолози, които ще дават анализи за болежки, ще предписват цярове за нещастна любов и между другото ще споменават, че от избори няма нужда, защото току-що извънземните са им издиктували резултатите.

Политически бокс

(Сергей Станишев и Бойко Борисов като Мохамед Али и Джо Формън)

Феновете на бокса знаят, че това е грандиозен, драматичен, кървав и понякога погубващ душата спорт. Заради това докато я има човешката цивилизация, ще го има и бокса, за да ни напомня за ултимативното противопоставяне на двама души. Да не говорим, че битките се запомнят, а дори и след години за великите двубои между титаните в бокса. Спортните журналисти, особено тези в САЩ ще успеят с часове да ви разказват за юмручните схватки на Джо Луис, на Роки Марчиано, на Кид Чоколате и на други титани в спорта. Наскоро четох една книга за Мохамед Али. И до днес се носи славата на неговата битка с Джо Формън. Експертите смятат, че всички шансове са били на страната на Формън - той има опита, силата и изпечения тренинг на биткаджия. Мохамед Али има само бързина. Бързината печели. Това е другата велика черта на бокса. Когато не е нагласен това е спорт, който символизира великото чудо на шанса. Понякога опита взима връх. Друг път ентусиама насмила и най-изпечените побойници. А понякога отчаянието те води до там, че да изгризеш ухото на някой, както стори в също обезсмъртила се битка, Майк Тайсън на Ивендър Холифийлд.

От няколко дни започвам да си мисля, че политиката в България ми напомня на боксов мач. Той започна с много финтове, с много разигравания, но вече сме към края на решителния рунд и ударите се сипят отвсякъде, а запален фен на политбокса като мен вече дори не е в състояние да следи ударите и да се ориентира кой, откъде, как удря, защо удря, къде удря и кого удря. Иска ми се обаче в дух на кратка вечерна и спортна лудост да ви пресъздам цялата емоция, която изпитвам от пет-шест седмици насам покрай крошетата, които валят отвсякъде. И така, отпуснете се, боксовият мач започва, дами и господа:


"Криза с боклука няма да има. Това е измислица на БСП" - десен прав на Бойко Борисов. Претендентът за титлата подскача около въжетата и се зъби на позашеметения си противник. Репликите му за кофтия материал и другите словесни фантазии можем да ги оставим настрана и да ги отдадем на спаринг процеса през който претендента е минал.

"Бойко Борисов съвсем се е разпищолил" - силен ляв прав на Станишев, който улучва противникът право в брадичката и го кара да съска. Настоящият шампион също може да подскача от ефекта на удара си и да показва на света дънките си с червени копчета.

Следва нещо наречено клин. Претендентите се хващат един за друг и не мърдат, за да съберат сили, а през това време съдията милостиво им отпуска няколко секунди, за да си вземат дъх бойците. Бойко Борисов и Сергей Станишев заедно правят копка на метрото и нито един от тях не обижда другия с нещо. Всеки спортен фен знае, че това е зловещо предизвестие на развихряща се нова драма.

"Това правителство е най-корумпираното. То стана символ на загубени пари. Милиарди изчезнаха завинаги. Тези хора нямат срам" - силно кроше на Борисов, който финтира с краката и бързо нанася кроше и от другата страна. Шампионът се задъхва от поредицата удари. Тук дори се намесва и нечиста техника. Удар в слабините от изненадваща посока - идва президентът на ЕНП у нас и казва, че Бойко трябва да е премиер. Претендентът за титлата вдига глава към публиката и гордо очаква техните овации.

Шампионът обаче бързо се окопитва и също използва нечестен удар - подръпва шортите на съперника така, че те също силно да се впият в уязвимите слабини - идва шефът на ПГ на ПЕС Мартин Шулц и казва, че Станишев е сред най-добрите управленци в Европа и добавя, че вторият му мандат ще донесе само добро за България. "Управлението на Столична община е хаотично", добавя Станишев като силен прав в носа. Борисов се олюлява от напрежението.

"БСП се опитва да инспирира криза с боклука", използва извъртане, придружено с мощен прав Борисов. "Станишев предизвика нарочно кризата", продължава да удря той. Без да се задъхва много претендентът за титлата се опитва да нанесе цяла серия от мини удари, които да отслабят атаката на противника му. Продължава да удря, че имало умишлена атака от страна на БСП и ДПС към него. И накрая като грандиозен финал на ударите добавя кроше с отскок - "Атаката срещу мен е финансирана с пари от наркотици, за които американският конгрес обвинява правителството".

По правилата на бокса тук рундът трябва да е свършил, но никой вече не може да укроти биещите се. Шампионът Станишев не остава назад и на серията смъртоносно бързи удари, отговаря с цял цикъл от мощни прави. - "Имам подозрения, че кризата с боклука е предизвикана умишлено, за да може цялата дейност по сметопочистването да мине в едни ръце. Има нещо гнило със сметосъбирането в София". Станишев също знае как да нанася ударите. Борисов се клати и претендентите отново влизат в кратък клинч....


Тук засега ще сложим точката на двубоя, като естествено подобно на изпечен коментатор ще ви уверя, че битката е далеч от приключване. Ще има доста остри удари, ритници в слабините и подръпвания на шорти, това поне е сигурно. Няма да претендирам, че знам как се чувства цялата публика на това боксово шоу. Заради това ще ви говоря само за себе си. Двубоят понякога ми харесва, друг път ме дразни. Един път ми се иска направо да си тръгна от залата, втори път обаче ми приисква да се купя допълнително пуканки и да продължа да се наслаждавам на шоуто. Защото от шоу има нужда и то трябва да продължи, както бе отбелязъл безсмъртният гений Фреди Меркюри. В други мигове - те са редки, но все пак ценни - разишлявам за философията на спорта, който наблюдавам и се чудя това ли искам да видя в крайна сметка. Защото - о, моля ви не ми се смейте - някъде дълбоко в себе си, моя милост смята, че в крайна сметка целта на политиката трябва да е и да ни направи по-добри хора. Иначе - ега ти политиката. Защото, ако продължи така просто ще дойде един хубав момент в който цялата публика ще скандира, но няма да иска да види още удари, няма да иска да види спортни финтове на ринга, а вече озверяла ще желае някой от боксьорите да захапе ухото на другия...И тогава вече всичко ще стане много тъжно. На ринга ще има кръв, отхапани уши, скимтящи боксьори и ужасени съдии. Тъжно ли казах?!!! Каква тъга?!!! Искаме ухото, искаме ухото, искаме ухотооооо.....!!!!

Бойко Борисов в огъня на средновековното богословие

Физикът Стивън Хокинг си прави една хубава шега със свети Августин в своята книга “Кратка история на времето”. Англичанинът иронично казва, че всеки път когато свети Августин е бил попитан за това какво е правил Господ преди началото на времето, той е можел да отговаря просто: “Приготвял е ада за хората, които задават този въпрос”. В Средновоковието са обичали да се замерят с богословски парадокси, вероятно, за да запълнят времето – телевизията и любовните романи още не са били на мода и живеещите тогава са имали предостатъчно време да мислят върху тежки главоблъсканици.
Столичният кмет Бойко Борисов се намира твърде далеч от представата ни за средновековен богослов, въпреки, че с упоритостта на схоластик от древните времена от два месеца насам упорито повтаря с ненадмината риторическа страст и размахани пръсти, че в София няма да има криза с боклука. Нещо повече – като епископ с блеснали ириси, които гони дявола – той няколко пъти повтори, че идеята за това, че столицата може да остане без сметосъбиране е единствено и само политическа фантазия на БСП, която се опитвала по тази начин да отклони вниманието от проблемите на правителството. В събота обаче се оказа, е кофите за боклук в София се препълниха по апокалиптичен начин, познатата миризма на разлагащи се отпадъци се разнесе из града отново, точно все едно красивата столица колективно се пренесе към Средновековието, а кметът започна да си търси вещици, които да обвини за кризата. Естествено преди да се стигне до тази гранична ситуация, той няколко пъти бе питан взима ли мерки срещу подобен проблем, подготвена ли е общината за криза, какво ще правим когато кофите пак се препълнят. Той обаче предпочиташе да отговаря в шеговития стил на Стивън Хокинг, а не във философската тоналност на свети Августин. В крайна сметка в събота Борисов се разположи като военноначалник пред медиите и гръмко обяви, че концесионерът “Новера” не иска да чисти кофите и това било причина за тежката миризма в целия град. С йезуитска страст обаче градоначалникът подмина да спомене, че в последните месеци той постоянно бе предупреждаван за това, но тогава подобно на инквизитор считаше всяко такова питане за ерес. В случая кметът дори придаде епичност на сюжета на собствения си провал. Екипи на общината, които били пратени да почистят кофите били пребити на столичната улица “Алабин”, вероятно от отряд мутри-боклуколюбители, които искат София да си остане мръсна... Не стана ясно кой е посегнал на бригадите по чистотата, но стана ясно, че Борисов в спешен порядък свиква извънредна сесия на която щял да настоява да се гласува за прекратяване на концесията, както й групите да гласуват политически, за да можели да заемат ясна позиция.

Средновековният човек винаги се е намирал в гранична ситуация. Поставен на грешната земя пред неумолимия поглед на небето, той е живеел в постоянно състояние на самооценка и най-вече на самоосъждане. Именно в този контраст се вижда, че Бойко Борисов има малко общо със Средновековието. Той е продукт на тарикатският 20-ти век, който научи хората да обвиняват за проблемите си всеки друг, но не и себе си. Така кметът днес откри своя огромен проблем в концесионера. Това, че те дойдоха като фирма по негово време, че той настояваше за това някакси убегна на политическата му оценка. Преди виновни му бяха общинските съветници, сега виновни са му концесионерите и БСП (предвождани от главатарите на демоните Станишев и Доган) - вероятно в богословската халюцинация на кмета организирани от социалистите отряди обикалят нощем из София, за да пълнят кофите за боклук и да затъмняват славните резултати от управлението на ГЕРБ. Вън от шегата и алюзията за средновековна схоластика – поредната кризисна ситуация с боклука в София показва един-единствен и то много простичък факт – ГЕРБ абсолютно се провали с управлението на столицата. Не е виновен само Бойко Борисов, виновни са и всички онези безлични общински съветници (не съм видял софиянец, който да може да ми назове поне пет души от ГЕРБ), които като послушници в манастир гласуваха за управленските решения на своя лидер, макар и да бяха наясно, че е въпрос на време европейска София отново да влезе в световните новини с боклука си.

Цитираният в началото свети Августин навремето написа една много известна книга – “За божия град”. Той е един от първите средновековни теолози, който се взира в проблемите на вселената и се опитва да отговори на планетарни въпроси. Така например опирайки се на аргумента, че нашата цивилизация има памет за това кой какво е направил и с какво е допринесъл за развитието на човеството, свети Августин твърди, че сътворението на света не е било толкова отдавна. Идеята за паметта на цивилизацията е хубава, но съм убеден, че Бойко Борисов би я намразил веднага. Защото помнещите хора са хора, които знаят, че този път кметът не може и няма как да има извинения. Поредната боклучена драма му бе предсказвана, пророкувана, а той предпочете да си чертае собствени премиерски планове. Предпочете да живее в свят на ръба на боклука, вместо да реши проблема. Предпочете да стои в сградата на “Московска” и да прави изявления към света, вместо да се мръде и най-накрая да започна да гради завод за отпадъци. Хокинг би намерил добра шега за този политически и космологически капан. Например, че в сравнения с управлението на София, адът е като екскурзия по тропическите острови. А ада може би е наистина горещо, но нито един богослов, никога, ама никога, не е говорил за ада като за място с препълнени кофи за боклук...

Упражнения по вълшебство

(още два налудничави детски спомена)


От време на време – за доброто на душата си, за успокоение на есенните ветрове и като почит към енергиите на доброто, които бродят из света под формата на неочаквани озарения – човек трябва да си спомня своето детство. Напоследък това ми се случва прекалено често и по чисто нарцистичен начин няма да го отдам на своето остаряване (остаряват другите, аз винаги ще остана на 16 години или някъде там в безоблачните земи), а просто на това, че вселената очевидно минава през цикъл на меланхолия и страда по първите си години, когато е била или блясък на разширяваща се звезда, или дъх в огромното гърло господне, миг преди да се материализира от великото нищо. Та щом вселената минава през такъв цикъл, очевидно е, че аз не мога да стоя встрани от подобен мащабен процес и трябва по същия начин да се завръщам в миговете на детството, които в крайна сметка направиха от мен шантавия човек, който съм. Та днес ми се говори за вълшебство и за тайни. Идва пролет. Мълчаливата ми душа трябва да се отърве от натрупаното емоционално знание през зимата. Заради това нека да наречем този текст за спомени – “Упражнения по вълшебство”. Нещо като наръчник по лудост. Хаха.


1. Подскачащото наоколо вълшебство

В детството си бях убеден, че вълшебството броди по земята. По някакъв странен начин си мислех, че разказваното в приказките не е някаква отчаяна измислица, а отражение на реален свят, който може да се случи наистина. От тогава много харесвам думата вълшебник и винаги ще я свързвам с нещо добро, докато думата-натрапник “магьосник” нещо и до днес присяда на лингвистичния ми вкус.
Какво означаваше вълшебството за мен в онези години? Вече не съм сигурен, че мога да дам точния отговор. Гадният номер на реалността е, че с годините загубваме усещането за детето в себе си и започваме да разказваме пълни безсмислици за онова време. Такава е природата на паметта, коварна и мамеща. Бях сигурен обаче, че с подходящият ритуал, с подходящото вглеждане в природата, по някакъв начин вълшебството ще се материализира пред мен. О, почти си мисля, че знаех за какво ще го използвам. Това щеше да бъде един безкраен свят от дъвки, шоколади и сладолед. Тази моя гастрономическа страст по вълшебството така или иначе остави следа по тялото ми под форма на шкембе от което няма отърване, но ако се бях добрал до вълшебство наистина сигурно в крайна сметка щях да заприличам на някакъв Джаба или пък на свръхдебел Буда. А може би и не. Хубавото на света с вълшебство е, че подлежи на корекция по магически начин.
Та в онези красиви години бях убеден, че вълшебната пръчица, която изпълнява желания е някъде там отвън и аз трябваше да я открия. Филмите за вълшебници ми размътиха мозъка съвсем сериозно. Сигурно съм бил на пет или на шест години, но започнах да чета приказки с изследователска страст и научно вглъбяване. Мислех си, че може би има механизъм за вълшебство до който не мога да достигна по никакъв начин. Пак ще повторя – сега използвам думите на възрастен човек, защото съм забравил детските и едва ли бих ви обяснил процеса тогава по този начин. Чертаех планове за реконструкция на света в момента в който се добера до вълшебството. Може би светът, ако вълшебната пръчица, бе попаднала в алчните ми пръсти щеше да заприлича на един огромен Дисниленд. Нямам представа. А и образите на вълшебниците се меняха в съзнанието ми. По някое време си спомням пак заради един филм, който май се казваше “Господин Тао” се вдъхнових от идеята да търся вълшебна шапка. Господин Тао беше мълчалив човек, който щом прекараше пръст по края на бомбето си изпълняваше желания на хората. Интересно е и друго. Никога не изпитах отчаяние от това, че не намирам източника на вълшебство в света. Май по-интересно ми беше самото търсене. Идеята, че един ден ще открия вълшебната пръчица, магическото бомбе или нещо подобно успяваше да ме захвърли в красиви мечти за бъдещия свят в който ще имам тази сила. Светът, който мечтаех беше наивен и шумен, искам да кажа, че не съм убеден, че днес бих издържал да живея в него, но ако го бях постигнал сигурно нямаше да ми пука за това.
Не си спомням кога точно зарязах идеята за търсенето на вълшебство. Вероятно когато поотраснах достатъчно, за да ме интересува повече какво крият големите каки от гимназията под своите блузи. Така зарязах опита си да открия източникът на вълшебство в този свят. Понякога обаче изтръпвам от гадното подозрение, че съм прекратил търсенето твърде рано. Че може би са били необходими още малко усилия и съм щял да се добера до почетното място на вълшебниците в този свят. В такива мигове ми се ще да извикам към целия свят и особено към децата, които виждам да четат книги с приказки: “Хей, малки гадове такива! Знайте, че всяка вълшебна пръчица, която намерите, по право ми принадлежи, защото аз първи се досетих за нейното съществуване в този свят!”. Страх ме е, че някое от хлапетата ще я открие. Всъщност не ме е страх, а завиждам. Завиждам много. Защото можех аз да съм нейният откривател.
В миговете на завист обаче все пак имам само надежда. Тя е скромна. Надеждата, че хлапето, което я открие все пак ще ми намери някоя добра роля в Дисниленда, който ще сътвори от света. Това все пак е някакво успокоение...

2. The Secret place (Тайното място)

Във филма “Капан за сънища”, направен по едноименния роман на Стивън Кинг много ми хареса как бяха визуализирали тайното място в съзнанието на един от героите. Мозъкът му и тялото бяха завладени от извънземно, но героят се оттегли в своето тайно място. То беше представено като стая пълна с книги в която пришелецът така и не успя да пристъпи. Блъска по вратата, но не успя.
Всеки от нас вероятно е имал място, където да избяга по този начин. Може би това място с времето се мени. Запомних своето детско кътче обаче, защото си го измислих и изградих в продължение на няколко години. Изграждах го късче по късче, докато не се слепих добър и утопичен свят. Изградих го от безбрежната реалност на анимационните светове, на приказните романи, на собствената си фантазия подлютено от една щипка детска мистичност.
Тайното ми място беше една гора. Представях си я много ясно. В повечето случаи в тази гора беше нощ, а луната винаги изглеждаше голяма и хвърляше сребристи лъчи над големите дървета. Нощем в тази гора беше тихо и нищо не смущаваше покоя. Понякога май бях единственият обитател на гората. Не съм много сигурен. Авторите на светове обикновено задават началните параметри, а после реалността в повечето случаи заживява собствен живот. В средата на тази гора имаше едно огромно дърво, което беше кухо. В неговата кухина всъщност бе изградено красиво жилище на три етажа. Моето тайно място. Детската ми бърлога, така да се каже. Представях си основно последният етаж – едно легло, огромен прозорец като хралупа в дървото и от него тя бе осветявана от лунни лъчи. Ами това е.
Тайното място ми беше достатъчно за дълги години. Щом си помислех за него се успокоявах. Заспивах не в леглото си, а леглото си в стаята на дървото. Преди да заспя не виждах скучната старазагорска, а след това пловдивска луна, а луната в онази голяма и тиха гора. Отдавна не се бях сещал за нея. Онзи ден обаче от вятъра тополите пред терасата ми не спряха да шумят. Шумът им ми напомни за моето тайно място. Почти отново успях да се пренеса там. Прекрасно усещане. Гората все още си е на мястото. Все така голяма. А и луната не се е променила. Блести и хвърля лъчи над клоните. Все така и тихо и завладяващо. Това ме изпълни с увереност, че един ден, ако извънземно завладее тялото ми, все пак ще има къде да избягам от него и да му се плезя през прозореца на дървото...

Такива работи. Както казах, не съм виновен аз. Вселената е настроена меланхолично. Така че аз следвам нейните закони. Ще направя и последно признание. Все още не съм убеден, че вълшебството не е възможно. Дори напротив. Писането на този текст ме убеди, че не съм изгубил и грам от вярата си във възможността на чудесата. Мама му стара, хората направиха пари, купиха си тропически острови и яхти, а пък аз мен все към глупостите ме влече. С тази разлика, че не ги намирам за глупости. Грижа ме е за всичките ми фантазии и илюзии. Много време съм изкарал, за да ги си изграждам и няма да ги предам лесно. Вселената би одобрила това мое решение. И бъдете внимателни – един ден може да щракна с пръсти и от тях да засияе светлина. Тогава пак ми говорете, че написаното са глупости...

Капитализмът като шамански ритуал

Напоследък – какво напоследък, от септември 2008 г. насам - не съм спирал нито за момент да размишлявам за световната финансова и икономическа криза. Тя е едно фундаментално събитие, което срути толкова много представи, че далеч надхвърля като идеологическо бедствие ураганът “Катрина”, който почти заличи от белия свят поетичният град Ню Орлиънс. Съдбата ни поднесе уникален по размера си комедиен номер – видяхме десни лидери, които преоткриваха левите мерки и речници, видяхме консерватори, които се молят за национализация и в крайна сметка видяхме либерални гурута, които започнаха да говорят за дефектите на системата, която до вчера обявяваха за изящно перфектна, лъскава и непробиваема.

Когато американскато финансова система се срути – о, да тя се срути, това, че янките не искат да го признаят се дължи на мистичната им природа, която сляпо вярва, че проблемът ще бъде избегнат, ако не го назовеш като проблем – тя повлече след себе си целият останал свят. Исландия фалира, Европа е на път да фалира, японските министри започнаха да пият и публично да се появяват къркани – тоест не е нужно да си изпечен мистик, за да видиш, че нещо с епохална значимост шества по света и заявява своето присъствие...

Установих, че от ден на ден ставам все по-голям социалист. Няма да се лъжем - бях краен левичар още когато в мен възникна политическо съзнание, но днес вече съм убеден, че дори в генезиса на своят мироглед, съм бил повече от прав. Имам уникален шанс – да видя как всичките ми съмнения за пазарната икономика, разбирана по талибански начин от нейните подръжници, до едно се оказаха основателни. Нека да оставим настрана основната ми причина за недоволство към капитализма – това, че ражда шокиращи по размера си неравенства и установява привилигеровани класи, които винаги, ама винаги го начукват на бедните. И понеже – нека да бъдем цинични за една минута – никой не обича да го чукат брутално и то постоянно, за да се намали дивият ефект, през цялото време пазарните талибани произвеждаха зашеметяващи с обема си идеологически клишета, които да ни убедят, че вечността се е настанила сред нас завинаги, а промяната вече е невъзможна.

Хората са в състояние дълго време да вярват в клишетата. Клишето винаги ни поднася най-удобната лъжа и то във вид лесен за консумация. То е като перфектно сънотворно хапче, което казва на мозъка ти, че отвъд клишето просто не може да има нищо. И ти трябва да вярваш, защото в светът на клишетата обикновено никой не си прави труда да наднича зад тях. Нали зад тях просто нищо не може да има... Във филма “Недъзи” (Sicko) на Майкъл Мур си имам любим момен Той води в Куба група американци, участници в спасителните операции след 11 септември, които в САЩ не са получили почти никакво лечение и повечето са пенсионирани по болест. Мур вкарва една от своите сънароднички в кубинска аптека и показва на фармацевтката лекарството, което тя трябва да взима. В Щатите това лекарство струва 120 долара, а пенсията на жената, която има жизнена нужда от него е 1000 долара. В Куба има същото лекарство. Цената му е 5 цента. Американката не издържа на този контраст и се разплаква. Нейният свят в този миг на практика се разпада. Тя самата също се разпада, защото в един момент вижда, че всичко, което са й казвали в голямата си част се оказва една безпощадна лъжа.

Няма как да не се разревеш в мига в който удобните клишета те изоставят, а обясненията за света вече не ти вършат работа.

Капитализмът се оказа висша форма на шамански ритуал. Шаманът е много предмодерна фигура, а неговата основна функция е да съчетава в едно божественият и социалният ред. За целта той се нуждае от мощна аура на доверие. Именно така става възможно шаманът да посочи някой с пръст и посоченият да умре. Посоченият да умре умира, защото няма как да не умре в обществото, което е убедено, че той не може да оцелее след като е поразен от Говорещия с боговете.

Капитализмът е висш шаманизъм. Защото хората трябваше да повярват, че хартийките, които си разменят са ценност. В началото зад всяка хартийка поне стоеше златен стандарт, но след като в много страни той отпадна се оказахме в ситуация хартийката да е ценна сама по себе си. Това е затворен кръг от получерна магия. Вярвам, защото вярвам, че трябва да вярвам. Нещо подобно. Парите имат стойност, защото вярваме, че трябва да имат стойност. Това е аурата, която ни се насажда. Когато обаче някой тръсне глава и си постави фундаменталният въпрос – а защо да вярвам, изведнъж благополучието изчезна. То се оказа въобразено подобно на елфите или леприконите. Финансовият ръст се оказа въображаем подобно на страната на Питър Пан, която авторът на книга бе нарекъл Невърленд.

В този смисъл брокерите от Уолстрийт, брокерите от всяка проклета борса по този свят не са имали никакви научни или други икономически функции, те са имали роля сравнима с ролята на шамана, който подскача край огън и надава викове, неразбираеми за другите, но създаващи усещането, че божествата наблюдават от звездите и знаят какво правят.

Те не знаеха какво правят.

Те само вдигаха завеса около простия факт, че пазарната икономика е като влак-беглец – набира скорост по релсите, а релсите рано или късно ще свършат. И в един момент – мисля, че той беше преди около 4 години – стана ясно, че влакът не може да бъде спрян, а катастрофата на края ще бъде зловеща. Колкото и да скачат шаманите, каквито и билки да хвърлят в огъня, колкото и кинти да се опитат да призоват от мрака, колкото й страшни маски да вадят от паяжинясалите си килери, катастрофата беше очевидна. Тогава шаманите избраха друга тактика. Направиха танците два пъти по-шумни и се опитаха да откраднат каквото могат преди влакът да стигне до края.

Сега всички се възмущават от мошеника Бърни Мадоф, който гениално задигна 50 милиарда долара (наскоро гледах един репортаж посветен на всички определения за Мадоф, сред тях имаше гениални като влечуго, гризач, невестулка, шарлатанин...), но цялата система се оказа един глобален Мадоф, която изпари по неведом начин трилиони долари, чиито духове се скитат в огромната Банка отвъд и не могат да се намерят...
ато пиша за това се сещам за друг момент от филм – “Влакът-беглец” на Андрей Кончаловски. Краят му е потресаващ. Един вагон лети към края на релсите, а отгоре му стои Джон Войт. Вали сняг, той е разперил ръце и знае, че скоро ще умре. Лиричният момент в сцената идва от музиката на Вивалди. На мен ми стана тъжно докато гледах филма....

Не изпитах и грам тъга обаче от долетялата като вещица криза. Въпреки, че именно на нашият гръб шаманите ще стоварят всичко. Има нещо успокояващо в идеята,че танците край огъня вече престанаха, а сега шаманите могат да сочат пръст когото си поискат, но никой вече никога няма да умре. Когато клишетата се срутват, те оставят един празен свят. Този свят трябва да бъде обяснен отново. Трябва да бъде конструиран с думи, защото хората вярват в това, което виждат, но вярват много повече, ако опишем реалността с красиви думи. Зад празнината на клишетата вече стои огромен вакуум. Това не е време на безпътица, а време на осъзнаване на истини. Когато шаманите залязват като социален феномен обществото се отправя в нови посоки. Сега е време за нови посоки.

Всяка криза наистина трябва да е синоним на нова възможност.

Мен лично усещането за нови възможности ме настройва поетично. Няма да ви тормозя с моето собствено творчество. Наскоро обаче прочетох едно страхотно стихотворение от Пиер Рьоверди “Риболовци на звезди”. В последният му куплет усетих тази надежда, която усещам понякога днес и аз:

В пристанището слизат тълпи от хора
Снегът е чист и бляскав по черните балкони
Дано със тази мрежа изплетена от думи
Да уловим звездата що с кораба отплува