Време е за ново предателство

Предателството има зловеща слава. Литературата е пълна с поразяващи сетивата произведения, които яростно го заклеймяват и го класират сред най-долните прояви на човешкия характер. В историята на всяка една държава предателите са част от позорния списък и учени от всички поколения са принудени с пот на челото и моралистичен блясък в очите да обясняват на подрастващите, че тези хора не са показател за националния характер, а само нещо като политическо и социално изключение. В политическият речник пък думата „предател” придобива още по-глобално омерзително значение. Упрявляващи и опозиция навсякъде по света се дебнат като участници в риалити-шоу, за да се обвиняват в предателства и пак в предателства. Трудно е да защитиш предателството на този фон.

И все пак нека да опитаме.

Предателството стои в основата на социалния прогрес. Без него той щеше да е невъзможен и удивително трудно постижим. Историята се зарежда с нови идеи единствено от предателствата с които е изпълнена. Това е единственият начин за радикално обновление, освежаване на политическият климат и обновяване на обществената атмосфера. Разбира се, не става дума за национално, а за класово предателство.
От пръв поглед си личи, че най-големите реформатори в историята, хората, които възпламениха нови идеи и маркираха цялото развитие на човечеството до един са предатели на своите класи. Те тръгват срещу тях, срещу ценностите в които са възпитавани, срещу авторитети, оспорват правилата, държат се като модерни хулигани, но в крайна сметка успяват да дадат нов тласък на мисленето на много хора.
Процесът е съвсем естествен. Идеята за обществена реформа може да възникне в мисленето единствено на образован човек, който вече не може да търпи налаганите клишета и начини на мислене. Всичкорадикали в историята са имали избор пред себе си - живот на разглезени богаташи или техният собствен бунт, тяхното класово предателство. Повечето от тях са избрали предателството и слава богу - без това светът щеше да е много по-мрачно място...
Предателите са описани още в митологията. Есхил вкарва трайно в човешкото мислене образът на Прометей. Титанът, който краде огъня от боговете, за да го даде на хората. Казано с модерен речник- чисто класово предателство. Той предпочита хората, които стоят неизмеримо по-ниско от него пред полубожествения си живот. Това е изборът на бунтаря, човекът, който разтърсва основите на целия свят. Хората с огън могат да придобият нов живот, по-близо до боговете. Класовото предателство на един бог става метафора за много други след това.

Новите Прометеевци

Да вземем и друг пример. Една от най-великите фигури на своето време - Джордано Бруно. Той е бил младеж с блестяща кариера. Още като съвсем млад монах на него се е гледало като бъдещо светилно. Бруно става фаворит на не един и двама крале. Идеите му започват да вълнуват хората. Достатъчно е било само миг на нерешителност, само миг на колебание и днес щяхме да знаем за него като за поредният автор на скучни схоластични текстове. Вместо това обаче Бруно се опълчва на своето обкръжение. Решава да отстоява истината, както я вижда. Бяга из цяла Европа. Навсякъде го приемат, но никой не иска истината, а иска авторитета му, за да го използват като оръжие. Той обаче е последователен и не отстъпва от разбиранията си. Отстоява идеите си и плаща с живота си. От гледна точка на своето време и обкръжение, Бруно е един предател. Класов предател. Но без неговите действия днес познанията ни за света щяха да са много по-малки, а вероятно и щяха да бъдат постигнати по-трудно.
Примерите могат да бъдат продължени. Сред социалистите-утописти блести името на Робърт Оуен. Човекът, който е казал блестящата фраза: "В миналото са се натрупали материали и средства в изобилие, така че човешката раса да се храни, да се облича, да има покрив над главите си, да се обучава, да се образова, да се забавлява и да управлява в непрекъснат прогресивен просперитет, без войни, конфликти или конкуренция между нациите и индивидите." Думите са изречени през 1857 година. Парадоксалното е, че идват от един наследник на богаташи, човек с невероятно материално положение. Ако беше избрал класовата си съдба Оуен може би щеше да влезе в историята като поредният богат индустриалец, който не си знае парите.
Вместо това обаче уелсецът става родоначалник на кооперативното движение в цял свят. Той е първият, който въпзламенява тези идеи. Типичен класов предател, но велик човек.
От бизнес гледна точка експериментът на Оуен е провал, но обогатява света с ново знание, нови идеи и нови цели. Можем да наречем това "ефектът на Прометей" - предаваш класата си като разпространяваш знание, което да е достъпно за много повече хора.
В редицата на класовите предатели няма как да изтървем Карл Маркс, когото Жак Атали нарече "световният дух". Основоположникът на съвременните леви идеи не е роден в бедност и мизерия, въпреки, че съзнателният му избор да избяга от своята класа го обрича след това дълги години на подобен живот. Роден в семейството на преуспяващ адвокат, чиято професия и просперитет е можел да вземе, Маркс избира трънливото и болезнено поприще на философията, а оттам и на радикално преустройство на околния свят. Ставайки „световен дух” (Атали го нарича така, защото през целия си живот Маркс не спира да се вълнува от политическите проблеми във всяка част на човечеството), великият германец изменя на своята класа, която никога не е искала нищо друго освен запазване на статуквото и продължително натрупване на печалби. Маркс се опълчва срещу тях с основното кредо на своята философия – човекът заслужава доверие. Но идеята не е да правим анализ на марксизма, а да проследим пътя на класовия предател, който променя света...

Сива мъгла

Днес левицата се промени. Тя се влюби в богатите. Избра лукса пред състраданието и възпита цяло едно поколение политици, които никога не са помирисвали фабрика, а основната им представа за събитие е елитен благотворителен бал.

И дефицитът на класово предателство веднага се усети.

Няма кой да разчупи системата. Да постави под въпрос истините на статуквото. Да се опълчи и разруши налаганите пропагандно (сега му викат пиар) ценности. Да събори клишетата. Да даде нов живот на старите истини.

А левицата не може да живее без промяна. Левите партии имат задача да бъдат машина за атака на статуквото. Те обаче започнаха да го произвеждат. Станаха част от обикновения политически пейзаж и никой не иска да предаде богатството си, да плюе на лукса и да тръгне да развива света. По-удобно е в големите кабинети пред скъпите компютри.

Съвременното статукво си свърши добре работата. Тo поиска и се подсигури срещу съществуването на класови предатели, които биха гo предизвикали на политическа битка. То си купи достатъчно съвести и си напазарува два милиона извинения. Сега живеем в някаква нелепа версия на „Параграф 22” – в свят в който едно обяснение води до друго, то до трето, а третото до първото. Езикът се изтощи, политическите анализи не работят, полититологическите схеми не работят, социологическите проучвания се приемат със смях, обществото забоксува на едно място. В такава атмосфера политиката се превръща само в ненужен лист хартия. Политиците стават като шоумени. Вицовете подменят идеиете, а китайската стена около богатите се увеличава от ден на ден. Те става по-богати и не дават пет пари за бедните. Звучи елементарно, но пък всеки може ясно да го види. Ето защо ни трябва предател. Предателите са разрушители на статукво.

Можем да помечтаем за това кой ли ще е следващият предател. Дали побеснял от гняв брокер от Уолстрийт на който му е писнало системно да обира хората и да им предлага фалшиво бъдеще срещу тотално обирджийство. Или човек от средния мениджмънт на някоя корпорация, опоскала половината свят с цел да докара балансите си до 600 процента печалба годишно. Или университетски преподавател, сляпо вярвал, че цялото знание, което е погълнал не е индоктринирано от разни схеми и нелепи разбирания за света.

Класовите предатели са необходими, за да прогонят сивата мъгла на въобразения край на историята и политическите идеи. Всъщност тяхната липса е сравнима с митологична трагедия. Какво щеше да се случи, ако Прометей не бе занесъл огъня на хората?

Защото, и това е другата лъжа на околния свят, класите също са си тук. Опитаха се да ни накарат да ги забравим, подхвърлиха ни лъжите за това, че капитализмът перфектно балансира възможностите на човека и неговата способност да печели, а вместо класи ни дадоха трудно разбираемото понятие „социална стратификация”.

Левицата не може да изкара безкрайно дълго в сюрреалистичното състояние в което се намира днес. Ценностите й се осъществиха някъде, но бяха присвоени, а нови така и не се появиха. Левицата заприлича на черупка на древно мекотело захвърлена на морския бряг. Напомня за своето минало съществуване, но без ясна пътека към бъдещето.

Няма как. Тук ни е необходимо предателство. Трябва да се появи предателят и да ни обясни по нов начин света, да ни накара да мислим по нов начин. В предателството е нашето спасение.

Иронично нали?

Последният полет на гларуса

В една красива песен от протяжната меланхолия на социалистическото минало се пееше за желанието да останеш край морския бряг.
"Оставаме, оставаме и нищо че е есен, оставаме, оставамееее и нищо, че брегът е пуст", с късащ сърцето глас извиваше Маргарита Хранова. И на човек не му остава друго, освен да се поддаде на тази вълнуваща емоция, да захвърли грижите в другия живот и да си остане завинаги в света на морето. При чадърите, ветровете и облаците, бели като в сън. Там, където винаги ще си спомняш за вечното лято, емоциите, жълтия пясък и синята вода...
Стоп! Точно тук е време да сложим край на романтичното бленуване. Нека да поемем отрезвяващия дъх на истината и да погледнем реалността. Какво оставане наесен край морето? Край българското море сигурно са построени повече хотели, отколкото в Ню Йорк. Величественият прах от постоянните строежи красиво се е примесил с морския вятър, което действа просълзяващо на очите, но от всичко друго, само не и от романтика. Пренаселените плажове създават омагьосващото усещане за клаустрофобия, а безбожно надутите цени подсказват, че някои очевидно искат да поемат към рая на капитализма по скоростна магистрала.
Изобщо - от всички спокойни соцекстри на Черноморието най-дълго оцеля великата професия на професионалните гларуси. Спасителите с латинотен, които от години са сериозен магнит за чуждестранни и родни туристки, които искат да разнообразят лятото си с бърза авантюра. Сега обаче и на това бе сложен край. Тези дни в Бургас съвсем официално забраниха на спасителите да флиртуват с курортистките. Всичко това бе направено с цел те да се съсредоточат изцяло в основните си задължения, а не да се разсейват в измислянето на нови комплименти, които да допълнят легендите за черноморските "гларуси".
Това ли ще спаси сезона обаче? "Гларусът" се оказа неочаквано неизтребим соцтипаж. Дори ветровете на пазарната икономика не успяха да го издухат от плажовете на морето. Сега административната мощ бе впрегната, за да изкорени традиционния български флирт между палава девойка и почернял спасител. Къде е тук справедливостта? Къде е романтиката? Къде е "оставаме, оставамеее и нищо, че брегът е пуст"?
Да си заплашен с уволнение заради това, че извършваш мисията си на гларус, е недопустимо. В крайна сметка това е високопатриотична отговорност. Затънали сме до гуша в модерно объркания свят, но пък все още можем да извадим коз пред западния свят - мускулестите спасители, които са като мотор за икономиката, защото осигуряват постоянен приток на жени от тази далечна Европа.
Сега вече с официална заповед приземиха "гларусите" на плажовете, сезонът ще потече скучно и на никого няма да му е до песни. Ще има вятър, пълен с прах, презастроени плажове, много народ и никаква романтика. На никого няма да му е до песни и всички ще тънат в тишина по плажовете на глобалното затопляне.
Един ден със заповед ще се наложи да върнем гларусите.

Чуйте ми думата!

Атанасов - президент!

Във фейсбук се появи група, която подкрепя Иво Атанасов за кандидат-президент. Последният брой на в. "168 часа" отдели на този факт голям материал.
Почна се! Крайно време беше. И ние, като истински патриоти и представители на автентичното ляво, не можем да мълчим. С две ръце подкрепяме тази кандидатура. Виж, ако Първанов можеше да се кандидатира за трети мандат, щеше да ни е по-трудно. Сигурно щяхме да подкрепим Иво само с едната ръка.
Аргументи - колкото искате. Човекът е маратонец. Цели двайсет години беше в голямата политика, въпреки че е умен, мислещ, ярък, остроумен и некорумпиран. Статиите му са истински, оценките му са точни, не цепи басма на никого, присъствието му се забелязва, а и хората много го харесват. Как да не го подкрепиш?
Ако обаче на Иво наистина му мине през главата да се бори за тази номинация, той трябва коренно да промени поведението си.
Първо - светкавично да се сдобри със Станишев. За да изглеждат нещата логични, те трябва да бъдат обяснени. Иво спира да иска оставката на председателя на БСП, като заявява, че всъщност истинска алтернатива така и не се е появила и че е безотговорно да сваляш някой, ако вместо него предлагаш само питанки и вакуум. Подчертава солидно, че подаването на оставка е бягство от отговорност и нещата се нареждат.
Защо беше изваден от политиката? Трябва да се подразбере, че това не е отстрелване, а стратегически ход - на истинския политик му трябва да погледне за известно време нещата отстрани, отгоре и отвсякъде, ако атакува нещо много голямо.
Второ - Иво трябва да престане да говори толкова ясно и разбрано. Яснотата е враг на номинациите. С яснота се печелят врагове. С яснота, опазил ни Бог, се говорят истини, пък истината и политиката си подхождат като папийонка и мрежест потник.
Трето - да не вземе да се изтърве да каже нещо срещу ДПС. Или пък срещу всичките коалиционни партньори, бъдещи, настоящи и минали. Сакън!
Четвърто - както е приятел с всички, които играят Еврофутбол, трябва да измисли нещо, което да гали ухото на ловджиите, рибарите, младите майки, ромите, власите, гагаузите, безработните, средните предприемачи, олигарсите, набожните, атеистите, интелектуалците на свободна практика, американците, руснаците, гейовете и владиците.
Пето - на всяка цена веднага да спре да пише разбираемо. Хубаво е да научи фрази като "продължаване на реформите", "липсва ни национална стратегия", "да отстояваме евроатлантическите ценности", "курс към единство" и много други, които ще докажат, че кандидатът е овладял до съвършенство политическите пируети и скоковете в дълбокото.
Шесто - да приема съвети за икономическото развитие на страната само от Института по пазарна икономика или от организации, които са доказали упоритост в битката срещу социалната защита на гражданите.
Седмо - Иво трябва да развие в себе си вкус към луксозните костюми, скъпите вина, ултрамодерните коли, за да може да бъде чест гост на клюкарските страници. Стига сме робували на сиромахомилските клишета.
Това са седем основни препоръки, за да може кандидатурата на Иво Атанасов да добие медийно-политическа дълбочина и искрящ светски блясък. Вероятно ще се появят някакви зли езици, които ще го съветват да не ни слуша, но предупреждаваме - това ще бъде голяма стратегическа грешка.
Сега е времето за действия!

(текстът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

Управление на тарикатите

Най-интересната черта на последните 20 български години е промяната на отношението към политиката. Ако в началото политиката се възприемаше идеалистично и като генератор на възможности за различна България, то напоследък на нея се гледа като място, сравнимо с ада, само че пълно с много повече демони.
Данни на образователното министерство, изнесени вчера, показват, че младите хора у нас споделят същото негативно разбиране. 60 на сто от тях изобщо не се интересуват от политика, а броят на аполитичните непрекъснато расте.
Защо е така? Кое поражда този скептицизъм? Отговорите са невероятно логични, но и доста стряскащи.
От 20 години българската политика тъпче на едно място. Тя не изпълни основната си задача - да предложи нови възможности за българите и да ги изведе трайно от мизерията. Ясните проекти бяха заменени от популизма. Идеите от безпринципността. Вместо солидарност ни продадоха алчност в огромни размери. А визията за бъдещето бе подменена от цининизъм и безкрайна суета.
Днес към политиката се насочват основно младите хора, които искат да правят кариера на всяка цена. Защото политиката трайно си остава най-рентабилната професия. Изплаща вложените в нея усилия, и то многократно. Независимо на каква цена.
Капанът на скептицизма обаче не е малък. Защото трайно ни лишава от възможността политиката да бъде променена. Още навремето Платон бе предупредил: "Хора, които са прекалено умни, за да се занимават с политика, са наказани да бъдат управлявани от глупаци". Аполитичността подпечатва дългосрочна виза на управлението на глупаците. Това поне е сигурно.

Дали обаче стига до главите на младите?

Квартирни одисеи

Добра новина за всички стенещи под игото на знайни и незнайни хазяи из цялата страна. Преди два дни стана ясно, че в икономическото министерство се обмисля изцяло нов подход в отношенията между наематели и собственици на жилища. Според новите правила всеки ще има право да поживее 14 дни в ново жилище, преди да плати какъвто и да е наем. Нещо повече, ако наемателят докаже, че хазяинът все пак го е крънкал за пари, собственикът на квартирата е заплашен с глоба до 3000 лв.
Прекрасна идея. Прелестно неприложима, но пък иначе е толкова хубава. Само не мога да разбера кой и как е измислил този срок - 14 дни? Те, общо взето, не стигат за нищо. Заради това предложението на икономическото министерство трябва да бъде доразвито. Защото 14 дни изобщо не стигат да се ориентираш в новото жилище, нито в начините, по които враждебната среда може да ти осигури стрес. И заради това предлагам срокът да е поне три месеца. Три месеца, през които никой да няма право да ти иска пари, защото това е време, през което ще се бориш с новата действителност.

Първата седмица е проучване на всички капани в самото жилище - работят ли чешмите, да не би хладилникът от 1953-а да мутира в атомна бомба, банята да е солиден развъдник на хлебарки с научнофантастични размери, а готварската печка да прилича на творение на електротехник със сюрреалистични забежки.

Втората седмица е за запознаване с характера на хазяина. Защото е много важно отношенията с него да са хармонични. Повечето хазяи обаче с времето развиват нрав, подобен на нрава на злодеите от романите на Чарлс Дикенс, и са по-подозрителни от ченге, чуло шумове в гардероба в семейната си спалня.

Третата седмица е време да се запознаете с характера на съседите. С тях през по-голямата част от престоя си ще бъдете в студена война, но постепенното опознаване е от ключово значение за изходите на битката.

В края на първия месец вече ще сте наясно с това кой от съседите пие повече от средноголям квартал в Ню Йорк, дъщерята на кое семейство има неподражаем талант да свири фалшиво на пиано, в кои съседи расте тийнейджър с бунтовен пубертет и кое семейство е на път да повтори войната на Израел срещу "Хамас".

Вторият месец ви трябва, за да се ориентирате и в отношенията с домоуправител, околни магазини, бездомни квартални кучета и всякакви други неподозирани беди, които биха могли да се стоварят на главата ви.

А третият може да е посветен на преоценка на всички фактори, взети накуп, както и на свикването с факта, че може би е крайно време да се махате от квартирата, която все едно е в някое от предградията на ада... Успех с информирането на хязаина, че трите месеца са се оказали разочароващи и че нямате намерение да живеете повече там.

Сега сериозно - време е някой да помисли за правата на наемателите, които отдавна са захвърлени в безжизнената пустиня на пазарната икономика. Но е хубаво да се мисли за тях реалистично, а не с фантазии и популизъм.

Другото е опит да поизгоним лятната скука.

Дядо Гуньо* пише на шефа на Световната банка

Дълбокоуважемий господин Зелик,

пише Ви дядо Гуньо, от село Голямо Ново, Търговищко. Нашто село е китно, едно таково малко, че хората се объркват, докато го намерят. Ама мене ме знаят. Щото съм дядо на ония двама хулигана братя Ружеви, дето мине не мине време понапишат нещо във вестника и после се крият дълго.
Ама аз друго Ви пиша. Заради това сега ходих да издоя кравата и да нахраня прасето (добре, че отмениха епидемията от свински грип, досега ме беше страх да го заколя, ама тази Коледа няма да му се размине) и седнах да Ви споделя какво мисля.

Извинете, г-н Зелик, че Ви пиша няколко дни след посещението Ви у нас. Забави ме хартията. Имаше едни тетрадки, ама изчезнаха. Аз знам кой ги е взел, онези хаймани - внуците преди десетина дни се завъртяха на село и тъй като възпитанието им е колкото на пияния поп постенето, взели са ги, без да питат. Търсих, търсих, само амбалажна хартия намерих. Взех да пиша писмото на амбалажа, ама си рекох, че не е прилично точно към Вас, олицетворението на световния финансов ред, такова отношение да показвам. Имахме книжарница - преди години, когато имахме и училище - там продаваха и хартия, и химикалки. Сега трябваше да почакам зетя да дойде от града, та да ми донесе листове.

Та господин Зелик, в газетата в селската кръчма "Дивата мечка" прочетох великомъдрите Ви думи, че е важно да продължи битката с корупцията и организираната престъпност. Веднага реших, че е време за действия. Защото от думите на премиера ни, господин Зелик, аз разбрах, че Вие сте важна персона, пък и ще е грехота да ни обвинят, че заради несвършената работа в село Голямо ново, страната ни е останала без пари.
Призовах хората в кръчмата за активни действия срещу организираната престъпност. Навдигна се вълна от народен ентусиазъм, защото ние, големоновевци, сме огнени хора и като е за справяне с проблеми нямаме равни в околията. Заради това след още по едно павурче първак решихме да не чакаме, а да отидем на крака при организираната престъпност в селото - циганина Асан, оп, ще ме прощавате, рома Асан. Същият четири пъти окраде нивите с картофи и то в съучастие с престъпна група - жена му и петте му чавета. После обаче злодеят влязъл в тежка корупционна схема, като е дал чувал с картофи на пъдаря и представителят на властта се направил, че никога не е виждал рома Асанчо на къра.
Наобиколихме къщата и изведохме лицето на организирата престъпност навън. Решихме, че, следвайки думите ви, господин Зелик, с организираната престъпност трябва да подходим по-строго, и да я накараме да преспи поне една нощ в кауша. Ромът Асан обаче тогава се хвана за сърцето и каза, че получава инфаркт, загърчи се на земята, защото лумбагото му се обадило, а и сподели, че джипито му го диагностицирал с червен вятър. Тежка ситуация, господин Зелик, но решихме да бъдем безкомпромисни докрай, защото в Голямо ново сме непреклонни като Европейската комисия, когато си гласува заплатите. Вместо в мазето, заключихме Асан в кабинета на кмета, за да проявим хуманно отношение към организираната престъпност.
Докато организираната престъпност се гърчеше в кауша, ние на смени патрулирахме пред общината и изпълнявахме заветните желания на Световната банка. Така че, господин Зелик, имате повод да се гордеете с нас, независимо че двамата ми внуци, тез хайрсъзи, ви взеха за мезе. Дядо Гуньо обаче стои зад вас и няма да позволи България да се гаври със заветите на Световната банка. Пък и ние тук, в Голямо ново, отдавна искаме да оправим селската улица, щото ямите постоянно развалят каруците и са с големината на див глиган в размножителния период, пък чухме, че вие от Световната банка пари за пътища сте щели да давате и не можем да оставим въпроса току-така.

Чета още в газетите, г-н Зелик, че капитализмът бил в криза. Хич да не се притеснявате. Аз за капитализма съдя по Петьо Гурманина. Това е най-богатият човек в селото. Баш чорбаджия. Ако той е добре, значи и капитализмът е добре. Ако той я закъса, закъсал я е и капитализмът. Днес Гурманина си е направо шест! В селото безработицата е яка и той си подбира тия, дето ще му оправят декарите. А същите тия не могат да придирят много-много на парите, защото виж - изхвърчали от полето в кръчмата. У наше село само веднъж за последните години капитализмът беше в криза. Бяха се сговорили нещо циганите и изнудваха Гурманина, когато трябваше да се берат орехите. Той им предлага по 50 ст. на килограм, те искат 70. Те искат, той не дава. "Ще ви огладнеят задниците, мангали мръсни и за 40 стотинки ще берете!", им викаше чорбаджията, ама те - не, та не. Опита се Гурманина да подкупи няколко тартора, но за учудване на цялата публика от Хоремага, не се получи. Опита се да докара цигани от съседните села, и те искат 70 стотинки. За главата се хвана човекът. Ходи из селото, посинял-позеленял. На всичкото отгоре мангалите взеха да му крадат орехите. Въртя се Гурманина седмица-две и накрая кандиса на 70 стотинки. Кризата на лицето му беше изписана. Та това беше кризата на капитализма в нашето село. Кратка беше, мина и замина. На следващата година Гурманина беше взел мерки. Докара едни тумби от девет села през десето и като видяха нашите цигани, че пазарлък не става, кандисаха и на 50 стотинки. Всичко си дойде на място.

Трябва да ви кажа още нещо, господин Зелик, че по време на битката с организираната престъпност обаче, аз дядо Гуньо, нещо си сецнах кръста, докато бях на пост и цяла неделя не можах да се мръдна от леглото. Диви болки и проклятия се разнасяха от устата ми, но всуе. Щото джипито, дето го имаме всички в Голямо ново, идва един по новолуние в селото, дава по два аспирина на всеки, убедително настоява за две заклани кокошки и после ни бие шута. Звъним му по телефона, ама той не отговаря. И така си стоим без лекар в селото. Страдаме, проклинаме, събираме билки, ама по-зле става. Господин Зелик, забелязах, че за всичко друго сте говорил, че ще давате пари, ама никак не видях да сте говорил за здравеопозването. Сигур журналята, нали двамата ми внуци и те са таквиз, знам ги какви са непрокопсаници, не са ви цитирали докрай. Щото ние тука в Голямо ново се надявахме Световната банка и едно спешно кабинетче да ни оборудва. Така де - стари хора сме, имаме нужда от лекар, пък като ви четох думите, господин Зелик, видях, че са пропуснали думите Ви за здравето.

Мислех и за училището да говоря малко. Хубаво училище бяха направили в селото, а сега в него се гонят кокошки, а тревата в двора е толкова висока, че дори и магаретата не щат да я ядат. Мислех си, че българските журналя съвсем са я ударили през просото, щото нито дума от вашите изявления за образованието не са написали. Пък ние тук четем, че в цял свят за образование се говори, не прилага на Вас, господин Зелик, да не сте казал една дума за него. Като си дойдат внуците, този път няма да им давам никаква ракия, докато не признаят защо така грозно не са ви цитирали докрай. А тук в Голямо ново имахме и хубаво читалище. Сега стои без прозорци, книгите поизчезнаха, и заради тях ви пиша. Навремето хората четяха, а с четене животът не изглежда толкова лош, олеква на душата, става й светло и дава поглед към света. А сега само мрак, вятър, абе не е работа. Сигурно и за книгите сте говорил и за това колко е важно хората да четат и да се развиват, ама тези в газетите кво ти разбират от важни работи.
Такива работи ми тежеха на душата, господин Зелик, и заради това Ви ги пиша. Следващия път ще Ви чакам лично в Голямо ново. Още отсега отделям една бутилка с ракия специално за Вас и ще следя зорко внуците да не се докопат до нея. Ще седнем, ще пийнем, пък ще Ви кажа и други неща. Светът е голям, широк, пък и хората най-добре на маса се разбират. Да си поговорим, както трябва. Колко му трябва на човек...

Останете си със здраве! Важно е.

Дядо Гуньо

село Голямо Ново

P.S.

През цялото време все другарю Зелик исках да Ви наричам. Тия обръщения още не мога да ги оправя. Ама да Ви кажа, "другарю" си е по-точно. Преди години много се интересувах откъде идват думите. Научих, че "другар" идва от "друг" и от "ар". Ние в българския "ар" слагаме отзад, когато искаме да кажем, че някой човек върши някаква работа. Овчар, козар, стругар и прочие. Това преди "ар" показва с какво се занимава човека. Та "друг - ар" означава човек, който се занимава с другите хора. Вие, големите началници, това правите. Чел съм, че ако някой закъса, Световната банка веднага се притичвате на помощ. Започвате да се занимавате с него, започвате да го оправяте. Това са все другарски работи. Вие сте тук, слушате ни, говорите ни, можем да Ви пипнем. Затова "господин" спрямо Вас е неподходящо, но спазвах традицията.

---------------------------------------------

* Дядо Гуньо е дядото на братя Ружеви

(Текстът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов.)

Подуенските страсти български

(как участвах в реалната политика)

В реалната политика попаднах съвсем случайно и то заради свръхдоброто си сърце, което е уникално във вселената (а, да, напоследък скромността също не ми е присъща много-много). На стълбите, докато се прибирах една вечер вкъщи видях своята съседка – дама на преклонна възраст, която тежко пуфтеше по стълбите. От дума на дума стана ясно, че жената от ден на ден е все по-трудно да катери стълбите, но това е съдба неотменима като задължение към мафията, защото асансьорите до шестия етаж са запечатани.

Проклех вселената и човешката глупост, но когато два дни по-късно видях, че ще има събрание на входа реших, че сега му е времето да поставя наболелия казус. Представях си кротка ситуация, аплодисменти след изказването ми, предложение портретът ми доживотно да виси във входа на блока и две баби, които да ми предложат внучките си за мини-харем.

1. Ето Квартала!

Само за ориентация в политическата скала. Аз обитавам великолепният квартал „Подуене”, носител на традиционни пролетарски ценности, обитатели, които гледат с презрение на всеки, който падне под пет бири на ден и еклектична архитектура, която може да смае неподготвеното око. Блокът, който има честта да живея в него се намира точно зад стадион „Герена” и представлява смазваща с грандоманията си 16-етажна постройка, някакъв тъжен атеистичен опит за повтарянето на Вавилонската кула, но по особено грозен начин. Нямам представа колко души живеят в блока, но със сигурност са много. Гледана отдалече тази постройка удивително прилича на сюрреалистично платно на Хуан Миро, което обаче е рисувано на пет таблетки екстази, два джойнта, четири ред-була и бутилка водка.

„Подуене”, освен легендарно местообитание на литературния герой дядо Матейко (най-култовата фигура в творчеството на Елин Пелин) и на футболния отбор „Левски”, е квартал донякъде пощаден от напъните на българския неолиберализъм и капиталистически предприемачески дух и заради това из квартала могат да се видят все още китни полянки, млади майки, които разхождат децата си, пияници, които блаженно опикават храстите и кафенета, от които звучи еклектична смесица от фолк, Еминем, Мадона и ретро от 80-те години.

2. Сексуалното начало на прехода

Та да се върнем в моя блок. Бурното начало на демокрацията по земите подуенски очевидно е отприщило мощна вълна от социално противопоставяне, което се е трансформирало в почти сексуално напрежение на микро-ниво като моя вход. Представителите на първите шест етажа гордо заявили, че тези от горните етажи ще го духат, но те (тези отдолу) няма да плащат повече такса за асансьор понеже можели да си се качват по стълбите.

Тези от горните етажи възмутени призовали за солидарност и настояли за продължаване на предишната практика всички да си плащат таксата за асансьор. Получили отказ и средни пръсти.

Тогава с пот на челата и ярост в очите представителите на горните етажи минали по всички долни и запоили вратите, за да се подсигурят срещу нелегално ползване на асансьора. Така се заплел един от традиционните български социални скандали, които е толкова трудно да отличиш от западните секс-скандали.

Всеки наш опит за скандал тръгва от идеята да го набуташ на противника, без да си даваш сметка за собствените си интелектуални или политико-сексуални възможности. Май стана объркано като обяснение, но пък българският дух не подлежи на логически правила, а може да бъде разбран само в състояние на опиянение или деменция. По друг начин – не. Ето срещу какво трябваше да се изправя аз, без да си давам сметка, разбира се.

3. Развихрянето на реалната политика

В деня на събранието изтичах по-рано от вкъщи опиянен от мисълта, че за първи път в моя живот ще взема участие в социален активизъм от непозната за мен форма. За да не ме мислите за пълен наивник – абсолютно съм наясно, че където има четирима българи съществуват поне десет мнения, които са в ожесточена конфронтация помежду си. Обаче ми се искаше да вярвам, че моето лъчезарно присъствие и кротък интелектуализъм ще зарази всички с революционния кипеж за промяна. Разбира се – излъгах се. Жестоко се излъгах.

Събранието се проведе на стълбището при вратата на входа. При вида на рехавата група от скучаещи застаряващи хора сърцето ми се изпълни с първите скептични нотки за разумността на моите мечти. Да не говорим, че поради нелепата гавра на боговете на капитализма и заради бездушието на гражданските законодатели, аз като наемател имах право не на реален, а на чисто съвещателен глас. Събралите, около 35-40 души, мърмореха на висок глас и не обръщаха внимание на капещия отвън дъжд. Никой не говореше за политика, въпреки, че тя бе кондензирана във въздуха – най-смислената тема за която чух разговор бе подозренията на двама съседи, че има някаква чудовищна конспирация с натрупванията на джакпота в спортния тотализатор.

И тогава дойде домоуправителката. Нека да я наречем госпожа Петрова, защото не съм много сигурен за истинското й име. Тя ме нарича „шефе”, а в кратките ни разговори (в които винаги ми иска пари) аз предпочитам да се обръщам към нея с цяла серия от изречения, които предполагат отсъствието на каквото й да е местоимение или название. Госпожа Петрова е дребна бабка, която живее със своя бастун и осем котки. Отличава се с експлозивен нрав, организаторски умения и мениджърски способности, които й позволяват да държи в ужас половината съседи и най-вече всички майстори, които трябва да дойдат в блока ни. Госпожа Петрова май е вдовица от десет години и злите езици твърдят, че мъжът й си отишъл с въздишка на облекчение от този свят, което вероятно е злобна лъжа. Не мога да твърдя със сигурност нищо, но домоуправителката е нещо като нашия микро-Бойко Борисов. Дори легендарната зла съседка от петия етаж (има легенда в блока как един път един инкасатор бил изведен с линейка от входа само след петминутен разговор с нея) я подминава тихо.

Госпожа Петрова се изкашля предупредително и откри събранието. Оказа се, че трябвало да има нещо като протоколчик. В мига в който чух тази дума разбрах, че няма да ми се размине. Половината хора извърнаха очи към мен, а злобарката от петия етаж (според друга легенда под вратата на апартамента й след полунощ се разнасят странни пари и се чува шум все едно от къкрене котел, хаха) промърмори:

- Я журналистчето да се заеме. Те са свикнали да пишат....

По темата се появи внезапен консенсус, а аз се отзовах с лист и химикал в ръцете и, разбира се, в пълна липса на каквато й да е удобна поставка за писане. Електоратът обаче вече не се интересуваше от писарските ми мъки и чакаха официалното привествие на госпожа Петрова.

4. Дебати до дупка

Домоуправителката почука два пъти с бастуна по пода и привлече вниманието върху един неотложен проблем – необходимостта от това най-накрая входната врата да бъде заключвана. Цветисто ни бяха описани бедите на незаключването – пияниците, които влизали да пикаят във входа, хулиганчетата, които драскали графити по стените, кражбата на важна кореспонденция от пощенските кутии, и – дори – извършването на непристойни действия от млади хора по стълбищата. Мъжката част от събранието изпита внезапен интерес към последният грях, но стоманения поглед на госпожа Петрова сложи отрано край на размиването на дебатите.

Довела разговора до точката на всеобщото възмущение от злонамереността на околната вселена, домоуправителката веднага предложи вратата да се заключва с електронна ключалка и да се отваря с чип. Част от събраните се веднага изумяха пред това неочаквано технологично решение и одобрително закимаха с глава. Не ги смути дори това, че трябва да извадят по 30 лева за този лукс

Тогава се чу друго покашляне. Одобрението спря.

Хората зачакаха шоу.

Кашлянето идваше от един мъж на средна възраст с доста ексцентрични мустаци и очила, които вероятно са били моден хит през 1932 година. Очите му обаче живо проблясваха, а иронията заструя от цялото му същество. Това е господин Янакиев. Той е човек, който сякаш никога не е имал първо име. Всички го знаят като Янакиев. Доколкото схванах аурата на събранието, именно въпросният беше основната опозиция на домоуправителката и още не се бе възстановил от шокиращата си загуба на изборите за шеф на входа преди няколко години.

Опозицията взе думата и веднага намекна за прокарването на корупционна схема пред очите на кротките подуенци. Бе изразено съмнение, че шефът на фирмата за електронни ключалки е брат на мъжа на първата братовчедка на госпожа Петрова и, че пред очите ни се разигравал безобразен спектакъл. В словото си господин Янакиев риторично попита защо ще се вземат пари от хората и поиска нещо като ревизия на касата, защото имал съмнения, че фискалният резерв на входа е опоскан по-зле и от постна пица или от магазин за пасти, нападнат от малки скаутчета с проблемно тегло.

Обвиненията не спряха дотук. След кратко поемане на дъх господин Янакиев с патоса на депутат от ГЕРБ, който е взел думата за първи път в живота си пред Бойко Борисов, продължи излиянието. Остро нападна решението на домоуправителката да вика една и съща фирма за пръскане срещу хлебарки след като било очевидно, че тя не върши работа. Хлебарките още щъкат из входа, а някои необичайно големи екземпляри от тях всяват истинско изумление за творческата сила на еволюцията и то се изрязява в неистови женски писъци, които смущават нощния покой на входа. По този пункт също бе изразено съмнение за далавера и дори се намекна, че скоро работата ще трябва да стигне до ушите и очите на главния прокурор на Републиката.

Господин Янакиев се впусна и в детайлно описание на занемарените усилия за поддържането на санитарно равновесие във входа и ехидно подчерта, че никой не заслужава да живее в бунище. По този пункт тезисите му не бяха много ясни, но тонът му политически подсказваше, че госпожа Петрова е намерила начин като кмет с дебело шкембе да се облажва и от чистотата...

Това предизвика шум в редиците. Започнаха да назряват бунтовни настроения. Няколко дами се включиха колективно в пригласящото недоволство.

Госпожа Петрова обаче очевидно вече знаеше моделите на премиерско поведение. Тропна с бастуна и на висок глас обяви, че е готова да оттегли в същия миг, защото и без това от мениджирането на входа не й оставало време да обърне внимание на котките си.

В този миг обаче опозицията усети, че не е готова за предсрочни избори и даде на заден.

Господин Янакиев обяви, че речта му е продукт само на конструктивно отношение към реалните проблеми и бил готов да помага с цялото си сърце на просперитета на нашето съвместно съществуване. Допълни, че напълно подкрепя предприетият курс към реформи и увери, че деструктивността не била част от характера, което можело да бъде потвърдено от всички.

5. Попдемокрация

Тогава реших, че точно в този миг на подуенски консенсус е моето време да взема отношение. Поисках думата и с няколко изречения описах ситуацията с асансьорите. Призовах всички да преразгледат отношението си по въпроса и помолих за разбиране.

Веднага усетих как господин Янакиев, госпожа Петрова и техните фенове фомираха ситуационна коалиция срещу новопоявилият се политически глас в общественото пространство. Иронията в погледите им можеше да бъде срязана само с брадва или да бъде използвана като бухалка в ръцете на мутра.

Новата коалиция реши, че няма да се занимава с моя въпрос и повдигна други битови проблеми като не е ли крайно време и пощенските кутии да се увековечат с табелки с имената на живущите.

Аз обаче проявих глупостта да настоявам за заемането на ясна позиция или поне за начертаването на пътна карта за решаването на проблема.

Прокурорската реч по моето сразяване се падна по право на госпожа Петрова. Тя започна с кризата в страната и с проблемите на сигурността. Това били важните тема на съвременния живот. Всичко останало се явявало само идеалистично мърморене на хора, които не били наясно с политическите баланси и трудността по тяхното запазване. Намекна се, че било много лесно на навлеците, които не били преживяли драматичните години на прехода днес да се заиграват популистки с въпроси, отдавна решени в очите на обществото. Подчерта се също така, че някои хора злоупотребяват с демокрацията и с милостиво даденото им право да присъстват на елитни сбирки на които принципно не би трябвало да бъдат.

И така аз бях сразен. Не намерих сили да повдигна трети път въпроса и се вторачих в листа за протокола, който междувременно бях нашарил с цяла серия от живописно изглеждащи цветя.

Събранието свърши 15 минути по-късно. Дори не се стигна до гласуване. Хората наплюха тези, които не дойдоха. Решиха, че рано или късно ще трябва да заключим вратата и се изнесоха да пият бира, а госпожа Петрова се втурна пъргаво с бастуна, за да храни котките си...

Така завърши моят опит да стана неделима част от гражданското общество. Честно казано не го преживях много трудно, ама киселият вкус остава. Навън валеше кротък подуенски дъжд и замазваше великият графит, който се бе появил наскоро: „Бог е мъртъв. Ницше / Ницше е мъртъв. Бог”.

После установих, че съжалявам само за едно нещо. В хода на разговорите между хората често се споменаваше за фриволното поведение на една млада съседка от осмия етаж. Никой така и не й спомена името. Телефона също. Да не говорим за това, че съвсем очевидно жените с фриволно поведение не си губят времето, за да ходят на събрания на входа. Уви. Уви! Наистина уви.

Така че ще отида на следващото събрание със съвсем конкретна цел. Ще щъкам между клюкарките докато не измъкна точният номер на апартамента. Така де – от реалната политика все пак трябва да има някаква полза. Особено в Подуене....

Фабрика за милионери

Молим нашите читатели да ни извинят, че пак ще ги занимаваме с цифри, пари и икономически мистерии. Иска ни се да пишем за това какви питиета пият на морето нашите депутати, какви нови покъртителни сериали се задават, но детското ни любопитство е жегнато от фактите, с които през последните дни ни засипва банковата статистика.
За една година родните милионери са се увеличили с 96 броя. Така са станали 423. Всички дружно държат на влогове близо милиард лева. Как така, бе? Нали е криза? Значи в България работят две фабрики. Едната произвежда мизерия, другата спретва нови милионери. В тази шизофренична ситуация на национално раздвоение от устата на властта чуваме само едното: "Курс към всеобщи икономии!", "Затягайте коланите!" почти до точката на посиняване на лицето. За другата фабрика поголовно се мълчи. Даже не се шепне.

"По време на криза данъци не се пипат", ни казват умните, начетените и добре облечените. А доходите на масовия българин трябва, така ли? Сигурно така трябва. И кабинетът ежедневно замразява доходи на хората и ги принуждава да се примиряват със зловещите условия на новия си живот. Криза е! Каква? За кого? Пари за заплати няма, но финансовият сектор бележи нечувани висоти.
Но пък каква изобретателност се крие в начина на представяне на фактите! Българската журналистика понякога проявява гениалност в опита си да хвърли прах в очите на хората. Агенциите ни информират: "Държим 25 млрд. в банките". О, боже мой, значи заедно държим тези огромни средства! Значи всички съвместно сме един невероятен колективен милиардер. Смях в залата. За тях, малкото изобретателни, спукващи се от работа, пари има. Криза няма и вероятно никога няма да има. Ние, останалите, глупавите и мързеливите... Една миниатюрна част от тези 25 милиарда може да са наши. Ама не са.
Повечето от "ние" дължат пари на същите тези банки, а не държат нищо в тях. Толкова е просто. Защото кризата е само за бедните. Дори десният в. "Класа" от вчера експертно информира: "Все по-малко хора и фирми управляват все повече средства". Това е неотменимото правило на капитализма. В пазарната игра на рулетка винаги го отнасят най-слабите. В България това разслоение става все по-очевидно. Те имат пари, ние имаме недоволства. И какво от това?
Трябва дебело да подчертаем едно авторитетно обяснение. "Ръстът на безработицата доведе до ръст при депозитите". Виждате ли колко е логично?

Имате си един милион в дюшека, чувството ви подсказва, че можете да останете без работа и търчите в банката да си внесете парите. Няма друго обяснение. Ставаш безработен и започваш да спестяваш.
Преди три дни почина един от най-добрите модерни гласове на левицата - британският историк Тони Джуд. До последния си миг Джуд вярваше, че след Маргарет Тачър светът е завил в грешната посока и стремително се носи към бездната. Моралът бе подменен от печалбата - само толкова беше необходимо, за да бъдат пронизани в сърцата модерните общества. И да станат те единствено фабрики за милионери.

Достойно място за всички останали, уви, не е предвидено в бъдещия свят.

(Коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов, под псевдонима братя Ружеви. Пускам го тук, защото смятам, че е важен, а и защото в скоро време ще посветя доста по-голяма разработка на темата.)

Удавник в езика

Министърът без портфейл Божидар Димитров потъна като водолаз в езиковите бездни на собствената си невъздържаност. Вероятно за всеки филолог е било удоволствие да наблюдава как близкият приятел на Бойко Борисов като удавник започна да се мята по всички значения на прилагателното "шибан".
След като бе записан в миг на проклятия към околната вселена и към собствения си народ, Димитров преоткри прелестта на семантичните анализи. Оказа се, че министърът съвсем нямал предвид нищо цинично с тази дума, която може да бъде срещната изписана на специфични места в урбанистичния пейзаж. "Шибан" в речника на гербера означавало, някой който бил удрян с пръчка или, пак да се обърнем към Димитров - с "шибучка". С други думи - гербаджията отказа да се извини, защото нямал цинични помисли, а само състрадателно светоусещане.
Няма нищо по-смешно на тази земя от министър, който се дави в собствения си език. Божидар Димитров се опита да привлече на своя страна глобално състрадание. Нарече се 65- годишен националист само и само да се отърве от филологическия си кошмар.
Археолозите вчера поискаха официално министърът да се извини. Само че май не си дадоха сметка, че да искаш извинение от гербаджия е все едно да искаш Веселин Маринов да не пее за МВР. Мисията невъзможна.
След такова голямо шибане (нищо цинично, визираме само медийните шибучки), Божидар Димитров сам се постави на позорния стълб. И потъна в езиковите си бездни, за да излезе оттам като поредния комедиант. Такъв голям смях покрай това управление!

Толкова голям, че вече направо ни дращи по гърлото.

Моралът на бизнеса

Откакто кризата нахлу в България и разтресе сериозно цялата икономика, слушаме постоянно мантрата: "трябва да се погрижим за бизнеса, трябва да го спасим на всяка цена!". Понесени от тази вълна, ГЕРБ още при идването си на власт обявиха, че намаляват осигуровките с 2 процента и тяхното обещание влезе в сила от 1 януари. Майка Тереза навремето казваше, че най-много сълзи са пролети заради сбъднати молитви. Намаляването на осигуровките така мощно продъни бюджета, че ГЕРБ трябваше като библейски скакалци да опоскат фискалния резерв, за да издържат на натиска.
Но нали такъв е лайтмотивът - всичко в името на бизнеса и неговия възход.
Не само това. От години насам пискливи саморасли икономистчета дават дълги интервюта и пишат десетки статии как по-малко осигуровки означават поне две неща: повече работни места и повече бизнесмени на светло. В красивата утопия на пазара, освободен от внасянето на пари в държавата, бизнесът ще започне да се държи като красива и симпатична смесица между младо пионерче от миналото, закърмено в родолюбиви ценности, и самоотрекъл се от материалното монах.
Истината обаче започна да лъсва и си намира път до първите страници на вестниците. Инспекцията по труда е установила случаи, в които сервитьори са били крити от проверки в хладилна камера. Наскоро работодател заключи 10 души в товарен асансьор, само и само да отърве глобата за това, че те нямат трудови договори. Отношението към работниците е като към някакви предмети, които са без значение. И заради това в България правата на работещите са редовно потъпквани, заплатите им се режат до възможния минимум, гаврата е пълна, а оправданието е дежурно: "Криза е!". Нечовешката експлоатация е станала основен белег на българския пазар на труда, а от бизнесмените вместо извинение чуваме само мърморене колко били непроизводителни работниците. С други думи, не стига, че ти плащат малко, ами те гледат и с презрение, въпреки че си си скъсал гърба от работа. В тяхна полза.
И тук идва въпросът: Има ли морал в българския бизнес? Къде е той? Наслушахме се на непрестанните искания към държавата, но насрещен отговор няма. Колко хора още ще бъдат натиквани в мазета, стаи, асансьори, хладилни камери, само и само държавата да бъде излъгана?
Това, което се случва, е една постоянна кражба. Бизнесът бе облекчен, но работниците - не. Една френска мисъл гласи, че парите трябва да бъдат търсени там, където са - при бедните. Това е потокът на средствата. Парите изтичат от бедните към богатите. И това става по този брутален начин, който е крайно време да започнем да наричаме отново експлоатация.
Никой не поставя въпроса за морала на бизнеса. Но това е във вреда на самите бизнесмени. Хората си имат праг на търпение. След който моралните въпроси и дилеми на пазара на труда се разрешават по съвсем други начини.

Историята е показала как.

Математика за премиери

"Той беше добър ученик, най-добрият в класа". С тези думи започваше едно великолепно стихотворение на Веселин Ханчев.
Както винаги, литературата ни изненадва с вечната си актуалност. Ние обикновено забравяме да попитаме премиерите си какви точно ученици са били. Премиерът Бойко Борисов вчера например с гимназиален ентусиазъм реши да се отдаде на политическа математика. Набързо изчисли, че разликата между него и Сергей Станишев е 1 млрд. Този милиард лично Бойко (нарекъл се с гордост "пожарникарчето от Банкя") успял да спести на българските данъкоплатци.
Не знам какъв ученик е бил Бойко Борисов, но след тези думи можем да предположим, че математиката никак не му е била силна страна. Защото за пореден път премиерът се опитва да мине с твърде елементарно изчисление (то хваща за душите хората, ама е невярно) там, където трябва да се състави сложно уравнение.

Защото разликата между него и Станишев е не един, а 8 милиарда.

Фискалният резерв, който Борисов завари, беше 8,2 млрд. Той похарчи цели 4 млрд. от него за отрицателно време.

Нека да усложним още малко уравнението. По времето на Станишев никога не е имало бюджетен дефицит, а се оказа, че само за първите 6 месеца дефицитът на ГЕРБ е стигнал над 1,5 млрд. лева. Така че разликата между Станишев и Борисов си е направо супермилиардерска, но не е в полза на настоящия министър-председател. Точно в тази игра Станишев го бие с 13,5 (8+4+1,5) на нула.
Математиката за премиери е сложно занимание. Обаче поне е точна наука. И е за добри ученици. Вече знаем, че Борисов предпочита да е пожарникарчето вместо добрия ученик.

Ама поне в смятането да го биваше...

Ще се видим ли на Бузлуджа през 2012?

Никога няма да ми писне да ходя на Бузлуджа. Хей, аз съм социалист - за мен този връх винаги ще остане притегателно място. Дори и когато не харесвам хората, които ме поздравяват от трибуната.

В крайна сметка идеите, които ни събират на Бузлуджа са надживели много хора, със сигурност ще надживеят и нас. Както и хората, които говорят с празни думи за тях и са като картечници за клишета...

Обичам да си спомням за най-смислената Бузлуджа на която съм бил. Беше 2005 година. Началото на август. Времената бяха почти истерични. Първият опит за съставянето на кабинет на Сергей Станишев, правителство само на БСП и ДПС, се бе провалил. НДСВ се държаха като политически примадони, десницата, натикана в ъгъла злобееше радостно. Тогава на Бузлуджа 60 хиляди души показаха на Станишев, че те стоят зад него. Дадоха му да разбере, че го подкрепят. Както и да го погледнеш - величествен миг.
Съвсем сериозно - гледах хората тогава и очите ми се пълнеха със сълзи. Защото няма по красив миг от този да разбереш, че цялата поляна е пълна със съмишленици, че тези хора също като теб имат идеи, които осмислят живота им. Тогава Станишев им каза: "За мен няма по-голяма чест от тази да бъда лидер на БСП!".

Аз вярвах в думите му и се радвах, че времената може да са всякакви, че българската политика може да е на посредствено ниво, но пък ние винаги, ама винаги ще спечелим битката за морала.

2005 година беше страхотна година.

Обичам да си спомням за онази Бузлуджа, както човек обича да си спомня невинните си и наивни години. В наивността има нещо ужасно привлекателно и светло, защото е лишена от цинизъм и черно знание.

После с ужас видях как иконата на морала Станишев постъпи ужасно безчестно и гадно като запуши своята партия, отказа да си подаде оставката и я направи свой политически заложник. Опря пистолет в главата на идеите, изсъска на на партийните членове и запрати БСП в състояние на черна апатия и метафизични спорове. Изкара една година в опити да избие собствените си комплекси и апокалиптични предсказания за бъдещето.
Естественото вината никога не е била само негова, не само той се подигра с вярата на онези хора от 2005 година, но той е лицето на тази подигравка. Така се случи.

Вероятно историята не е справедлива към Станишев. Но към кого е?

Аз все още вярвам, че той е имал най-чисти намерения, но когато чистите намерения водят до кошмарни резултати, не можеш да очакваш овации и скандирания. Когато чистите намерения започват да приличат на наркомански видения на препушил дзен-будист - нищо добро не те чака!.

През 2009 и през 2010 година ходих на празника със свито сърце. Вече бях склонен да виждам нещата, които радостно пренебрегвах преди. И това е ужасно.

Естествената склонност на хората е да вярват в нещо, да вярват в някого, да вярват, защото така трябва. А аз отивах с недоверие към върха. Не, не към хората - към тези, които заставаха на трибуната. Защото тези на трибуната постъпиха нечестно с всички останали. Както и да е. Стотици пъти съм писал това, вече дори е досадно за самия мен.

2005 година ми липсва. Но пък през 2010 година схванах нещо много по-важно. Никой никога не бива да свежда своите идеали до пет или шест души. Човек трябва да вярва в хората, но не е задължително да обича костюмарите на трибуната. Можеш да вярваш в левицата без да я олицетворяваш със Станишев или някой друг. Заради това няма да спра да ходя на Бузлуджа, просто не искам да подарявам всичко на тези, които се изгавриха с идеите. На тези, които поканиха олигарха Николай Банев на върха. Това е големият смисъл на ходенето до Бузлуджа, дори и когато си разочарован. Защото онези, които през 1891 година създадоха БСДП биха изгонили с шутове половината трибуна. Ох, как биха ги наритали! Само да припомня онези от 1891 година са написали:

"Че по тоя начин сега у всички цивилизовани народи са унищожени всички дребни занаяти, ситната търговия и дребното домакинство и постоянно се унищожават там, дето ги има, а богатствата, капиталите се събират в ръцете на неколцина, които обръщат народите в сиромаси работници, в пролетарии.".

Интересно как се вписва Георги Гергов в тази картина? Или пък Николай Банев?

Онези от 1891 година още тогава са имали дързостта да предложат отпадане на смъртното наказание и оковите, равноправие между двата пола, унищожение на косвените данъци. Дали днес сме на висотата на тяхната визия?

Не сме. Да го кажем честно.

Днес сме се оковали с клишетата на сподавената вина на едно провалено ръководство. Хубаво е да си на Бузлуджа и да развенчаваш митовете на властта. Но да беше развенчал собствената си митология. Да си беше признал вината пред социалистите. Защото през 2011 година ще е много късно.

Хората пак ще са на върха и тогава. Защото този връх е на обикновените хора, които винаги идват с надеждата и мечтите си. А не на тези, които го използват като печат за още една година начело.

И най-накрая. Съжалявам, че ще го кажа. Силно съм разочарован от някои от представителите на Младежкото обединение на партията. Особено от онези, които си позволиха пошлата, ненужна, безвкусна четка за това, че Станишев ще бъде лидер и през 2030 година. Страх ме е, ужасно ме е страх, че за тях това не е било шега...

Харесвах 2005 година. Но се радвам, че доживях до 2010. Ще го кажа патетично. Разочарованието не ме уби, направи ме силен. Защото знам, че ще имам очи да се качвам винаги на Бузлуджа.

Знам, че и други също няма да спрат да идват, независимо от провала им. Но се надявам, в името на спасението на душите им, да се чувстват поне малко виновни. Един ден годишно.

На Бузлуджа поне.