Wednesday, March 10, 2010

Българският супергерой


(един текст, който не е за Бойко Борисов (хаха), а за едно литературно ченге, за което си спомних наскоро)


България все пак има своя литературен супергерой. Той не притежава свръхсили, не се облича много ефектно и обичайното му състояние е самотата и размислите, но все пак е супергерой в смисъл, че е оформил и възпалил въображението на цяло едно поколение, а защо не, дори и на две поколения. Това е големият смисъл да имаш литературни кумири. Да ти дават различен живот, независимо дали идват от комикси или от страниците на някой роман, който за съжаление вече никой не би прочел. Това е част от тъжната карма на книгите – никога не се знае дали ще оцелеят за бъдещето или ще останат в неподвижното блато на историята...

Във времената в които живеем обаче този герой е обречен на забвение, презрение и вероятно трудно отново ще изплува в мейнстрима на културното забавление и емоция. Защото е създаден преди 10 ноември, а цяла плеяда литератори са се посветили на задачата да ни убедят, че светлинки тогава не е имало и литературата е била мрачно и зловещо поле в което нищо естетично не се е случвало. Интересното е, че от днешна гледна точка, особено когато прибавим към този поглед задължителните за енергия 50 грама ирония, ще установим, че героят за който става дума е естетско явление при това в неочакван мащаб. Няма да твърдя, че тази естетика не е идеологически обременена, но именно, защото днес вече имаме контракултурните сетива да разнищваме и пренебрегваме пропагандните послания от миналото, сме в състояние да оценим другите характеристики на този български герой.


Става дума за суперразузнавача Емил Боев, сътворен от въображението на писателя Богомил Райнов. Естествено на младото поколение тази призрачна фигура, този социалистически разузнавач-философ, този адепт на върховната самота, който крачи по осветените и дъждовни булеварди на Западния свят, нищо не им говори. Това може би е по-добре, защото на кой ли му пука за литературата в наши дни, но, ако все пак някой отнякъде се заинтересува от тази тема, ще научи доста интересни неща. Това за самотата не е измислица. В героя на Богомил Райнов винаги ми е харесвало, че той е самотник. Спомням си, че в събраните издания на романите за Боев, кориците представяха разузнавача като черен силует на фона на булевард с размазани светлини, задължителната шапка на главата и заглавия на романи от които струи лека ирония: „Умирай само в краен случай”, „Тайфуни с нежни имена”, „Един наивник на средна възраст”, „Реквием за една мръсница” и няколко други. Самотата е движещата сила на тази личност, тя изчерпва неговия свят, защото този свят е пълен с кратки познанства и безкрайно количество от раздели. Тук естествено можем да доловим част от полъха на българската градска поезия от началото на 40-те години, времето през което се развива като писател и Богомил Райнов. В този смисъл описаният свят на самотника не е модерно явление, модерно го прави световния фон на който е разположена тази самота.


За първи път се сблъсках с Емил Боев вероятно през 1987 и 1988 г. В училище учителките ни с упоритост и инат всяко лято ни даваха списък с препоръчителна литература, но в лицата им винаги можеше да се види едно изумително трезво осъзнаване, че никой дори няма да посегне към четенето. Аз бях изключение. Четях всичко. В момента в който ми дадяха списъка (много от нещата бях чел доста преди учителките да ми ги препоръчат) се втурвах към библиотеката и се зареждах с книги за лятото. Така се оказах с романите „Господин Никой” и „Няма нищо по-хубаво от лошото време”, които бяха издадени заедно. Ще бъда безкрайно честен с вас. Годините бяха невинни и в романите за Емил Боев ме впечатли не толкова криминалната интрига, а едва по-късно бях в състояние да ги оценявам като естетическа фантазия на своя автор. Впечатлих се от описанието на няколко еротични сцени. В онези древни като динозавърската епоха времена, това беше първият ми сблъсък с факта, че литературата може да описва сексуални взаимоотношения между мъж и жена. Четях описанията отново и отново. Днес те вече ми изглеждат невинни като книга с картинки, но тогава бях сериозно впечатлен. После ме грабна и сюжета. Все пак като пренебрегнем идеологическите заигравки, романите за Боев са си остросюжетен шпионски трилър, при това на доста високо литературно ниво. Изчетох двата романа, после изчетох всички книги за Емил Боев. През годините се връщах към някои от текстовете. Дори и след 10 ноември. В началото смятах, че това се дължи на някаква особена моя литературна носталгия, защото съм наясно, че хората често страдат от нея, но после разбрах, че фигурата на Емил Боев не ми дава покой заради потъването й в забрава. Ето защо сега ще се опитам да възкреся някои от моментите в този разузнавач, който заслужават да изплуват от тинята на историята. Искам да споделя предварително обаче няколко неща. Първо – ще се постарая да оставя настрани личността на писателя Богомил Райнов. С житейското си поведение, социални избори и редица други неща той и до днес повдига доста въпросителни и трябва да сме наясно с това. Нека да видим героя му, а да не оценяваме неговия създател. Богомил Райнов според мен е един страхотен поет, писател с голям потенциал, един от малкото писатели на соцреалистичната епоха, които стават за четене. Политическите му и житейски драми, както и съмнителните му житейски избори са интересни, но не са обект на този текст. Споровете около името му също. За това може би трябва да се пише отделно. Второ уточнение – съвсем умишлено пишейки този текст се осланям единствено на паметта си. Защото така – убеден съм – текстът става по-истински, а и в крайна сметка това не е литературно изследване, а опит за възкресяването на една литературна сензация, археология на спомените ми за определени дни и фигури, така че съм задължен да се опирам само на паметта си. Пред мен стои единствено книгата „Голямата скука” от която мога да сложа един-два цитата, за да обясня някои свои разбирания за Емил Боев.

И последно – в този текст ще разсъждавам единствено за романите писани за Емил Боев преди 10 ноември 1989 г. После видях, че Богомил Райнов написа още една книга за него – „Ченге – втора употреба”. Нямам сили да я прочета. Страх ме е да се не разочаровам. Изпитвам огромно любопитство към нея, един път в една книжарница почти я бях платил, но се отказах в последния момент. Просто аз харесвам Емил Боев такъв, какъвто беше във фантазията на автора си преди 1989 г. и се опасявам да не би вихърът на демократичните години да е променил неговата осанка, неговата самота, неговите дъждовни булеварди и нощи пълни с парижки или амстердамски вятър. Заради това няма да имам тази книга предвид докато пиша това литературно поклонение.


Емил Боев е класически литературен разузнавач. Пуши много. Обича да мисли. Често си спомня миналото. Няма приятели. Има склонност да философства по добрия начин. Справя се добре със ситуациите, защото точно когато си кажеш, че от толкова реминисценции и размисли за самотния свят, няма да му остане време да реши и изпълни задачата си, той се изпълва с шпионско проникновение и разказва играта на лошите. Но по-добрия начин.

Естествено като всеки свой западен аналог, Боев е пределно измислена фигура. В реалния живот – поне така се твърди – работата на разузнавача (хаха, нали знаете – нашите винаги са разузнавачи, а чуждите все са шпиони) е доста по-скучна и унила от литературното въображение за тяхната професия. Емил Боев обаче води интересен живот. Голяма част от него е в чужбина, където се подвизава под чужди имена. Може би в миналото това е бил един от факторите за сензационността на Боев – описанията на Западния свят, така трагично недостъпен тогава за обикновените българи. Разузнавачът на Богомил Райнов много ми напомня на Спайдърмен. Не, от ръцете му не излиза паяжина и не се бие със сюрреалистични злодеи, но и при двамата основния драматизъм е вътре в тях, в мислите им, във възприемането на света, в крайна сметка и в тяхната изолация, почти отстраненост от обикновения живот.


Малко преди на литературната сцена да се появи Емил Боев, писателят Андрей Гуляшки е създал друга социкона също от разузнавачески калибър – Авакум Захов. Щеше да е страхотно, ако имах търпението детайлно да ви опиша разликите между Боев и Захов. Героят на Гуляшки е почти епичен, почти свръхестествен, поради, което в края на една от книгите за него почти се извежда предположението, че той ще е вечен. Защото авторът, присъстващ като поддържащ герой в романите, е убеден, че след като мине една вечност, Авакум Захов ще се появи отново на белия свят. Естествено това едва ли е вяра в безсмъртието на хората, а типично за соцреализма грандиозно преувеличение на реалността, но вкарването на този легендарен език сам по себе си вече е показателен. Въпреки това Захов е леко досаден, арогантен човек, нещо, което успява да си проличи, независимо от авторските усилия героят да бъде развит и показан в съвсем друга светлина.

Емил Боев е герой разкрит по съвършено различен начин. Богомил Райнов съвсем целенасочено ни натрапва често неговата обикновеност. Емил Боев дори не е описван много често как изглежда. Знаем само за обичайните дрехи – сакото, вратовръзката, шлифера, шапката и разходките му на самотник. Естествено като във всеки шпионски роман край него често се завъртат жени. В „Господин Никой” това беше французойката Франсоаз, описана от Райнов по доста сластен начин. После се появяват и други. Но повечето от тях изчезват. В един от романите дори Боев тъжно си мисли за жените, които е оставил в миналото и които се появяват от време на време в неговите спомени. Но самотата му винаги надделява. Тя е нещо като суперкарма за този герой. Преследва го навсякъде. В романите на Райнов никъде не се прави предположението, че тази самота е естествено следствие от двойнствения живот на главния герой, но тя се подразбира. Емил Боев като разузнавач, като печено ченге винаги е в роля. Той е себе си единствено в своите спомени и в тъжните си мисли за природата на света.


Да, това е другото, което отличава Боев от Захов. Героят на Богомил Райнов е философ. Той често води разговори на тази тема. Един от неговите основни противници – американецът Сеймур е негов опонент и на философско ниво. Между другото споровете между двамата са впечатляващи. Сеймур е доста идеализиран образ на американец, защото е интелигентен и циничен мизантроп. Всъщност в неговите мисли за човешката природа се прокрадва нещо от идеите на Ницше, примесени с обърканите разбирания на Райнов за това какво е анархизма и всичко това подправено с принадлежността на Сеймур към ЦРУ. Точно в този аспект е добре да кажем няколко думи за пропагандното ниво на Емил Боев и романите в които участва. Оценено обективно днес, толкова години след свършека на дивотията, която наричаме Студена война, вече можем да дадем трезва оценка. Социалистическата пропаганда е много по-коварна и съответно с пъти по-силна. Отсреща стои враг и тя признава това. Но вижда във врага някаква мисъл. Сеймур е злодей, враг, но Райнов и съответно неговото алтерего Боев признават интелекта в него. Това е високообразован, макар и враждебен човек. Именно тук пропагандата се издига и започва да търси своите литературни нива, да бъде припозната като изкуство, което показва всички страни.

Нека сега да сравним този труден и изтънчен подход с обикновената пропаганда на САЩ и нейното суперклише – Джеймс Бонд. Във филмите на Бонд, където има руснак той е или абсолютен кретен, злодей, кръвопиец, психопат или нещо още по-лошо (да не забравяме, че в първият филм за Бонд един от основните злодеи беше българин и носеше типичната българска фамилия - Криленко). Такива образи въздействат на масовата публика, но не могат да печелят съзнания. Може би просто всеки от двата лагера е водил идеологическата война на различно ниво и така се получава разминаването.


Но стига толкова за това. Нека пак да се върнем към супергероя Емил Боев, който изоставихме философски замислен на някой булевард в западния свят. Освен философ, героят е и тотален съзерцател. Живее два живота – единият в конкретната мисия и другият в спомените си. Може би на мене ми харесваше и меланхолията, която разузнавачът излъчва. Тази меланхолия, между другото, е характерна за цялото творчество на Богомил Райнов. Заради това времето в тези романи винаги е дъждовно и духа вятър. Емил Боев би бил невъзможен в лятна среда, защото меланхолията се нуждае от безкрайна есен. Именно в такава есен за душата и тялото може да се появи фигурата на Самотния разузнавач – обичан от жените, но и зарязван от тях. Богомил Райнов надарява героя си с философска мисъл, която да му помага в политическите спорове, а и в диалозите, които води със своето минало. Това в прибавка с няколко дози черен хумор и горчива самоирония въздигат Боев до нивото на култова фигура. Подозирам, че част от ореола на българския супергерой е и неговият лайфстайл, който принципно би бил невъзможен в предишните родни условия. Може би това напрежение на образа – разкъсваният между самотата, света и родината си човек, прави обаянието така прилепващо за душата. Защото романите на Райнов постигат най-трудната си задача – правят те част от героя. Самия ти заживяваш в главата на родното ченге под западният дъжд и вятър. Това преживяване прави литературата величествено занимание. То издига Боев до непостижими културни величини. Или поне така смятам аз. Това е една археология на моите усещания за този герой. Исках да бъда като него и да мога дори в най-трагичните мигове да запазя блестяща ирония за света и само с един поглед да прониквам в душите на хората. После пораснах – и сега не искам това. Да си супергерой е адски отегчително, какво да се прави...


В Емил Боев винаги е имало някакъв трагизъм като фигура и това толкова много го отличава от Джеймс Бонд. Днес можем дори да си поиграем със свръхинтерпретациите и да се опитаме да открием в това усещане за трагизъм някакво подсъзнателно знание за сгрешеният свят на тоталитаризма. Естествено, че това е изключително пресилено и налудничаво, но пък тъгата на самотата прави един човек истински. Въпреки заблудите. В този смисъл нарекох Боев супергерой, защото през детството си аз вярвах в него. Живеех своя собствен живот, но никога не съм се съмнявал, че там, където вали дъжд има една фигура с шлифер и шапка, която се разхожда под сгъстените облаци, премисля живота си и пуши много. Не съм наясно каква е съдбата на забравените супергерои. Дали си имат специално място в литературния рай? Или може би като невидими призраци се разхождат по местата, където са ги запращали въображенията на техните автори? Знам, че Боев почти по мистичен начин успяваше да приключи всеки свой случай успешно. Което е много странно, защото в повечето случая мисленето беше повече, а екшънът по-малко. Вероятно това е друга част от магията – имаме си супергерой-философ, който само с мисленето си променя света.


Накрая да си призная нещо. Все пак прерових нета, за да науча малка част от сюжета на последната книга за Боев, която отбягвам, за да не разваля литературната си нирвана. Оказва се, че в нейният край той умира. Книгата очевидно и тъжна, драматична и леко скучна, защото е опит през очите на супергероя да бъде обобщена мизерията на българския преход в нейното най-драматично състояние. Не става така. И никога не е ставала. Смисълът на супергероите е никога да не умират, защото тяхната сила е във вечния живот и постоянната победа. В отговорността им за наказването на лошите. Ако приемем, че литературата може да създава светове и да ги разпръсква във вселената, то драматично ще споделя, че в мига в който Райнов е убил своя герой е лишил България от възможност да приключи своя преход успешно. Защото убийството на супергерой е тежка работа и дъждовните булеварди са останали пусти. Сега кой ще си спомня за красивите жени и ветровете? Писателите носят велика отговорност пред историята и пред възпаленото въображение на феновете. Така че – ще си представяме Боев жив. Скоро може би окончателно ще го забравят, може би след едно-две поколения никой вече дори няма и за миг да си спомня за него, но това ще е неочаквано освобождение. Защото супергероите не умират лесно, но пък понякога им писва от всичко. Тогава ти остава само едно – нахлупваш шапката до очите, свиваш се в шлифера, махваш с ръка, иронично изшептяваш едно: „Довиждане, до другия живот” и се скриваш в дъжда.... Това е финал за чудо и приказ!

1 comment:

Димитър Лъжов said...

Сашо, ти си графоман-))