Седмият вот на недоверие срещу кабинета на Сергей Станишев ще се запомни в българската история. Едва ли някога е имало друг толкова безмислен, странен, безпомощен и абсурден като мотиви вот. На моменти дебатите по него дори не приличаха на нищо от познатата ни вселена. Те по-скоро бяха като опит за политически спектакъл на опозицията, който ловко бе провален от премиера и министрите с дълги изказвания и демонстриране на успехи.
Всъщност този седми вот беше първият без ясни мотиви, защото всички критики, които бяха адекватни в мига на раждането на идеята, след евродоклада от февруари просто изгубиха смисъл. Дясната опозиция обаче предпочете да продължи със своето упорство и да внесе вота, въпреки, ясното осъзнаване, че е безсмислен. Всъщност именно тук разбирането за политика се пречупва. Политиката по строго определение все пак е рационално действие подчинено на определен интерес. При седмия вот интереси имаше, но никаква рационалност. Защото българската опозиция всъщност като бумеранг бе пометена от неразбирането си на това какво се случва.
На първо място злоупотребата с най-мощният парламентарен инстремент - искането на вот на недоверие постепенно обезсили тази процедура. В момента правителството вместо да трепери всеки път, когато опозицията го прицели с вот, посреща все повече всяко искане с ехидна ирония. Защото вотовете в България служат единствено за вдигане на шум, за предизвикване на скандали, но не и за очертаването на алтернативна политика. В момента в който опозицията трябва да предложи различни идеи, тя млъква по странен начин или изпада в ситуацията на изпечен интригант, който замества липсата на собствено мнение с недомлъвки за крупни далавери, сензации или нещо от този род. Злоупотребата с вотовете на недоверие е злоупотреба със самата демокрация. Това става все по-очевидно, колкото повече време минава. Така се изхабяват основните инструменти на парламентаризма, а самото Народно събрание все повече се срива в общественото доверие. И няма как да е иначе. Ако приемем, че управляващите са мразени по принцип, защото всяка реформа или злина се пише на техен гръб, опозицията също има да отговаря на прекалено тежки въпроси. Първият от тях е - защо в тях също няма доверие. Ами защото пред очите на всички опозиционните партии също станаха част от подмяната на демократичните правила като унищожиха най-силният си инструмент - вота на недоверие.
В крайна сметка седмият вот наистина приличаше на пир по време на чума, по изразът на заместник-председателят на НДСВ Милен Велчев. Защото кризата все повече се усеща в България, необходими са спешни мерки, а на този фон икономическото безсилие на десницата пролича още повече. Стигна се и до абсурдната ситуация опозицията да не иска да чуе как премиерът Станишев отговаря на техните критики. Но нали това е смисълът от дебатите по вота? Точно заради подобно поведение нищо смислено не излезе от поредните изстрели във въздуха. Хората не запомниха нищо друго от тези дебати, освен, че премиерът говори дълго и го сравниха с Фидел Кастро. Всъщност това е другата политическа травма, която злоупотребата с парламентарни инструменти води. Думите се обезценяват, политиката започва да изглежда като конспирация срещу народа, а анализаторите вече се чудят какво да коментират, защото целият обществен живот се е свел единствено до размяна на хулигански реплики и обиди. Подобна едноизмерна демокрация е бременна с неочаквани демони и е хубаво те никога да не бъдат будени или призовани от мрака. Защото един път призовани, всеки маг (ако има такива де) знае, че те не се връщат обратно по свое желание, а бродят дълго и изтощително по земята. Тогава вече заклинанията не действат, а подхвърлените реплики минавали за политика им дават нова и неочаквана сила...
Това е тъжната поука от един вот на недоверие, в края на един мандат, посред едно време на криза, в което нямаше нито един човек, нито един нормален човек, в един месец на студ и ветрове, който да разбере има ли поне една партия, която да е наясно какво ще става с България....
No comments:
Post a Comment