Чернотата на съществуването

(малко странични размисли по и около книгата на Андрю Дейвидсън „Гаргойл”)

Първата книга на американският писател Андрю Дейвидсън „Гаргойл” определено заслужава своята слава. Въпреки, че лично мен тя съвсем леко ме подразни. Романът започва добре, става интересен от самото начало, към средата се разводнява и на моменти става досаден, а краят е банално предвидим. И все пак книгата си струва да бъде прочетена, най-малкото заради това, че в последните години почти не съм чел американски роман от който да струи такава пленителна вяра в пречистващата душата сила на любовта. Признавам си откровено и сантиментално – именно тази вяра, която е изразена в романа, ме накара да прочета книгата докрай. И не съжалявам.

В „Гаргойл” обаче има и нещо повече. В тази книга се забелязват някои от най-отличителните черти на съвременната американска литература, които искам да обобщя на едно място, защото смятам това за важно. Романът започва с главният герой – наркоман и порнозвезда, който катастрофира тежко и получава десетки обгаряния. После започва неговото лечение. Не знам защо са получава така, но напоследък почти не съм отворял американски роман в който да не се описва някакво гранично състояние на човешкото тяло – винаги са обгаряния, болести, някакви психологически крайности. Американската литература в своята сериозна част е стигнала до някакъв парадоксален край на света, стои пред някаква стена и упорито вика срещу нея. Може би на това се дължат постоянното вкарване на такива образи – обгорени, болни, страдащи докрай. Съответно обаче това лишава литературата от успокояващата светлина на надеждата. Подобен тип романи те хвърлят в яростния мрак и те оставят да се гърчиш на оголеното докрай страдание. Типичен пример за това е Пол Остър. Аз невероятно много харесах книгата му „Ню Йоркска трилогия”, заради постмодерната ирония, интелектуалните лабиринти и красиво поднесените загадки, но после Остър, той все пак е един от големите писатели, навлезе в толкова мрачен период, че следващите му преведени романи и особено „Нощта на оракула” ме хвърлиха в такава отчаяна безнадеждност, че за дълго време се отказах да го чета. Слава богу, че след цялата мрачна серия Остър написа ведър роман като „Бруклински безумства”, което ме накара да повярвам, че все пак в него има още енергия като писател.

Американската литература е зациклила в лошия край на вселената и в момента е в състояние да ни поднася единствено тъмно знание за света. За това си има много причини, но въпросът е – дали това е литература. Един велик руски хуморист Владимир Войнович в едно свое интервю разсъждава по тази тема. Той сравнява двама писатели – Варлам Шаламов, написал потресаващите „Колимски разкази” и Александър Солженицин. Войнович никога не е бил сред големите фенове на Солженицин, дори написа специална книга, за да изясни отношението си към него, но казва, че ако сравнява двамата като писатели би предпочел Солженицин. Защото според него Солженицин все пак оставя поле за надежда в душите на своите читатели, а Шаламов е като кореспондент от неразбираем свят, пълен единствено с отчаяние. Дълго време не бях склонен да се съглася с Войнович, но напоследък започвам да разбирам по-добре тезата му. Ролята на литературата в нашия живот не е да сложи последния патрон в барабана и да те накара да си пръснеш слепоочието. А американците в своя новооткрит песимизъм дълбаят точно в посоката на Шаламов. С една малка разлика обаче – Шаламов има моралните основания да описва разрушен и невероятно жесток свят, защото това е бил неговият живот в продължение на десетки години, докато съвсем не ми е толкова ясно какво психира и депресира американските литератори. Всъщност – имам някаква идея, но не смятам мотивите им за достатъчно интересни и важни, за да водят литературата към тези пропасти. Тази чернота на съществуването върху която са се фиксирали американците може и да изглежда като културна революция в подредения консуматорски свят, но смятам, че това е път без изход.

Нека пак да се върнем на „Гаргойл”. Дейвидсън не отива с бързи крачки към мрака, неговият проблем е, че се опитва да пише роман с много истории – от всички за всички. Някои от историите са впечатляващи и написани добре. Мен лично ме издразни, включената ни в клин, ни в ръкав, история за исландския викинг, който си пада по своя другар в битките. Тази история е толкова нагласена и толкова безполезна, защото си личи политическия коректният опит на писателя да търси всякакви аудитории в описанията на дълбочините на любовта. Другото, което ме издразни. Главният герой обявява себе си за атеист. В това няма нищо лошо. В американската литература обаче, както и в тяхното кино, атеизмът винаги се дължи или на нещастно детство, или на някаква огромна травма, сякаш човек не може да бъде атеист, ако не е изживял нещо като фройдистка травматология. Е, и Дейвидсън не остава по-назад по този път...

Вън от дразнещите елементи книгата все пак е ведра, защото дава отговор на парещите въпроси – отговорът е в обичта. На фона на сюжета в романа, това никак не е банален отговор, както може да изглежда на пръв поглед. В крайна сметка обаче, това е една книга, чието четене си струва. Въпреки мрака, а може би и заради него. Защото със сигурност любовта наистина е отговор на повечето отчаяни въпроси, които могат да хрумнат човек. А книгата на американеца ни показва, че любовта е многоизмерна и много по-мащабна, отколкото си мислим в нашето ежедневие. Любовта е в състояние като скулптора да извае душата ти и да ти даде път дори след най-голямата трагедия за тялото – неговото обгаряне. На мен лично това ми харесва. Успокоява ме и ми дава ведрост, заради което ще си позволя да ви препоръчам книгата.

Преди много време смятах, че литературата дължи на света единствено и само нещастие. Смятах, че разумният отговор на холивудската боза се крие в показването на тоталното безмислие на живота и в това, че рано или късно от тъмните ъгли на живота ще се появи смъртта, която банално ще сложи край на нашите въпроси, колебания и съмнения. После обаче разбрах едно нещо, което очевидно американците все още не са схванали – революцията трябва да е много, ама много по-голяма. Трябва да откриеш начин, въпреки Холивуд, въпреки лиготията на розовите романи и клишираните романтични книги, да откриеш възможността за хепиенд. Животът трябва да бъде щастлив, защото иначе няма да има смисъл. На мрака може да бъде отговорено единствено със светлина, а не с още мрак. Това е революцията днес. Това всъщност е единствената ни възможност за революция и ще бъде пълна простотия да я изтървем...